Решил съм да мина покрай всяка дунавска керемида, да пресека всяко село и паланка; без да водя записки; без други, освен най-необходимите ми за пътуването проучвания.

 Искам да вдишам с очи атмосферата; без задължително да я разбера да я почувствам. Не да науча кой знае какво, а заради приключението, което ще ми помогне да си разтълкувам инак това, което вече знам и това, което не бих успял да не науча. 

 Просто да пътувам и въпреки здравословните си проблеми да бъда моторчето и двигателя на своето пътуване. 

 След вчерашните над 110 км., освен, че съм хванал тен на кръпки, чувствам физическия катарзис. 

 Не включвам Strava, не знам защо; най-вероятно, защото тези разходки са все още много, много под потенциала ми; повреден е и бордовия ми компютър. Бях включил телефона си на навигация, но бях забравил да включа Smart часовника на режим тренировка. Малко след излизане от Плевен, при болница "Св.Марина" се сетих и оправих грешката си, иначе нямаше да знам колко километра съм изминал. 

 Малко след 7 беше, пръскаше лекичко: като пулверизатор; не ми е било студено заради интензивните движения, но денят не се очертаваше да е най-приятния за каране. Това бързо отмина, но на места беше валяло и още неисъхнало. При разбитите пътища у нас, нямаше как: накалях се до уши, но в един момент беше приятно, даже някак секси. 

 Цялата кал по пътя като целувки; хвърчи и се лепи по бедрата ти, по ръцете ти, по лицето ти - материалът, който Бог е използвал да създаде мъжа и жената - все още в сурово състояние, но набъбнали преди виталната си експлозия, хвърчат и се впиват по кожата ти.

Да този момент не бях използвал точно този маршрут с колело. След Опанец, Долна Митрополия, но в началото на Долна Митрополия завиваш надясно по посока Гулянци. Пътуването беше спокойно, почти нямаше коли. Само на много места преминах през гореописаното емоционално преживяване и една не много приятна картина, която често се среща по пътищата ни: убито куче (вече започнало да се вмирисва) и няколко метра след това - убит таралеж. 


Крайната ми цел беше дунавското село Загражден; поддържайки средна скорост от 16 км. преди 10:30 вече бях в паркчето до плажа, където разбира се нямаше къпещи се (още доста е студено), но пък имаше доста рибари. 

       
Най-вече местни или хора, чийто корен е от Загражден и близки села, идващи си в почивните дни. 

Преди две седмици в пътуването ми до Горни и Долни Вадин, разбрах, че най-големия ми приятел от фитнеса има корен от селата, този път се срещнах с друг от най-ранната смяна трениращи. Светът е малък. 

Стана ми хладно и след няколко снимки тръгнах към Байкал. 
Реших връщането ми да е по малко по-дълъг, но различен маршрута на идване. 
В Гиген минах на една прeсечка от Улпия Ескус, но съм посещавал много пъти римската колония, а и да подскачаш няколко часа по съвременните български пътища за да видиш все още стабилни фундаменти на хиляди години, поставени от емблематичния поробител с "магарешките уши" (император Траян, разбира се), не може лекичко да не те комплексира. 

Въпреки, че пътя между Загражден и Гиген е много, много добър и май е такъв още от Никопол и продължава след Байкал по посока на Оряхово. Не знам, ще трябва да проверя при следващите походи. Да се спусна от Никопол или от Байкал да продължа към Оряхово.

Минавайки покрай Гиген едва не бях нападнат от една каракачанка. Трябваше да сляза от колелото и да я овикам. Намесиха се и други хора от съседните къщи и каракачанката се прибра в двора си.

Абе, хора, не пускайте свободни толкова големи кучета.
Някой може да не е кучкар като мен и да се уплаши. 
Каракачанките са хубави кучета, но не са най-послушните, много са силни и могат да бъдат опасни. 
Това реши ли за секунди може да убие и доста по-як мъж от мен. 

Лекият инцидент се случи на около 150-200 метра от Улпия Ескус. Т.е. можеше и семейство туристи, решило да разглежда българските забележителности да е спряло наблизо колата си и да се придвижва пешком.

Вярно, каракачанката тръгна защото съм на колело, но кой я знае...
Да, знам, че е добро куче. Всички кучета са добри, но като ти лайне с онова мощно гърло, тръгне заплашително към теб и разголи зъби, някак си не си склонен да приемеш, че нищо няма да ти се случи, защото кучето е добро. 

Пак ще кажа: обичам кучета, дори влизам в категорията "кучелюбец".

Между другото: втората ми майка, т.е. тъща ми е от Гиген. Наричам я така, защото от една страна, моята майка отдавна е починала, от друга - тя ме прие като свое дете и ми гледа като на дете. Иронията на съдбата е, че тя и двете й сестри, освен мен и Илиана, бяха на погребението на майка и тъжаха за нея.

Ирония, понеже баща ми (Бог да го прости) беше влах. И след развода на нашите, майка не искаше да чува за "власи", тези прекрасни жени, без почти да я познават, тъжаха, като че ли им беше четвъртата сестра. А са влахини. 

Жалко, че не поживя по-дълго, за да се опознаят по-добре. 

И завършвам с Гиген споменавайки за най-лошата възстановка, в която съм участвал. Явно румънските спецове (защото беше българо-румънска) са искали само да усвоят европейски средства, но онази голяма "ножка", която представиха за ромфея, не е ромфея. Ромфеята е двуръчен меч, най-големия навремето. С епохи изпреварил останалите двуръчни мечове. Още сума фактологични грешки по оръжията, а тази възстановка беше преди около три години. Не, че не се забавлявах, но се надявам, че повторно няма да участвам в подобна. 

На разклона към Байкал се спрях. Отказах се да ида до любимото ми място, с най-добрите рибени чорби и нещо като малък пристан. Щях да загубя не повече от половин час, но не ми даваше сърце. 



Вайбъра постоянно издаваше онзи звук: "кунк-кунк", идеше от колегите ми по английски. Имаме си много мила група. Споделяха снимки на козинаци, боядисани яйца и приготовления за Великденската вечер, а аз...по друмите.

Трябва да кажа, че сред колегите ми по английски има един истински колоездач, не като мен. Но и той беше избрал да е в дома при семейството си. 

Време беше да се прибирам. Направих си едно-две селфита, изсмуках два енергийни гела и си подкарах към Плевен. 

Слънцето вече се беше показало. 
Всъщност то ми е най-мъчителното и прави пътуванията ми рисковани. 
Все пак съм с четири стента. Но сега беше приятно. 

Прибрах се ухилен и се включих в боядисването на яйцата. 

Публикация от преди броени минути.
Не знам колко луд трябва да е Зеленски, че да се опитва да си играе с Тръмп.
Минералите вече похарчи, не знам с какво ще плати следващия път щуротиите си, но Тръмп няма да му прости. 
И заслужено. 

Друг е въпросът колко кръв ще се излее още само заради тази психарщина на Зеленски.



 


Допълнение към последната тема в потока на американския президент Доналд Тръмп.
Тук съвсем ясно и категорично добавя, че "този човек" т.е. Зеленски, има нулев интерес от мира, а след това становището си:

"Нито цент повече за Украйна, омръзна ми парите от данъците ви да отиват за месомелачка."

Над 20 века трае Разпети петък!
Тълпата е събрана, тълпата не знае защо мрази, тълпата знае да мрази!
Тълпата е екзалтирана!
Тълпата си мисли, че наказва виновник!
Тълпата си мисли, но не и винаги вярва, че това е виновника!
Тълпата вярва, че така трябва и че инак не може!
Тълпата е в Йерусалим, но е и в Триполи, и на Майдана!
Тълпата, която го разпъва...Същата! В Негово име гори вещици и книгите на магьосници!
Тълпата, която го разпъна е на всеки площад!
Но ако в някои случаи излиза от глад или обида, ако гнева й е справедлив и онзи, срещу когото се бунтува определено не е Иисус, ако в тези случаи, много скоро някой яхва гнева й и използва яростта й за всичко друго, само не и онова, за което би пожелала...
То в други случаи си е възстановка на Разпети петък.
Без кръстове и Месия.
Без опрощение и възкресение.
Знам, че не съм прав.
Знам, че не съм онзи, който има право да съди, но отдавна във всяко публично събитие виждам Via Dolorosa и Голгота.
Трите кръста и като кацнал гарван на някой от тях ту чувам думите им и ги разбирам (макар да нямам B1 по иврит), ту виждам лица, много лица под кръстовете.
Удавени в емоцията си, изкривени усмивки, кървави очи, пяна и пръски слюнка. Някой е с насинено око, че се е бил в кръчмата, друг може да го е била и жена му, но тук са големи герои.
Единият разбойник е обсебен от духа на тълпата. Ругае Иисус. И понеже съм един много мъдър гарван, а съм и близо до него, разбирам: болките вече са престанали да плашат този клетник - ругаещия Иисус разбойник. Към смъртта е напълно безразличен, но се страхува.
Страхува се, че е изтъпанчен там на високо.
Не може да издържи усещането: колко по-нависоко е от другите.
В този момент той подозира, че Иисус е наистина Бог, но не ще да си го признае и да повярва, защото не иска да се отдели от пълчището.
Нищо, че и него са го разпънали.
Страхува се, че ще остане сам. Изведнъж ще се откъсне от хората, от човечеството, че ще бъде много по-неразбран, отколкото сега като осъден на смърт проклетник и разбойник.
И за да се увери, че е човек, че е като всички останали, става като тях.
Другият, другият е по-интересния.
Той не е сигурен, че Иисус е Бог, но си казва: "ако пък е, пък и да не е...Дори да не е Бог е застанал срещу цялото това пълчище, като мен."
И тогава, може би за да успокои болката: повярва.
Първият спасен!
Разбойник осъден на смърт!
За разлика от Иисус - най-вероятно справедливо.
Преди всички нас към небето е тръгнал един престъпник.
Защото е имал куража да застане срещу всички.
А това е куража да повярваш!
Това е куража да бъдеш спасен.
А сега помисли си!
Колко пъти си заставал сам независимо от това какво са ти казали по телевизора...
А после - можеш да отидеш в храма.

The Man of Sorrow (Човекът на скръбта) е персонификация на Иисус Христос; така пророк Исая вижда идващия Месия, по-късно пророчеството се оправдава.

  Стотици пъти съм чел, че хеви-метъла била "сатанинска музика", друг е въпросът, че някои почитатели на стила сами се идентифицират като сатанисти.

  Но по-болезнено красиво послание за Разпети петък, по-християнски силно, не мога да се сетя...Дори W.A.S.P., които също имат силно християнски балади, лично - не ме затрогват толкова.

Преди 11 години в Запорожие се случва нещо и впечатляващо, и много, много познато. Най-общо. Пред паметника на Ленин се събира неголяма група хора за да изразят своето несъгласие със случващото се на Майдана. Скоро разбират, че към града се движи далеч по-голяма организирана група, но не се разотиват. 
Обградени са от хиляди държащи се агресивно, подготвени за сблъсъци, въоръжени мъже. 
Полицията обикаля в обръч законно протестиращите запорожци. 
След дълги преговори, все пак е даден коридор, по който могат да си тръгнат жените и децата. 
Не и старците. 
Не искам повече да преразказвам. За друго искам да пиша. 
Ето по-подробно разказан случая. По този линк ще стигнете до него. 

https://www.faktibg.com/11-godini-ot-podviga-na-300-te-zaporozhci-tezi-hora-ne-se-predadoha-i-ne-kolenichiha-pred-ukrainskite-nacisti-a-snimkata-300-zaporozhci-koito-ne-se-podchiniha-na-fashistite-e-priznata-za-edna-ot-naj/

Първо: историята е позната - фашистите стават много храбри, когато имат явно числено превъзходство. Каквото и в Одеса, такова и край демонтирания вече Паметник на съветската армия (където голяма група български "храбреци" въоръжени с боксове, бухалки, солзотворен газ и какво ли още не, мятаха факли срещу палатките на няколко невъоръжени момичета и обгазиха единствения мъж в групата), такова е и сега. 

На снимките може да се види огромната числена разлика между двете групи. 

Второ: една от снимките ме впечатли повече от останалите. Това са израженията на заплашените от пълчището шепа хора имали куража да защитят идеала си. 


Това е най-силният кадър, който съм виждал от години насам. 
Горди.
С открити лица, макар и замеряни и оцапани.
Няма никакъв страх.
Лицата дори са предизвикателни.
Изразяват презрение към огромната заплаха.
Към "страховития образ" на страхливците.
Един сякаш казва с изражение:
-Толкова ли можеш! Очаквам повече!
Другият:
-Идвай!
Следващият:
-Гнида, фашистка!
Следващият:
-Та какво каза?

Тези лица са достатъчни за да видите, че няма начин някой да победи страната, на която са застанали!

 Помолих се пред параклиса.

Търпението не се нарежда сред добродетелите ми, ако изобщо имам такива.

  Толкова много хора имаше, че ми се стори изпитание: след тренировки, да изчакам ред, да запаля свещ и да си кажа молитвата вътре.

  Влязох не да си купя свещ, а да пусна монетите за свещи в кутията за дарения.

  Причината я изтъкнах.

  Всъщност - радостно е.

  Много радостно и чисто; светло и топло като деня. Преизпълнено с надежда.

  Празниците доказват, че българският народ е православен. Дали усърдно практикуващ или не - православен е.

  В последните години имаше няколко акции срещу православието, срещу християнството изобщо; християнството пречи на политическата конюнктура и това е видно.

  Християнството не внася нови форми на думата "човеколюбие", а е човеколюбие, не се вписва в политическите норми на уок-а, а православието определено дразни глобалистите. В грандоманията им се струва конкурент, нещо което са твърде малки за да конкурират.

  Народът е християнски, православен и колкото мамен да е от медиите, че в друго спасение вярва - не в Господното, Божието, българското; колкото и окарикатурен да е образа на духовенството и оцапано всичко с геостратегически аргументи, по празниците може да види истината.

  Радвам се, че не можах да се помоля в храма, но...все пак, по би ми се искало и в останалите дни, не само по големите празници да е така.

  И сега, нещо като изповед.

  Понеже съм все пак фантаст, умея да си отпускам въображението и да си представям. Пред храма си помислих, че ако бях там и тогава в Йерусалим, нямаше да съм от хората, които Го посрещат с върбови клонки. Но определено нямаше да съм сред тези, които викат "Разпни го!"

Днес освен празник на авиацията и космонавтиката е и празник на цялото човечество!

"Последната граница" беше премината, оказахме се по-силни от "майчината прегръдка" - земната гравитация.

Откъснахме се от нея, човечеството стана от люлката си.

Милиони са пълководците.
Хиляди основателите на държави.
Хиляди са гениите на перото и четката.
Стотици хиляди най-ярките звезди на сцената.

Един е Юрий Гагарин!

Честит празник!

 

 Не съм бил навършил и десет, но помня. 
 Не полета, разбира се. Не полета!
 И не точно онова, което ми се е случило на днешна дата, а това, което беше следващите дни и седмици. 
 Тогава учих в основно училище "Ангел Кънчев" - Асеновград.
 И преди Георги Иванов да излети, мечтаехме да бъдем космонавти. Повечето поне. Задължително е за момчетата. Или поне - беше. 
 Непосредствено след полета, все едно фантазиите ни се бяха превърнали в реалност. 
 Чувствахме се част от екипажа. Защото имаше вече българин в космоса. 

 Помня стълбищата, оградата; доста мъгляво - класните стаи.
 Но помня мустака и усмивката, онова окуражаващо мъжко лице, което можеше да бъде само на герой и подстрекател към смели постъпки. 

 Едва 18 години след първия космонавт, имахме сънародник в космоса.
 Бяхме ШЕСТАТА държава в света със свой космонавт (космонавти в този случай наричам и астронавтите, а тайконавти още нямаше), земята приличаше на играчка в елхата и от този ден по-сериозно повярвахме в мечтите си.

 Както вече споменах полетът на Георги Иванов и Николай Рушавишников беше само 18 години след полета на Юрий Гагарин. Той още е само 35 години (без някой месец) след като България тръгна по пътя на социализма. 

 И това се случи в миналия век, при далеч по-неразвити световни технологии и космически програми. 

 Минаха 36 години (без някой месец) след като България тръгна по пътя на демократичните промени. 

 И това се случва в XXI век, но космонавт в този период нямаме. 

 Думите са невинни; няма лоша или добра дума, има лошо съчетание от думи.
 Езикът е опазил и оскърбителните си думи, защото всяка дума си има своят товар, а този товар е необходим на истината.
 Безумни са всички опити езикът да се "изчисти", да се цензурира, да се пренаправи.
 И ще е любопитно на някои всезнаещи младежи да разберат, че никога, никога, никога по време на "злия комунизъм" не са правени опити да се изтрият думи от езика. Друг е въпросът, че не всичко можеше официално да се заяви, но забранени думи нямаше. 
Ще намерите и думички като "педераст" из книгите, веднага се сещам за една любима, която е много, много поучителна за този момент: "Не е време за герои" от Сам Лундвал, между другото автор на текстове на ABBA и издадена в библиотека "Галактика", сещам се за "Лятото на страха" на Янис Марис - много хубаво криминале от популярен навремето гръцки автор и издаден у дома в библиотека "Лъч", с думата "негър" отраснахме. Имаше я във всички приключенски романи, винаги свързана с положителни герои. 
 "Циганката" се казваше култов епизод от "На всеки километър", а циганката се пожертва за партизанина Сергей, прикри го с тялото си. 

 Сега във "времето на "свободата на словото" тези думи са забранени или поне репресирани. 

"Репресирани думи" - странно, но вярно съчетание. 
 Дори най-добрият роман на Агата Кристи излиза със сменено заглавие. Вместо "Десет малки негърчета" е далеч по-неудачното и лишено от енергия "Те бяха десет". 

 Представям си и реплика на филма "Циганката", новата демократична поборница би трябвало да се казва: "Ромката" - това вече ще ми прозвучи обидно, но както и да е. 

 Дотук постинга ми наистина "не прави смисъл", който има разум се е замислил за тези неща, който няма пак ще си чуе политическите лозунги, ще ги повтори единадесет-дванадесет пъти, ще ги запише върху мързеливото си мозъче и въоръжен с тези записи ще се бори с нас - враговете на демокрацията (която забранява думи) и либерализма.

 Постингът ми е далеч по-конкретен. 
 И иде реч за конкретен мерзавец. 
 Той не е забранил думи; той е блудствал с целия език. 
 
 И като казах, че няма лоши думи, а има лошо съчетание от думи, често надолу ще използвам думи като "словесен дрисък", "словесни лайна", "сюргюн" и т.н. и т.н.

 Представете си, че видите на улицата лайно. 
 Ама много рядко лайно; миризливо лайно. 

 И понеже съм много, много чувствителен към словото, уверявам ви: някои речи ВОНЯТ. ВОНЯТ НА КЕНЕФ ЗАД СЕЛСКА КРЪЧМА. 

 Та представете си, че видите на улицата едно толкова отвратително лайно. 
 Нямате право да го пипнете, защото си има служби по чистотата; освен това на конкретното лайно са гарантирани права, че то има право да си стои където го е изходил автора му и да се гледа на него като на пълноценна реч.

 Не знам какво ще направите, но лично аз, предпочитам да си стисна с палец и показалец носа и да мина възможно най-бързо покрай това гениално произведение. 

 И ако някой си мисли, че ме е страх от лайно, нека да се замисли, колко е абсурдна подобна мисъл. Чак забавна: да те е страх от лайно, от рядко лайно. 

 ГНУС МЕ Е. Не ме е страх. И затова бързам да подмина тая гнусотия. 

 Няма какво да отварям и много приказка за тази селска особеност, но тя е показателна в какво може да се превърне езика. 
 
 Да, ако не се сетихте говоря за един нещастник, който в мегаломанското си състояние е сложил за профилна снимка вдигнал артистично и величествено ръка римски ретор. 

 Изреченията му са трудно проследима мешавица от прочетено, дочуто, неразбрано, помислено, халюцинирано, изядено на обяд или най-вече избърсано с тоалетната хартия след изпълнение на физиологична потребност. Без умисъл, без логика всичко това е излято. Най-често няма построено изречение, дори скалъпено изречение. Има каканижене в селска кръчма. 
 
 Наистина, достатъчно измъчен може да бъде подобен индивид. То, каквото пише си му е в главата. Това мисли, това чувства. 
 
 Буквално живее в лайната си. 

 Но като си ме е гнус. Казвам, че ме е гнус. Ама много ме е гнус. 
 Все още думичката "гнус" поне не е забранена. 

 Ще напиша следващите редове преизпълнен с противоречия.

Тежат пръстите ми, тежат думите ми, стискам устни; реве ми се и ме боли. Защото не искам да напиша част от това, което ще напиша, защото не му е момента.

Сега е момента само за съпричастие на една огромна болка, приведена глава и смирение, но не мога да бъда смирен.

Защото от друга страна ми киселее.

Днес са отменени всички публични събития в Плевен. Най-малкото, което може да се стори за паметта на Сияна, която загина нелепо при катастрофа. 13 годишно ангелче отлетя.

Време беше да се изрази толкова буйно гнева.

Лично аз още помня смъртта на 22 годишната Марияна Карабулева – убита на връх Свети Валентин. Докато е вървяла с приятеля си към заведение към студентски град е била отнесена от маршрутка. Майка й ми беше колежка в BG Север – Емилия. Удивителна разследваща журналистка, криминална репортерка, но какво да направи за себе си…Нямаше вече какво. Няколко месеца по-късно тази добра жена изгуби и съпруга си, който не можа да понесе смъртта на дъщеря си. Но Емилия трябваше да живее и с двойно по-голяма болка, защото имаха и син. Заради него. Най-малко заради него.

Всеки познава някого, има в спомените си такива ангели.

Защото по пътищата ни се е изляла повече кръв отколкото асфалт. И случаите ще продължат. Навлизам във фазата, в която ще напиша нещо, което не желаех точно сега да напиша.

Иде реч за един неотдавнашен случай. В периода на последните парламентарни избори.

Беше извършено едно явно убийство по пътищата. Всички сме учили физика, а и да не бяхме – наясно сме, че при 50 или 60 км. в час ударената кола не може да излети на няколко метра, особено, ако става въпрос за тежка кола. Наясно сме, че при тази скорост другата – бронираната кола не може да бъде смачкана.

Че се е получило това се видя ясно на снимките след катастрофата с Кирил Петков.

Много бързо, неестествено бързо беше изразено становището, че убитият шофьор в ударената от колата на Кирил Петков кола е бил засякъл колата на Кирил Петков.

Само, че на това място колата на Кирил Петков е трябвало да се движи с 60 км. защото е имало ограничение на скоростта, защото е навлизал, всъщност – вече е бил в населено място.

Шофьорът, който уж е засякъл Кирил Петков е имал достатъчно време да премине, ако колата на Кирил Петков беше спазвала ограниченията, но ако ги беше спазвала, дори и да се бяха ударили – ударът нямаше да е такъв. Пак ще кажа: учили сме физика.

Да, Кирил Петков не е бил пред волана, имало е шофьор, но възможно ли е Кирил Петков да не е знаел, че скоростта е поне два пъти (най-вероятно повече от два пъти над разрешената), при такава разлика няма нужда от километраж пред очите ти. То се усеща и неволно се поглежда към километража. Шофьорът е изпълнявал нареждания на най-вероятно разлигавения и цирикащ като гаврош на виенско колело истински водач на колата. 

Но и да не е било точно така. Да не е била познатата ни инфантилност водач на колата, а наистина да е имало причини за бързане - фактите са си факти. Колата е летяла с неразрешена скорост, многократно над разрешената; нямало е как да не бъде забелязана; не е била преценка на изпълнителя, човекът пред волана. Той е съучастник. 

Престъплението, защото това е престъпление не спира дотук. Непосредствено след катастрофата Кирил Петков заявява в постинг във фейсбук, че спира ПРЕДИЗБОРНАТА КАМПАНИЯ. Постингът веднага става вайръл новина. Препечатан е в електронните медии, няколко дежурни пропагандиста го препечатват и в личните си блогове. Следва кампания на кампанията, показвайки „смирението и благородството“ на Кирил Петков.

Излишно е да припомням, че кампанията не беше спряна, че публичната изява на този човек беше за да направи реклама на иначе неособено добре вървящата кампания. Тоест – използва кръвта на убитият от него човек за да закупи няколко гласа в повече.

Но това не е най-лошото.

Най-лошото е, че българския наод видя какво се случи. Това укрепи модела на арогантния шофьор, който не трепва, показва пълна липса на угризения на съвестта, а такава показваха дълги години наред повечето от убийците по пътищата.

Казах, че пиша с противоречиви чувства.

Пиша с противоречиви чувства, защото всичко това може да се намери за политизиране. Звучи като политизиране, а не му е мястото точно сега. При тази истинска човешка драма.

Няма значение от коя политическа сила си. Имаш ли семейство или хора, които обичаш – заплашен си, винаги може да ти се случи. Да загубиш най-скъпото, да загубиш това, което те осмисля.

Не искам да политизирам и ако се е случило е неволно. Станало е, защото е неизбежно. Не ме вълнува коя политическа сила представлява един убиец по пътя, а защото укрепва модела, който води до жертви.

Ще има още жертви, ако не се докаже и обществото не научи, че никой не е над закона.

Кирил Петков трябва да бъде наказан.

 

  

  Започнах сезона, сравнително късно, защото съм ангажиран и с други неща: сега очаквам и изпити, но след доста зубрене откраднах и от себе си време за днешната екскурзия. Подчертавам: екскурзия, колоезденето не е моят спорт, колкото и да ме увлича, колкото и да ми е приятен, колкото и да е възхитителен (във всичките си разновидности), но за мен е освен приятното усещане, то и средство да опознавам живота с очите си. Да опозная това, за което никой няма да напише, че аз да го прочета.
 
  Днес: отиване и връщане ми събират малко над 120 км. Плевен - Горни и Долни Вадин. Няма да пиша за конкретната екскурия, нито за двете толкова живописни села (те си заслужават специално внимание), пиша изобщо. 




Пътят от Крушовене до Горни Вадин, който е 14 км. ми отне почти същото време като от Плевен до Крушовене: 38 км. Да, тук имаше по-сериозна денивилация, но една голяма отсечка при излизане от Крушовене е като музей. Музей на безумните опити в България през последните 36 години. Кръпки от 80-те години, след тях кръпки от 2010-2012-1993-2021-2006 (не мога да гарантирам за точността на годините в този ред, но така изглеждат поне 7-8 км: умопомрачаващо съавторство от предизборна работа, различни бюджети и управления. Когато има денивилация това може да е сериозен проблем...или поне много забавно, ако си се подотвил за подобен род забавления, както бях аз. Но обещах, че не пиша за днешната екскурзия, а за всички. Тези 7-8 километра, за които говоря са само илюстрация на това, което е в почти цяла България. Не винаги обаче целта на разходката е толкова приятна, колкото се оказа днешната. Пак говоря за "днешната", а не трябваше, друго обещах. Ами спазвам обещанието си. Не очаквах да видя такава красота и колорит (за които няма да пиша), но защо не съм го очаквал? Информацията за тази двойна българска перла е много малко. Насочих се натам, просто защото дунавските маршрути са ми любими, а и знам, че в Горни Вадин има две точки на Дунав-Ултра. И по същият начин, много често, много други екскурзии са ме изненадвали приятно (по-рядко неприятно), но тези изненади са едно от очарованията на вело-екскурзиите ми. 

 

Какво още може да се види често? Такива кътчета като на снимката. Хората в малките населени места обичат да създават красивото. Това е тяхното послание към следващите поколения: искрено и чисто. Простичко и свято. Колкото "по-големи" ставаме, толкова повече започваме да бием на "пърформанси/уъркшопове/критици/телевизии/ментори" и ще ми простите следващата дума: пишкомерства. 

Всички търсим красотата. Там го правят спонанно. Колкото по високо се хвърчи, толкова повече признанието се изтъква като мотив (а за някои нещастници е единствения мотив).


   

Нещо, което не съм снимал, а съм имал възможност да направя хиляди снимки през годините. Почти на всяка крачка по пътя се вижда нещо стряскащо: паметна плоча, обикновено цветята около нея са свежи, независимо колко далеч от населено място се намира. Обикновено на нея снимката е на млад човек, а понякога и на деца. Все жертви на пътя. Безброй са. От кола или мотор не прави впечатление колко много са в действителност. Ката минеш с колело тези разстояния можеш да се ужасиш. 


 

 
И нещо друго като материал за размисъл. 



 Малкото параклисче под кръста е също често срещана гледка. Излишно е да се казва, че хората ги правят с лични средства. 

България е Православна. Душата на българите е Православна. Не казвам нищо против другите вероизповедания, част от които са вероизповедания пак на българи; говоря за архетип. Много се раждат с необходимостта да направят този малък жест.


Забелязвате и друго: българското знаме. 

Тук е естествено да стои и може да е поставено от институция, но много често може да се види по къщите на хората. И днес го видях поне на 10 места. 

Да, може да се види и европейското, но...Вижда се само на институции, обикновено задължени по договор, срещу усвоените средства да го направят.


Но КАК, КАК, КАК, КАК не съм видял и едно европейско знаме да се вее в частен дом. 
 
 

 Надолу има един линк, той води към една сценка, която не би трябвало да е приятна, но е. 
 
 В една недалечна от нашата страна, една част от хората живеят в страх, а една друга част - създава страха, тероризира с него, управлява с него и властва чрез него. 
 
 Хубавото е, че точно тази част - в главозамаяното си състояние (журналист от мейнстрийма би го рекъл: "голямото главозамаяно състояние"), та хубаво е, че в това състояние, понякога прекрачва прага на собствената си безопасност.

 И тъй като точно тази част е толкова "смела", колкото да тероризира само обработени със страхове хора, показва бързо истинското си лице, когато ответната реакция е малко по-различна от очакваната. 

 Не го знам този нацист комендант ли е, доброволец ли е или каквото там го наричат. Такива като него обикновено ходят по трима, слизат от бусчето и прибират поредната си жертва. 

 Случаят е малко по-различен, защото се е почувствал по-уверен и силен, поискал е да провери документите на цивилен гражданин, а това, което следва е наистина забавно. 

 Прилича на улично кученце, което се е запътило с лай към питбул, очаквало е да повлече глутницата или най-малко да стресне противника си, но нещо не се е получило...И господин маскировъчни одежди отстъпва точно като улично куче. 

 https://www.facebook.com/vasil.stanev.92/videos/1370391757481170