„Щом нашият разум е способен да си представи нещо толкова невероятно, това доказва, че безспорно това нещо съществува.” „Баудолино” – Умберто Еко   Не само Баудолино, но повечето от героите в тази книга сякаш са приели тези ключови думи за свой девиз, който неотлъчно следват, а Баудолино е най-големия лъжец или поне сам се нарича: „най-големия лъжец” и ако е така, този най-голям лъжец, не казва ли истината, а ако не е така, не са ли оправдани думите му т.е. при това положение не казва ли отново истината. Цялата книга е в подобни парадокси, всъщност изобщо структурата й, основната сюжетна линия е на схемата на подобен парадокс: “Ако искате вярвайте в моята история, разказа ми я толкова правдоподобно най-големия лъжец.” Всъщност Баудолино е човек с невероятно въображение, мечтател с чиста душа и остър изследователски дух, който тъй се забърква в своите фантазии, че ги превръща в истина. Която остава чужда единствено за него. Дете на чобани, попаднало на изгубилия се из края им латински император Фридрих Барбадоса. Показва му верния път, влиза под кожата му за да ги изпълни с мечтите си по измисленото царство на Отец Йоан. За което знае, че е фантазия, но неусетно започва да й вярва сам. И която исторически и политически се оказва полезна. Защо лъжата се превръща в истина? Какви са механизмите на манипулацията? Защо и мъдрите предпочитат често да бъдат по-глупави, отколкото и без друго са на моменти? Все сериозни въпроси, но всичко това обърнато в наистина шеметна комедия. „
  цялата публикация »

  Шест години след изчезването му ми връчиха картината. Казаха, че често в кръчмата говорил за мен, че жела творбата му, последната да е моя.
Накрая съвсем се побъркал. Бързо го хващал алкохола. Ставал рязък. Ставал рязко. Казвал, „отивам при нея”, но неясно оставало за мен ли се отнася и за картината. 
И последният път така, но малко по-различно го рекъл. Припомнили си в последствие. След изчезването му. Не бях сигурна дали сигурни. Не изглеждаха сигурни. Бохемите са си такива. И той беше такъв. Отнасяха се, замъгляваха истината с това което наистина им се искаше да е. Имаше една натрупала тон фондьотен. Очите й се премрежваха като заговаряше за онази вечер. Всеки път историята й ставаше по-богата и по-богата. И по-погрешна. Не вярвах да е търсил за мен диви орхидеи. Нито да е наричал гръбнака ми шия на лебед. Такива спомени нямаше, а и не ги търсеше. Според нея, в тази вечер в тялото си не се е намирал самият той. Обсебил го бил дух, дух безумен и дух романтичен, на вечен поет според нея Шели или Пушкин. Дори косата му била различен цвят...

Целият разказ