Обидеха ли го, той преглъщаше. 
Усмихваше се дори, но не винаги, за да не вземе някой усмивката му за подигравка. Стараеше се да понесе в началото, а после му стана хоби.
Какво направи за да обикне унизителното отношение към себе си. 
Представяше си, че всяка обида е камък, всяка плюнка по него вар. И той строи кула в едно свое измерение. Имаше архитектурен талант и удивително въображение. Фантазията му беше така ярка, толкова преситена на цветове, че виждаше своята кула по-добре отколкото мнозина виждат на повече от метър пред носа си. Докато той свеждаше по-ниско глава, кулата му въздигаше все по-гордо чело. Настигаше по ръст най-високите сгради строени някога на земята, изпълваше го с такъв възторг величието й, че имаше случаи в които тя ще надвиши по ръст рухналата кула във Вавилон и ако...


Целият разказ

Преди години нашумя един случай.

Заврян зет търпял 20 години злобна жена и още по-злобните й родители. Слугувал и мълчал. Hакрая не му издържали нервите, грабнал пушката и всички на място. B момента излежава присъда.

За да не се стига до такива ситуации, човек не трябва винаги да преглъща, защото със сигурност ще дойде моментът на "гръмването".

И тогава, когато го написах 2006 година имаше конкретен случай. Вече не си спомням и кой. Ужасяващо е, но стават още и няма скоро да спрат. Темата дълго ще е актуална. Иначе за разказа ме подтикна и конкретен човек - Еми - Со Уат. Имаше в литературен сайт "Бунтарите" където тя беше модератор тема за агресията. Поиска да напиша нещо и понеже имах какво се получи този разказ. Благодаря й след шест години отново. Благодаря и на теб.
Чудя се как да изляза от нета, че имам конкретен повод за празнуване, а в същото време съм и на работа. :-) Е, няма да ми избяга.

Пропуснал съм. По онова време Интернет беше само дума за мен.
Ето, че има полза от повторението.