Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: cefules Категория: Изкуство
Прочетен: 376430 Постинги: 191 Коментари: 596
Постинги в блога от Август, 2014 г.
 Не мога да определя моя читател по марката обувки, които носи. Или по номера им. По данъчната оценка на жилището му, ни по доходите му. Това определено са неща, които не ме интересуват. Не ме интересува социалният му ценз, любовта му към четенето е първична, тя е над житейските обстоятелства и не е продиктувана от желанието му да бъде в крак със средата си или от някакъв модерен каприз. Би могъл да убива време в затвора или в лудницата (познавам и такива читатели), би могъл да е разтворил книжка опънат върху шезлонг, под чадър на луксозен плаж. Професията му също не е от голямо значение. Забелязал съм, че най-много читатели имам сред лекарското съсловие, но също тъй и хора на бизнес, университетски преподаватели, сътрудници на наши евродепутати, инженери, военен пилот, а и млади хора търсещи все още своята насока в живота, дори такива, които до скоро не са прочели от край до край и една художествена книга. Сред читателите ми има и хора от ъндърграунда, сменящи често професии, някои неособено образовани и квалифицирани; други неспособни да завоюват житейската позиция необходима за упражняването на професията за която дълги години са учили. Общото между всички е, че са хора съзерцателни, будни души, най-често неспокойни, поетични натури отдадени или не на поезия, интересуващи се от вътрешните си конфликти, търсещи обяснения за тях, за мястото си в действителността, размишляващи за миналото и бъдещето, забавляващи се мислейки, хора с живо въображение и вроден дар слово, хора обичащи да се вживяват в това, което четат. Независимо, че някои от тях са умели в контактите си, а някои обратно – самотници, всеки в една или друга степен, в един или друг момент на своя живот, малко или много чувствал се чудак. Предаден, отхвърлен, неразбран, но независимо от това, запазили духа си и дарбата си да обичат и да вярват в обичта. Всеки един от читателите ми е авантюрист на духа: хоби му е да тълкува реалността, да търси скришни послания в нея, да се вдъхновява. Всеки от тях търси по-различен живот от масовата посредственост. Всеки по един или друг начин го открива, чрез своите действия или в своите стремежи.

На кой магазин е клиент – това не ме интересува.

На коя политическа сила симпатизира също не е от решаващо значение.

На възраст е от тринадесет до деветдесет и седем. Плюс минус три.

Основен белег: мечтател.

 

Колкото са мечтателите – толкова е голяма таргет групата ми. 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1358 Коментари: 0 Гласове: 40
image -Така е справедливо! – дърварят редеше молитвата си наум, а устните му несъзнателно потрепваха. – Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен...
Вятърът смени посоката си. Скреж покри лицето му. Накара го да замижи, а в края на очите му заблестяха сълзи. 
Близо минута стоя неподвижен. Без да мисли. Не чуваше виелицата и не чувстваше студа. Остави се да го обземе онова спокойствие, в което той се сливаше с вечността. Поемаше нейната сила, а тя грабваше ръцете му заедно с брадвата, плъзваше като пламъци из жилите му. Изпълваше с топлите си дихания вените му, стискаше пръстите му и ги превръщаше в каменни, приковаваше стъпалата му към земята. 
Тогава замахваше с брадвата, а ударите ехтяха като гръмотевици. 
Клоните на дърветата се пробуждаха, започваха се движат, да се вият, разтваряха зъбати пасти и от тях плъзваха навън раздвоени езици. С размерите на нокът и на длан, на паница и на чайник, на делва за мед и на чакал. Малки, големи и още по-големи змийски глави. 
Дървесна корона от змии, изтръгнати от дълбоката им летаргия, за да умрат или опазят колонията си. Стеблото потрепваше, земята се напукваше от полуделите корени. Също като короната, и коренището беше спящи змии, пробудили се от сечта. 
Величествена си, дъще на Змея! – продължаваше дългата си молитва, докато сечеше дървото. – Толкова мъдро е устройството ти! В една душа си събрала цяло село! За да устои не снегове и ледове! За да понесе глад и да се спаси от зверове! Телата на стотици си сплела, в едно стебло да събереш крепкостта им! Главите на половината растат в земята, за да смучат живителните й сили и те крепят в гладните години, в които спиш и сънуваш...
В тази част от молитвата клоните бяха вече ниско над главата му. Все още се движеха бавно, в унес, но някои се стрелкаха и впиваха зъби. Още твърде объркани, атакуваха онова, което се движеше най-близко до очите им. То се оказваше змия като тях. Съскаха и се зъбеха зад тила му, виеха се като жив зловещ ореол над главата му. Знаеше и чувстваше близостта им, но не ги виждаше. Удряше и се молеше, да сгреши удар или дума в дългата молитва означаваше да изгуби съсредоточаването си, а това от своя страна – сигурна смърт. 
Пробудщ се, дъще на Змея, пробудщ се и се бори! Поеми цялата сила на земята, всичките й пламенни страсти и жажда за живот! Ако ме изядеш и нахраниш селото си, те благославям, но благослови и ти моето, ако те победя! Така е справедливо!
От пукнатините на вледенената почва навън вече излизаха змийски глави. Хапеха се една друга, някои докопваха ботушите му. Понякога успяваха да разкъсат дебелата им кожа и да докоснат с върховете си неговата. Макар едва-едва да го драскаха, местата се издуваха, болезнените оттоци с месеци на спадаха, а после оставаха сини белези. Имаше десетки такива. Всяко по-дълбоко ухапване би го убило.
Близо за месец ще стигне месото на тази красавица. От кожата й ще има за облекло на малките, а и да си поскърпим големите дрехите. От мен, както винаги, месото, от Черна Тодора - илачите и магиите. От Мечия внук – меда. От Плодовитата – ракията. Старата майка ще готви на всички. Кривогледата, Еделвайса и Венценоската ще й помагат. Сухия ще... - Това вече не беше молитвата, тя свърши, а с нея трябваше да е отсечено и дървото, но то се оказа много по-здраво от очакваното. Изброяваше наум имена, лица, роли в общността, за да не се поддаде съзнанието му на ужаса от случващото се. Едно трепване щеше достатъчно. Една мисъл - да захвърли брадвата и да побегне. Нямаше вече право да се откаже и никаква възможност за отстъпление. Или щеше да победи, или да умре. 
За цял месец ще съм свършил работата си. Ще наглеждам Рибчо, ще помагам на Кривогледата у дома. Ще й се радвам и ще я любя по три пъти. Толкова ракия, чай и мед ще имаме, че само ще празнуваме. Е, ще ходя да сека и да цепя дърва за огрев, но аз обичам, а ми и върви. Така поддържам форма. Не въртя ли брадвата, животът и без друго не ми харесва. А хората ме мислят за много работлив и всеотдаен, за това ме наричат Сърцатия. Вдигам рамене, съгласявам се. Като толкова искат да си имат сърцат, нека съм сърцат...
Една змия взираше очи, напомнящи огнени топлийки, в лицето му. Езикът й го близна по ухото, преди със съскане да се изстреля, за да впие зъби в него. Миг преди да го е направила, друга - припознавайки я за враг, отхапа главата й. 
Около краката му растеше храсталак от змии, ставаше все по-висок и по-гъст. Изглежда, скоро щеше да го загърне цял. 
Ако ме убие... - вече виждаше ясно, че това е по-вероятно да се случи, отколкото да отсече дървото, още дори не беше го разполовил, а усещаше облака от озлобена плът, спущащ се над главата му, докосваха го змийските езици. Макар виелицата да се усили и гласът й да напомняше предсмъртно ридание на цяла планина, по-остро от него беше съскането на стотиците змии. Няколко малки змии с размери на дъждовен червей паднаха на яката му и запълзяха под дрехата му. – Ако ме убие... Как ще оцелее селото без друг дървар. Винаги е имало дървар. Имало е и по трима дървари. Черна Тодора разказва за време, когато са били десет. Старата майка казва много да не й вярваме на Черна Тодора, лъжела. Черна Тодора от своя страна, че Старата майка е изкуфяла и не помни... Но мен няма кой да ме смени... Никой не е достатъчно силен... Песоглавеца само, Песоглавеца е и смел, но той е луд, а и кой ще пази границата с Храсталаците на забравата...
Точно под чатала му се разтвори процеп и през него се опитваше да се провре навън глава голяма колкото юмрук. 
Така е справедливо! – започна молитвата си отначало. - Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен...
Дървото нададе крясък и рухна. Змийските глави заподскачаха като риби на сухо и съвсем скоро утихнаха. 
Сърцатия си пое дълбоко дъх, краката му едва го държаха, забърса потното си чело с ледения ръкав. Огледа се объркано. Стори му се, че повторно се е родил и вижда живота за първи път. 
За малко!
Не знаеше какво е крясък, какво е смях, но му идеше да крещи и да се смее. Направи крачка, но краката му се подкосиха. 
За къде бързам? 
Поседна на дънера, който вече беше започнал да хваща кора. 
Да няколко часа ще е станал каменен.
Изглежда, животът на Змейовото дърво не свършва с отсичането му. Змиите умират, но останалият дънер се вкаменява и продължава да расте. Всички каменни стълбове наоколо, някои от които достигат внушителни размери - десет и повече човешки боя, са всъщност дънери от Змейови дървета. 
Сърцатия затвори за кратко очи и се усмихна. Представи си, че дънерът, на който е седнал, е станал висок до облаците стълб, а едно дете - внук на внуците на внуците му, е вдигнало глава нагоре, ококорило очи в почуда и възхита.
Отвори очи, подсмихна се на фантазиите си, наведе се и взе брадвата. Тръгна надолу, трябваше да събере мъжете, да се върнат и да насекат змиите, за да ги пренесат в селото. Отсечената част от дънера не се вкаменява, а на студа месото няма да се развали, но рисовете и други крадливи котки могат да подушат. Или вълци, проклетите вълци... Белия вълк на Глинената маска вече виеше. 
Дано да го е вързала добре! Ако звярът направи нещо на детето ми, ще я... Не посмя да си го помисли, но каквото и да беше, щеше да го направи. 
Пътеката се спущаше покрай най-високите каменни стълбове, които бяха виждали очите му. Разказваше се, че всички Змейови дървета, от които са израснали, са на един и същи легендарен човек, когото наричаха Бащата на дърварите. Твърдеше се също, че от него идва молитвата, с която дърварите секат змейовите дървета. 
Това място в гората винаги изпълваше Сърцатия с възхита. 
Стълбовете бяха на разстояние метър, метър и половина един от друг. Петдесет на брой. Въздигаха се и стърчаха поне три пъти по-високо от най-високите мури. 
Навярно са отсечени преди хиляда години, казваше си, но не това беше най-възхитителното, а това, че някои от дънерите имаха диаметър поне два метра. Дънерите растяха само на ръст, не и на широчина, което означаваше, че и Змейовите дървета са били толкова дебели. 
Пред силата на Бащата на дърварите Сърцатия можеше само да въздиша, дори и това, което отсече сега и беше най-голямата победа в живота му, остави дънер с диаметър не по-голям от метър. 
Стълбовете стигаха почти до дома му и точно те го бяха вдъхновили да поеме този път. В началото с жарта на младия - да надмине Бащата на дърварите, отдавна се чувстваше щастлив от всяка победа, независимо от размера на оставения дънер и изпълнен с още по-голямо преклонение пред Бащата на дърварите.

Романът в книжарница Хеликон


Романът в книжарница Библио


За романа в 
goodreads



Страница на сагата "Ням свят"
Категория: Изкуство
Прочетен: 1978 Коментари: 0 Гласове: 40
Търсене

За този блог
Автор: cefules
Категория: Изкуство
Прочетен: 376430
Постинги: 191
Коментари: 596
Гласове: 6859
Архив
Календар
«  Август, 2014  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031