Един и същи мъж (аз) на 43 и 56 години;
на 55 години и на 42
Когато имаш Воля, Господ ти помага.
Когато съм повален, не умея да се предавам!
Около два след обяд взех да се забавлявам. Здраво ме наредиха колегите. Не, няма да рева, ще се смея. То без друго и смешно. Ще се оправят нещата, всичко ще си влезе в релси, а това някой ден ще го диктувам на мемоариста си. Разбира се, първо трябва да стана първа дама на планетата, до тогава ще си гледам работата, но преди и нея да започна, трябва да свърши цялата тази трагикомедия.
Скоро смених офис. В този периметър ми се струва, че сме липсваща ниша.
Момичетата ми на път, потят се в спорове с адвокати, убеждават клиенти, правят си техните магии. Добри сме, целият екип, в търговията с недвижими имоти. Дори обаче и ние се парим. Ето и в случая, номера не беше нарочен, с тези колеги не се конкурираме. Казаха си ми най-приятелски къде мога да намеря офис. И те не знаели, до скоро тук е имало импресарска къща за порнофилми.
Та тези ми културтрегери, нещо сгазили лука, меко казано, горе – долу почти нищо в дейността им не било законно. Разкарали ги разбира се, но обявите им още по вестниците. Заредени с креатив и трудолюбие хубавици и мачовци тропат през петнадесет – двадесет минути. Заключих, скочих до близката книжарница, взех един кадастрон и написах с флумастер:
„Тук е агенция за недвижими имоти, а не импресарска къща”.
Кой да го чете? Пак тропане, тропане.
Пердето ми падна когато влезе учителката ми по математика от началните класове, всъщност не точно тя, но на нея прилича и се оказа също учителка по математика, вече пред пенсия. Пита ме като разбира, мога ли да й помогна да открие тези които търся. Интонацията й учтива, делова, интелигентна. Извинявам се, че не мога.
Заключвам вратата, мия си лицето, от толкова време не съм се изчервявала.
Мия си лицето и започвам да се кикотя.
Хич, няма да питам сина си как е открил този ми стационарен телефон и защо гласа му прозвуча малко странно като каза: „Мамооо!”, може и да си въобразявам. Много ми дойде за днес с тази учителка по математика, ама защо толкова си приличат.
Тропа се пак по вратата, отключвам я, може и да е клиент. Нахлува мощен корем, навлажнени от секреция буйни мустаци, миризма на бира, ризата е неспособна да прибере напълно под себе си, огромната маса, мас и косми стърчат между копчетата, крачетата му къси, трябва да наближава петдесет, по загара му личи, че е работлив човек, познаващ полето, лицето му на грижовен съпруг и баща, малко е притеснен, всъщност много е притеснен, ами като се притеснява, защо по дяволите, опитва. Не, не е мой клиент, и той за порно-звезда се гласи.
Слагам си очилата за да съм по секси, допирам писалката до устните и му се подсмихвам, както си знам, все пак и аз работя с хора. Казвам му да се съблече. Морави петна избиват по лицето му, вдигнал е кръвно, а аз му се усмихвам и го гледам ли гледам любопитно. Подканям го, къде е тръгнал такъв. Разкопчава ризата. Ама растителност, ама чудо. Зрелището наистина си заслужава. Има и татуирани на рамото разкривени букви. Май име на гадже или на футболен отбор, може и марка трактор, не могат добре да се разчетат, толкова зле са направени, а и още косми изглежда след това изникнали. Панталона му така се е свлякъл под шкембето, че по-скоро го задържа, отколкото го смъква, а аз го подканям. Остава по червени боксерки на пеперуди. Казвам му да се качи на масата, а след това: „достатъчно”, бъркам в чантата и му давам петдесетачка.
-Тук е агенция за недвижими имоти, не импресарска къща, а това беше за стриптийза.
Пребледнява, почернява. Мята мълнии, а в същото време изглежда виновно. Облича се набързо и изчезва навън. Не посегна към парите. Е, честно си ги спечели, давах му ги. Сигурно се отказа от кариерата на порно звезда и се прибира сега към дома си. Малко го съжалих. Какво ли не си мечтае един обикновен човек при криза на възрастта, а някои си остават хлапаци които посягат към мечтите си, дори към тези които, ако се сбъднат е възможно да разбият всички останали. Ама какво шкембе и каква растителност…И червени боксерки на пеперудки.
Тропа се на вратата. Влизат тийнейджърки. Изсъсках: „личните ви карти, полицейско разследване” и се изнесоха като дим. Тропа се пак. Влиза…комшийката ми. Има подрастващи синове, има стабилен съпруг, в никакъв случай не е материално затруднена. Гледа ме объркано, не знам как я гледам аз. Усмихвам й се, соча й канапето, сяда крак върху крак, доста открива, по бельото й личи, че се е подготвяла.
-Аз…такова -опитва се нещо да каже. Тази реплика си е направо за филм.
-Филмите нали са само за чужбина? – пита, а после заравя в длани лице – Съжалявам! Не мога така, искаше ми се да съм анонимна, никой да не ме познава! Не мога!
Голяма змия беше. Надменна, злорада, нарече преди месеци сина ми наркоман, че имал дълга коса и носил обица, на няколко пъти вдига скандал за изхвърлени кори от плодове пред вратата й, които тъй и не видях. Подиграва се, че нямам мъж.
„Защо ти е, бизнес дамите, сами сте си мъже.”
Не, че е далеч от истината, относно мен, но интонацията, никак, никак не ми харесва. Сега ми падна. Хленчи.
-Не мога пред познат. Разбираш ли, не мога.
-Добре – утешавам я. – Няма проблем.
-Моля те, моля те, заклевам те, никой да не научи.
Разбира се, че няма. Жал ми е. Хвръкна като тапа навън. В следващите дни все като ме види все навежда глава. Минаха месеци. За нея никой не разбра, но на мен взе да ми се носи славата, че съм се занимавала с порнопродукции.
2008
Изглеждаше с десет години по-млада и по-гола от себе си.
Изтича в края на гората, долепи гръб в стеблото. Този смях и смут изобщо не ми бяха познати. Гърдите й ми се сториха по-големи, а кръста – по-тънък, по-дълги бедрата й.
Дали изобщо е тя? Може би, двойница. Жена ми е хубава, много е хубава, но тази е по-хубава. Или съм нямал представа колко по-хубава може да бъде.
Отмята глава назад. Валяло е, шията й е в по-близък план. Виждам бенката.
Папаръкът си е истински артист. Човек на изкуството, мразя го. Капки от листата се целят в бенката й, пръскат се и се стичат. Приличат на милувки.
Смехът й ще премине в оргазъм, всеки миг.
Ноктите й се впиват в кората, имам чувството, че ще я раздерат като кожа и от дървото ще потекат струйки кръв. Всяко мускулче й се е съживило, танцува в свой ритъм, своя мелодия, различна, а в синхрон с всички останали. Търка се дупето й в кората.
От шубраците излиза любовника й. Лицето му е в сянка, всъщност няма да ми е трудно да го разпозная, макар да се вижда само една атлетична фигура и дълга къдрава коса. Досещам се и кой е. Има ли значение!
Впил е пръсти под коленете й, лицето му е между бедрата й. Нейното...в небесата.
Капки от клоните – по клепача й, левият. По нослето и по бузката, по долната устна, по брадичката й. И пак по нослето и по клепача. А тя не е в себе си. И само тялото е нейно. Не е двойница, тя е, но само като биологичен приемник. Душата е непозната, това е жена която не съм докосвал. Екзалтирана палавница, божествена самка, петнадесетгодишна сладострастница е разголила образ по чертите на тридесетгодишна умерена във всичко жена. Косите й се мятат, заплели са се кичури в клонките, чупи ги. Тялото й сякаш няма кости, имам чувството, че ще се увие по стеблото, ще се плъзне по него нагоре, за да открие някъде сред листаците плод в който да забие змийски зъби и да откъсне.
Вече не знам, тежко ли ми е.
В мен, вътре се е катурила планина както в родопската песен и както в родопската песен е затрупала два другаря, двама овчаря. Ангелът ми и демона ми, може би, знам ли! Двата гласа от “Философските новели” на Волтер, експлоатирани и преексплоатирани в кинокомедията и рекламата.
Пробудило се е някакво дете в мен, което очаква да се случи невъзможното.
Да прекъснат до тук кадрите, да се появи някакъв анимационен любимец, може би жената на заека Роджър и да каже:
“Ако не искате да ви изневеряваме, купувайте си витамини...”
Хиля се, истерично ми е. Никога не ми е било. Силен съм.
Може да се каже, че силата е мое предприятие.
Минавам за комбинативен ум, изобретателен работохолик, но не...Аз просто се владея. Поддържам една емоционална скорост, независимо мъчно ли ми е, радостно ли ми е. Още лицето й е нагоре, сега отворила очи. Още е непозната. И аз съм си непознат.
Намерих линка преди часове. В пощата ми, в спам кутията. Не бях я проверявал дълго, още малко и автоматично щеше да бъде изтрит. Без малко – сам да го изтрия. Но нещо все пак ме накара да го проверя.
Почти усетих преди да го пусна какво ще видя. Не, че е давала признаци.
Не, че сме имали сериозен конфликт или по-тежкото: липса на каквито и да е било конфликти. Гали се като коте вечер, правим почти всяка нощ любов. Никога по веднъж. Прегръща ме, прегръщам я, когато излизаме. Плъзга дупето си под ръката ми и се смее. Големи хора сме, минаваме за сериозни. Държим се като тийнейджъри.
Никога не би ми хрумнало. Още не мога да си го обясня. С нищо не ми е подсказвала, а лицето й сега говори толкова много. Става ми много, много криво за нея. И ги мразя повече. Използвали са я. Излъгали са това наивно момиче. Точно като такова я възприемам, а не като мръсницата която са искали да ми открият. Целта им: ясна. Аз, а не тя.
Да ме изведат от равновесие.
Много врагове имам. Пречкам се.
Колко ли дълго я е свалял! Само заради този филм.
Истински шедьовър, да си призная честно. Юмрук е свил диафрагмата ми, стиска я, стиска я. В хладна пот съм цял, хапе ме.
А нея я хапят капките по тревата и ръцете й мъкнат тревата…
Нямам сили да поместя мишката и да изключа плейъра. Трябва.
Толкова е красива. Никога не е била толкова.
Ако не изключа плейъра, ще грабна монитора и ще го тресна в пода.
Имах се за ревнив, все си мислех, че ще направя война, разбера ли, че си има друг.
До преди двадесет минути, до преди да пусна филма. Свърши. Най-после!
Но лицето й, такова каквото е на филма виждам още.
Тежко ми е, че трябва да й го пусна, а това, което искам е само да я прегърна.
Даже не искам да й говоря, а ще трябва.
Най-малко за да не ми хленчи.
Ако този филм е целял да я намразя, не се е случило. Не.
Последното което чувствах е нещо срещу нея.
Но как така! Доколкото знам, в тази платформа няма как да качат клип без нейно съгласие. Дала го е.
Не е била на себе си.
Била е другата, онази от клипа, не онази, с която живея.
Дори не си е помислила за мен. Дори не ме е предала.
Дишала е изживяванията си, без да съзнава, какво означават, а обикновено е разумен човек.
Толкова влюбена е била или повече от влюбена. Кое е по-силното желание от онова на влюбената? Каквото и да е – изпитвала го е.
Ще продължим да си живеем както е било. Ще си имам тайна, както тя своята. И така даже ще сме квит. Едва ли ще се занимават с нея повече, след като видят, че нищо не се е получило. И изглеждаме даже по-щастливи, каквито ще изглеждаме.
Сигурен съм. Сигурен съм.
Още по-близка ми се струва. Още по-мила ми е.
Няма логика, не се разбирам.
Влиза и сега повече от всякога разбирам колко я обичам.
И че съвместният ни живот може да бъде хубав, много, много по-хубав отколкото и до сега. Но правя нещо неочаквано за себе си, много силно от моя страна.
Не съм сигурен трябваше ли, но не съжалявам. Оставих я да изгледа няколко пъти филма. Тъжно й е, тъжно й е, че се разделяме.
Казва ми едно: “прости ми”, а аз премълчавам, но същото искам да й кажа.
Враговете ми ще тържествуват. Постигнаха целта си. Разстроиха брака ми.
Само, че направиха нещо много за мен.
Нещо което сега само аз мога да оценя.
А след време, надявам се, ще оцени и тя. Когато срещне някой, някой, който не я мами и не я използва...Но той я направи толкова щастлива, колкото онзи който я мамеше и използваше...
Толкова щастлива, колкото аз не съм създаден да я направя.
Защото онази непознатата, която виждах по лицето й, беше щастливата жена, която тя заслужаваше да бъде.
Месеци са минали. Още пускам филмчето.
Толкова, толкова е щастлива. Обичам тази жена.
1. Рихард Вагнер
2. Рая Назарян (специалистка по проблемите)
3. Фридрих Ницше
4. Някъв Там (ами не го виждате, щото е нищо)
Какво пише в биографичната си книга за Фридрих Ницше: "Аз съм динамит", френския изследовател Сю Прюдо?
Защо Ницше се е скарал с Вагнер? Ами в тази книга е най-интересната и изглежда най-правдоподобната хипотеза. Може да се заключи в едно изречение: Вагнер е бил твърде загрижен за здравословното състояние на своя приятел. Ключовата дума е: "твърде".
Може да се заключи и в друго изречение: Мислил е за негово добро (на Ницше).
Та след като платил прегледите на Ницше (за да разбере за главоболието и най-вече за отслабващото зрение), поговорил епистоларно с лекуващия му лекар. Писмата се въртели около сексуалния живот на Ницше. И че той (сексуалния му живот) се отразил на здравословното му състояние. Най-вече за отслабващото му зрение.
По онова време се смятало, че онанизмът води до увреждане на зрението. И понеже Ницше нямал партньорка, логично било да предположат (лекарят и Вагнер), че Ницше е увредил зрението си със системен онанизъм (мастурбация).
Лекарят му препоръчал (на Ницше) да си намери жена (по терапевтични причини).
Всичко точно, но Ницше, най-вероятно е попаднал на кореспонденцията между Вагнер и лекуващия му лекар, които много загрижено (не да го бъзикат) са го изкарали систематичен онанист (чекиджия). Е, как да не избухне този културен скандал, който оказва влияние на цялата действителност в последвалите, повече от век и половина.
Извод 1: Твърде загрижените: мислещи само за доброто на някого си, който разбира се е толкова непълноценен в представите им (като автора на "Тъй рече Заратустра"), че не може без тяхното бъркане в живота им: обикновено променят историята.
Извод 2: Обикновено не са прави. Сега само някое дете може да се върже и то точно за два дни, че "чекиите водят до ослепяване", а какво е било становището на сериозната наука, преди около век и половина. И как осланящи се на нея, мислещи ти доброто хора, те карат да правиш това или онова...Изобщо не правя никаква аналогия с предпазните маски и ваксините, да знаете!
Извод 3: Мастурбирайки или не мастурбирайки, ако нямаш достатъчно големи топки да пратиш някой "загрижен" на майната си, ставаш философ.
Извод 4: Истината е странно нещо. Понякога едно вярно твърдение не означава, че друго е погрешно. За скандала между Вагнер и Ницше се говори (също), че е тръгнал понеже Ницше бил влюбен в жената на Вагнер (дъщеря на Лист). Е, в случая и двата проблема може да са били не само на лице, а и взаимно свързани. В такъв случай е било обяснимо, че Вагнер е бил толкова загрижен, наистина.
Погледнеше ли се в огледалото с очи на непознат – щеше да види звезда, двадесет и две годишния виртуоз на палката, мокрия сън на десетки хиляди жени; обсебилият душите им. С детско лице, нежни почти капризни черти. Матова кожа, нежна като мелодия. Много тъмно кафяви очи, които съчетаваха любов и агресия в толкова наивна форма, каквато обикновено е типична за децата тръгващи на училище.
Погледнеше ли се през очи на приятел щеше да види суициден работохолик, който се хвърля на повече задачи, отколкото е физически възможно, изпълнява ги всички и по чудо е все още жив. Пословичен женкар и купонджия, но на второто изглежда гледаше като на работа и му беше работа. Партитата са част от живота на музиканта, но той им се отдаваше като публиката си, за да изгуби в нея памет, а и да й звучи по-завладяващо.
Погледнеше ли се през своите очи, а това се случваше понякога, виждаше лицето, което трябва да поддържа и всичко, което го очаква през деня. Интервю по радио в морската столица, запис в студио намиращо се на петстотин километра далеч, до което трябваше да се е добрал след шест часа. Три часа по-късно – концерт. След концерта, почти задължително – парти. По малките часове трябваше да легне за да се наспи, но обикновено лягайки не спеше. И най-страшното беше, че обичаше с цялата си душа тези жени – някои на възрастта на майка му, други – заради чиято възраст можеше да влезе в затвора. До една. Обичаше ги.
Кога се запознаваше с новите партитури, кога ги разчиташе, кога ги заучаваше, кога успяваше да ги усвои. При този вихър от срещи, пътувания и нощни приключения беше невъзможно, но той изглежда не го знаеше.
Това беше Тео Х.
Истината е, че се отпущаше в ритъма на своето съществуване, отдаваше му се, „чуваше го“ като мелодия, която дирижираше. Не би успял иначе, но не си даваше сметка.
Концертът, който го очакваше в настоящата вечер беше в същия морски град, в който астрономически даде интервю преди 24 часа, а за съзнанието му бяха минали поне три седмици.
За пръв път му се случваше да изпревари времето.
Да има няколко часа в повече, които не знае какво да прави. Толкова живял, толкова изпитал сега се почувства дете, за което всяка минута до очакваното време е бездна.
Имаше седем часа, цели седем часа, а после подготовката и концерта след девет часа.
Този път щеше да дирижира популярни мелодии от филми: увертюрата на „Стар Трек. Филмът“, „Дюн“ от Ханс Цимер, „Смело сърце“, „Последния мохикан“, „Стар Трек: Бунтът“, много от „Агент 007“, „Властелинът на пръстените“ – нещо, което се прави често и от стотици филхармонии в света, почти ежедневно.
Но той чуваше различно, знаеше, че е различно, имаше почти недоловими от нормалния слух и интелект подробности. Беше внесъл нотките от своето ежедневие и понеже беше свършил непосилното: да вкара живота си в популярен саундтрак, спечели тези няколко часа.
За пръв път сякаш виждаше морето. Искаше му се да направи хартиена ракета, купи си сладолед и се накапа. Една бабичка го нарече „моето момче“, извади кърпа от джоба и го забърса, след което всички прихнаха. Качи се на виенското колело. По едно време го познаха, една тийнейджърка изписка: „Тео Х.“, при което го обиколиха, едва не го събориха и се почувства като невинно момиче, което някак е попаднало на групова оргия, но хилейки се започна да дава автографи. И се отскубна след като изписа двеста и първия: по чантички, по билети, по бикини, по бедра, по картички. По кутийки от червила, бижута, подаръци за близки у дома. По ризи, по опаковки, по листове с тайнствено предназначение, в това дигитално време. Както се усмихваше почти проплака, че му се ходило до тоалетна, само че той го каза: „мамчета, искам да пишкам“. Сви зад фургоните на лунапарка, а след това със забързана походка, тананикайки си под нос емблематичните тонове от „Агент 007“, сви по едни тесни улички.
Подмина плажа, продължи по камъните.
Седна и забрави, че го има. Превърна се в едно светло щастие.
Свободно състояние на душата. Мелодията, която не може да се чуе и която се рее високо над всичко, което се случва, интерпретира го и пренася в неслучилото се.
Тогава я видя. Червенокоса скитница. Влюби се веднага в нея, а тя му се усмихна.
Приближи се и свали твърде тежката за горещото време маратонка.
Срещнаха погледи. Той успя да каже само: „По дяволите!“, а тя:
-Нали? Ще ти разкажа една история. За брат и сестра, които обикалят много, много години, разделени един от друг. Всяка просякиня си има история, нали? Ще пуснеш ли нещо в обувката?
Тео Х. бръкна в джоба, намери развалените банкноти, дори не погледна колко са.
-Проблемът е, че тази история е истинска – хладно изрече червенокосата, - имаха си една много красива и много сърцата майка, която в една нощ изчезна. Опитала се да помогне на един стар свой съсед. Съвсем професионално. Беше медицинска сестра. Дядо Исус – така се казваше – Исус от години страдаше от неизличимо заболяване. Живееше над нас. Не е можела да направи много и е направила всичко. Само, че е нямало шансове. Разстроила се, защо ли! Не би трябвало…Виждала е смърт на пациенти. Смъртта е част от призванието на тези, които се борят за живота. Не, не би трябвало. Чуваш ли я?
Тео Х. я чуваше, чуваше тази мелодия.
-Кратко боледува. Няколко дни я тресеше. После излезе до близкия хълм. Със завързани очи всички можехме да го обиколим, а тя го познаваше най-добре. Изчезнала е. Просто е изчезнала. Не намериха труп. Търсиха я със седмици. Не. Не е мъртва. И когато я обявиха за такава, спряхме да растем. Сега съм на четиридесет, на колко ти изглеждам.
Изглеждаше на седемнадесет.
-Брат ми е на тридесет и пет, а изглежда на пет-шест.
Вярваше. Тео Х. вярваше във всяка нейна дума, не намираше нищо магическо или фантастично в разказа.
-Трябваше да се борим с живота. Карахме я като улични музиканти. Брат ми е великолепен музикант, а мелодиите, които мама обичаше да слуша ни липсваха. Много ни липсваха. Знаеш какво означава това, нали? Само в тях си връщахме хубавото време.
Момичето се разсмя.
-Наричат го носталгия. Някои и някога. Ама съм глупава, не се представих, казвам се Яса. Искаш ли да чуеш моята филхармония Тео Х.?
Диригентът кимна.
Тогава Яса доближи длани до ушите му. Помилва го.
В началото не чуваше, а само усети, че го целува. С десетки устни по цялото тяло. Лъкатуши с тях, свири по фибрите му, настройва го.
А после до сетна клетка, до сетен атом, до сетна мисъл го превърна в химн, който зазвуча в космоса. Преминаваха комети, блъскаха се в планети. Избухваха. Раждаха се нови.
Яса продължаваше да му говори:
-Трябваше да напуснем родното си градче и да не се задържаме никъде, защото щеше да прави впечатление, че не растем. Трябваше и да се разделим. Две червенокоси деца на едно място щяха да привличат погледи. Липсва ми. Много ми липсва, казва се Мон. Тази вечер обаче ще се срещнем. Достатъчно силни станахме, че да го направим.
Тео Х. не я чуваше вече. Чуваше космическата мелодия.
Яса тръгна към едната страна на скалистия бряг. Тео Х. на другата. Скоро стигна един подлез и започна да маха с диригентската палка. Не след дълго го познаха. Натрупаха се около него, следейки палката чуваха мелодията, която звучи в него. Постояваха малко.
Тръгваха в произволна посока, забравили задължение, дом, кои са.
Други преминаваха след тях. Виждаха и започваха да чуват, и да забравят, разтваряйки се в по-голямата вселена.
Преди филхармоничния състав на Тео Х. да се притесни за липсващия диригент се приближи момченце с цигулка. Приличаше на уличен музикант, с омачканото си ретро облекло, съчетало взаимно изключващи се епохи: широки шарени панталони, фланелка „Металика“, боси крачета и цилиндър. Без да каже нищо – засвири на цигулката и с нея, започна да дирижира.
Концертът започна, а това не бяха популярните мелодии. Беше нещо приличащо на тях, но много, много различно.
Концертът беше в Лятната градина, далеч отекваха звуците и привличаха като магнит хиляди хора, на които действаха точно така, както действаше Тео Х. с диригентската палка в подлеза, но понеже достигаха до ушите на повече, действието беше много по-мащабно.
Скоро цялата Морска столица беше овладяна от масовата еуфория.
Нямаше катастрофи. Колите спираха, от тях излизаха хора, без да се притесняват от задръстванията. Нямаше удавници. Никой не влизаше в морето. Известно време звучаха радиопредаванията от града, но скоро престанаха.
Седмица по-късно тежко въоръжени военни застанаха в железен обръч и не пускаха никой да излиза или влиза.
Феноменът беше абсолютно непознат и докато учени и политици търсеха решение, хората в Морската столица спряха да се обличат. Хранеха се само с наличната храна, която ни плащаха, ни някой им забраняваше да вземат. Когато се изчерпи, подкараха само на морския улов.
Нямаше да е достатъчен, ако хората отвън не изсипваха риба с военните катери, които охраняваха града откъм море.
Сексуалните задръжки паднаха с дрехите. Нямаше вече лични партньори. Всяка беше на всекиго, всеки на всяка, но не оскотяваха.
Забравиха за насилие, почти не се разболяваха, а на болните намираха помощ.
Не говориха, но общуваха.
Те бяха част от акордите на мелодията, която беше престанала, но те продължаваха да чуват.
Тя ги свързваше и превръщаше в едно.
Съзнание повече от човешко. Личност повече от всички.
Това беше ехото на жената, която в онази сутрин излезе боса по хълма.
Ходилата й бързо се разраниха, а на нея й се струваше, че с кръвта си сее макове, докато болката стана толкова непоносима, че тялото й се разтвори в светлината на изгрева, а душата й се превърна в мелодия.
©Стефан Кръстев
3.07.2026
Стори ми се нелепо, не приличаше на истинско хлапе, а на холограма, специален ефект, съвършена кукла задвижвана дистанционно; призрак или халюцинация…
Дъждът изведнъж се изля. Лятна му работа. Додето се усетя, колата ми пореше с броня мътният поток, който носеше по улицата кесийки, джапанки, пластмасови столове от кафенетата, спасителни пояси с жирафчета и ухилени акули, шапки с котви и всичко останало, което бе съумял да отмъкне от сергиите на центъра.
Две кучета с усмихнати погледи плуваха по течението, стори ми се, че едното ми смигна; някакъв пияница с голям търбух ту се изправяше, ту пак пляскаше по очи във вълничките, не беше достатъчно близо да го чуя, но прочетох по устните му, че изрича: „Яко!“
По различно от това на кучетата и пияния веселяк беше настроението на покачените по пейки, маси, бетонни парапети и всякакви други архитектурни приумици типични за повечето морски курорти. Изненадани от нахалната стихия, независимо от пол и възраст, всички гледаха като мокри улични котета.
Само то си стоеше на оня своя ъгъл и плъзгаше лък по цигулката. В първият момент не разбрах момче ли е или момиче. С развятата си червена коса в този миг, когато лъчите разкъсваха дъждовния сумрак приличаше на срамежливо надникнало между облаците слънчице.
Водата беше над коленете му и толкова бързо се движеше, че би трябвало да го е отнесла. Детето не изглеждаше повече от 30 кг. Не помръдваше обаче. И не само създаваше чувство за усмивка, а се и усмихваше със затворени очи. Какво свиреше?
Твърде голяма беше врявата, че да го чуя. Нелепо реших да спра колата, но потока ме завъртя. Та това е BMW X5. Тежа. Как онова щурче не помръдва? И като е уличен музикант къде му е…
Не! Това е жестоко. В ръцете си държи цигулката. Водата е доста високо. Калъфът му е бил в краката и вълната го е отнесла. Сигурно е имало в него много пари. И колко ли струва калъфа?
Някакъв ми свирна с клаксона. Напсувах го, но дадох газ. Към службата или към вкъщи? Обърках се. Няма кой да дойде в офиса при това наводнение, служебния ми телефон е в джоба. Как ли е Александра? Как да е? Живеем си на пети етаж, а и на склона, няма как да е стигнала вълната дотам. Сигурно е на терасата, с бинокъла.
Да й се обадя? Не, няма смисъл.
Подкарах към къщата на мама. Направих го преди да се е оформила мисълта ми, но там е цигулката. Трябва да е цяла. Какво да й има? Тя е в скрина и е твърде скъпа, едва ли мама я е затрупала с ненужна покъщнина и повредила.
Някакво топло гнездо пълно с алени насекоми се разтвори в гърдите ми, обля ме топла вълна. Ако бях по-усърден…Не, не е трябвало. Ако бях роден музикант щях да бъда по-усърден. Понякога сънувам, че свиря. И мелодията е красива. Докато я сънувам – изглежда незабравима, когато отворя очи не помня нищо от нея. Понякога си спомням, че имам цигулка, че съм вземал уроци, че почти прилично…“Прилично“, ама че грозна дума, когато иде реч за музика…Че почти прилично изпълнявах „Валс номер 2“ на Шостакович…Не, не може да съм изпитвал онези чувства, които сега си спомням съм изпитвал, докато изпълнявах пиесата. Твърде малък бях, твърде бързо се отказах да свиря.
После бяха срещите, разделите; любовта и изневерите.
И онази порочна нежност, която погъделичка ли те, отключва тъй дълбоки бездни, че те прави способен да простиш, дори на своя ангел, че те е направил тъй устойчив на изкушения.
Изглежда като съм спрял да мъча цигулката съм засвирил истински този валс…Със себе си.
Стигнах къщата на мама. Не намерих ключа. Позвъних. Мама ми отваря, прегръща ме, говори ми нещо, но не я чувам. Смее ми се. Казва ми, че съм трогателен. Аз пък, че с тази забрадка прилича на лелка. Да не се излага толкова, млада е. Пита ме, на кифла ли да прилича. Цункам я по бузката й и казвам, въодушевено „Да! На най-изкифлената кифла.“
Засмя ми се тъжно, рече ми, че пак няма да доведа до никъде тази цигулка. Само ще се разстроя. Иначе искала, много искала. Нали помня, как ме поощрявала. Да, да, помня. Но сега иде реч за друго. Ще подаря тази цигулка на едно дете, което има нужда от нея. Разказах й набързо. Почти ме изгони, какво съм се моткал, а ако момчето си тръгне.
Казах й, че няма да си тръгне сега когато спря дъжда. Но все пак се разбързах.
Уви, хлапето наистина го нямаше. Водата се беше отекла. Седнах на бордюра. Чаках. Идеше ми да засвиря. Да се направя на уличен музикант. Да стана уличен музикант. Да забравя кой съм и най-после да изпълня мелодията на изживяното.
Ужасих се, че ще го направя. Това щеше да е по-истинското в живота ми. Молих се хлапето по-бързо да се върне, че да ме избави от изкушението, но нито то се връщаше, нито аз засвирих. Беше ли истинско? Имаше ли изобщо такова хлапе?
Попитах сервитьорката. Каза ми, че го е виждала, че – да, свирило в най-големия дъжд. Не, друг път не е заставало тук. Никога.
Въздъхнах и си тръгнах към дома. Чувствах се смазан, но както обикновено става; когато ти е много, много смачкано в гърдите, после рязко ти става весело.
Хрумна ми да направя серенада на Александра. Щурава работа. Женени сме от осемнадесет години. Запознахме се на студентските протести, когато сменяхме системите. Тя – дриада малка колкото шепичка. Аз – кресльо, готов да се сбия с цял свят. Не, че в спорта постигнах повече, отколкото с цигулката, но по ми личеше, че съм тренирал, отколкото, че съм свирил. И двамата искахме да променим живота. И двамата вярвахме, че го правим. Хей-тъй: крещейки. После се натресохме на някакъв купон: аз убеден, че съм в нейна компания, тя убедена, че е в моя. Много от тези, които смятах за нейни приятели, тя за мои бяха пияни. Други просто се правиха. Когато най-обикновеното младежко веселие се превърна в суингър парти, някои си тръгнаха. Ние не.
Странен начин за започване на връзка, а се оказа устойчива. Първата истинска връзка, която съм имал. И при нея беше така. Не повторихме онази щуротия. Не сме си намеквали дори с поглед. Знаех, че тя помни. Знаеше, че аз помня. Знаех, че е разбрала. Знаеше, че съм разбрал, че онова е било единствено протест. След площада сме решили да го продължим по този начин. Уж, отдавайки се на сексуална разюзданост, но със същото чувство, все едно подскачаме по жълтите павета с плакат, крещейки: „Не на нормите! Да живее свободата във всичките и видове!“, с което честно не се различавахме много от всички, чичковци и дядовци, строени пред вестникарските будки, чакащи ред да си купят порнографските списания, които доскоро не се издаваха и поне официално бяха забранени.
И тези ми ти достойни мъже с интелигентен речник, някои с прошарени бради, някои рошави ерудити, намираха за политическа смелост да покажат интереса си към порнографията, сега – когато не беше забранена. Разбира се, модата бързо мина. После, не искаха да си спомнят, повечето даже станаха големи моралисти.
Онази нощ е свързана с усещане за глупост, не и за грях. Не е като „Валс номер 2“, от него наистина потръпвам, а спомените, които неволно свързвам с тази мелодия са наистина порочни. И истински. Но те бяха преди да се срещнем с Александра.
Нямаше я на терасата, така както си я представях – с бинокъл. Отначало не ми направиха впечатление спуснатите щори, което не ни е никак типично. „Кавасакито“ се наби в очите ми, но не му обърнах достатъчно внимание. И едва когато засвирих, а звукът излезе по-чист, отколкото очаквах осъзнах.
Още преди да е отворила прозореца, осъзнах.
Още преди да я видя с разпиляна коса. Никога не беше с разпиляна коса през деня. Осъзнах.
Беше красива. Толкова красива беше измамата. Не спрях да свиря. Свирих още по-настървено. Изпълваше ме наслада. Не сексуална. Но по-бясна от всяка сексуална наслада. Най-после изсвирих както трябва валса. Най-после го почувствах. Толкова нежен и величествен. Любовник и любовница наедно. При това божествени.
Не като онзи смешник, който излезе бързайки от входа, скочи на „Кавасакито“ и отпраши нанякъде. Твърде дребен беше да го видя или да си призная, че съм го видял. Твърде никакъв, че да се сетя кой е: онзи, неин съученик, който срещнахме миналата седмица. Който уж само за малко тук и после – на другаде. Не, не го познах. Изобщо не го свързах със спуснатите щори и разпиляната коса на Александра.
Качих се у дома. Прегърнах я. Прегърнах ли я? Май, да.
Тя ми говореше едни…Чудеше се какво да ми каже, но аз толкова и щях да я чуя. Казах й: „Виж какво мога?“ и й засвирих валса.
Не знам колко продължи. Трябва да е било много.
По някое време тя ми говореше, съвсем откровено, че грешката не е в мен, че не, не искала. Усмихнах й се. Целунах я с поглед и го усети.
Ревнувах ли? Сигурно. Най-вероятно.
Не можех да простя измамата? Хайде, стига. Това е клише. Няма нищо общо. Още онази вечер, когато случайно се срещнахме с нейния съученик и двамата се заговориха, разбрах, че тя отдавна не е жената, с която си мислех, че живея.
Знаех, че ще се случи.
Всъщност: беше се случило.
Поне имах цигулката.
Говореше ми, очакваше да й кажа нещо, а аз не знаех какво.
И само свирих, свирих, свирих. Все по-красиво и по-красиво.
Стъмни се и се разсъмна.
Стаята ставаше все по-празна. А аз свирих.
Пак се стъмни и разсъмна, а стаята беше още по-празна.
Накрая останах сам с цигулката. Един ден се забелязах в огледалото. Бях брадат, отслабнал, с огромни червени очи.
Трябва да съм разбил цигулката.
По-добре да бях разбил сърцето си.
2024 г.
Днес фейсбук ми напомни, че съм извадил цитат от нея, а той казва всичко за нашата реалност и в рамката му се разбира драмата на героинята.
Тя не е фашист, но е италианка.
Когато влизат окупационните, група американски войници, между които е подчертан образа на афроамериканеца я изнасилват.
Сценката е доста грозна, защото в действията им няма сексуално усещане, а италианското момиче е някакъв трофей, над който доказват правата си на победители.
Да, италианците са "лошите", да те са "фашистите", да - онези ми ти момчета се борят за правата на демокрацията. Да, Слава Богу - победили са.
Но въпросът е, какво е било виновно това момиче?
Тя, после не се е сринала, а изглежда е станала по-силна, но цената е, че е станала и абсолютно, абсолютно безчувствена.
Това изнасилване всъщност е и символ, на много повече. На обикновения човек, включен пряко волята му във войната, на измамения: той е беззащитното момиче, независимо дали е излезлият да разходи кучето си и пленен от мерзавците на ТКЦ, останалия под руините на бомбардирана сграда в Багдат или Тел Авив, застаряващ мъж, който цял живот е работил като чиновник и в свободното си време обича да заучава езици и да пътува духом, четейки пътеписи. И в този ред мога да изброя всяка жертва на военен конфликт, защото няма значение на чия страна е страната му.
Ето и цитата:
"Глупаците са ония, които вярват на вестниците, ония, които си плащат данъците и отиват на война, та дори и загиват там. А хитрите, о, те са обратно на тях." "Чочарка" Алберто Моравия
Веднъж се качих преди залез на Бялата скала, онази – знаете я, дето се е изрепчила като бял перчем на въодушевен диригент, стърчи на хълма, а от нея града изглежда смирен и кротък. Стоях и се взирах в него и нежна мелодия ме унасяше.
Изглежда затворих очи, изглежда забравих да дишам, изглежда сърцето ми спря. Изглежда забравих коя съм. Изглежда ги чувах на сутринта…Не, не беше на сутринта, а след няколко сутрини. Търсиха ме.
Някой плачеше за мен, чувах го.
Не, не ми беше близък, изобщо не ме обичаше. Истеричен плач, на жена, която обича да крещи и да лее сълзи за някого. Имаше кучета. Не знам как, но ме нямаше и на скалата, и все пак бях там.
Разбирате ли, аз едва ли съм умряла. Разтворила съм се. В едно по-голямо око, което не само вижда, а чува и вкусва, което витае и улавя като с рибарска мрежа чувства и аромати; вкусове на кожи и на устни, на коси и на пъпове, на настръхнали кожа по гръбначни стълбове; на мисли и някои по-особени чувства.
По-особени ли? Какви? Де, да знаех.
Няма ме, но се възприемам. Ето това вече никак не може да се обясни.
След време откриха труп. Уж моят, но не.
Друга беше, също скитница.
Също самотна пътека в гората като мен и други объркани бегълки.
Бегълка ли? Да…Трябва да си го призная.
Не стана това изчезване без мое желание.
Отдадох се на сила, на която не можех да устоя, но я предизвиках сама.
От тогава мина много време.
Няма значение колко години. Много. Не хилядолетия, разбира се. Не даже и столетия.
Обясниха, че съм била болна. Не, не, не. Аз съм жива. Припомням си неща, които вече са ми безразлични.
Не бях в първа младост. Навърших четиридесет и пет преди месец. Само, че в младостта си не съм била толкова красива. Никоя младост не може да бъде толкова красива, колкото бях във вечерта, преди да ме погълне мрака.
Понякога се виждам отстрани в онзи последен ми на Земята час.
Стоя на скалата, опряла лице в коляното си. Вятърът развява косата ми, а тя прилича на слънчеви протуберанси. Червена и ненаситна, по-жива от самата мен.
И в миговете, в които се улавям отстрани…Улавям се с всичките си, повече от двадесет сетива, разбирам какво ми се случва.
Превръщам се в мелодия.
Ярка мелодия.
Мелодия, която някой би нарекъл носталгична, но не, не, не.
Това е новото ми тяло.
Напускам онази съвършена красота, която бях постигнала от себе си и пътувам. Пътувам по-жива от всякога, разнасям се и звуча като живот.
Какво ми се случи?
Честно. Не знам. Постигнала съм онова към което са стремили аскетите, преминала съм в ново ниво на съществуване, но знам, че мога да се върна.
И понякога го правя.
Връщам се. Но не напълно. Само малко. За да направя някого щастлив.
Имам две деца. Момиче на осемнадесет и момче на седем.
Момичето се казва Яса. Момчето Мон. Престанаха да растат.
От вечерта, в която изчезнах не са пораснали и с ден. Щяха да си имат много неприятности. Представяте ли си две вечни червенокоси хлапета.
Изчезнаха и те.
Не като мен. Просто напуснаха дома и скитат. Не се задържат никъде, за да не забележи някой свръхестествената им черта.
Как живеят ли?
Свирят ме. Казах, че се превърнах в мелодия.
Те ме носят.
Яса свири с длани. Прокарва ги по нечие лице и ако човекът може да ме понесе, оставам завинаги в него. Правя го щастлив. Не усеща годините, не усеща трудностите. Живея в него, живее в мен. Изпълнила съм го, давам му кураж. Чува ме и възприема живота си като клип на най-красивата мелодия.
Мон свири на цигулка. По подлезите на големите градове. Онези, които го чуват са напълно обезоръжени. Колкото и да мразят уличните музиканти, красотата или печалта, не могат да преминат покрай него без да хвърлят пари в калъфа на инструмента му. Но има хора, които не го чуват. Не и веднага, при тях идвам със закъснение. Тях ограбвам. Чуват ме и възприемат живота си като клип на най-красива мелодия, както и онези, които правя щастливи, но има една съществена разлика.
Първите ме желаят и с тях правя любов.
Във вторите съм нахлула. Искат да ме прогонят, но не са способни. В борбата си с мен пропиляват живота си.
Има нещо, което не знам.
Дъщеря ми и синът ми не са се виждали от десетилетия. Решиха, че е по-добре така. И са прави. Дори някой да види червенокосата красавица двадесет години след като я е видял за първи път и тя не се е променила, ще реши, че си въобразява. Ще предположи, че това е дъщеря на онази, която е видял някога. Или ако види хлапето с магическата цигулка. Ще допусне всичко друго, но не и че това е същото хлапе. Ако обаче са и двамата, ще е повече от ясно, че не се е заблудил. И няма да има обяснение.
Та, колкото и да се обичаха, трябваше да се разделят. Това, което не знам е, какво ще се случи, когато двамата се срещнат и решат за денонощие или две да ме свирят заедно.
Това ще се случи.
Виждам ги.
В един и същи морски курорт са. Знам, че не бива да го правим, но съм емоция – изпълнила съм ги, тикам ги един към друг.
Тикам ги един към друг.
Не бива.
Тикам ги.
2024
Тъй, де, как бих казал, ако съм парвеню? Понеделник - ден за музика. (малко звучи като Неделя-ден за къпане)
Ако някой прояви интерес към серията от разкази, моля да гледа и годините, в които са написани.
Иначе са една поредица.
Под разказите (глави) 1 и 2 пише 2006 година, под разказ (глава) 3, пише 2024 година, т.е. трябвали са ми точно 18 години за да го добавя. Не бих успял да го напиша по-рано, защото съм нямал впечатленията за да го сторя.
Та, не съм толкова продуктивен и когато пиша всеки ден, то е след натрупване в един много дълъг период. Емоционално съм на няколко хиляди години. Утре и в други ден ще пусна още два написани 2024 година и следва вече 2026, в която се надявам да завърша тази дълга (само за мен) сага.
Сутринта рано се развали колата ми, а трябваше да замина.
Сега не знам къде, но тогава знаех.
Постоянно гледах часовника си и таксито се бавеше. Закъснявах.
Сега не искам да си спомням за какво точно. Стигнах навреме в гарата, но влака имаше закъснение с близо час. Превключих се на призрачен режим, потънах в звуци, цветове и миризми. Можех да си отспя разхождайки се, пиейки бира, гледайки часовника, разписанието или разлиствайки гланцирани прелести на произволно списание.
Щеше да се изтърколи бързо времето, ако не беше се появила тя. Любопитно малко същество с огромни очи и неопределим етнос. Кожата му беше смугла, но косата естествено червена, а очите светлосини. Без особено чувство за етикет кацна на саксията зад рамото ми и едната и кубинка висна на облегалката на празният стол до мен.
Имаше розова връзка, не беше стегната добре и имах чувството, че ми се хили. Ако приличаше на проститутка щях да я разкарам, но с поовехтялото дънково облекло напомняше по-скоро нахална тийнейджърка, а не беше. Имаше ръст и фигура на тринадесет годишна, но лицето й на жена на средна възраст. Иначе кожата на тънкото й голо краче бе опъната. Зачурулика нещо в ушите ми. Почти не я разбирах. Имаше непознат акцент, а и говореше глупости. Реших, че е туристка, вероятно от Венера и си търси сладки авантюри. Надуваше ми главата, но пък и времето течеше.
-Не се отнасяй така с един трубадур–рече сърдито по едно време-Ти изобщо не ме чуваш.
-Къде ти е лютнята?
-Лютня. Лютня. Китара. Цигулка. Флейта. Хармоника. Сама съм си всичко. Чуй ме, аз съм музикалният инструмент, момичето мечта. Жената на жените. Алегорията на гарата, на хаоса в който има дълбок ред. Аз съм просто глас които можеш да чуеш. Искаш ли да ти посвиря?
Сигурно беше наркоманка.
Свали незавързаната си добре кубинка и я сложи на масата до картофките и бирата. Имаше приятно ухание. Въздъхнах, бръкнах в джоба намерих портфейла и пуснах банкнота.
-Щедро момче-засмя се.
Допря ръце длани до ушите ми.
“Дано не ме видят дъщерите или мама. Жена ми да ме види и да умре от яд. “
Океанът идеше от далече. Четиридесет тежки ключа отвориха вратите на тридесет и осем параклиса, един затвор и един склад за неръкотворни химически съединения. Изсъска сифон на затоплена баня с пулсиращи ускорено кръвоносни съдове по теракотата, ескадрила вертолети се вдигна над вълните, бяха толкова черни, че нощта около тях изведнъж стана светла и осъзнах, че дълбоката тъмнина озарява също тъй както и източника на светлина, замая ми се свят защото се завъртях над водопад, син и бял, агонизираше пронизано с касапски нож бяло агне, трошаха се дървени подпори и се изсипваше прогнило зърно, а мишките цвърчаха ужасено, асфалта се разтапяше и шептеше с дим, воайор простенваше сладострастно. Звуците се свиха на кълбо и се търколиха по наклон. Защракаха медни механизми, железни, сребърни. Среброкос вятър завъртя коса от рок-сцена. Заръмжаха около сто хиляди мотоциклета. Вертолетите се забиха под очните ми дъна. Океана ме глътна и шока се превърна в мелодия. Грешна и пълзяща по костите, романтична завладяваща и материализираща забравените копнения. Твърда метална мелодия с душеваден ритъм и режещо соло. Лек сантимент. Полифония която ме извади от кожата. Станах безкрайно малък свих се на зрънце и после се пръснах за да се разгърна в себе си, но вече по различен.
Странницата я нямаше. Изпуснал бях влака.
Хипнотизирала ме е?
Накарала ме е да чуя вътрешният ритъм!
А може и да е фокус! Вече има всякаква аудио техника.
Но каква беше тази композиция?
Звучеше тъй класически и толкова съвременно.
Защо не съм я чувал досега? Струваше ми се, че всички останали мелодии бяха фрагменти от тази и тя беше самата цялост. Продължавах да я чувам вече по-далечна, вече само въображаемо, припомнях си детайл след детайл. Изпитах усещането, че се виждам от страни, че съм герой от видеоклипа й. Гледах се с интерес. Не знаех как ще постъпя. Ето ме заставам пред гишето и взимам билет за град в който според мелодията трябва да ида. Качвам се.
Дръвчето пред прозореца е сложено от режисьора на клипа така, че да е пред очите ми и да е точно на мястото си.
Влакът тръгва, пейзажа се размазва в тон с мелодията.
Влизам в чуждо купе. Заговарям с жената.
Не знам точно какво казвам, не знам на какво се усмихва.
Слизам от влака далеч преди гарата за която съм си купил билет в напълно непознато място. Селището изглежда малко схлупено и тъжно. Откриват се възбуждащи планински върхове, но не към тях ме води мелодията, а към задушената от дим магистрала.
Звучи с профучаващите коли, просветват като илюминации стоповете.
Пробуждам се в огромен камион, кимам на огромният мъжага който ме е качил и гълтам с огромни глътка бира от кутията.
Зазоряване е, а стоя пред часовникова кула. Чувам през мелодията гларуси и от тях разбирам за месторазположението си.
Мелодията леко е утихнала. Тръгвам към чакалнята.
Съзирам сто годишен очарователен скитник с мъдро изражение, медали от бирени бутилки и брада до пъпа. В негата му изписана по лицето долавям нещо познато.
Едва тогава осъзнавам, че съм застанал пред огледална витрина.
2006 г.
-----
Тъй, де, как бих казал, ако съм парвеню? Неделя - ден за музика. (малко звучи като Неделя-ден за къпане)
Ако някой прояви интерес към серията от разкази, моля да гледа и годините, в които са написани.
Цигулката
Доста нормално е в подлез на мегалополис да свири одърпан уличен музикант. Дори температурата да е минус двадесет, че дори и минус петдесет, че и минус повече. Ако този окаяник е дете, това е печално, но също е нещо с което сме свикнали и не привлича вниманието ни. То е призрак, част от декора, не повече от графитите, рекламните плакати и стълбища. Не чуваме музиката, понякога хвърляме пари в шапката или кутията и минути по-късно сме забравили, че това се е случило. В повечето случаи дори не поглеждаме лицето. Но и да вдигнем очи зрението ни се плъзга по него. Забелязва общи белези, не и индивидуални черти. Да го опишем е невъзможно. Ако се наложи да го разпознаем в редица от заподозрени, няма да успеем. В повечето случаи дори не поглеждаме лицето.
Това обаче привлече вниманието ми.
Хората преминаваха покрай него. Хвърляха често в калъфката на цигулката пари, а то чевръсто прокарваше лъка по струните. Танцуваше с рамене, тактуваше с крака, движеше вежди живо. Завърташе се на место и клякаше, подскачаше и замахваше с лъка като с диригентска палка и пак започваше да го движи живо по струните. Свиреше с цяло тяло и цяла душа. Музика обаче не се чуваше. Струните му бяха фалшиви, може би дори целият инструмент. Приличаше на цигулка, а беше бутафорна играчка. Това не правеше впечатление на останалите, като хипнотизирани от играта му, изглежда чуваха музика. Виждал съм и друг път улични музиканти – деца. Никое не можеше да се похвали с успех подобен на неговия. Не забелязах и един човек да го подмине, а в калъфката се виждаха доста едри банкноти. Върха беше когато една жена бутаща количка с боклуци, дълго, дълго рови из торби и джобове за да намери няколко дребни монети и да ги хвърли.
Приближих се до него. Обърна се към мен и започна да прави движения като че ли импровизира и ми свири на ухо.
-Стига!-рекох му властно-Ти не свириш. Добре играеш, но не свириш.
Заслужаваше си да хвърля пари за театъра му. Изглежда и останалите правеха точно това. С нещо обаче ме раздразни, а и предизвика любопитството ми.
-О, не си чувал тази мелодия, затова ти се струва, че не свиря-засмя се.
Видимата му възраст беше на около седем-осем. Навярно това което ми рече беше научено наизуст. Невероятно е да има такава стилистика.
-Добре, приемам го. Изсвири ми нещо познато.
-То е познато, но аз го импровизирам. Ще го чуеш по-късно. Музиката ще те намери.
-Изсвири нещо така, че да го чуя.
-Аз правя точно това.
-Имам предвид да го чуя сега.
-В моментът не си настроен да чуеш каквато и да била музика. Чуваш шумове които приличат на музики. Връщат ти разни настроения в които няма нищо музикално.
-Слушай, малкият, голям философ се извъди. Доста добре говориш за дете на улицата, но не свириш. Изобщо не свириш.
-Свиря, но ти не допускаш моята музика.
Раздразни ме. Имаше морално надмощие и се държеше като възрастен. Много по-лесно беше да му дам пари и да си замина, но не знам що за дявол ме задържа да споря с него. При всички случаи малкият артист си заслужаваше почерпката. А в подобен кучи студ и най-гладните улични музиканти не са излезли. По-достоен беше от разните псевдо – звезди които свирят на плейбек. И живеят в разкош. При този поне илюзията беше истинска, че я създаваше сам със своята артистичност и очарование, без никаква техника. Помислих си, че е разумно така, но в същото време се чувствах манипулиран и измамен. Две ноти да ми беше изсвирил всичко щеше да свърши. Бях готов да му се замоля. Чувствах се, аз просяка.
-Как така всички чуват музика, а аз не мога?-попитах объркано.
-Чуват я само някои. Повечето не я чуват, но не искат и да я чуят. Или се боят от нея или не са подготвени да я разберат или не желаят да я разберат или им е безразлична. Това ги различава от теб. Те няма и да я чуят.
-Слушай, добре се позабавлява. Изсвири ми нещо и да си тръгвам. Готов съм прещедро да си платя.
-Не искаш да разбереш, че днес ти не можеш да чуеш моя музика.
-Тогава си тръгвам.
Усмивката на детето ме смрази. Това беше усмивка на старец. Мъдра и саркастична.
Махнах с ръка.
Няма да си платя за измама. Излязох от подлеза и с доста усилия забравих за хлапето.
Приятелката ми в тази вечер беше много смутена. Питаше ме защо съм толкова отнесен, а аз й отговарях уклончиво. Не можех да й разкажа историята. Щеше да я разтълкува погрешно. Да се чуди защо не съм дал пари на едно дете излязло да припечели в този студ.
Месеци по-късно й направих предложение. И не чух отговора. Точно тогава музиката зазвуча в съзнанието ми. Момчето свиреше не на една, а на четири цигулки. Нещо дръзко, нещо величествено и непознато. Проникваше до костите ми, кристализираше в тях и се разтапяше. Избухваше и се превръщаше в тръпки които ме обземаха целият и разкъсваха. Престанах да бъда цялост и тяло, а сбор от пулсации.
Изглежда отговорът й беше: „да”, защото се оженихме. Виждах усмивки, много непознати лица които ми говореха, но не чувах нищо, защото чувах музиката. Нямам представа как се справях и какво движеше тялото ми, но аз общувах, взимах сложни решения, създавах връзки и приятелства, предизвиквах интриги и доказвах способности, грижех се за семейство и растях в кариерата си, а не чувах нищо освен мелодията която ставаше все по-сложна и по-обсебваща. Момчето от квартет се беше превърнало в симфоничен оркестър. Неземно виртуозен. Космически внушителен.
Божествено респектиращ. Умопомрачителен.
Чувствах се мравка, нищожество, виждах се от високо. Дребен, пъплещ и жалък. Исках да спре проклетата мелодия и се ужасявах от мисълта, че ще спре. Неусетно тя се беше превърнала в по-важна част от мен, отколкото е самият живот.
В това време ме направиха министър на просветата. За да мина за реформатор, а и защото решенията вземаха други вместо мен, но най-вече защото чувах мелодията, орязах няколко наши класици от учебниците. Вдигна се голям вой, но аз не ги чух. Не чух и кудкудякането по мой адрес във връзка с любовницата ми.
Не чувах съветите на приятели и предупрежденията на врагове.
Тревожните намеци от тази която все още ми беше съпруга.
Не чух и детето си как срича. Искаше ми се, много ми се искаше и мразех мелодията. Но знаех, че тя няма да спре докато съм жив.
Не чух и изстрела в другата стая. Когато викнах бърза помощ, знаех, че ще е само за да констатират смъртта на жена ми.
После не чувах хулите и нападките.
Изпаднах в лошо положение, брадясах и заприличах на отшелник.
Започнах да пиша стихове, но ги мачках защото изглеждаха дребнави спрямо това което звучеше в мен.
Всичко изглеждаше нищожно. Дори глада, дори хляба когато го имах.
Алкохолното опиянение което ме пазеше от премръзване и милите думи на чувствителни хора които трябваше да ме опазят от отчаяние.
И в един момент се почувствах неземно щастлив.
Неземно щастлив, че тази мелодия звучи в мен.
И тогава тя ме изпълни, достигна кулминацията на затрогване.
И престана…
Стори ми се шега. Почуках главата си, така както се почуква електроприбор който не иска да работи.
Но мелодията не прозвуча отново.
Слушах крясъците и грубостите на улиците.
Останалото беше печал и мълчание.
©Стефан Кръстев
2006
-----
Тъй, де, как бих казал, ако съм парвеню? Събота - ден за музика.
Ако някой прояви интерес към серията от разкази, моля да гледа и годините, в които са написани.
Детето няма да се промени толкова, че да престане да ги харесва, да започне да ги отхвърля.
Стигне ли се дотам, то значи е настъпила пълна дехуманизация.
Разбира се, пред тези заглавия има други в Африка, и други в Азия, но архетипите в основата си са едни: магията, митологичното чудовище, доброто-злото, хитростта-наивността, справедливостта и смелостта и всички туй на границата на играта е залегнало във всяка култура и най-високо е оценено от най-малките.
Сега, когато тече Международния куклен фестивал "Шарено петле" в Плевен, а аз буквално играя с децата и техните майки (които са ми също деца и им гледам като на деца), когато съм част от общата еуфория не мисля, а дишам тези мисли, те ме изпълват, движат и ми дават вярата и надеждата.
Тук съм до прекрасната актриса Мария Рушанова,
която големите могат да гледат в "Бай Ганьо" и "Пукнатини",
а децата в десетки пиеси, снимката е днес, бях дежурен, а тя водеща
Най-малките винаги ще мечтаят!
Но след някоя друга година, когато вече тръгнат на училище и им трябват други мечти, тогава е много важен светът, в който живеят.
Не родителите! Не само те!
Родителите не могат да бъдат цербери и дракони, нацистки офицери и учителя от "The Wall"
Всъщност "могат", че има и такива, но това значи детето им да расте изолирано от реалността, нещастно, самотно и четейки постингите на разни блогъри, допускам, че техните родители са били точно такива инквизитори.
Наред с това бижу "Шарено петле", което ежегодно се провежда в Плевен, в Плевен се правят и разни други неща, като въвеждане на глоба от 10 000 евро, за малолетно дете, пипнато в дискотека.
Е, в дискотеките се правят много глупости, опасни са и е рисковано едно дете в крехка възраст да е на такова място, но подобен закон си е по-зле от инквизитор-родител.
Защо? Защото има едни богати и популярни деца, за които подобна глоба не е свършек на света. Техните могат да им опънат ушите, може и да ги похвалят.
Като гледам с какви колела застрашават живота на хората, карайки по стълбите на някои институции, включително и в театъра (5-10 000 и нагоре евро, разбирам от колела), значи тезата ми е потвърдена.
Лошото е, че и децата от по-нормалните семейства, няма да се съгласят да оставят "дамата на сърцето си", в компанията на някой пустиняк, само защото той показва по-голяма смелост, а смелостта му се дължи, че тези пари не са чак толкова много за семейството му. А и без дама на сърцето, понякога да покажеш, че имаш смелост и се бунтуваш срещу една ненормална забрана е достойно.
Какво ще се случи със семейството на подобно хипотетично дете.
Ще бъде глобено. Няма пари. Ще му бъде ипотекиран дома. Ако няма...Това е доказателство, че детето няма условия за живот. Нищо, че майка му вади достатъчно да покрива квартира, че и да помага на болни родители. Ако има дом: може и да го загуби, защото бюджета им е бил достатъчно да живеят незле, но не и да посрещнат този финансов удар. И в двата случая детето ще бъде отнето, може би осиновено от такъв като Калушев или Самотния джендър от blog.bg Мимо. Няма да е по-добър, но толкова може да се грижи държавата.
Ако детето се окаже по-размишляващо, набързо пораснало и не позволи емоцията да го води, утре ще се хване работа, може и да не завърши, но дори и да завърши и да се бори с живота по-успешно от всеки един от идиотите, които са имали парите на родителите си и са били по-спокойни, този млад човек ще е самотен, защото вече ще е друго качество.
Разберете ме правилно, не съдя по-богатите, сам бих платил, ама най-доброто за своето дете, ако сега имах дете, а не пораснал мъж, който отдавна ми е упора.
Защото описвайки хипотетични частни случаи, всъщност правя една илюстрация на реалността изобщо.
Младите растат с мисълта, че любовта е комерсия, че щастието е в социалното издигане, че животът е за да управляваш материални облаги, че има различни категории хора.
И тук не говоря за сложна социална среда и несправедливости, говоря за мечти.
Има ли модел за мечти?
Има. Не един, а десетки. Моделите са различни, но мечтата към която вдъхновяват е една: социалните етажи и успехите, модерния външен вид и влиянието, което имаш над масата.
И ние имахме модел за мечти.
Беше различен.
Вдъхнови много повече отколкото всички риалити и медийни звезди, всички фриволни сценични поведения, всички супергерой в политиката (анонимни или не) , заедно, за сто свои живота могат да вдъхновят.
Не станахме всички космонавти, както мечтаехме.
Но поне помечтахме.
На днешна дата е роден Георги Иванов.
Честит празник на Първия български космонавт.
Гола съм, а града е изрисуван с маслени пастели.
Само аз съм плът и може би уханията. Парфюм от неизвестности – цветя и пролетни и летни, залюбили се незаконно, разтворили в недопустима комбинация, информация за аромати, която не би трябвало по този начин да се сподели. Знам, че сънувам, останалото е сенки. Едва мъждукащ спомен за откъсната реалност. Обгръща ме светлина, по-реална от самата мен. И голи сме облечени от светлина. Съблечем ли се дори от нея, формата престава да предизвиква греховните разбирания. Лишена съм от воля. Като прикована във въздуха. По-скоро в ароматите. Онези. Казах ви. Невъзможните. Самоизключващите се действителности, между които може би само това полуреално тяло, полумисъл – полутрепет, е мост.
Виждам в дъното на улицата блясък. Огледало.
Краката ми не ме слушат, повея ме тласка натам. Сянка преминава пред него. Одеждите и на столетница или поне такива в каквито сме свикнали да си представяме жените в дълбока старост из селата. Забрадката е престанала да бъде траурна, избледняла е – напомня сивота, обратното на тържествения израз към смъртта на обичаните, просто бит, загърнал съзнание в претръпнало, изключваща болката. Това трябва да е мама. Не знам защо реших. Тя не изглежда така, макар сега в съня не помня как изглежда и изобщо коя е. Тя бърше огледалото. Бърше го с престилката, онази която когато е била нова е натоварвала очите с пъстротата си, напомняща защитна окраска на отровна змия и на родопско одеяло, сега на съмнително някога. Плюнчи края на престилката и бърши огледалото.
Искам да й изкрещя да спре. Страх ме е, започва да ме е срам.
Спомням си други подобни сънища. Във всички съм изпитвала свян.
Прорязвана от погледи. Някои смутени като мен, други тревожни, криещи изненадата си, стремящи се тактично да се отклонят, жестоки, осъждащи ме, присмехулни, дори разбиращите с нещо отвратителни. Даже повече от останалите, те проникваха по-дълбоко в същността на голотата, която исках да скрия, а нямах начин. При това ме разбираха погрешно. В други четях клюката, сензацията която виждаха в мен. В някои прочитах острия си присмех. Бягах обикновено по коридори, търсих гардеробите си. Бих се скрила в някой като изненадан любовник, преди да съм потърсила в него дреха, с която да скрия своята уязвимост. Похотта беше утешителна. Колкото и неприятни да бяха лицата по които беше изписана. Някои изрази бяха като знамена, живи знамена, огромни скатове плуващи във въздуха, които желаеха да ме зашлевят. Имаше и птици, които в сънищата бяха хора. Само глави и криле. Човешката същност без тяло. Огромни клюнове като разбиранията за света, а аз навярно плода на живота, разяден от червея на познанието, който възбуждаше хищния нагон у птицата и чаках клюна да се забие в мен, в търсене на червея да разрани плътта ми. Наясно бях, че болката няма да е болка, че ще я почувствам иначе. Като сладострастно проникване у другата страна и пълно безчувствие у мен, което е по-отвратително и от отвращението което бих изпитала при други обстоятелства, когато позволявам да се случи това с мен, без сама да съм го пожелала. Бягах по коридорите и се озовавах на митинги и на концерти, на празнични вечери в които жените бяха облечени в барокови рокли, а мъжете в смокинги. Озовавах се на маскаради по лунапаркове и пред празния екран в кинозала преди да е започнала прожекция. На няколко пъти даже са ми ръкопляскали. Случвало се е да се събудя и със смях, но винаги след тежко чувство за неудобство.
В този сън не изпитвах подобно. Знаех, че не съм видима.
Но старата жена, която припознах за мама търкаше огледалото. А то щеше да разкрие образа ми. Изглежда й омръзна, защото тръгна на някъде. Тогава заваля дъжда. Топъл, чувствах го галещ по кожата си, а изпитвах хладната тръпка като която би почувствало струйките му огледалото, ако имаше нервни окончания. Дъждът по-скоро размаза петната, бързо спря.
Но после мина русокосо момче. Свали моряшката си фланелка и започна да трие. Не разбирах защо желаят всички това. Пияница изкряска, че ще му скъса ушите и момчето побягна, а изпадналия тип застана на негово място, изсипа в мазолестата си длан малко водка, което за него беше непосилна и трогателна за мен, жертва и започна да търка гладката повърхност. Грубо беше, натискаше я. Очаквах да счупи огледалото. От една страна го желаех, защото така нямаше да бъда изложена на показ, от друга чувствах нещо много объркано – все едно щях да загубя част от себе си или по-скоро собственото си зрение или представа за формата, не знам, но щях да се изгубя преди да съм се опознала.
Изпитвах и известно отвращение, че острите ръбове щяха да нарежат ръцете му и въпреки, че нямаше причина да си го мисля, че така моята и неговата кръв ще се влеят в една, а той ми беше гаден. Изкрещях и изглежда ме чу. Сепна се. Целуна образа, но киселата му слюнка изпълни моите устни. По-малко щеше да е отвращението, ако беше забил сухия си език между истинските ми устни, а не отражението. Отдалечи се бързо.
Чух фриволния смях на три млади хубавици. Вятъра разголваше бедрата им, вдигаха ръце високо над себе си и вплитаха пръсти като нимфи. Виеха кръгове, засмяха се по-шумно пред огледалото и ме посочиха. Познах се. Една от трите бях аз, а другите – мои забравени приятелки.
Коя съм, по дяволите? Помних ли това в другите подобни сънища? Не съм сигурна.
Може би фотомодел. Гол фотомодел. Скритото неудобство сънувам. Сънувам това, че света не е подготвен за истината ми, макар толкова я желае, че я е превърнал в комерсия. Заключил е в естетиката й, истинското усещане за красота. И през форми подобни на моите, всеки каруцар или тракторист си мисли, че знае всичко за женската красота и ме сънува докато прави секс с партньорката си.
По-скоро съм тя. Онази, която служи за надуваема кукла, когато фантазията на скъпия й любим се вие между блестящи калъпи за сексапил. Почувствах преди малко спиртосания му дъх.
Или нямам дори и него. Пия аз. Слабичка съм, застаряваща, минавам за ексцентричка и за мъжемелачка. Цигарата ми е винаги в ръката и май наскоро издадох стихосбирка, а малолетните палавници ме преписват по блоговете си и форумите, за да впечатлят със сексуалната си освободеност публиката, без дори да ме разбират.
Поетеса ли? Как пък не. При това слабичка и толкова загадъчна. Възпълна домакиня съм. Но си имам мечтите, а мъжа ми – работата си. Дъщеря ми наскоро беше приета в университета, а аз не искам да си призная, много ще ми дойде, но харесвам гаджето й. И то не като син. Не и като мъж разбира се, а като някакво божество, кумир – алегория на живота, на момичето което взима всичко от живота.
Или не! Аз съм дъщерята. Обърках се, не помня.
Красавиците са изчезнали. Чистачи на стъкла бършат огледалото. После се появява кмета на съня ми и със съжаление им казва, че проекта няма да бъде повече финансиран.
Хубавец с тяло на Аполон застава пред огледалото и започва да се бръсне. Пръска го със сапунка, подгонват го ченгетата. Минава мой стар любовник и използвайки сапуна с който е напръскано го трие далеч по-лесно. После минаха журналисти със светкавици. Не знам дали под светкавиците имаше фотоапарати, но блясъка ми беше достатъчен.
За известно време ме ослепи. А неусетно бях стигнала до огледалото. Когато играещите петна от заслепението минат, най-после ще мога да си припомня коя съм. Като си го помислих изпитах и нетърпение и боязън. И затворих очи. Бих могла да съм всяка. Всяка една. От последна клошарка, презряна и болна душа до идола на поколения. Весталка или скитница. Делова жена или просто любима, ученичка и учителка. Бих могла да съм фаталната или спасителната. Цвете или котка. Все с човешка съдба. Не бързах да се затворя в спомените на която и да е било от тях. Сега бях свободна от себе си. Миг забрава.
Когато отворих очи видях хубавицата. Великолепна и изискана. На границите на натежаващото спряла растежа на плътта си. Като скулптура сложила месо там където трябва и взела от там където не трябва. Светли очи и коса. Палава усмивка, но и позираща усмивка. Запазила своята официалност, игривост само като роля. Дълги бедра. Лицето създаващо чувство на по-голяма откритост и от тази на голата фигура.
Не изпитах свян. Намразих я. Това беше звяра ми, това беше красавицата ми. Тази която виждаха. Тази която беше мен. И въпреки това, тази която не бях, а която можех да покажа. Оплакната от очи. Извадена от невидимото според разбиранията. Неестествена. Всъщност да е неестествена беше естеството й.
Тя ме беше отнела.
Разгневена грабнах твърд предмет от земята. Засилих го и стоварих с все сила в огледалото. То не се чупи. На стъкълца се пръсна образа в него и се разпадна в нищото.
Останах сама пред мрака.
Можех да се събудя. Но не бях сигурна дали го искам.
©Стефан Кръстев
2010
