Излизам от „врътката“ (предпремиерното представление) на „Танцът Делхи“.

На премиерата няма да успея да присъствам, защото няма места.Трябва да кажа на всички късметлии, които ще го гледат утре, че до този момент са нямали такова изживяване.

Нека не звучи пренебрежително към всички други невероятни пиеси, които съм имал щастието да гледам (всяка си е с нещо първата и преди всички останали), но това, от което излизам сега е най-дълбокото и многопластово произведение, което съм видял на сцена.

Не дори „видял“, а чул, но не със слуха си, а с цялото си същество. Както трябва да се „слуша“ и „Танцът Делхи“, според една от героините.



Усещането от самото начало е, че влизаш в холозала: и от този момент се прехвърляш между паралелни светове; в които се развива една и съща история, но по противоречиви начини, което всъщност…е логично.


Така както се случва в живота: в най-болезнените мигове, но и в най-голямото вдъхновение; когато си на прага и съпреживяваш цял свят.

Нищо няма да кажа, ако кажа това, което не мога да не кажа, а всъщност, че пиесата засяга сложни етични проблеми, че ги разбива на парчета; миксира в емоционалните бури на няколко сблъскващи се и приливащи един в друг живота.

Болката, трагедията и смехът, който предизвиква на моменти трогателната наивност на героите нахлуват в гърдите, в съзнанието, карат зрителя да преосмисли всички свои преживявания.

Познавам много добре актьорите, някои от тях съм гледал в над десет роли, но няма и един, в който да съм гледал само в една.

Сигурно е нормално…
Да, нормално е, да кажеш за един актьор, че е различен в различна роля. Но някои, а между тях и приятели ми се сториха, че са преминали през ПЪЛНА ТРАНСФОРМАЦИЯ. Не просто игра, а някакво прераждане в някоя от паралелните вселени, в които се развиваха някои от разклоненията на тази разтърсваща история.




 

АПЛОДИСМЕНТИ ЗА

Надя Дердерян, Йоана Кирчева, Камелия Хатиб, Екатерина Стоянова, Нина Горановски, Михаил Лудин и за режисьора Любослав Неделчев.

Е, след такъв ДЕБЮТ ще ми се да живея повече, дори и само заради идеята да видя какво бъдеще има!


На снимката съм с Екатерина Стоянова, която успях да си направя вчера. Кате, нали знаеш колко те обичам! Прекрасна беше! Всички бяхте прекрасни!


Хайде да публикувам това и да си тръгвам към къщи…

 Изслушайте интервюто и го изгледайте. 

 Този симпатичен човек е живял достатъчно, личи си и пълноценно. Можеше да си стои в креслото и да гледа телевизия, да се среща с приятели и да коментират събитията; дори да пише в блога си или социални мрежи. 
  Би се справил по-добре от повечето, които го практикуват. Най-вече: заслужил го е. 
  Но прави нещо повече. Застава срещу системата. 
  Сам. 
  И изглежда величествен в това единоборство. 
 
 Погледнете библиотеката му. Обзалагам се, че не е единствената му.

 Езикът му е богат; речта му се различава драстично и от събеседници, и от водещи във всичките ни национални медии; да не говорим за разни фашизирани черноработници в европропагандата.

 Въпреки дръзкия си, бунтовен акт, той е благ. Благородство се излива и от усмивката му, и шеговития тон, когато говори за сериозни неща. 

 Той е достатъчно силен, че да се усмихва дори над себе си.

 Той не е подпиран от хиляди на митинг, с които да крещи колко красив и интелинентен е, а гордо застава сам.

 С пренебрежение говори и за съда, и е с ясни не само политически, но и философски убеждения. 

 Такива хора ми връщат надеждата!

 Изтребителят ни не излетя.


Но какво пък толкова?! По-важно от излитането е кацането, а този кацна точно в задния двор на националното ни достойнство.

  На либералите ни може даже да се е харесало. И се е харесало. "Woke" е да ти кацне нещо в задния двор, не е като резЪн, па и араплия, но кой пък ти дава толкова як toy - билиън и овър. Такъв toy даже и Лена Бориславова не може да си купи. То тя беше сред първите изпаднали в оргазъм при посрещането на скъпата сексуална играчка. За нея я обяснимо, ама Каракачанов не беше ли мъж? И той до нея пъшка, пъшка преди няколко дни при публично предавания групов сеанс по посрещането на повредения вибратор. 

  Та, те задоволени: и отпред и отзад (като от Бай Стамат), но идват сериозните въпроси:

  Утре не е ли Денят на Хероса?

  Защо повече прилича на прайд. Нямам предвид "гордост", а гейски прайд. И веселяшка гордост нямам предвид. Но употребя ли истинската дума пак ще получа някоя санкция. Пък аз не съм толкова устойчив на санкции, колкото Русия, та ще избегна да употребя истинските думи, ама вие се сетихте какви бих употребил вместо евфемизма "гейски прайд".

  Та що празника на Хероса прилича повече на гейски прайд?

  И идва следващия въпрос: Не е ли по-добре да си прилича на такъв!

  Ами: Е, по-добре.

  Според мен, точно такъв Празник на Хероса си заслужава колонията останала на мястото на Република България.

  И дано някой да няма безсрамието да ми говори за Българска армия като едно време. За реставрацията й.

  Някой ден може до толкова да ми писне, че да убия подобен романтик.

  Кого да пазят децата ни! Тези които плащат милиард и отгоре за сексуалните играчки на Лена Бориславова и Каракачанов? Защото от този самолет не става друго. Че даже и това не става, че не работи, а някои части на гореспоменатите ще са много сърдити, ако играчките им не работят.

  Преди дни чух по БНР нещо, което по-добре да не бях чул. С цялото ми преклонение към Бах, Кант, Ницше, Ремарк и т.н. и т.н. някакъв ШВАБА заговори за разделение на труда в Юръп-ата.

  Та, като ни ограбиха мините. Като ни затвориха електроцентралите. Като избиха добитъка. Като превърнаха в добитък хората на изкуството. Какво ни остава с това "разделение" на труда?

  Сещате се, нали! Да бъдем пушечно месо срещу Русия. Тогава набързо 5Rа3ите ще намерят самолети, които да изплащат внуците ни, затова, че сме избити на тях.

  И танкове ще намерят. И пушки.

  Че и достатъчно нацисти, които да "мобилизират" децата прибирайки ги насилствено в бусове и пращайки ги на първа линия, където децата на паразитиращите политици, никога няма да стигнат.

  ПРОКЛЕТ ДА БЪДЕ ТОЗИ ПРАЗНИК НА ХЕРОСА. ПРОКЛЕТА ДА БЪДЕ АРМИЯТА НИ, КОЯТО САМО ЩЕ ОБСЛУЖВА ЧУЖДИ ИНТЕРЕСИ.

 Знаех много добре, че ще ми е студено.
 Знаех много добре, че ще ми е много студено, но не знаех какво означава това.
 И знаех много добре, че не знам какво означава това.

 Точно за това и реших да се пробвам.
 Все пак щях да съм на колело, ще се налага да въртя педали; да въртя педали доста бързо, защото разстоянието никак няма да е малко, а няколко часа по-късно ще търся този студ, но няма кой да ми го даде; ще е ужасна жега, което ще е най-опасното в приключението ми. 

 С четири стента съм. Един. Два. Три. Четири. 
 Имам и две аневризми. 

 Физическото натоварване мога да го контролирам. Но жегата - няма как. 
 Това ме прави почти неспособен да дълги пътувания с колело. По поръчка ми е прохладен ден, но трябва да е в по-топлата част от годината; трябва да е и почивен и изобщо...абе, много капризи. 



 Имам си всички оправдания за да кажа: "Не става!"
 Само, че съм отложил твърде много неща за следващи животи и уловката е, че не вярвам в прераждането. 

 Та, затова тръгвам много рано утринта. За да имам достатъчно време и по-голямата част от пътуването ми да мине преди да е напекло. 

 Този път обаче опитах и друго. 
 Да съм без раничката. Много е удобна, предназначена специално за колоездене. Не тежи, прилепва по тялото, все едно си без нея. 
 Само, че реших наистина да е без нея. Само с двете шишенца: едното с аминокиселини, а другото с микроелементи на държачите за вода. 
 Общи четири енергийни гела: два бързодействащи и два бавнодействащи и два енергийни шота + втория телефон в чантичката на рамката. 
 
 Аз облечен в най-късите велошорти и най-обикновен камуфлажен потник: имам си пет джърсита, че две са маркови и събера ли им цената е повече от колелото ми, но експеримента ми ги изключваше. 



 Трябваше да бъда с възможно най-малко багаж и възможно най-леко облечен. Потникът трябваше да е толкова голям, че да може да се събере в чантичката на рамката, когато я опразня от енергийните източници и вече е достатъчно топло, че да остана и без потник. 

 Тръгнах в 4:10 часа на 01.05
 
 Най-ранобудните вероятно са започнали да спорят: празник ли е Първи май или не е. "Комунистически" ли е или щом е бил просто митинг на профсъюзи в САЩ значи не е точно "комунистически".

 Всяка година публичното пространство е едно и също. 

 Аз път попаднах като в свой разказ със зловещо начало. 
 Поне да бях сложил велоръкавиците. Не беше минал и един час и вече не можех да привключвам от скованост скоростите. 
 Мрак, пустош (тракат механизмите на остаряващото ми муле), по някое време силно бучене и мине покрай мен като чудовище някой камион. 
 По малко от телефона, по малко от часовника се ориентирам за времето. 
 Но в Староселци вече очаквах да се срина. 
 Подскача "Drag"-а по неравностите. Като че ли и "госпожицата" от Джи Пи Ес-а се е побъркала от студ и ми дава противоречиви посоки. 
 Очаквам всеки миг да се окаже, че Староселци е някое от мистичните села, в което можеш да влезеш, но не и да излезеш.
 Но трябва...
 Трябва да го направя. 
 Поне се движа добре, че това е повече от една трета от пътя ми на отиване. 
 Само да се съмне, само да се съмне...
 Е, съмна се. 
 Видях и как по наклоните набирам 48 км. в час. 
 Както не можех да си свия ръката дори да ударя спирачка, а на места неравностите бяха толкова големи, че правих подскоци (с това колело, което меко казано не е планинско), направо си бях направляван от една по-силна, невидима ръка. 
 Слънцето обаче си беше изгряло, когато вече ни мускули, ни нерви ме слушаха. Тресях се. През главата ми мина колко мъдро било, че не си взех екшън камерата. 
 Преди ден пристигна. Знаех вече как работи. Можех да си я сложа на каската, но не вървеше точно на пътуването с най-оскъдно оборудване - екшън камера. 
 Ако все пак я бях взел щеше да заснеме само как се треса. 
 
 В Кнежа вече се окопитих; дори ми стана приятно. Наркотично приятно. 
 Слънчевите лъчи бяха като забранена любов с желана жена. 
 Рано беше още за геловете, но спрях на една отбивка към полето, че да изпразня малко чантичката. Скоро трябваше да има в нея място за потника. 

 Реагирах с едно-две сърчица на вицовете, които пускаха колегите по английски по вайбъра. И вече с подобрено настроение продължих по последната отсечка на отиване. 

 ОРЯХОВО
 
 Бил съм 13 годишен когато се наложи да остана един срок в селото на баща ми. То е Лесковец, т.е. най-близкото до Оряхово село. 


 
 Хубави спомени имам и от тези месеци, както и от всяка лятна ваканция. Надявах се да видя и остров Есперанто. На този остров беше плажът; на самият бряг срещу острова почивна станция Есперанто. Имаше такава навремето. 

 Предпочитах да летувам там, пред море. 
 Не отстъпваше с нищо на морето, само дето беше по-приключенско, а си бях и "у дома".

 Оряхово ми изглеждаше малко тъжен, защото детска му работа, сравнявал съм си го с родния Асеновград, а пред него...наистина си беше тъжен. В по-западен стил, на самата граница-Дунав, значително по-малък и само с едно кино (тогава за едно подрастващо дете, това беше основен критерии).
  
 По-късно като студент, когато за последен път видях баща си Оряхово беше много западнал. Сега...не изглеждаше зле. 

 Преминах доста бързо през него. 
 Видях една беседка, на която се и снимах. 

 Някакво много мургаво и любезно момче; доста интелигентно ме заговори; попита ме освен спорт, какво е за мен колоезденето. Намерих думите: приключение, хоби. 
 
 Момъкът изглежда беше краевед беше готов да ми говори за забележителностите на Оряхово, като разбрах, че имам корен от там беше и приятно изненадан и разочарован, че вече съм запознат със забелжителностите. 

 При всички случаи нямах време за лекцията му, макар би била безценна. Чакаше ме още дълъг път. 

 Но все пак се спрях още веднъж. 
 Видях отворена църква. Като изключим по празници, рядко виждам отворен храм (по време на велоразходките ми), а ми се иска да се помоля, ако не да ги разгледам добре. 

 Вътре нямаше никой. Пуснах левчето при останалите стотинки. Взех си две свещи от 40 стотинки и се помолих. Църквата е "Успение Богородично".



 Продължих по маршрута на Дунав-Ултра. 
 Очаквах следващите няколко километра да ми припомнят. Пътувал съм Лесковец-Оряхово стотици пъти. Но пътят се оказа напълно непознат. Буше изникнал цял...замък. Да - Замък на Шато Бургозоне. Семейна винарна обозначена с табели: "начало на населено място" и "край на населено място".  

 Не съм сигурен дали усещането за приказност или за кич ми беше в повече. Изпитах и двете. Трябва малко повечко време за да свикнеш с изненадата, че да я възприемеш; както си вървиш по уж познат път, в край който си живял като роден; изведнъж - непознато село (град), че и със замък. 

 После топографията започва да работи за колоездача: спущания, равен терен. Само дето пътят е осеян с дупки.

 Не знам как карат колегите от "Дунав Ултра" шосейки. При това състезавайки се. 
 При тези дупки с тези тънки гуми - тези скъпи колела. 
 
 Съветът ми към някой, който добре кара, но не се е пробвал по такива терени. 
 Малко смирение. 

 Не тръгвай с ШОСЕЙКА за 5 000 и нагоре лева, освен, ако не знаеш какво правиш. 
 Ако не си достатъчно опитен, най-много да се пребиеш. По-малък проблем е, че ще си разбиеш скъпото возило. 

 Като изключим състезателите, за другите колоездачи (които не се състезават и не бързат) е по-подходящо за случая ГРАВЕЛ или катър като моето. Дето уж е градско, ама си има и някои черти на гравел нисък клас. 



 В Остров трябваше да сляза и да бутам. 
 По много причини. Не бързах. Беше стръмно. Вече много горещо, аз отдавна свалил потника и свил го в чантичката на мястото на употребените енергани. Пешком подбирах сенчестите места. 
 
 Видях и първият мак за годината. 
 Обичам маковете. Те са обещанието за лято. 



 Нататък ту препусках, ту слизах и бутах по сенките колелото. В Крушовене бях останал без течности, ожаднял до смърт и обещаващ си повече да не тръгвам без раничката. Но това беше последният участък, този който вече съм минавал десетки пъти. 

 В Ореховица спрях край едно магазинче. Изпих много бързо един Хел. Вторият едва успях, защото гърлото вече ме режеше от болка. Успях да се запозная с насядали пред магазинчето на безалкохолни. И понеже от там минавам сравнително често, сигурен съм, че вече имам нови приятели. 

 В началото просто ме попитаха: "Откъде с това колело?" и разговорът започна. 
 И пак за екшън камерата, която не взех. Ако ме бяха видели с екшън камерата, едва ли щяха да бъдат толкова словоохотливи. В случая беше късмет, но за в бъдеще ще внимавам кога съм с екшън камерата и какви са целите на пътуването ми.

 15 минути по-късно малко съжалих, че съм без нея. Загърмя, едва не заваля. Ако кажа: "заоблачи се", нищо няма да значи. Представете си чаша вода. И представете си, че пускате някакво хапче, примерно аспирин. Е, нещо подобно беше заоблачаването. Все едно небето се замъти, едновременно това заискри и всичко беше толкова динамично, че приличаше на специални ефекти. На една страна слънчево, на друга облачно; и с някаква луда скорост мястото на облачното и мястото на слънчевото се менят. Сякаш танцуват. Почти нямах вече батерия и във втория телефон и не можах да снимам тези чудеса. 

 Но човек не може да има всичко. Ако можех да върна времето назад, пак не бих взел екшън камерата.  

 Вече съвсем не бързах. И се прибрах доста след като слънцето вече беше залязло с изтощен напълно и резервен телефон. 

Един незабравим първи май.

 Прочел съм почти всичко от Артър Хейли: "Летище", "Хотел", "Банкери", "Детективи", "Допълнителна диагноза", "Опасно лекарство", "Живот по върховете", "Полет в опасност" (първият му роман, създаден първо като радиопиеса, а по-късно послужил като материал за култовата пародия "Има ли пилот в самолета") и може би любимия ми: "Свръхнапрежение" - главният герой е туз в енергетиката, брилянтен бизнесмен, плейбой, но и честен по детски мъж. 

 Като повечето герои на Хейли и той е схематичен, но обаятелен.
 Никога не съм се идентифицирал с него, но винаги ми е харесвал.


 Спомняте ли си как завършва книгата?

 ВНИМАНИЕ СПОЙЛЕР! МОЖЕ ДА ПРЕСКОЧИТЕ СЛЕДВАЩИТЕ РЕДОВЕ, АКО ЖЕЛАЕТЕ ДА БЪДЕТЕ РАЗТЪРСЕНИ ОТ ТАЗИ ПРЕКРАСНА КНИГА

 Ами една от десетките му сексуални партньорки, която той обичаше, страдаше от тежко заболяване. Жизнено необходимо беше за нея да зареди батерията, която я поддържаше жива, макар и на количка. 

 Дори при тежката си инвалидност беше обаятелна жена и можеше да прави секс, но радикален зелен активист извърши терористичен акт, вследствие на това електрическата система тотално се срина...И тя умря. 

ТАКА, ВЕЧЕ НЕ ГОВОРИМ ЗА КНИГАТА

Знаем много добре, че Артър Хейли добре е изучавал материята, за която пише. Всеки един от тези романи е писан за 7 години, от които две години са отделени само за да проучи конкретната професия, за която пише.

При него фактологични неточности няма. 

Не си спомням от какво беше болна хубавицата, как точно поддържаше живота си, но че е имало и има хора, които са живеели и живеят при подобни условия е факт. 

Всъщност, ясно е, че спешните случаи, които се нуждаят от ток са далеч, далеч повече. 
Да, има агрегати. Задължително е. 

Но при такъв глобален срив какъвто се случи вчера много хора са хванати неподготвени.


Днес се мълчи. 
Мълчи са колко са жертвите. 

И да премина на друго: колко е уязвим един човешки живот свързан в такава зависимост със системата: електрическата, политическата.

Самите замисляме ли се, колко е уязвим живота ни в такава силна симбиотична зависимост със системата, в която живеем?

И защо тази система желае да сме толкова обвързани с нея.
Всеки опит за самостоятелно съществуване и самостоятелно съграждане на сигурност е "копейкаджийство", "дезертьорство", "путинизъм"

И след събитие като това, ни в клин, ни в ръкав следват коментари от рода: "То пък в Русия 85% от хората са с външни тоалетни!" и вече и най-глупавия би трябвало да разбере, къде някои хора ги стяга чепика. 

1.

Ако утре детето ви или внучето ви бъде погълнато от гибелен религиозен култ; ако то се самоубие, убие; ако майка ви, сестра ви завещае всичко на чуждоземен проповедник; ако някой фанатик застреля внучето ви - причината е духовния глад на жертвата, че е търсил Бог, но не е бил ориентиран и от това са се възползвали убийците на души. Ако в училището се учат религии: и Библия, и Коран, и източни духовни учения, това е малко вероятно да се случи.

2.

Изучаването на религия не е проповед.
Изучаването на религия е предмет на теологията.
Може да се съди и по името, че иде реч за наука, за чиста наука.

3.

Вярващите не са лековерни. Те са изпитали вярата си, те са си задали хиляди въпроси, а за стотици даже са намерили отговорите. Вярата е кърмата на съмнението. И ако си отгледал достатъчно голямо съмнение то вече се храни с всичко. Не изяжда всичко, както котките не изяждат всичко в джунглата, а изяжда болните и слабите тези; винаги намира такива; иначе вярата го храни със себе си. Вярващият се съмнява повече от всеки друг, но е избрал вярата си. Вярващият в Бог, много по-трудно ще повярва в лъжите на един политик; в ултранови идеи; в лъстта на перверзни идеологии, във величието на войнолюбците.
  Това е и причината ЛГТБ-та и либерали да беснеят по религиите.


4.

Религия и сега се учи в училищата, защото отношението към някои науки и някои идеологии си е религиозно преклонение.

Еволюционната теория не се преподава като теория, а като безсъмнена истина, фундамент на цялото ни познание, т.е. преподава се като догма.

В етично отношение, съвременните либерални възгледи се налагат също като безсъмнено добрите и правилните. Това е не просто религия, това е фундаментализъм. При това има измама. Защото никой не нарича този фундаментализъм с истинското му име, а именно: фундаментализъм.

Часовете по вероучение и религии съвсем открито казват какъв е техния предмет. Те не са за да създадат вярване, а да изяснят някои страни на вярванията.

Дори и само заради общата култура такива часове трябва да има. Има и още нещо, за което тези дни се мълчи: ДУХОВНИЯ ГЛАД. Много от отговорите из дискусиите бяха: "който иска нека да търси, да учи", да ама...Не се и замислят какво ще стане, ако търсещият, искащият да учи, в случая: духовно гладния - попадне на радикални ислямистки духовници или радикални християнски - те също са опасни; в България и сега действат изключително опасни секти. Не говоря за разрешените църковни общности. Винаги се намират харизматични проповедници, които могат да погубят и душа, и живот.


Либералните тиквеници не си го помислят.

(достатъчно е да се прочете внимателно, дори само три пъти, че да зазвучи в главата и тогава всеки нормален човек ще е наясно защо дори за невярващите, уроци по християнското вероучение ще бъдат полезни)

  ето и самата молитва:

  Преблагий Господи! Изпрати ни благодатта на Светия Твой Дух, Който дарява и укрепва нашите душевни сили,

  за да можем, като слушаме преподаваното ни учение, да пораснем за слава на Тебе, нашия Създател, за утеха на нашите родители и за полза на Църквата и Отечеството. Амин.

 Днес от 18 часа в НЧ "Съгласие" 1869 (зала "Библиотеката"), Глупавият прилеп Пешо и най-абсурдната водеща във вселената, самата Блатина Кискова ще се отрекат от марангузите, дори ще ги нарекат "зли", а себе си "принуждавани".

 Злият гений професор Паранак ще постави Карла и екипажа й пред "Последното изпитание".

 Не обръщайте внимание на стрелящите с автомати Зелки, Лелки Зелки, те нямат никаква връзка с реални лица и събития. 

 Нито пък на Говорещите моркови, по-големи глупости, могат да наговорят хората в ефир. 


 

 Сънувал съм често тази сграда.
 Струва ми се, че и преди да я видя, но след като я видях - няколко пъти.
 Бях с групата по народни танци "Българско хоро", която имаше турне. 
 Илиана играе в "Българско хоро", бях с нея.

 Момичетата имаха изява в "Детския културен център".
 Пак ще го повторя: "Детския културен център".
 И отново ще напиша: "Детския".
 Детския!



 Бомбардираната сграда изглеждаше зловещо и се намираше близо, много близо...над Детския културен център.
 Не мога да кажа колко е разстоянието, но едва ли е било повече от двеста метра. 
 До "Детския културен център" се слиза по едни стълби; бомбардираната сграда е горе. 

 Преди изявата нямаше с нас екскурзовод и така и не разбрах коя е тази сграда. Изгубила се беше в спомените ми около бомбардировките над Белград, а едва ли са се късали да дават по телевизията този ПОЗОР. 

 Личеше си обаче, че е била цивилна институция, а и нещо много важно. 
 Освен до "Детския културен център" (ще продължа да я наричам "сградата", защото такава остана във впечатленията ми), сградата беше близо, много, много близо от Руската православна църква "Света Троица".



 Малък спретнат, много красив; сякаш приказен храм, а в много близко съседство с него (разделени от една алея) се намира втория по големина катедрален храм в Белград: "Свети Марко". 



 Двата храма са на не повече от 300 метра от "сградата"

 Някой ще се сети ли коя е?

 Наскоро разбрах, защото не бързах. 
 Исках да си остане беззимения обезобразен паметник на човешкия труд и човешката агресия. 

 Телецентъра в Белград!

 Телецинтъра в Белград!

 На това му се викат демократични бомби.
 Доколкото знам - ударен е бил по погрешка или "по погрешка", а ако тази "по погрешка" беше с 150 метра в едната посока или с 250-300 в другата. 

 Два исторически паметника, два християнски храма...или Детския културен център. 

 Някой ден ще пиша по-подробно за него.
 За акварелните рисунки, за пластиките на бъдещи скулптори, за приложното изкуство: наивистично, каквото следва да бъде детското, но проникновено - откриващо възрастния в някои от творците. 

 Фоайето на този център беше една огромна изложба. 
 С колегите - разпоредители от салона бързо се разбрах, че даже ме приеха за един от тях и настанихме лесно и другите придружители на гостуващите групи: имаше от Северна Македония, имаше от Албания и още три български групи, освен десетината сръбски. 
 Не знам на какъв език се разбирах с Албанците, аз не знам италиански, те не знаят руски и английски, но в което ме бива - бива ме; добил съм рутина в Театъра. 
 
 Момичетата ни спечелиха и най-многото гласове на журито и най-бурните аплодисменти на публиката, а публиката придружаваше свои. Въпреки това аплодираше и нашите.

 Един от най-прекрасните ми спомени, който много, много вероятно можеше да не се развие в тази зала. 

 И къде щеше да е тази зала?
 В руините!

 Къде щяха да са православните храмове: "Света Троица" и "Свети Марко"?
 В руините!

 А нашите мерзавци пак щяха да аплодират политически коректното решение: да дадем коридор на НАТО и НАТО да бомбардира!

 Обичаме с Илиана да ходим в най-обикновени магазини, когато сме в чужбина. 
 И да накупим за хапване и да наблюдаваме хората, цените, живота им. 

 На другият ден, освен, че се уверихме, че в Белград са с доста по-висок стандарт от родния имахме и едно малко, доста интересно преживяване. Сладко преживяване, но ми преобърна сърцето. 

 Касиерката в супермаркета попита откъде сме. Казахме, а тя:

 "България! Стоичков!"

 Не ни свързват с бомбардировките. 
 Свързват ни със Стоичков. 
 
 Не ни мразят!
 А нашата пропаганда ни изтезава с послания за омраза към тях. 

 

 

 Решил съм да мина покрай всяка дунавска керемида, да пресека всяко село и паланка; без да водя записки; без други, освен най-необходимите ми за пътуването проучвания.

 Искам да вдишам с очи атмосферата; без задължително да я разбера да я почувствам. Не да науча кой знае какво, а заради приключението, което ще ми помогне да си разтълкувам инак това, което вече знам и това, което не бих успял да не науча. 

 Просто да пътувам и въпреки здравословните си проблеми да бъда моторчето и двигателя на своето пътуване. 

 След вчерашните над 110 км., освен, че съм хванал тен на кръпки, чувствам физическия катарзис. 

 Не включвам Strava, не знам защо; най-вероятно, защото тези разходки са все още много, много под потенциала ми; повреден е и бордовия ми компютър. Бях включил телефона си на навигация, но бях забравил да включа Smart часовника на режим тренировка. Малко след излизане от Плевен, при болница "Св.Марина" се сетих и оправих грешката си, иначе нямаше да знам колко километра съм изминал. 

 Малко след 7 беше, пръскаше лекичко: като пулверизатор; не ми е било студено заради интензивните движения, но денят не се очертаваше да е най-приятния за каране. Това бързо отмина, но на места беше валяло и още неисъхнало. При разбитите пътища у нас, нямаше как: накалях се до уши, но в един момент беше приятно, даже някак секси. 

 Цялата кал по пътя като целувки; хвърчи и се лепи по бедрата ти, по ръцете ти, по лицето ти - материалът, който Бог е използвал да създаде мъжа и жената - все още в сурово състояние, но набъбнали преди виталната си експлозия, хвърчат и се впиват по кожата ти.

Да този момент не бях използвал точно този маршрут с колело. След Опанец, Долна Митрополия, но в началото на Долна Митрополия завиваш надясно по посока Гулянци. Пътуването беше спокойно, почти нямаше коли. Само на много места преминах през гореописаното емоционално преживяване и една не много приятна картина, която често се среща по пътищата ни: убито куче (вече започнало да се вмирисва) и няколко метра след това - убит таралеж. 


Крайната ми цел беше дунавското село Загражден; поддържайки средна скорост от 16 км. преди 10:30 вече бях в паркчето до плажа, където разбира се нямаше къпещи се (още доста е студено), но пък имаше доста рибари. 

       
Най-вече местни или хора, чийто корен е от Загражден и близки села, идващи си в почивните дни. 

Преди две седмици в пътуването ми до Горни и Долни Вадин, разбрах, че най-големия ми приятел от фитнеса има корен от селата, този път се срещнах с друг от най-ранната смяна трениращи. Светът е малък. 

Стана ми хладно и след няколко снимки тръгнах към Байкал. 
Реших връщането ми да е по малко по-дълъг, но различен маршрута на идване. 
В Гиген минах на една прeсечка от Улпия Ескус, но съм посещавал много пъти римската колония, а и да подскачаш няколко часа по съвременните български пътища за да видиш все още стабилни фундаменти на хиляди години, поставени от емблематичния поробител с "магарешките уши" (император Траян, разбира се), не може лекичко да не те комплексира. 

Въпреки, че пътя между Загражден и Гиген е много, много добър и май е такъв още от Никопол и продължава след Байкал по посока на Оряхово. Не знам, ще трябва да проверя при следващите походи. Да се спусна от Никопол или от Байкал да продължа към Оряхово.

Минавайки покрай Гиген едва не бях нападнат от една каракачанка. Трябваше да сляза от колелото и да я овикам. Намесиха се и други хора от съседните къщи и каракачанката се прибра в двора си.

Абе, хора, не пускайте свободни толкова големи кучета.
Някой може да не е кучкар като мен и да се уплаши. 
Каракачанките са хубави кучета, но не са най-послушните, много са силни и могат да бъдат опасни. 
Това реши ли за секунди може да убие и доста по-як мъж от мен. 

Лекият инцидент се случи на около 150-200 метра от Улпия Ескус. Т.е. можеше и семейство туристи, решило да разглежда българските забележителности да е спряло наблизо колата си и да се придвижва пешком.

Вярно, каракачанката тръгна защото съм на колело, но кой я знае...
Да, знам, че е добро куче. Всички кучета са добри, но като ти лайне с онова мощно гърло, тръгне заплашително към теб и разголи зъби, някак си не си склонен да приемеш, че нищо няма да ти се случи, защото кучето е добро. 

Пак ще кажа: обичам кучета, дори влизам в категорията "кучелюбец".

Между другото: втората ми майка, т.е. тъща ми е от Гиген. Наричам я така, защото от една страна, моята майка отдавна е починала, от друга - тя ме прие като свое дете и ми гледа като на дете. Иронията на съдбата е, че тя и двете й сестри, освен мен и Илиана, бяха на погребението на майка и тъжаха за нея.

Ирония, понеже баща ми (Бог да го прости) беше влах. И след развода на нашите, майка не искаше да чува за "власи", тези прекрасни жени, без почти да я познават, тъжаха, като че ли им беше четвъртата сестра. А са влахини. 

Жалко, че не поживя по-дълго, за да се опознаят по-добре. 

И завършвам с Гиген споменавайки за най-лошата възстановка, в която съм участвал. Явно румънските спецове (защото беше българо-румънска) са искали само да усвоят европейски средства, но онази голяма "ножка", която представиха за ромфея, не е ромфея. Ромфеята е двуръчен меч, най-големия навремето. С епохи изпреварил останалите двуръчни мечове. Още сума фактологични грешки по оръжията, а тази възстановка беше преди около три години. Не, че не се забавлявах, но се надявам, че повторно няма да участвам в подобна. 

На разклона към Байкал се спрях. Отказах се да ида до любимото ми място, с най-добрите рибени чорби и нещо като малък пристан. Щях да загубя не повече от половин час, но не ми даваше сърце. 



Вайбъра постоянно издаваше онзи звук: "кунк-кунк", идеше от колегите ми по английски. Имаме си много мила група. Споделяха снимки на козинаци, боядисани яйца и приготовления за Великденската вечер, а аз...по друмите.

Трябва да кажа, че сред колегите ми по английски има един истински колоездач, не като мен. Но и той беше избрал да е в дома при семейството си. 

Време беше да се прибирам. Направих си едно-две селфита, изсмуках два енергийни гела и си подкарах към Плевен. 

Слънцето вече се беше показало. 
Всъщност то ми е най-мъчителното и прави пътуванията ми рисковани. 
Все пак съм с четири стента. Но сега беше приятно. 

Прибрах се ухилен и се включих в боядисването на яйцата.