Повярвах й и след месеци когато ме помоли да продам дом, кола, цялата покъщнина която
Целият разказ
Поезията в проза. Завладяващите сцени на ужаса. Динамичният екшън. Хипотезата от квантовата механика, която не звучи суховато-научно, а е обърната в трогателно философско и поетично послание. Всичко в „Кухият човек" е изключително. И не правят изключение еротичните сцени, а една от тях за мен е и една от най-нежните в световната литература. Обяснението - героите са семейна двойка телепати. Както се отдават телата, така се отдават и съзнанията им. Срещал съм, разбира се, и в други фантастични книги любещи се телепати, но никъде не е описано с такава нежност.
Не издържах и споделих този епизод в блога.
Малко след това получих „очарователен" отзив:
„Хората правят секс, а някои само четат."
Разбира се, не одобрих коментара. Не че ме раздразни. Даже ме разсмя. Просто толкова подобни съм одобрявал през годините, и даже съм им отговарял, че отдавна е изгубило всякакъв смисъл.
Нека добавим, че е написан от жена. Дори знам коя е, макар този път да беше от „резервен" никнейм...
Целият материал
На първо място, не ми се струва чак толкова тревожно, че протестиращите нямаме общи искания. Исканията са пълен хаос. Плашещ чак. Но по-притеснително щеше да е, ако всички бяха еднакво убедени и приели като разумна поредната лудост.
Да не си съгласен с исканията на ближния си, но да защитиш правото му да ги има, лично аз припознавам с понятието: солидарност. А солидарността ми се струва онова от което изпитвахме най-голям дефицит.
Коя мисъл ме отвращава? Много работи не ми харесват, но ги приемам, защото ми се струват необходими. Единствената мисъл, която ме отвращава е, че хората, които първи излязоха да протестират, онези обикновени хора от Благоевград, които унищожаваха бланките на получените сметки за електричество и другите като тях, ще останат излъгани. Дано това не се случва. Проблемът, който взриви всичко, не е некоректно да се нарече: социален, но още по-точно, струва ми се, щеше да е, да се нарече: битов.
И хубаво ще е да се помни как е било. Ама много хубаво ще е да се помни. Защото ще е поучително и за управляващите на внуци и на правнуци. Да не говорим, че ще е особено полезно за всички ни, в най-близко бъдеще.
До какви последици може да доведе един най-обикновен битов проблем на едни най-обикновени хора.
Другото: относно лумпените.
Не ме разбирайте погрешно, не одобрявам насилието. Посегателствата срещу служебни лица. Простотията. Поставям се постоянно на мястото на някои невинен, който можеше да бъде осакатен, убит и не изключвам мисълта, че някои ще остане с психически травми до край на живота си. Като искал да протестира мирно.
Знам и какво търсят подобни персонажи на всички масови събирания. Нещо подобно на троловете в блога, само, че по-сериозно. Разтоварване на натрупаното зло. И понеже на повечето главите им са зелени, не си правят реална сметка за последиците до които могат да доведат действията им.
Но достатъчно се говори само за тяхното зло.
Там е работата, че от него, май се възползвахме - без да го желаем - всички.
Защото, ако не се беше стигнало до крайности, не се знаеше какво развитие щяха да имат протестите.
От години участвам в няколко групи във фейсбук срещу произвола на монополите. Някои имат десетки хиляди членове, пращаха се и петиции.
Мирни форми на протест. Някой обърна ли им внимание?
И като казвам "някои", нямам предвид само политическите ни лидери, защото си имаме и други национално отговорни институции и хора.
Явно не можа да стане мирно. И това се превърна в идеална среда за тези крайности и младежки безобразия.
Отново да подчертая: не ги оправдавам.
Но ако някой касапин с ферма на хипотетичен морски бряг изхвърля всеки ден кървави карантии във водата, мисля, че също ще е виновен, колкото акулата, ако акулата изяде дъщеря му, която е влязла да поплува.
Прочетен: 4072 Коментари: 7 Гласове: 30
Последна промяна: 24.02.2013 20:51
-Нямам, но ще го направя!
-Ще намеря друг редактор!
Целият разказ
Откъсът е от "Кухият човек" на Дан Симънс:
"Предпочитат да пируват с попритоплените сандвичи с подгизнал хляб, коленичили вътре край входа на палатката, отколкото да се признаят за победени и да се оттеглят в сравнително по-големия разкош, който предлага колата.
— Така и така не съм гладна — излъгва Гейл. Бремън разбира, че тя лъже, а Гейл разбира, че той го знае.
Той също така разбира, че тя иска да се любят.
Към девет часа са вече в спалните си чували, но точно тогава дъждът решава да спре и лагеруващите от двете им страни изпълзяват от палатките си, надуват транзисторите до дупка и се заемат да си приготвят късна вечеря. Миризмата на печена на дървени въглища пържола прониква при Джереми и Гейл в кулминацията на любовната им игра, която отива по дяволите, и двамата започват да се кикотят.
Джереми допира буза до корема на Гейл и прошепва:
— Дали няма да ни дадат да хапнем, ако кажем, че сме младоженци?
Гладни младоженци. Гейл прокарва пръсти през косата му.
Джереми целува нежната извивка при слабините й. Е, никой не е умрял от малко гладуване.
Гейл се засмива, после млъква и си поема дълбоко въздух. Дъждът отново затрополява по палатката, лек, но упорит, прогонвайки насекомите, шума и апетитните миризми. За известно време няма нищо друго във Вселената, освен тялото на Гейл и тялото на Джереми… после едно-единствено тяло, непринадлежащо изцяло на никой от двамата.
Правели са любов и преди — още първата вечер след събирането у Чък Гилпън, — но любовта всеки път е чудесна и странна, и тази нощ под дъжда в палатката Джереми губи представа за себе си, Гейл също губи представа за себе си и мислите им се вплитат и сливат така, както и телата им. Остават изгубени един в друг цяла вечност, после Джереми започва да чувства разцъфващия оргазъм на Гейл и го изживява като свой, докато Гейл се въздига върху вълната на неговия приближаващ връх, толкова различен от земетръсната вътрешна сила на нейния, но изживян и от нея. Достигат го едновременно и за миг Гейл има усещането, че тялото й се е сгушило в неговото, а той — в съзнанието й; ръцете и краката й дълго не го пускат.
Когато се разделят и претъркулват върху смачканите спални чували, въздухът в палатката е натежал от влагата на дишането и напрежението им. Навън е вече тъмно; Гейл отгръща входното платнище и те изпълзяват до кръста под ситния ръмеж, който нежно гали лицата и гърдите им, вдишват прохладния въздух и отварят уста, за да пият от небесната влага.
Сега не четат мислите си и не е нужно да се търсят. Всеки е другият и долавя всяка мисъл и усещане веднага щом възникнат у нея или него. Не, това не е съвсем точно: за известно време няма „тя“ или „той“; съзнанието за различните полове се завръща постепенно, като утринен прилив, който се отдръпва бавно, за да остави след себе си доскоро скрити в пясъка предмети.
Освежени от дъжда, те се прибират вътре, избърсват се с дебели кърпи и се сгушват под гъшия пух. Ръката на Джереми си намира удобно място върху малката вдлъбнатина на гърба на Гейл, а нейната — на рамото му. Ръката му сякаш винаги е стояла там.
Телата им са създадени едно за друго."
-Престани. По-тихо, моля те. Срам ме е.
-Кажи, де, пише ли за суета и слава.
-Да, пише.
-Ама за звездна суета и слава.
-За повече от звездни, за човешки.
-Виж пък ти, за човешки. За мотоциклети пише ли?
-Не, нямало е тогава.
-Ама, че скука. Знам, знам, че е нямало. Сигурно пише за водка. Аз мога да се зъбя ето така. Виж…Мога и да се плезя ето така. Виж…Мога и да събирам очите си. Виж…Мога още много неща. Героите правят ли ги?
-Не.
-Не, ли? Значи не можеш да научиш от тях всичко, а живота те учи каквото трябва. За какво пише изобщо в тази книга?....
Целият разказ
Благодаря на Бумеранг, защото докато й отговарях, сам осъзнах дълбоко натегналите ме мисли, които ме правеха от самото начало съпричастен на протестите:
Всъщност, в началото имаше и един мотив за протестите, който пропускаме: -ярост, че ни крадат и ни правят на будали. И не само будали, а и съучастници в престъплението, защото затвори ли си очите човек, става съучастник, дори да се отнася за собственото му ограбване. Много от сметките бяха високи, други изключително високи, но имаше и безумни и то не една, две, три...С крушки, телевизор и хладилник - 1000 лв. Домове в които никой не е живял 400 - 500. Примери бол. Имаше обяснения. Някои звучаха разумно. Но бяха толкова разумно звучащите обяснения, че в един момент започнаха да се отричат, да си противоречат, да добавят и още детайли. В крайна сметка, получи се пълна неубедителност. А същата витае и около още много, много неща и обяснения в България. И остава дълбокото подозрение, че сме жертви на престъпление. А след това и жертви на несправедливост. Как да обясним на родителите си, че не можем да им помогнем, след като ни са помагали толкова, инвестирали са в нас и са ни вярвали, но преди всичко са си вярвали, че ще живеем по-щастливо, отколкото те. Как да обясним на децата си, че не можем да им платим курсовете от които се нуждаят, онова учение което желаят, да им "заемем пари", че да започнат бизнеса или че понякога е оскъдна трапезата ни или дори няма хляб на нея. Как да погледнем стара снимка на която очите ни са били пълни с надежда и ни напомня за вярата, която сме имали, за идеите които сме носили, за духовната сила, която помним, че ни е изпълвала. Как като виждаме безсрамните лица на хора, които уж ни тешат, но ни мамят в очите, оправдават правото на някой да ни ограби, а не можем да сторим много без да изгубим цивилизования си облик.
Случи ли се, много от протестиращите, от самото начало, ще бъдат измамени.
Протестите не бяха антиправителствени в своята същност, не бяха изобщо политически. С разгарянето им се взривиха погребите на всякакви мераци и сто процента ще има и хора за които протестите ще са постигнали целта си, но не ми се иска да се забравя, че конкретен социален проблем беше клечката в сухата слама на натрупалата се през годините безнадеждност. Че оставката сама по себе си, не го решава.
Ситуацията от повече от седмица е вън от контрол и е трудно да се предвидят всички последици - освен, ако човек не разполага с пророчески способности - за това се надявам, просто се надявам.
цялата публикация »
Като се замисля над цитата: не, че нямам предубежденията си, но са различни от тези на героя на Кобо Абе. Никога в човек не виждам стена. Във всекиго виждам само врата. Повечето, разбира се, за мен са заключени. А поради морални принципи не се научих да си служа с шперцове. Има и блиндирани и заварени за рамките си врати, те създават зловещо усещане, макар то да е свързано не с мен, а с онова, което е заключено зад тях. Вероятно жив разум, душа която има причини да е предпазлива и знае как да се опази, дори с цената на изгубената слънчева светлина. Най-много са отворените врати, тези, които дори не се заключват, а от тях се носи нещо подканящо: я познат хит, я весели възгласи, понякога скандиращи дори името ми - дори когато съм непознат в непознат град - я ухание или нещо непознато докосващо непознато сетиво, но малко са вратите през които мина ли, ще отида там, където на самия мен ми е необходимо. Търся ги непрестанно, минавам от врата на врата, залутвам се понякога, а живота е лабиринт, който отдавна ми харесва.
Мисля си, че никой сам не може да отключи своята врата. Не може и да премине през нея. През вратата на друг трябва да премине човек към свободата и целите си, към любовта и щастието си. И да се надява, че също е бил за някого отключена врата.
Работеше усърдно за да спести достатъчно и да закупи лиценза за човешко тяло.
Гризеше по четиринадесет часа в денонощието хартия в сметища на историята. Дейността му беше жалка, но полезна за световното съществуване. В тези времена на благоденствие човечеството не се нуждаеше от негативните чувства изразявани някога.
Разбира се сметищата можеха да бъдат унищожени с огън, но тези които имаха лиценз да бъдат човеци се веселяха на звездните яхти, караха сърф по избухващи протуберанси, купуваха си право за унищожаване на обитавана планета или се превръщаха в нейни туземци оставяйки на децата си радостта да натиснат бутона на плазменото оръдие, най-щастливите човеци можеха да си откупят право за самоубийство чрез избухване със свръхнова...
Целият разказ
Целият разказ