Било е през шестдесетте години на миналия век. Едно полумомиче - полужена, учителка по разпределение, в затънтеното кърджалийско село Житница, прави плах литературен опит. Пише история за стопаджийка и шофьор - изнасилвач, праща разказа си в някое от литературните списания, получава рецензия: "Историята е хубава, но това не са типичните герои на нашето време". Изглежда вътрешното й несъгласие с критериите, които е приела като задължителни си е казало думата. А още по-вероятно: слаби й били ангелите, но от този момент спряла с литуратурните си опити. Става въпрос за майка ми. 

Все си мислех, че това с "типичните герои" си е било само "глупост на тоталитаризма", но съм бил в грешка. По същото време, не къде да е в САЩ, не кой да е, а Джон Стайнбек и не за коя книга, а за "Зимата на нашето недоволство" е получил почти същите нападки от критикарите си. "Не е убедителна", "не са типични герои" и така нататък, в същия дух. 

Не съм живял в шестдесетте години в САЩ, че да знам дали са типични или не, образите. Според Стайнбек, който още в началото казва "огледайте се около вас" те са типични, но в крайна сметка, не това е важното. 

Струва ми се, че сега, половин век след написването й, поне у нас, а едва ли само у нас, книгата е по-ценна и от времето, което е рисувала, което е пресъздавала. 

Възможно е. Да, възможно е Итън, главния герой, да е една фикция, една мечта на Стайнбек, но чрез нея, романа е далеч, по-реалистичен, отколкото, ако Итън изглеждаше съвсем нормален, съвсем реален, защото нямаше да се улови абсурда на цялата реалност, в която живее. 

Но как да го усетят догматичните мозъци, а и книгата, сто процента ги е обидила, защото е разклатила доста морални самооценки под краката им.

Итън е добродетелен без да е морален. Напротив, отнася се иронично, с недоверие към моралните устои. Обграден е от измамници, от краен меркантилизъм, неща, които той не харесва, но е толкова невинен, че дори не се отнася критично с тях. Но малко, по-малко същата тази невинност, води до такива последици, до които може да се достигне, чрез най-голямата подлост. 

Повествованието е на самата граница на трилъра, но за разлика от "За мишките и хората" не я преминава. И все пак книгата оставя усещане, подобно на това след тежък и много философски трилър. 

Сигурен съм, че книгата ще раздразни и много наши сънародници - съвременници, но това, че изкуството не винаги щади, не го прави по-малко изкуство. Само, съжалявам критикарите му, които с реакцията си са показали, какво представляват, извън еснафските илюзии за себе си. 

Не знам как е преживял навремето мръсотията с която са го замеряли, но годините след това са истинската оценка за този шедьовър и сигурен съм, колкото повече време минава, толкова по-ценна и необходима ще е: "Зимата на нашето недоволство"

Няколко бисера от романа:

"Много добре, моя безмилостна дъще. Ще си отмъстя по най-жестокия начин, който можеш да си представиш. Ще забравя."

"Не съществува такова нещо като "достатъчно пари". Има само две възможности: никакви пари или недостатъчно пари"

"Нали знаете какво нещо са съветите. Искате ги само като съвпадат със собствените ви планове."

"Някои хора, щом чуят, че си се държал честно, веднага търсят нечестни подбуди за чествата постъпка."

"За да прикриете подбудите си, казвайте винаги истината."

По списания и издателства решават хора, които абсолютно нищо не разбират от литература. И в киното е така. Bъобще навсякъде.

Преди години в някакъв вестник попаднах на филмите, вървящи по кината. Известен кинокритик беше оценил "Междузвездна война" с 'Може да не се гледа".

Ха, нек'ва малка регионална душица тръгнала да оценява гигнт като Джордж Лукас и, представи си, дал му пренебрежителна оценка!

Сега разбираш защо отдавна съм отписал онези, които уж "разбират". Tе ще те изпратят да четеш или гледаш нещо, което ще те умори от скука, защото според тях интересното "може да не се гледа".

Отрицателната рецензия не означава, че творбата не струва - доказателствата са безброй.

Той Е сьбрал най- доброто, с най- яркия изказ, на писателя.
Като да пуснеш, "Духът от бутилка", изминал трудният и решителен път на познанието и утвърждаването, в лабиринта на живота.
Този роман е триумфа, на Стайнбек, в световната проза.
Итън Алън Холи, за мен Е един идеализиран образ( възможно е да има отчасти и прототип), но това не то прави по- малко убедителен и въздействащ на читателя.
"Силата и успеха, стоят над нравствеността, над всяка критика.В такъв случай изглежда, че няма значение, какво върши човек, а как го върши и как го назовава.
Има ли някъде дълбоко у хората, което да ги възпира или наказва? Изглежда ,че няма.Наказва се само неуспехът.Всъщност престъпление има само тогава, когато хванат престъпника."
Поздравления за постинга, Cefulesteven!
Искам да ти се извиня, затова, че на няколко пъти променях коментара си. Някои от Буквите на клавиатурата ми са изтрити и правя грешки. Усмихнат ден: ))

Лошото е, че е официален изразител на общественото мнение!
Точно това е примерът, който съм посочила в блога си - определението на Ерик-Еманюел Шмит от "Евангелиае на Пилат" - че истината до голяма степен е насилствено наложена... Което автоматично я прави неистина...