Не може да съм бил болен, не. В никакъв случай.

Аз не се разболявам. Никога. Забравил съм технически как се боледува. Както съм забравил как се люби, как се пише, как се чувства дупето в нови гащи, как се държи бръснача и още какво ли не.

От края на двадесети век не съм боледувал. Но тогава още си имах дом, имах и работа, при това май не печелех зле. Но и какво е зле съм забравил. Иначе отдавна щях да умра. Не че не исках, когато те ме напуснаха. Жена ми и невръстното. Беше на три. И името съм му забравил. Помня обаче, че е момче. Не ме разбирайте погрешно. Радвам се, че си тръгнаха. С мен щяха да стигнат до никъде. Не че не си обичам живота. Напротив, обичам го. Това не забравих как се прави. Да обичаш живота си е вродена дарба. Който си го може, може си го. Но този живот просто не е за тях.

Онзи ден просто бях неразположен, това е. Вярно, навън беше сигурно сто под нулата. Стоката в мола беше тъй замръзнала, че ми наряза пръстите, докато я прибера. А кожата ми е толкова дебела, че и нож трудно би я наранил. Можете да си представите какво е било.

В кой мол пазарувам ли? Ами това трябваше да е черна шега. Моя и на доктора. Така наричаме боклукчийските контейнери. Но с течение на времето и нарастване на благосъстоянието ни се оказа, че молът си го бива. И не е никаква ирония, че го наричаме мол. Всичко се намира в него. От технически характеристики на стенобитни машини, до стари радиоапарати, фотографски принадлежности, понякога - доста прилично облекло, марков алкохол дори.

Правя се, че не обичам да използвам храната, но това е за пред доктора. Пък и все ще предам старо желязо или ще пробутам някоя вещ за кинти на колегите и ще си купя сирене и хляб от по-скромен магазин. Знам, че докторът ме лъже, като ми каже, че това или онова е купено и мога спокойно да ям. Но... правя се, че му вярвам. Така ми изглежда по-достойно.

Да си кажа правичката обаче....

Целият разказ