Трябваше да отида някъде. Другаде, по-далеч. Не тук където съм. Не тук. Тя е прекрасна, но случайно се срещнахме. Винаги е прекрасна случайността. Не беше предвидено, забравих дори какво предвиждах преди дни. Някъде другаде бях тръгнал, към нещо друго. 

Сбърках ли автобусите като се качих в правилният? 


Там се заговорихме. Мислех за друго, после за нея. Забравих, май не е трябвало да помня, какво ме вълнуваше преди нея. Какво ме желаеше и изискваше. Тя е толкова одухотворена, а усмивката й е порочна, „думите й се леят като дървено масло”, а движенията й са поезия. Не пита откъде се взех, ни имам ли друга, ни за мечти, ни за интереси. Чете ме, усещам я. Знае достатъчно за мен, за да не иска да научи повече. Повече знае отколкото има да се научи. Разгръща ме, чете ме. 

  целият разказ

Когато човек пътува или е отишъл примерно на почивка някъде, може да се запознае с хора, които никога вече няма да види, но винаги ще помни. Аз имам такива спомени - още от детството ми.

Десетки са и моите. Също от най-ранна възраст. И това навярно е една от причините да обичам толкова много да пътувам. А когато наистина няма как да пътувам физически да не спира да пътува мисълта ми. Да ме връща назад, тогава когато съм ги срещал, да разиграва различни сценарии, как би протекъл живота, ако нещо тогава се беше случило по-различно и така да се експонира върху настоящи мои пътувания. Или най-малко да ме кара да пиша.

беше ми интересно и както винаги с неочакван край. От човека по-скрито няма.Поздрави!

...а идеалите ни се превръщат в матрица през която възприемаме реалността. Едно влюбване и ето как цялото битие заприличва на обекта, дори когато сме забравили чертите му...

Благодаря ти, благодаря ти...