Днес маскирани въоръжени с колове са нападнали мирно придвижваща се група отбелязваща Денят на победата. Нанесли са няколко удара, измежду които и тежки, защото има пострадал с комоцио, после са побегнали.
Националните ни медии пряко волята си, трябваше да отразят броженията в Габрово. В момента правят всичко възможно да ги захаросат, а нападнатите на празника млади хора, изобщо не са обект на внимание.
Ако насилието продължи да ескалира, скоро ще се повтори ужасяващата история с Профсъюзния дом в Одеса.
Но все пак днешният ден е един от най-големите празници на Човечеството.
Честито!
На другото легло гасне баща й, късно е да му се помогне. Споменал е в унес, че отново иска да опита череши.
В непочистения прозорец, тя вижда нещо; някаква игра на светлината е, но като в остарял кадър вижда как тича с подскоци, а този мъж е млад и е до нея.
Тя се спира пред сергията и той и купува череши. Както са: във фунията от вестник. "Рисковано за здравето", но истински череши.
Тя не може да му купи. Ако беше миналата година - щеше.
Тя не е безработна. Има по-малко печелещи и от нея. Тя е образована. Работи в библиотека. И не може да купи череши на онзи мъж, който вижда в спомените си да й купува.
Просто са много скъпи.
Знаеш ли коя е тази жена? Жената, на която преди няколко месеца й прати тази емотиконка! Ухилената, когато тя само изрази тревога, че след приемането на еврото всичко ще поскъпне!
"Как пък не!" - помисли си, - "Ква е проста тази копейка!"
Слънцето залязва. Прозореца се обагря в оранжево, прилича на пламъци и на ухилената ти емотиконка.
Сълзите й са изчезнали. Изразът й е хладен.
Тя те мрази и има защо!
Те гледат стената. Обърнати са с гръб един към друг. Не са спали. Не, не са правили цяла нощ любов. Правиха, но после всеки от тях се опита да заспи. Никой от тях не успя.
Този път няма да успеят да си платят наема.
Последният месец по-малко ядоха.
Не си купуваха дрехи дори от втора употреба.
Миналата година се чувстваха почти състоятелни.
Все пак и двамата работят. Не е нещо кой знае какво, но той кара трамвай, тя е в сладкарски цех, но и учи.
Той е на 24, тя на 20.
Обичат се, но скоро ще се разделят.
Майка й я вика в Италия.
Той на село има къща.
Знаеш ли кои са?
Тези, които нарече "тъпи и мързеливи" и им прати ухилената емотиконка, защото тя беше пътувала и знаеше какво се случва когато се приеме еврото.
Те не те мразят. Достатъчно мерзавци са срещнали и ще срещнат в живота, че да носят дълго омразата си към тях.
И двамата са щастливи, че все пак са се срещнали, нищо че ще се наложи да изживеят това нещастие - да се разделят.
До сутринта ще се любят още веднъж.
С онази страст, която никога няма да изпиташ!
Тя не плаче, тя се готви да убие, но няма да го направи; защото не е убиец, даже не е престъпник.
Води детето си...към баща му, който наистина ще спечели делото за попечителство.
Тя все пак е сервитьорка, той е обслужващ персонал в МС.
Детето не иска при баща си. Не, не е било малтретирано.
Просто не знае, че го има, докато е при този човек, който също често забравя, че има дете до себе си.
Иска при майка си, но много скоро ще забрави лицето й.
В тази нощ, тя без сълзи и без болки ще си отиде.
Не знае за онова нещо, което дълго е свивало сърцето й, но сега ще бъде по-силно от преди.
Знаеш ли коя е тази жена? На която й прати ухилената емотиконка, когато честно си каза, че се е подписала в петицията.
You"ll take my life, but I"ll take yours too
You"ll fire your musket, but I"ll run you through
So when you"re waiting for the next attack
You"d better stand, there"s no turning back
The bugle sounds, the charge begins
But on this battlefield, no one wins
The smell of acrid smoke and horses" breath
As I plunge on into certain death, oh, oh
The horse, he sweats with fear, we break to run
The mighty roar of the Russian guns
And as we race towards the human wall
The screams of pain as my comrades fall
We hurdle bodies that lay on the ground
And the Russians fire another round
We get so near, yet so far away
We were meant to fight another day, oh, oh
We get so close, near enough to fight
When a Russian gets me in his sights
He pulls the trigger and I feel the blow
A burst of rounds take my horse below
And as I lay there gazing at the sky
My body"s numb and my throat is dry
And as I lay forgotten and alone
Without a tear, I draw my parting groan, oh, oh
Действието на баталния разказ се развива в Крим по-специално Балаклава, по време Кримската война (1853-1856), тогава Короната е била съюзник с Високата порта, доста англичани са умрели за турците. В крайна сметка Руската империя губи войната, но много скоро е следващата, която знаем как завършва.
От бойния екстаз на една от любимите ми песни се създава погрешно впечатление, че англичаните са помлели руснаците. Всъщност, това е един от най-големите фалове във военната история. Командирът на трюперите уж е дал команда, която не била разбрана добре. Конкретната бригада е била сбирщина от авантюристи и както се доказва често: аутсайдерите се оказват най-смелите мъже.
Последвало е нещо, което накарало един френски генерал, гледащ атаката от хълма да възкликне:
"Това е великолепно, но не е война, това е лудост!"
Руснаците били доста озадачени, даже отначало помислили, че англичаните са пияни. Били са зад редути с оръдия, а английските кавалеристи е трябвало да преминат през открито за обстрел поле.
Официално битката е реми, но руснаците постигат объркване у противника.
Жертвите при англичаните са ужасни. Това е и най-пословичния случай, в който се размиват границите между глупост и героизъм.
Командирът на бригадата без малко да бъде линчуван от собствените си подчинени. Като опитвал да се обяснява, че не е имал предвид това, което последвало чул от войниците си думите:
"Опитайте да го направите отново, господарю!"
Дали е глупост или героизъм, тази касапница вдъхновява едно от най-славните парчета на любимата ми група.
Както знаем, тази година ще гостуват в България и без The Trooper няма да мине.
Чудя се, дали заради тази песен не е редно кака Лора да ги пита: "Чий е Крим?" - толкова пъти споменават Русия и руснаците и нито веднъж Украйна и украинците.
Моят проблем не е, че в Русия забранили западните компютри, а че в България забраняват руско гориво.
При нас на това му казват санкции.
И било полезно, че ги налагаме.
Дори и ако се наложи да питаме къде е тоалетната на гладните ("Къде серат гладните"),
трябва да сме твърде убедени, че санкциите са хубаво нещо.
Има обаче един проблем, че както налагаме санкции, така и могат да ни наложат.
"Честито"-то го казах за друго.
Правителството на Румъния падна след вот на недоверие в парламента, подкрепен от 281 депутати при необходимите 233 гласа.
Имам усещане за дежа ву.
Румъния както и България доскоро се управляваше от тяхните "красиви и интелигентни".
Миналата година отбелязах 1 май преминавайки с "Drag Grande Canyon" (15 кг.) 175 километра. От Плевен, през Горна Метрополия, Искър, Кнежа, Селановци, Оряхово, Остров, Крушовене, Ореховица, Тръстеник, Долна Метрополия, Плевен.
Тази година нямаше как да повторя забавлението, но реших по друг начин да отбележа този празник на човешкия дух.
Доколкото успях да преброя сутринта, докато сменях превръзката - имам 14 шева. Бил съм под пълна упойка, когато са ме шили, че ми правиха операция на сухожилието, което отрязах в деня на изборите, в една мантинела. 14 май ще ми махат шевовете, но реших да запомня тазгодишния Първи май, завръщайки се във фитнеса.
Все още обичам този знак с ръка, макар развалиха новите сериали на франчайза с уок.
Любителите на фантастиката и феновете на "Стар Трек" знаем какво означава - вулкански поздрав, който най-често свързваме с пожеланието:
Live Long and Prosper
Това е поздрава ми към всички празнуващи днес.
Тръгваше си вече. Саковете приготвени. Поне да бяха куфари, щеше да прилича на поезия раздялата. Тези стихове, вече никой не ги чете. Дори мъжете не се напиват от болка. Дори жените не си слагат слънчеви очила. Не прилича на раздяла. И не прилича, любов да е имало.
Гледаше я, мислите му объркани. Може би, искаше да й каже тези неща. Макар не виждаше смисъл. Искаше му се също да й каже, че бедрата й са въздебели, че винаги ги е харесвал за това, а сега кожата й като е повехтяла с шест години, още по-сладостна е. Също, че не е сигурен, дали някога я е обичал.
Сакът й направи номер.
Нищо повече, просто закачи полата с халката за презрамката.
Тъкмо го вдигаше на рамо, разголи я почти до бикините.
Тя изписка лекичко, толкова естествено прозвуча, а като, че ли не я беше виждал. И му подейства все едно не я беше виждал. Все едно се срути бент или цунами изненадващо връхлетя върху слънчев плаж. С такава сила се стовари върху всички останали мисли и чувства, възбудата.
-Недей! - каза му тя, преди да е направил и изрекъл каквото и да е било.
Тогава се изправи, направи крачка към нея. Тя отстъпи крачка назад, допря гръб във вратата. Гледаше го плахо:
-Не бива!
-За сбогуване! За последен път...-не съзнаваше дори, че й го казва.
-Много е шантаво! - въздъхна тя и впиха устни.
Бързо се стъмни, а те още се любеха. За сбогуване. Тя се досещаше, че е изпуснала последният влак, но циферблата на часовника не беше светещ и нямаше реална представа колко е часа.
"Трябва да е късно, много късно, лято е...Няма за къде да бързам."
Стори и се дълга нощ и за да мине по-бързо, тя сама потърси ласката му. После сънува ежедневие. Кухни и офиси, крипти. Чакане на светофари, бързо пресичане. Питомни зверове като коли, пуснати без наморник. Щори, хладилници, лед. Някой със снайпер от телевизора - прозорец. Служба някаква, пилене на нокти и ръка, която знаеше по-добре от нея, как да попълва формулярите. После се събуди, забрави всички глупости които й се присъниха. Развиделяваше се, а не й се тръгваше. Не за друго, чувстваше се обезсилена. Направи си кафе, но не помогна.
"Сигурно приличам на призрак. Трябва малко да поспя."
Макар не вярваше, че ще се успокои достатъчно, все пак задряма и се пробуди пак по тъмно. И пак за да мине нощта му се отдаде.
И колко нощи продължи това загуби представа, но известните като най-щастливата двойка в квартала, от тридесет и пет години насам се разделя.
©Стефан Кръстев
2009
Чисто математически победените са били винаги повече. Какво имам предвид? Когато спечели една политическа сила с малко мнозинство, всички останали са формално победени. Друг е въпросът, че после се коалират, "сглобяват", сгодяват, женят - мъжат, swap-ват и т.н., но след изборната нощ победените в последните над 20 години са винаги повече.
Има тук-там мърморене.
Има тревоги.
Има ругатни. Сам съм ругал, че и псувал; звучал съм като глас в пустиня, макар да е имало много като мен.
Сега определено победителите са мнозинство, но пък риданията са по-силни. Чак да ти дожалее, ако не беше толкова, толкова дразнещо това хленчене.
Народът бил такъв-онакъв: тъп, недостоен, разпъващ, разпътен, недобронамерен, наивен, инфантилен и какво ли още не.
Ми, ако е такъв, що ти е да го управляваш?
Да го спасяваш?
Май се чувстваш месия?
Или: не точно.
Щото част от упреците бяха, че народът (такова-онакова) вярвал в месии. И затова спечелил опонента.
Добре, де. За теб народът е "тъп, недостоен, разпъващ, разпътен, недобронамерен, наивен и инфантилен и какво ли още не", но понеже си много, много повече искаш да го спасяваш. Заради своята възвисеност, ум, морал, че и красота. Твоето желание при тези условия се нарича Месиянство. Но нещо си изолиран. Мога да го кажа на по-чиЗт български: "маргализиран си" (бъзикам се естествено, но че си маргализиран, маргализиран си".
Значи народът вярва в не-точно-Месия.
Какво се случи преди три вечери? Ами случи се очакваното и логичното.
Какво не иска народът?
1. Да го вкарват в чужди филми. И да не му плащат за ролята на статист. От няколко години ни врат във все по-проблемна геополотическа реалност. Ето това не иска народът.
2. Народът не искаше локдаун. Изръмжахте му, затворихте го.
3. Народът не искаше евро. Не му разрешихте да го рече. Наложихте му го.
4. Народът искаше просто да му се обърне внимание. Да бъде чут. Дори това беше добро начало. Присмяхте му се.
5. Народът (и изобщо всеки човек с достойнство) не обича да се отнасят с него като с подчовек. Е, това му беше набивано през всичките тези години. Че е подчовек, че не може да решава; че няма право за повече, освен да изпълнява; че трябва да търпи; че ако трябва - ще бъде пратен и на фронта, на първа линия; че там (ако трябва) ще бъдат пратени и децата му. Че и без обяснение защо, защото просто ТРЯБВА, щом на ЕС трябва, значи трябва.
6. Народът е религиозен и нерелигиозен, но отношението към религиозните стана ужасяващо и това не беше атеистично отношение; защото религиозни и атеисти е имало винаги, но тук колизията беше морална. Засягаха се ценности и присъдата срещу религиозните беше едновременно присъда и срещу консерваторите, т.е. консерваторите бяха осъдени и са съдени като религиозни, макар много повече консерватори са атеисти, отколкото доста суеверните и гностични либерали.
7. Народът е консервативен. Не само българският. Всеки народ. Това не е непременно назадничиво. Консерватизмът може да бъде анагарден. Консерватизмът се придържа към заложеното в човешката природа, а любопитството, желанието за открития, любознателността са все заложени в човешката природа. Консерватизмът НЕ изключва либерализма. Напротив: отглежда го като дете; даже по-близко от дете. Като свое качество. И когато се появят извращения на чистия либерализъм. Е, тогава я има масовата реакция.
8. Народът НЕ ОБИЧА да го вземат за "боядисано врабче". Може да прости много неща, но не и измамата.
9. Народът обича свободата си, а това: "от днес си с братята-украинци и ще браниш ценностите им" не е свобода. Не е свобода да ти вмятат: "тъп си, невеж си, манипулиран" затова ще решаваме вместо теб. И го доказа. Доказа кой е шефа.
10. Когато един работодател търси работници, че да му свършат работа, може да се довери. Всъщност: той трябва да се довери, защото е естествено служителите му да имат някои способности вповече. Но когато започват да се качват на главата му...
Тъй, де. Представи си да си наел майстор за жилищния ремонт. Той да настоява да му дадеш пари за бригада. Доста парички, ама какво да правиш: апартамента ти трябва. Да, ама го гледаш постоянно пиян. Бригадата ту я има, ту я няма. Всички лъхат на алкохол. Представи си, че в същото време счетоводителят ти нещо се офлянква. Нещо не е така, както ти казва. Адвокатът ти губи дела. Охранителите ти ползват колите като свои. Направих те доста състоятелен. Пожелавам ти да си толкова състоятелен, но не и да имаш такива служители...
Но пък едва ли ще ги търпиш дълго.
Е, народът ни е по-търпелив от теб, но...
Идва денят, в който казва: УВОЛНЕН СИ.
И си търси друг служител.
Не МЕСИЯ, а такъв, в който не вижда твоите черти и какъвто му дава някакви надежди.
11. Народът вече не вярва в обещания. По-точно: вече не вярва толкова много в обещания. Той си има достатъчно впечатления, а впечатленията са материал за едни по-зрели изводи. Негови изводи.
Как прекарахте в неделя вечерта? Сигурно пред телевизията.
Аз я прекарах в болницата, в хирургично, още чаках операция. Това беше една от най-красивите ми следизборни вечери. Защо ли? Защото погледът ми и да попаднеше случайно на телевизионния екран гледаше картинки. Истинските коментатори лежаха по другите легла и много не коментираха.
Хубаво е да се чуе не друг коментар, а този на редовия избирател.
Та, победата на Румен Радев е факт.
За пръв път от десетилетия с пълно сърце казвам: Честито!
А ревльовците да реват!
В този момент само чувствах пръстите си изтръпнали и си мислех, че положението е далеч по-леко. Освен, че ми беше криво, бях разочарован и от себе си и лошия си шанс ме и болеше, доста ме болеше. Но ето: слагам физическата болка чак на трето място. На първо е, че ми е криво. По-точно: яд ме е. Много ме е яд, а когато го е яд на човек, физическата болка не е кой знае какво.
Случи се на петнадесетина километра от Гулянци.
Изглеждаше, че банкета е просто влажен. Валяло е дъжд, не е изсъхнал напълно.
Не ми мина през главата, че това е кал. Не е само повърхността, а е мека почвата доста дълбоко. Под "доста" имам предвид около сантиметър, което е бездна, когато се движиш с шосейно колело с тънка гума.
Не знам как реших точно в този момент да намаля скоростта и съм карал с 20-22 км. в час, но достатъчни при затъването и якия слалом в калта да се катурна. Инстинктивно вдигнах дясната ръка и се подпрях в мантинелата и се разрязах в острия й ръб.
Не паднах. Не.
Колелото беше в краката ми, а пред очите ми беше тъмно от болка.
Стисках с лява ръка дясната й гледах как се процежда кръв между пръстите и капе: кап-кап-кап.
Спира една доста хубава кола, от нея изкача доста уплашен млад човек. След него спира втора кола: момиче е.
Случва ми се за ТРЕТИ път с това колело за по-малко от година.
Добре, че по пътищата шофират и човеци. Истински човеци
Младият човек ме превързва, пита ме къде да ме кара в Гулянци или Плевен. Не искам да е Плевен. По-далече е, а и от шока още не съм наясно какво става.
Благодаря му стотици пъти в колата. Отговорите му са само: "хора сме". Извинявам му се, че му губя времето. "Хора сме".
Ами не всички, но той определено е Човек.
Качи калното ми колело отзад. Аз съм превързан, но още съм цял в кръв. На мен ми минава през главата, не и през неговата, че колата трябва да се пази.
Кара ме в Спешна помощ.
Там имаше дежурен един много възрастен човек.
Поразпита и ми каза, че може само да ме превърже. Нищо повече. Дано ръката ми да не е счупена, така каза.
После видя, че раната е дълбока. Каза ми, че трябва да я превържа. Едва сега успях да попитам за името на човека, който ми помогна. Каза Боби - Борислав. Казах, че и моя син е Боби.
Сбогувахме се. Възрастният медик ми каза, че непременно раната трябва да се зашие, но той няма право да го прави. Да викна сина и да си ме закара в Спешна, в Плевен.
Вече не кървях. Като излязох от помещението навън, при хубавото време...
Все пак реших да стигна до планирания край на дестинацията си: Никопол. После да се върна онези 3-4 км. до Черквица/Черковица и да хвана влака до Плевен
Писал съм веднъж за тази линия.
Това е една от най-красивите атракции в България.
Влакът е мотрисен, с панорамни прозорци. Пътува по поречието на Дунав. Гледаш като от кораб, много бърз кораб, но шумът е на влак.
Може би най-красивото съчетание между картина и звук.
На първите две снимки съм в Милковица. Милковица е на 5-6 километра от Гулянци.
Ръката болеше, но не й обръщах внимание.
В Милковица се пообърках. Качих един доста стръмен наклон. Обикалях из гробищата, после се спуснах надолу и си добавих някой километър. После пътят до Сомовит беше прекрасен. И в този момент се удивявах на човешките възприятия.
Може да те боли, много да те боли физически, а да възприемаш красотата.
Заото наистина беше много красиво.
Стигнах до Сомовит. Продължих още малко. Оставаха ми по-малко от 15 км. до Никопол, когато все пак реших да хвана влака от Сомовит.
Ръката вече много ме болеше.
Издържаше се и беше по-красиво отколкото болезнено...Като самият живот!
Но лявата ръка още не ми е наред след падането преди година. Не искам и дясната да си остане с болките.
В Спешна в Окръжна болница Плевен нямаше как да вляза. Друга катастрофа. Тежка.
После и едно 12-13 годишно циганче с родителите си. То пък паднало с тротинетка, лакята му поддут, яко го болеше, изглежда имаше счупване
Та, реших да потърсим помощ в другия спешен кабинет: в "Сърце и мозък"
Там вече разбрах, че този път ще има операция.
Засегнал съм сухожилието. Не можех да движа средния пръст.
Мина ми през ума просташката мисъл, че тъкмо ще ми е лесно да го държа винаги изправен. По-лесно ще ми е да го показвам.
Щяха да ме опирират веднага, но кой да му мине през главата, че му предстои операция. Отидох уж само да ме шият. И преди да стигна "Сърце и мозък" изпих две аналгинчета със студен чай. Операция се прави на гладен стомах.
Приеха ме. В десет спрях приема и на вода за да ме оперират на следващия ден.
Първата в живота ми операция, защото до този момент съм имал само коронарографии. Три. Но те не се водят операция.
Оказа се, че е под пълна упойка.
Мина много добре.
Още ден останах в стаята. Чувствах се като в мотел, по време на пътешествие. Е, имаше ги и инжекциите и двамата ми спътника бяха с по-тежки проблеми, но както се бях настроил за приключение, не можех да мина още на друга вълна
Младежът на последното легло беше опериран от Ахилес. Разбрах, че спортът му е футбол. Ведро говореше, но дълбоко в себе си беше много мрачен. Категорично каза, че повече няма да играе.
Понеже иде реч за 31 годишен младеж, т.е. само две години по-голям от сина, се почувствах в правото си да бъда назидателен. Цялата ми назедателност се състоеше във фразата: "Никога не казвай никога!".
Не исках да си представя, че този симпатяга ще зареже спорта. Не става въпрос за професионален спортист. По професия е агент по недвижими имоти, но спортът за него имаше онази ценност, каквато и за мен. Но той е млад. В никакъв случай не бива да се отказва.
В разговорът стигнахме до тежестите. Препоръчах му за начало флайс с гирички. По усмивката му разбрах, че фитнеса спечели още един фен. При това, съдейки по структурата мога да кажа, че има шансове за повече отколкото във футбола. Слабичък е, но скелетът му е идеален. Просто трябва тренировки и хапване.
Като справящ се самоусигуряващ има всички условия да се отдаде на това благодатно хоби.
Другият ми спътник също се оказа по-млад. Не, не изглеждаше.
Голям мъжкар. Също самоусигуряващ се - със собствен булдозер и асистент - единствено сина му.
Едър човек. Човек, който си обича всичко в живота.
Изненада ме когато ми каза годините си.
Сигурен бях, че е по-възрастният от двамата, но си зададох въпроса: може ли да се каже чий живот е воден от по-добрия избор.
Аз който толкова внимавам със себе си или той който с пълни шепи черпи живот. И е заслужил да живее.
Пообрулен, но човечен, твърде човечен.
Джек Лондон ни е описал в един от най-трогателните си разкази: "Кълна се в костенурките на Тасман". Двама братя, в които единият е изискан, а другия естествен. И двамата силни по свой начин, но само единият имаше хората, които го погребаха с думите:
"Кълна се в костенурките на Тасман, той беше истински мъж."
Преди да тръгна на пътешествието си с колело гласувах.
Иначе щях да избера дистинацията Провадия - Варна.
Най-вероятно нямаше да свърши по същия начин приключението ми.
Щеше да е по-дълго. В някои отношения по-романтично. Но дали щеше да е по-истинско?
Чудих се да пусна ли тази история в поредицата си от пътеписи: "С велосипед по пътищата и себе си", все пак с велосипед бях пропатувал около 30-35 км. Вярно: почти половината с прорезна рана и разкъсано сухожилие, но това е толкова кратко пътуване.
Кратко пътуване, но дълъг път!
Колкото е по-голямо приключението, най-вече духовното, толкова по-дълъг е пътя.
Днес ме изписваха. Скоро няма да мога да вляза във фитнеса, но няма да издържа да не тренирам. Започнах от кабинета. 10 серии клякане.
Няма да говоря за "Климати" - любима моя книга, защото постингът не ми е за френски класици, а за агитация, чрез американско изкуство.
Кво пък търси тук този французин?
"Хотел Танатос Палас" е може би най-разтърсващия разказ, който съм чел.
Декорът е Голямата депресия - времето, което подсъзнанието ни мигновено илюстрира със застанал на перваза на прозореца си разорен предпреемач, който само секунди по-късно ще бъде погълнат от бездната.
Понеже въображението ми е буйно, винаги си представям детайли на тази картина:
- разтворения вестник на масата
- недопитото кафе, капката върху стъкления плот
- телефонната слушалка, тя не е затворена. Остава ми загадката какво е казал на съпругата си. Уверен съм иначе, че е говорил с нея. Уверен съм, че тя го очаква.
Изглежда стотици са избрали тази смърт, за да е толкова популярна и свързана с историческия момент. После е имало много кризи, но никоя си няма подобна емблема:
скачащият от висок етаж делови мъж.
Сигурно е имало и погълнали отрова, доста повече - застреляли се с личния си револвер в слепоочието, обесили са се с колан в тоалетната, която не е била външна, но не е била и златна, но..."високите етажи" са имали и символично значение, само успял мъж е можел да си наеме високо офис и неговото положение да е гаранция за мигновената му смърт.
В разказа си "Хотел Танатос Палас" Андре Мороа описва такава криза и луксозен хотел, в който се гарантира уважавания клиент да получи най-приятното умиране.
Харизматични дами се сближават с него, изкушават го, карат го да се влюби и да пожелае да живее...
Защото самоубийството е грях, а клиентът вече е бил уверен, че ще бъде освободен от вината, че ще извърши такъв.
В моментът на върховен екстаз...ами тогава вдишва газът, който го убива.
По-рано си е платил за това.
Много преди да стане един от любимите ми разкази ми е била любима песента вдъхновена от него...
Това е любима песен на много, много хора по света.
Това е "Хотел Калифорния"
Понеже оригиналът на "Игълс" е познат на всички ще избера някакъв кавър.
И защо казах, че постът ми е агитация?
Ами защото е агитация.
Не, не заради Голямата депресия.
За нея ще агитирам с американско изкуство, най-вероятно - утре.
За Голямата депресия няма как да се говори без Стайнбек.
Но тук имам предвид друго.
В "Хотел Танатос Палас" иде реч за криза, но иде реч и за любов, даже за Голяма любов. Но това, което е най-важно е избора.
Иде реч за избор.
Доверяваш се на обещание.
Знаеш, че ще бъде изпълнено.
И е изпълнено.
Не знаеш обаче какво означава.
Героят е късметлия, че не разбира това и по-късно.
За жалост, много българи нямаха късмета му с еврото.
Разбраха какво означава...твърде късно.
И ако това може да се преживее има неща, които не могат.
А войната няма да е "Хотел "Калифорния"
Нека всеки си повтори текста с героя. Като мантра. Може и без обръщенията. Само това "имам"
Имам живот... имам хумор... имам свобода... имам добри времена... имам луди идеи... имам чар за милион...(нека да е евро, нищо, че звучи като чалга) имам главоболия и зъбоболи... и лоши моменти също...
имам коса, имам глава, имам мозък, имам уши, имам очи, имам нос, имам уста,
имам зъби,
имам език, имам брадичка,
имам гъз,
имам ръце, имам ръце (шепи), имам пръсти, имам крака, имам стъпала, имам пръсти на стъпалата, имам черен дроб,
имам кръв...
и т.н.
и т.н.
Спомняте си, че героят всичко губи. Опитайте се сега да повторите:
ЗАГУБИХ ЖИВОТ, ЗАГУБИХ ХУМОР, ЗАГУБИХ СВОБОДАТА, ЗАГУБИХ ДОБРИТЕ ВРЕМЕНА, ЗАГУБИХ ЛУДИТЕ ИДЕИ ЗАГУБИХ ЧАРА СИ ЗА МИЛИОНИ, ЗАГУБИХ ГЛАВОБОЛИЯТА СИ И ЗЪБОБОЛИТЕ СИ, ЗАГУБИХ И ЛОШИТЕ СИ МОМЕНТИ,
ЗАГУБИХ КОСАТА СИ, ЗАГУБИХ ГЛАВАТА СИ, ЗАГУБИХ МОЗЪКА СИ, ЗАГУБИХ УШИТЕ СИ, ЗАГУБИХ ОЧИТЕ СИ, ЗАГУБИХ НОСА СИ, ЗАГУБИХ УСТАТА СИ,
ЗАГУБИХ ЗЪБИТЕ СИ,
ЗАГУБИХ ЕЗИКА СИ, ЗАГУБИХ БРАДИЧКАТА СИ, ЗАГУБИХ ШИЯТА СИ, ЗАГУБИХ ГЪРДИТЕ СИ (ЦИЦИТЕ СИ), ЗАГУБИХ СЪРЦЕТО СИ, ЗАГУБИХ ДУШАТА СИ, ЗАГУБИХ ГЪРБА СИ,
ЗАГУБИХ ГЪЗА СИ..."
Е, тук вече може и да спрете. Достатъчно е да стигнете до тук...
А после в неделя отидете и гласувайте за онези, които дават разрешения на американски военни самолети да кацат и се дърлят на Русия, правейки всичко възможно да ви набъркат във войни, които не са ваши.
Някога беше млад. Навярно и идеалист, вече не помнеше. Но при всички случаи беше много, много амбициозен. Заслужи си – с болните си амбиции – цял живот да прекара в лудници, но не съжаляваше.
Попадна в ЦРУ и благодарение на качествата, които показа, скоро се изкачи до отдел с най-високо ниво на секретност. По-малко способни служители внедриха в чужди разузнавания като двойни агенти, в правителства или в индустрията. Най-добрите като него използваха по специален проект – бяха пратени из лудниците на страните от бившия социалистически лагер. Целта: да наблюдават за гений сред болните и ако попаднат на такъв, да го измъкнат, преди до него да са се добрали комунистите. Пълно е миналото с примери, в които велики открития са вземани за лудост, а авторите им са пращани в зандани, убивани с камъни, изгаряни на клади, лекувани и подигравани, а всеки един от тях е можел да преобърне историята.
Във времената на желязната завеса подобна небрежност би била фатална за живота на планетата. Току-виж пратили за лечение някой Архимед или Нютон, не дай си, Боже, Айнщайн или Нилс Бор и му изпържили мозъка с електрошокове, вместо да го използват за създаване на ново оръжие. Затова бе и създаден проектът: ако човечеството по презумпция гледа на всяка гениалност като на лудост до доказване на противното, то отделът трябваше по презумпция да гледа на всяка лудост като на гениалност до доказване на противното.
„Хм, това е интересно! Продължавай, слушам те!” – пали лулата си професорът-психиатър, и слуша ли, слуша. Накрая казва: „Значи задачата ни е да те скрием от контраразузнаването! Сега ще ти напиша диагноза, ще те вкарам в Остро отделение, ще ти назнача медикаментозно лечение и други процедури... Това – не защото те смятам за болен, а за да те смятат за болен. Никой няма да ти вярва, ще се отнася с теб като с душевно болен човек, аз – също, нали такава ми е работата, но ти си знай, че само се преструвам. Хайде, Бонд, Джеймс Бонд, време е за следващия пациент.”
„Аз съм от ЦРУ, в лудницата съм пратен, за да издирвам гении!” – казва на санитаря, който го води под ръка към манипулационната.
„Аз пък съм пратен от твоя отдел, не ти ли казаха! Сега ще включим едни джаджи към главата ти, за да извлечем информацията” – отвръща му санитарят. Агент Страцимир въздъхва, пак ще има електрошокове, но такава е съдбата на войника. Пък и електрошоковете са полезни, иначе, какъвто бе здрав, ще полудее наистина. Нямаше от какво да е недоволен, толкова дълбоко се бе законспирирал, че вече и да искаше, не можеше да се разконспирира.
През 1974 г. прати в страната на свободата един Пиер Кюри. Шефовете му върнаха шифрована ругатня, смъмриха го и му препоръчаха да бъде по-сериозен.
През 1975-а попадна на свой колега – вражески агент от ГРУ, внедрен със същата задача в лудницата.
1976-а. Влюби се, и макар да знаеше, че момичето си е просто болно, изпрати го по канален ред зад океана. Тук гаснеше, само подигравки и унижения а беше само една отнесена мечтателка. Учудващо, но – по-късно разбра – в ЦРУ проявили интерес и ѝ оборудвали лаборатория. Дали е открила нещо така и не разбра, но беше щастлив, че ѝ е помогнал да заживее в мечтите си. Щом имаше кой да ѝ вярва, дори да живееше с погрешни представи за действителността, не, не беше луда.
През 1977-а по същия начин изпрати и нейния любовник – пълен нещастник, но много си я обичаше и имаше по-развинтено въображение и от нейното. Трийсет години по-късно съжали, когато разпозна негови идеи в разработка на шпионски хардуер. Лудият наистина се бе оказал гений. Агент Страцимир беше изпълнявал задачата си, но не се чувстваше никак удовлетворен. Малкият му харесваше повече като болен. Но такава е съдбата на войника. А и полезно е от време на време да върши и работа на работното си място.
През 1981 г. лудницата си беше истинска лудница. Нямаше и един болен в цяло отделение. Всички бяха агенти като него. От различни световни тайни служби: МИ6, Мосад, ЩАЗИ, КНБ, ВР, ВКР, Шесто, от къде ли още не... Имаше толкова добри, че сами си вярваха, че се луди – за по-добра конспирация. Други, не толкова добри, в последствие си повярваха.
На такова лечение бяха подложени, че не им помогна подготовката в службите. Сега, ако са останали живи от тях, сигурно обикалят в дрипи, рошави и омърлушени, из улиците. И ако помнят частица истина за себе си, тя само ги измъчва. Това е краят на иначе достойни разузнавачи.
Оттогава нямаше почти никакви събития. Само веднъж попадна пак на свой колега, но той беше от тайните служби на някаква далечна галактика. Толкова го бяха натъпкали с хапчета, че не можеше да направи настройките на модула, с който да отлети обратно към дома си. Агент Страцимир му помогна и сега някъде там, сред звездите, си имаше приятел, с когото едва ли щяха да се срещнат.
На няколко пъти му пращаха съобщения да се прибира. Отделът и без друго бе отдавна закрит. Компютъризацията обезсмисли и неговата работа. Кой ще ти праща лудите в психиатрии. Оставят си ги да си вилнеят в интернет, а ако някой бъде нападнат от повечко тролове, то това означава, че би могло да е гений. И мързеливият агент, без да си е мърдал задника от стола в кабинета си, прави необходимите постъпки. Мъчно му бе, но трябваше да приеме истината. Това е прогресът, в служба на който посвети живота си. Време му беше наистина да се връща, но все нещо дребно се случваше. Я ще се запознае с поредния автор на научна фантастика, когото грижовни роднини са пратили да се лекува.
Ще се е сприятелил с него, ще го е вдъхновил. Ден след ден ще чете следващата и следващата глава на романа, написан на хвърчащи листове и ще е толкова заинтригуван, че ще отложи заминаването си до след като прочете края на книгата, а това ще се проточи доста във времето.
Я ще хване шарка.
Или ще се влюби в душата на някоя издъхваща старица. Ще ѝ държи всеки ден ръката, ще ѝ говори, докато му повярва, че наистина е била принцеса, че са я свалили от трона ѝ зли демони, които са завладели царството ѝ, отровили са въздуха с пушека си и са пуснали по улиците да ръмжат железни дракони, но той е агент от страната, в която тя отива, скоро ще дойде при нея и двамата ще организират войска, с която ще се върнат да я възкачат отново на престола.
Я ще стане като тогава, когато спаси онова дете от онази кучка Стръвницата.
Работата му изискваше да сменя лудниците. Сам работеше на територията на цяла България. Затова се налагаше да показва подобрение, за да го изписват. Да обикаля като бездомник улиците, да прави някоя беля, за да го приберат отново. Другаде.
Така, в роля на бездомник, се озова в онази тъмна улица точно когато Стръвницата замахваше за смъртоносен удар. Още не знаеше коя е, но си бе истински късмет – ако на негово място беше мъж без неговата подготовка, онази за секунди щеше да го разкъса. Малко го затрудни, но успя да ѝ покаже на какво е способно едно старо куче. В последствие, когато я докараха в същия психодиспансер, разбра, че била сериен убиец.
Е, тука ги имаше много. Въпреки това му се искаше да остане още, но нямаше за кога да отлага, освен това беше направил най-големия удар в кариерата си и щеше да се върне у дома с триумф.
В женски сектор бяха създали множествен организъм с колективен разум. Най-вероятно с интелект и възможности, надвишаващи многократно човешките. Други щяха да изследват откритието, тепърва. Негова задача беше да бди над живота на онази малка хубавица Хапла и да я предаде на агентите, които щяха да я отведат до новосъздадената за нея лаборатория.
Въздъхна и тихо промълви „сбогом” на гледката зад решетката. Опипа предмишницата си, намери онова издадено място под лакътя, натисна го, кожата се поду, леко се пукна и изпод нея излезе лъскава пластина – шперц, изработен в лабораториите на разузнаването от сложна сплав, която организмът не отхвърля като чуждо тяло.
С добре заучено движение отключи вратата на стаята, по същия начин и металната врата на Остро отделение. Тихо като сянка се приближи до лекарската стая. Отключи я и влезе. Отвори гардероба, долу имаше тайник, в който криеше свои дрехи. Облече ги набързо. Забеляза през прозореца тръгващата линейка.
