Закъсняваше. Реши да я чака още петнадесет минути, след туй още петнадесет, след туй докато дъжда спре. Сви се под козирката на спирката. Дъждът се усилваше, пръскаше го, капеше през прогнилият таван. Притъмня, блестяха светкавици, после стихията утихна. Сивота го обгърна, унесе го. Накрая дъждът напълно спря, а той реши да я чака до автобуса който ще го заведе близо до дома му. Вече знаеше, че няма да дойде, минали бяха часове от времето в което си бяха определили срещата. В един момент му се присъни, че оставя букета в локвата, а локвата става алена, като обагрена с кръв. Стресна се. Тресеше го. Беше мокър, но не от студа трепереше. 


Целият разказ

;)

Щастие е за всеки, да изпита любовта, във всичките й измерения, които осмислят живота му! Любовта е вечна, защото открива, най- искреното и най- съкровеното у човека!

в думите чакане и очакване и може би за това се разминават с много неща в този живот....
За силата която държи нашите букети свежи:
Наздраве!

Много красив текст! Трябва да продължавате да пишете :)