Било е през шестдесетте години на миналия век. Едно полумомиче - полужена, учителка по разпределение, в затънтеното кърджалийско село Житница, прави плах литературен опит. Пише история за стопаджийка и шофьор - изнасилвач, праща разказа си в някое от литературните списания, получава рецензия: "Историята е хубава, но това не са типичните герои на нашето време". Изглежда вътрешното й несъгласие с критериите, които е приела като задължителни си е казало думата. А още по-вероятно: слаби й били ангелите, но от този момент спряла с литуратурните си опити. Става въпрос за майка ми. 

Все си мислех, че това с "типичните герои" си е било само "глупост на тоталитаризма", но съм бил в грешка. По същото време, не къде да е в САЩ, не кой да е, а Джон Стайнбек и не за коя книга, а за "Зимата на нашето недоволство" е получил почти същите нападки от критикарите си. "Не е убедителна", "не са типични герои" и така нататък, в същия дух. 

Не съм живял в шестдесетте години в САЩ, че да знам дали са типични или не, образите. Според Стайнбек, който още в началото казва "огледайте се около вас" те са типични, но в крайна сметка, не това е важното. 

Струва ми се, че сега, половин век след написването й, поне у нас, а едва ли само у нас, книгата е по-ценна и от времето, което е рисувала, което е пресъздавала. 

Възможно е. Да, възможно е Итън, главния герой, да е една фикция, една мечта на Стайнбек, но чрез нея, романа е далеч, по-реалистичен, отколкото, ако Итън изглеждаше съвсем нормален, съвсем реален, защото нямаше да се улови абсурда на цялата реалност, в която живее. 

Но как да го усетят догматичните мозъци, а и книгата, сто процента ги е обидила, защото е разклатила доста морални самооценки под краката им.

Итън е добродетелен без да е морален. Напротив, отнася се иронично, с недоверие към моралните устои. Обграден е от измамници, от краен меркантилизъм, неща, които той не харесва, но е толкова невинен, че дори не се отнася критично с тях. Но малко, по-малко същата тази невинност, води до такива последици, до които може да се достигне, чрез най-голямата подлост. 

Повествованието е на самата граница на трилъра, но за разлика от "За мишките и хората" не я преминава. И все пак книгата оставя усещане, подобно на това след тежък и много философски трилър. 

Сигурен съм, че книгата ще раздразни и много наши сънародници - съвременници, но това, че изкуството не винаги щади, не го прави по-малко изкуство. Само, съжалявам критикарите му, които с реакцията си са показали, какво представляват, извън еснафските илюзии за себе си. 

Не знам как е преживял навремето мръсотията с която са го замеряли, но годините след това са истинската оценка за този шедьовър и сигурен съм, колкото повече време минава, толкова по-ценна и необходима ще е: "Зимата на нашето недоволство"

Няколко бисера от романа:

"Много добре, моя безмилостна дъще. Ще си отмъстя по най-жестокия начин, който можеш да си представиш. Ще забравя."

"Не съществува такова нещо като "достатъчно пари". Има само две възможности: никакви пари или недостатъчно пари"

"Нали знаете какво нещо са съветите. Искате ги само като съвпадат със собствените ви планове."

"Някои хора, щом чуят, че си се държал честно, веднага търсят нечестни подбуди за чествата постъпка."

"За да прикриете подбудите си, казвайте винаги истината."

Дълго ме увещаваше да се съблека и вляза при нея във вира. Нямах бански. Не смятахме да се къпем. Просто излязохме. Не знам какво й хрумна. Свиркаше ми, събуди ме и ми викна да тръгвам с нея. И аз не знам, защо я последвах. Интересно ли ми беше или не можех да й откажа. Питах я, било без повод. Ей така, искала да се поразходим двете. Малко ме смущаваше поведението й, но доверие й имах. После й хрумна да идем до вира. Хвърли всичките си дрехи и скочи вътре. Усмихна ме. Освободена една. Слънчево дете. 
-Хайде, идвай. Огледай се. Сами сме. Рано е още. Няма никой. Останалите не са се събудили. Двете сме…
Обръщаше се по гръб и пречупените светлини играеха по гладката й кожа. Приличаше на човекоподобна рибка. Гмуркаше се и излизаше с плясък. 
-Старците са из двора и на полето. Младите не са се събудили. От мен ли се срамуваш, а? Глупаво е… Съблечи се. Искаш ли аз да дойда да ти помогна, ако ти е неудобно сама да го сториш,а…


Целият разказ