Откъсът е от "Кухият човек" на Дан Симънс:
"Предпочитат да пируват с попритоплените сандвичи с подгизнал хляб, коленичили вътре край входа на палатката, отколкото да се признаят за победени и да се оттеглят в сравнително по-големия разкош, който предлага колата.
— Така и така не съм гладна — излъгва Гейл. Бремън разбира, че тя лъже, а Гейл разбира, че той го знае.
Той също така разбира, че тя иска да се любят.
Към девет часа са вече в спалните си чували, но точно тогава дъждът решава да спре и лагеруващите от двете им страни изпълзяват от палатките си, надуват транзисторите до дупка и се заемат да си приготвят късна вечеря. Миризмата на печена на дървени въглища пържола прониква при Джереми и Гейл в кулминацията на любовната им игра, която отива по дяволите, и двамата започват да се кикотят.
Джереми допира буза до корема на Гейл и прошепва:
— Дали няма да ни дадат да хапнем, ако кажем, че сме младоженци?
Гладни младоженци. Гейл прокарва пръсти през косата му.
Джереми целува нежната извивка при слабините й. Е, никой не е умрял от малко гладуване.
Гейл се засмива, после млъква и си поема дълбоко въздух. Дъждът отново затрополява по палатката, лек, но упорит, прогонвайки насекомите, шума и апетитните миризми. За известно време няма нищо друго във Вселената, освен тялото на Гейл и тялото на Джереми… после едно-единствено тяло, непринадлежащо изцяло на никой от двамата.
Правели са любов и преди — още първата вечер след събирането у Чък Гилпън, — но любовта всеки път е чудесна и странна, и тази нощ под дъжда в палатката Джереми губи представа за себе си, Гейл също губи представа за себе си и мислите им се вплитат и сливат така, както и телата им. Остават изгубени един в друг цяла вечност, после Джереми започва да чувства разцъфващия оргазъм на Гейл и го изживява като свой, докато Гейл се въздига върху вълната на неговия приближаващ връх, толкова различен от земетръсната вътрешна сила на нейния, но изживян и от нея. Достигат го едновременно и за миг Гейл има усещането, че тялото й се е сгушило в неговото, а той — в съзнанието й; ръцете и краката й дълго не го пускат.
Когато се разделят и претъркулват върху смачканите спални чували, въздухът в палатката е натежал от влагата на дишането и напрежението им. Навън е вече тъмно; Гейл отгръща входното платнище и те изпълзяват до кръста под ситния ръмеж, който нежно гали лицата и гърдите им, вдишват прохладния въздух и отварят уста, за да пият от небесната влага.
Сега не четат мислите си и не е нужно да се търсят. Всеки е другият и долавя всяка мисъл и усещане веднага щом възникнат у нея или него. Не, това не е съвсем точно: за известно време няма „тя“ или „той“; съзнанието за различните полове се завръща постепенно, като утринен прилив, който се отдръпва бавно, за да остави след себе си доскоро скрити в пясъка предмети.
Освежени от дъжда, те се прибират вътре, избърсват се с дебели кърпи и се сгушват под гъшия пух. Ръката на Джереми си намира удобно място върху малката вдлъбнатина на гърба на Гейл, а нейната — на рамото му. Ръката му сякаш винаги е стояла там.
Телата им са създадени едно за друго."