цялата публикация »
Все си мислех, че това с "типичните герои" си е било само "глупост на тоталитаризма", но съм бил в грешка. По същото време, не къде да е в САЩ, не кой да е, а Джон Стайнбек и не за коя книга, а за "Зимата на нашето недоволство" е получил почти същите нападки от критикарите си. "Не е убедителна", "не са типични герои" и така нататък, в същия дух.
Не съм живял в шестдесетте години в САЩ, че да знам дали са типични или не, образите. Според Стайнбек, който още в началото казва "огледайте се около вас" те са типични, но в крайна сметка, не това е важното.
Струва ми се, че сега, половин век след написването й, поне у нас, а едва ли само у нас, книгата е по-ценна и от времето, което е рисувала, което е пресъздавала.
Възможно е. Да, възможно е Итън, главния герой, да е една фикция, една мечта на Стайнбек, но чрез нея, романа е далеч, по-реалистичен, отколкото, ако Итън изглеждаше съвсем нормален, съвсем реален, защото нямаше да се улови абсурда на цялата реалност, в която живее.
Но как да го усетят догматичните мозъци, а и книгата, сто процента ги е обидила, защото е разклатила доста морални самооценки под краката им.
Итън е добродетелен без да е морален. Напротив, отнася се иронично, с недоверие към моралните устои. Обграден е от измамници, от краен меркантилизъм, неща, които той не харесва, но е толкова невинен, че дори не се отнася критично с тях. Но малко, по-малко същата тази невинност, води до такива последици, до които може да се достигне, чрез най-голямата подлост.
Повествованието е на самата граница на трилъра, но за разлика от "За мишките и хората" не я преминава. И все пак книгата оставя усещане, подобно на това след тежък и много философски трилър.
Сигурен съм, че книгата ще раздразни и много наши сънародници - съвременници, но това, че изкуството не винаги щади, не го прави по-малко изкуство. Само, съжалявам критикарите му, които с реакцията си са показали, какво представляват, извън еснафските илюзии за себе си.
Не знам как е преживял навремето мръсотията с която са го замеряли, но годините след това са истинската оценка за този шедьовър и сигурен съм, колкото повече време минава, толкова по-ценна и необходима ще е: "Зимата на нашето недоволство"
Няколко бисера от романа:
"Много добре, моя безмилостна дъще. Ще си отмъстя по най-жестокия начин, който можеш да си представиш. Ще забравя."
"Не съществува такова нещо като "достатъчно пари". Има само две възможности: никакви пари или недостатъчно пари"
"Нали знаете какво нещо са съветите. Искате ги само като съвпадат със собствените ви планове."
"Някои хора, щом чуят, че си се държал честно, веднага търсят нечестни подбуди за чествата постъпка."
"За да прикриете подбудите си, казвайте винаги истината."
-Хайде, идвай. Огледай се. Сами сме. Рано е още. Няма никой. Останалите не са се събудили. Двете сме…
Обръщаше се по гръб и пречупените светлини играеха по гладката й кожа. Приличаше на човекоподобна рибка. Гмуркаше се и излизаше с плясък.
-Старците са из двора и на полето. Младите не са се събудили. От мен ли се срамуваш, а? Глупаво е… Съблечи се. Искаш ли аз да дойда да ти помогна, ако ти е неудобно сама да го сториш,а…
Целият разказ
Като пораснат или ще станат...
Целият разказ
В този смисъл предпочитам да съм луд и за щастие, май съм;-)
А така и отговорих:
sparotok е човек, който не се бои да мисли оригинално. В България това е рядкост и дори да е само заради това, той е изключителна ценност, каквато някои хейтъри от тези, които му се нахръврлят, не могат да бъдат. И за да не ми се обиди някой, който съм нямал предвид, като съм споменал хейтърите, този път ще кажа и конкретните хора за които говоря: Тройният, Рустам, Джойси. sparotok притежава дарбата да мисли извън догмите. Да търси и да открива. Има и нещо друго, той е надарен с рядка харизма: презвиква интерес. И убеден съм, че през времето в което е публикувал в блог.бг. е запалил поне сто човека и са се заинтересували от българска история. Между тях има и такива, които в последствие може да са подложили на ревизия тезите му, дори да са отхвърлили някои от тях, но за да стигнат до там, получили са вдъхновението именно от него. Има и други, които са се запитали: "това, което са ме учили вярно ли е", дали са открили отговорите или не, при него или другаде, не се наемам сега да коментирам, но при всички случаи и душата, и разума им са различни, по-богати са. Защо е обект на толкова нападки? Не се съмнявам, че има и несъгласни с него, такива, които историята ги вълнува. Занимаващите се с наука, понякога са емоционални. Все пак те търсят истината. Залогът е прекалено голям. Но нападките срещу sparotok не са само от такива, ако бяха само от такива щеше да е нормално. Дори, може би, полезно. Лошото е, че повечето нападки, по-сериозните /истински гадните/ идват от един друг контингент. sparotok е популярен, а самата популярност дразни такива. И независимо дали пише за история или пишеше за космос, за изкуство, за философия, за живота като за живот, пак щеше да бъде мразен от същите.
Лесно може да се провери. Кои превръщат в смъртен враг, всеки, който с постингите си и интересите си спечели малко повече обич. Всъщност, всичко си казала и то доста добре. Поздрави.
Не може да съм бил болен, не. В никакъв случай.
Аз не се разболявам. Никога. Забравил съм технически как се боледува. Както съм забравил как се люби, как се пише, как се чувства дупето в нови гащи, как се държи бръснача и още какво ли не.
От края на двадесети век не съм боледувал. Но тогава още си имах дом, имах и работа, при това май не печелех зле. Но и какво е зле съм забравил. Иначе отдавна щях да умра. Не че не исках, когато те ме напуснаха. Жена ми и невръстното. Беше на три. И името съм му забравил. Помня обаче, че е момче. Не ме разбирайте погрешно. Радвам се, че си тръгнаха. С мен щяха да стигнат до никъде. Не че не си обичам живота. Напротив, обичам го. Това не забравих как се прави. Да обичаш живота си е вродена дарба. Който си го може, може си го. Но този живот просто не е за тях.
Онзи ден просто бях неразположен, това е. Вярно, навън беше сигурно сто под нулата. Стоката в мола беше тъй замръзнала, че ми наряза пръстите, докато я прибера. А кожата ми е толкова дебела, че и нож трудно би я наранил. Можете да си представите какво е било.
В кой мол пазарувам ли? Ами това трябваше да е черна шега. Моя и на доктора. Така наричаме боклукчийските контейнери. Но с течение на времето и нарастване на благосъстоянието ни се оказа, че молът си го бива. И не е никаква ирония, че го наричаме мол. Всичко се намира в него. От технически характеристики на стенобитни машини, до стари радиоапарати, фотографски принадлежности, понякога - доста прилично облекло, марков алкохол дори.
Правя се, че не обичам да използвам храната, но това е за пред доктора. Пък и все ще предам старо желязо или ще пробутам някоя вещ за кинти на колегите и ще си купя сирене и хляб от по-скромен магазин. Знам, че докторът ме лъже, като ми каже, че това или онова е купено и мога спокойно да ям. Но... правя се, че му вярвам. Така ми изглежда по-достойно.
Да си кажа правичката обаче....
Целият разказ
Пиха малко, нежно се любеха. Свещите угаснаха. Дълго си говореха. Навън започна буря, стъклата хлопаха. Как издържаха. Бяха напукани. Щяха да паднат. Тя се боеше. Не беше смъртоносна опасност, но и той чувстваше страх. Чу се, че ствол се строши наблизо. Голям клон падна. Алармата на колата свиреше. Тук нямаше кого да притесни. Най-близкото селище беше на петнадесет километра, но някак странно звучеше. Като вопъл, отчаян вопъл с който реалността ги викаше отново при себе си. Тъмно беше. Сякаш бяха ослепели. Чувстваха се не на този свят...
Целият разказ
Подобно устни се разтвори, а той умееше да чете по движенията на устните. И глух бе за мълвата.
"Вземи част от мен" - говореха му. - "И ме отнеси далеч, много далеч".
И той напълни торба с твърди като камъни буци и тръгна.
И все не намираше място.
И все не чуваше мълвата, а единствено тревожният глас в себе си.
И торбата често го прегазваше.
Често искаше да я хвърли, но си спомняше устните.
Приличаха на устни на майка и на любима.
И забравяше колко тежки са за него думите, които са му изрекли.
И продължаваше, а една вечер замръкна в опустошено от стихии село.
Целият разказ
Когато спря зад мен лимузината дори се стреснах. После ме грабна в прегръдките си, отдели ме от земята. Зацелува ме по двете бузи. Заплещи емоционално за миналото и направи лицето ми в лунички от слюнка.
Какво съм търсил в неговият край. Случайно. Как така случайно. На пътуване съм го бил ударил значи. Жестоко. Той не можел да си го позволи. Всъщност пътувал много, но само по-работа. Хемароиди хванал от това да не мърда задник от седалките. Мразил самолетите, но им свикнал. Да, от много години живеел в този град.
Беше зачервен и явно пиян. Плесна ме два пъти радостно по лицето. Сключи ръка около врата ми в подобие приятелска прегръдка и на ключ от борбата. Не можах да повярвам, щеше още малко и да ме събори. Откъде я намери тази сила. Още си изглеждаше пухкав и безобиден като плюшено мече...
Целият разказ
Като в сън, объркан кошмар си спомняше за преди, не беше отдавна, а и се струваше преди век, уплашена кошута, объркано момиче в житейската гора, по-назад не искаше да се връща.
Събуждаше се, а него вече го нямаше. Доста сутрини изпитваше тревога, че няма да се върне, че го е сънувала. Заспиваше отново. От страх заспиваше. Малко преди пладне не можеше вече да спи. Не излизаше, знаеше, че има демон и сама е демон. Боеше се, че ще избяга...
Целият разказ
Защо бях на протеста? Край реката в Асеновград има една чешма от която тече минерална вода, на нея е написано, че е построена в памет на Александър Кисьов. Мой много добър приятел от младините. Вдъхновил ме е сигурно за около сто разказа. Много талантлив художник беше, а и харизматик, изпълнен с енергия човек на живота. Причина да изгуби живота си много преди да достигне средна възраст: сериозна катастрофа, превишена скорост. За да спечели часове, изгуби десетилетия. Преди около десет години едни много млади, много симпатични хора Йордан и Мариана, взеха на работа ппри себе си мама. Работодатели й бяха, но ги обикна като деца, а и те направиха за нея повече, отколкото аз като син направих. Малката им дъщеричка много обичаше майка, наричаше я вместо Дафи, Дъфи. Израстваше от това момиченце една красива жена. Но жена не успя да стане. Катастрофа отне живота му. Година преди трагедията с Марияна Карабулева...
Целият материал
От последният му адрес който знаех ме препратиха на следващ, от там на по-следващ и по-следващ. Накрая разбрах, че живее в мазетата на един грозен блок.
Не се зарадва, че ме вижда. На четиридесет приличаше на осемдесет и не ме пускаше да вляза. Няколко пъти му напомних кой съм. Неговият най-близък приятел от гимназията. Аз съм същият. С който туй онуй. Който тъй и тъй. Да, не го лъжат очите. Спомня си, спомня си, да не се преструва. Уморен съм и искам да свия крак, да пийна чашка с някого. Найлоновите ми чорапи, така са се спарили, че още малко ще ме пратят в космоса. Непознат съм в този град. Живея, вече в далечни, далечни земи. Да не се прави на треснат, аз ще взема пиенето. Аз съм онзи, да същият, никой друг. Няма призраци. Не съм и халюцинация, защото халюцинациите не се чувстват уморени...
Целият разказ