Опознавам един прекрасен човек Ирена Цветкова. Докато колежката и взима интервю, слушам и се наслаждавам. Преди малко й връчихме, в редакцията, наградата на "Буквите" от конкурса "Жени и вино, вино и жени" и по случая има да ни каже интересни неща, които ще бъдат публикувани на културната ни страница в петък.




Ирена Цветкова и Мая Паскова

 Започна добре, даже струва ми се по-добре от всички останали, после...имах чувството, че това не е Стивън Кинг. Просто още не го познавах достатъчно добре, но се заблуждавах, че го познавам. Бях прочел вече „Мъртвата зона", „Мизъри", „Живата факла" и сборника разкази „Нощна смяна" - един от разказите го бях чел години по-рано в периодиката „Аз съм вратата" и ми се е случвало след това да бъда разтърсван от магията на тръпките му. Тогава бях на двадесет и една...

Целият материал

 Седемдесет и седем дена клековете остриха игли, остреха ги за да нарежат вятъра. За да нарежат вятъра така, че да го превърнат в шепот. В доловим за дъното на съзнанието шепот, който щеше да насочи бракониери към мурите които живееха недалече, малко по-надолу от клековете. Заиграха брадви. Паднаха част от мурите и гората би била отсечена и клековете щяха да плъзнат надолу към освободените територии. Имаха мисия да увеличат рода си и той да се шири по земята и да бъде славен, но високите мури ги криеха от слънцето. Бяха спорили, разменяли ноти. Дълги години траеха преговорите за тази част от планината. Клековете смятаха, че рано или късно природата, тоест – хората, ще разрешат проблема...

Целият разказ




разказът е написан 30-09-2006

Оригинална публикация

  Чета, връщам се назад във времето и без да пия съм като пиян. Не вярвах, че съм имал толкова спомени от последното десетилетие. И неочаквано за себе си ги открих запечатани в антологията. Стихове на приятели с които вече нямам никакви контакти, а каква романтика беше някога да пишеш и да публикуваш из сайтовете. И като, че ли повече Буквите, отколкото виното е вдъхновило много от тези стихове. Но то опиянението си е същото. Е, доста съм и поласкан, че стихотворението ми е между тези на Пламен Глогов и Ивайло Терзийски. Старо вино е тази антология. Такова вино, каквото и в родния ми град даже не правят

В Антологият "Жени и вино, вино и жени" са събрани наградените произведения в периода 2004 - 2012 на провеждания от Фондация "Буквите" конкурс - "Жени и вино, вино и жени", посветен на двойния празник - "Свети Валентин/Трифон зарезан"

 Било е част от секундата. Нищожна част в която времето спря. Пулсът ми също. Мисълта ми стана стройна, ясна каквато никога не е била, спокойна каквато никога не съм й позволил да бъде, красива каквато живота ми не е разрешил да имам. Вън от припряност, вън от своите съображения, от рамките си, от догмите и боязънта си, вън от часовниковият механизъм и пътните знаци на ежедневието. Свободна, чиста, на границата между унеса и възбудата, високо над доброто и злото, от чувството за дълг и тревоги. Стана неочаквано богата и в този кратък миг си помислих повече неща, в по-строен ред отколкото през всичките си четиридесет и две години...

Целият разказ



разказът е написан на 29-09-2006 

Оригинална публикация

 Първо тези самоубийства, които разпалиха страстите, че и под нечии задници като всички останали самоубийства ли са? Или има и друго?
Ако си мислите, че няма друго и това са си като всички самоубийства, ясно, що за специалисти сте и че с тази "превенция" с нищо никоу няма да помогне, дори на хора склонни към самоубийство, защото не е необходимо човек да е специалист, че да се сети колко различни са тези самоубийства и ако НЕ БЯХА различни, нямаше да предизвикат подобен отзив, а нямаше да бъдат забелязани, както всички останали самоубийства.

И за каква превенция може да става въпрос с 20% ДДС над книжните издания, която АВТОМАТИЧНО създава образа на баща, който гледа тъжно в детето си, още по-тъжно слуша стилистиката му и още по-тъжно не смее да разтвори бележника му, че не е в състояние, макар да се трепе от работа да му купи необходимите учебници.

Каква превенция с 20% ДДС над лекарствата, като то АВТОМАТИЧНО създава син, който не може да купи лекарства на майка си.

И това с ДДС - тата над книгите и лекарствата са само два примера от стотиците на социалния КОШМАР в който живеем. 

Но не социалния кошмар сам по себе си е толкова страшен и убийствен, а СОЦИАЛНАТА ПСИХОЗА над чието създаване се работи усилено и целенасочено от 1991 година насам. 

Заради нея нито споменатия баща, ни сина ще проговорят с някого. 
Ще се упрекват.
Ще им тежи.
Ще врат вътрешно. 
И бавно, бавно ще гаснат. 
Но ще мълчат, защото, ако случайно се изпуснат, веднага куп кресливи лелки ще започнат да им дават ненужни съвети, а до денонощие цяла улица ще знае какви "мързеливци и некадърници са"

Защото точно така се гледа на бедния и отчаяния. 
И този идеологически казус е създаден, налаган, утвържадаван за да ни научи да живеем спотаено, да се крием, за да се крие изобщо бедността на цяла България и за навън да се показва едно измислено лице...
И за пред следващите избори да се показва това измислено лице. 

И точно тази социална психоза с отровните й мантри:

"Щом си беден си тъп."
"Щом си беден си нищожество."
"Щом си беден, детето ти е генетично увредено и няма право на учебници и книги."
"Щом си беден си мързеливец."
"Щом си беден си за гавра."
"Щом си беден ще те плюя в интернет."
"Щом...си карал мотокар нямаш право да пишеш."
"Щом си беден нямаш право да достойнство."
"Щом си беден нямаш нужда от мечти."

И в този ред още...

Хайде да видим как превенцията ще освободи цяла нация от отровните мантри, които в действителност самоубиват. 

 Страстите поутихнаха. Част от общонационалната екзалтация премина в някакво подобие на депресия. Не един или двама активно протeстиращи вече се мъчат да забравят онези изпълнени с емоция дни, които им се струва, че сякаш са се случили преди години. Не че съжаляват, че са участвали, че са изразили натежалото, своите искания и са го направили по единствения начин, по който могат да бъдат чути, но не искат да си спомнят за надеждите, които са имали. С емоцията като че ли си е отишла и вярата в промяната...

Целият материал

 Взеха и кубинките му и суичъра, и ловджийските панталони за анализ, но не откриха нищо, а минута преди да влязат по тях имаше, все още пресни кал и кръв.
Звъняха на вратата, а той беше в паника. Хвърли дрехите в банята, а вода нямаше. Звъняха настойчиво, крещяха:
-Отворете, полиция!
Някаква повреда във водопровода имаше. Каква ирония, точно сега. Дяволът все едно му се кискаше се гъргорещият звук, процеждащ се през тръбите от които не желаеше да потече вода. Въртеше кранчетата. Само кашляне и дяволски кикот.
Блъскаха по вратата:
-Полиция…
Отвори прозореца да изхвърли уликите, но долу гъмжеше от полицаи. Три коли имаше. 

Целият разказ

 Е, попитаха ме и се опитах да си отговоря на въпроса.
Искрен съм, а и имам известни наблюдения.
Писал съм и кои според мен са най-антипатичните. 

Ето какво си мисля по въпроса.

 Заприличал съм на предприятие от времето на развития социализъм. То шега, шега, но не съвсем. За петилетки напред си имам план, който ща - не ща, ще изпълня. Няма да ми даде душа да спра. Спра ли, ще ме мъчи, ще ме блокира, ще се бъгвам и творчески, и житейски. Както си говоря с някого, ще се отнасям и ще се рея в космоса, възможно е да ставам раздразнителен, избухлив и да потъвам бавно, бавно, а може и малко по-бързо, в лепкавото блато на състояние, което е...

Целият материал

 Тази фантастична шега е писана преди малко по-малко от шест години, но днес е по-актуална от тогава. За жалост, само след месеци ще научим много от лицата на такива като героя ми. Не, че и до сега не е пълно с подобни. 

Разказът е тук

„Този кабел води към хладилника…”
Задушлива миризма се носеше от печката. Опитваше се да проследи кабелите за да разбере кой е нейният и да го издърпа от контакта. Изглеждаше, че я беше изключила, докосна на няколко пъти с ръка и котлоните и фурната, студени бяха, но миризмата на изгоряло ставаше все по-остра.
„Този май е на печката, не този е на скарата…А този, този е на грила…Този…Не този е на камерата с дълбоко замразяване…Истинска плетеница е тук…Дали не трябваше да изключа бушоните…Ама как вони само…Ще отворя прозореца…Ще се задуша…”

Целият разказ