Под прожектора ще е второто издание на "Кланица за чародеи", което съм морално задължен да посветя на издателя на първото.

 

  Това е Иван Богданов. Създателят на "Буквите".

  2014 година е. Имаше работа в Плевен, придружавах го. Говорихме си за туй-онуй.
  За живот. За литература. За България.

  Тогава му разказах сюжетът, който смятам да разработя, стига да намеря необходимото душевно равновесие.

  Иде реч за Хапла.
  Тя се наричаше така, а истинското й има така и не научих. Руса красавица. Неотразима.
  И останала такава, въпреки...постоянното й пребиваване в психодиспансерите.

  Страдаше от някаква психопатия, която я правеше само по-чаровна.
  Твърдеше, че баща й е гангстер. Не, че си вярваше и сама, но в обкръжението й - всичко е истина.

  Това болно момиче направи за мен много повече, отколкото всичките специалисти. Успя да ме разплаче...Как ли? Може и да разкажа, ако някой го интересува, но сега исках да кажа, че след като се разплаках, започнах да идвам на себе си.

  Загубил съм й следите десетилетия преди написването на книгата. Няма шансове да е разбрала, че е и литературен герой.

  В реалността й няма психично болни. Има чародеи.
  Опитах се да пресъздам този свят. Нейната, а не нашата гледна точка. И докато разказвах на Иван Богданов сюжетът на това ърбън фентъзи, вдъхновено от реални мои спомени, той рече:

  -Напиши го! Ще го издам.

  Не: "ще го прочета и ще видим, а категорично: ще го издам." Така се работи леко.

  За жалост Иван Богданов рано напусна светът, в който беше толкова, толкова полезен.
  Реших, че е време, в негова чест, отново да издам: "Кланица за чародеи".
  Представете си, ако това, което виждат психично болните е истината, а не това, което виждаме ние.
  Не говоря за всички психично болни, а само за чародеите.
  Тези, които виждат реалността приказна.


  Вторник. 14 април. 19:30 часа. Плевен. Бар "Бордо" Заповядайте.

Днес беше с кола, заради Разпети петък, заради това, че исках да съм със семейството си и заради това, че просто скицирах.




Но следващият път до Комана ще е с колело. Ще е истинско поклонение и си заслужава. Много си заслужава.  


Атракционът е симпатичен. 
Ако имате деца и ги заведете там: ще им оставите свежарски спомен за цял живот. Може да се наеме лодка за гребане из езерото, може да се наеме и колело, най-привлекателни са теролианата (приключенския лифт), включително и над езерото и из дърветата; с няколко нива на трудност.
Но и за възрастен човек, ако не е загубил дух и юношата в себе си, каскадите си заслужават.

















Иначе мостът на езерото ми заприлича на някакъв умален модел на мостът на Вит, край Ясен. С тази разлика, че това тук е декорация, докато над Ясен си е исторически мост. 



 Накратко: заслужава си, но не това ще е целта на велопъгешествието ми, което ще започне от Русе и ще продължи до Мастир Комана, който се намира на 800-1000 метра от атракционния парк.
















 Манастирът е основан от Влад II - Цепеш, известен като Дракула.
 След хилядите субкултурни продукти, на които е прототип, масовата представа е, че кръстния знак за него е най-страшното, но можем да видим негови бюстове в двора на манастира и в музея на манастира, където е зачитан като патрон и герой.










 Едно от най-интригуващите предания за него, разказва, че след като е бил убит в битката край местността, а главата му занесена в Констанопол като доказателство за смъртта му, тялото му е погребано тук. 











 Но това е предание. Не се знае дали е така..



 Друго е безсъмнена истина, че това е важна във военно-стратегическо отношение местност и наоколо са отдали живота си геройски много румънски войници, като има мавзолей-костница на  загиналите през 1916-1919.























Зад храмът има мост над доста забързана река, а премине ли се е блатото и композицията с трите кръста. Преминах край блатото и стигнах до тях. Очаквах да видя върху кръстовете Иисус и двамата разбойника, но разбойниците ги нямаше. Дърворезбата върху кръстовете от двете страни на Иисусовия изобразяваха Дева Мария и Йоан Богослов.











Но тези два кръста за мен означават винаги едно.

На един от двата кръста си ТИ.
Ти избираш кой от двамата разбойници да си.
В Евангелието на Лука, единият се присмива на Иисус и го ругае, а другия от своя страна избира да защити Иисус. 

Винаги ще остане пред мен открит въпроса: Вярвал ли е наистина в Иисус или просто е застанал на страната на по-слабия, на онзи, срещу когото е било цялото общество. 

Няма да получа отговор на този въпрос.
Но винаги ще помня и думите на Иисус към него:

"Казвам ти, още днес ти ще бъдеш с мен в рая."







 



























   








 

7 април, 18:00 ч. 

ДКТ "Иван Радоев" - Плевен

 

 

 

Не споделям всичките режисьорски виждания върху сюжета на „Уморените коне ги убиват, нали?“, но аз не мога да бъда безпристрастен, защото това е един от любимите ми романи.
 

Прочетох го за първи път на 21, във влака София-Пловдив, току-що изключен от Духовната академия. Криех от майка. Изобщо: много напомнях героите и бях влюбен в екзистенциализма.
 

Робърт за мен е потаен, уверен в себе си, макар и претръпнал и дистанциран от всеобщите разбирания за добро и зло. Той не приема действията си за добри, но е сигурен, че са необходими.
 

Глория е по-лабилната. Тя е с богата душевна природа, но въпреки годините си е съсипана. Никога не съм я приемал за водещата; изкусителна е, въпреки омразата, която лее; в никакъв случай не е зла съчетано с поведението й е сред основните причини да е толкова очарователна. Глория е един от най-пълнокръвните образи на фатална жена в световната литература. Но в тази пиеса поне аз я намирам за една много различна Глория.
 

Да, фактите са едни и същи. Красотата й. Очарованието й. Но „тя е водещата в танца“ и превръща кошмарния дансинг, на който се развива действието на драмата в единствената реалност за Робърт. По-уверената е тя.
 

Беше ми интересно да гледам тази импровизация и макар в началото стъписан и несъгласен се увлякох и харесах отново, по различен начин по-различните герои.
 

Възхитен съм от уменията на тези деца, които изпълниха този шедьовър.
 

По-висока литературна летва за сцена не знам дали има. Май – не.
 

Самото съчетание на радост и екзалтация, каквито са естествени за танцов маратон и мрачните трагедии съпътстващи този „купон“ (този краен емоционален контраст) е като плесник за читателя или зрителя. Плесник за пробуждане, след сладостния припадък, в който живеем и не се замисляме.
 

Танцов маратон продуциран от мошеник, на който се състезават красиви и очарователни емоционално, но морално паднали окаяници с истински драми.
 

Танцов маратон, който изпълва с омраза псевдоморалистите и с няколко небрежни разреза прави пълна дисекция на фалшивия им морал.
 

Това за автора на романа е животът на стремящите се към звездна слава млади актьори в Холивуд. Нищо не се е променило особено в десетилетията, само дето „кандидатите за слава“ не са само в Холивуд, а и с риалититата този дансинг се разнесе навсякъде по света.
 

Но освен контраста между екзалтацията на танца и депресиращите истини този сюжет е изключително труден за сцена, защото от самото начало до края налага да се развива и хореографски и драматургично; като хореографията и драматургията трябва да са „една връз друга“; при това тук вече имаме две хореографии: хореографията на сцената в сюжета и хореографията на сцената пред очите ни. Има и две публики: наблюдателите на танцовия маратон и зрителите на пиесата. Всичко това се смесва и трябва да е много добре преценено и изиграно, че да се получи добре.
 

И втори път да изкажа възхищението си от героите. Добре играха.
 

Има обаче неща, които не могат да се постигнат с добра, дори божествена игра.
 

В „Уморените коне ги убиват, нали?“ има едно основно коварство.
 

Героите са на техните години, но героите са от преди кажи-речи век. Тогава на тази възраст младежите са по-съзрели. Не по-зрели, а по-съзрели.
 

Не са били толкова умни, нито пък по-този начин физически развити като внуците си, но ако днес талантите на сцената приличат на деца (въпреки духовността си, въпреки интелигентността си), героите тогава са били по-скоро млади хора: мъже и жени, със своите характери и индивидуалност отпечатани върху визията им.
 

С много умелост възпитаниците на НАТФИЗ трябваше да запълнят този недостиг и направиха повече от възможното.
 

Заслужава си да се гледа точно днес това.
 

Защото казва достатъчно за успеха и неуспеха.
 

Защото докато медиите, блоговете и социалните мрежи тръбят: „който е кадърен, позитивен, смел се справя с живота - който не се справя е некадърен, мързелив и зъл“ в истинската житейска игра има и загуби.
 

Защото докато в медиите, блоговете и социалните мрежи се изявяват псевдоморалистите, някои като Глория и Робърт танцуват на ръба.
 

Великолепна хореография, красива еротика; макар пестелив, доста тежък декор.
 

Пиеса, която се развива по сюжетната линия на литературния първоизточник, но има малки козметични изменения, достатъчно да внесат и акцентиран върху нови идеи.
 

Робърт и Глория в този си вариант са по-скоро наши съвременници, млади хора, които и сега живеят около нас.
 

 

Автор: Хорас Маккой

Драматизация: Анна Петрова

Постановка и музикална среда: проф. Здравко Митков

Сценография: Лилия Бабунова

Хореография: доц. д-р Александър Манджуков

Сценичен бой: д-р Камен Иванов

Асистент-режисьори: ас. Людмила Стоин, доц. д-р Маргарита Божилова

Словесно действие: д-р Надежда Панайотова

Автор на плакат: Лилия Бабунова

Фотограф 1-ви състав: Венета Паунова

Участват: Елизабет Лука, Божидара Тепалкова, Матей Иванов, Момчил Димитров, Момчил Христов, Мирослав Станчев, Виктор Стоянов, Рая Крумова, Симона Калоянова, Михаил Трендафилов, Мартин Йорданов, Елина Илиева, Кристин Цанова, Мартин Методиев, Мартин Великов, Елица Горанова, Марина Фърцова, Драгомир Койчев, Петър Иванов, Ивея Симеонова, Лаура Апостолова, Камен Стефанов, Виктор Тонев, Катрин Янева, Лидия Иванова, Иван Николов, Виктория Антонова, Деница Христова, Симеон Кирилов

Времетраене: 120 минути

 

  Левски-Павликени-Бяла черква-Античен керамичен център Павликени-Върбовка-Павликени

 

 

Много рядко проучвам специално целта на пътуването си предварително.

 

Никога задълбочено.

 

Твърде лесно е с интернет, а и като знам къде се намира нещо ще отида точно на него. Няма да го забележа неочаквано, то да ме привлече и малкото откривателство да ми даде повече усещания за придобитото познание.

Накратко: обичам импровизациите и открих новия си сезон за велопоходи, проявявайки тези си предпочитания.

Събудих се в 8:30, пих един азотен бустер. Забравих да ям.

Спуснах се със Саблезъб (шосейката ми) по „Лозенка“, минах кръговото и стигнах гара Плевен за няколко минути. Имах доста време. Потънах в себе си и не усетих кога мина.

Прекрасен ден. В състоянието, което аз наричам: „потъвам в себе си“ умея да се превръщам в част от средата. Съзнанието ми витае наоколо, а телесните усещания се негови дрънкулки. Приятно е особено пролет и есен.

Някакъв странен човек, около 60-65 ми помогна по-бързо да кача колелото. Не, че шосейката ми тежи, но имаше известно забавяне, защото една доста трудно подвижна жена точно преди мен качи доста товар. Закъснението заради мен изглеждаше почти неизбежно, но тръгнахме точно на време.

Да, благодарение на непознатия.

Възпълен. Имаше нещо уморено, нещо прегазено в изражението му. Не го разбрах какво ми каза, защото го промърмори.

Избрах си празно купе. Той беше в съседното.

Когато приближихме Левски, където трябваше да слезем, непознатия се появи.

Говореше нещо, което не разбирах. Приписах го на тракането на влака. Но той не се отказваше, показваше и с жестове…

Всъщност…искаше ми пари. Молеше ме. Малко пари. Бил в нужда.

Спомена: Украйна.

Не. Не. Не. Не беше украинец. Само веднъж съм виждал украинци във влак, бяха пияни и агресивни. Почти сигурен съм и да ми прости Господ греха, ако все пак не съм прав, но почти сигурен съм, че това е нова клошарска схема за просене на пари.

Човекът беше достатъчно мил и с изражение на Човек, за да му дам някакви дребни пари, но не го направих. Възможно е да не съм прав, но не подкрепям измамата. Колкото и да е дребна. Каквато и човещинка да е. Не, не обичам да ме мамят. На дребно както в случая или на много, много по-едро, в каквото ни завличат българските управляващи и казионните медии.

Цветница е. Може би на празника си навлякох грях.

В Левски от подлеза – направо на пътя, по който ме поведе джипиеса.

Не проучвам целите си, но оттук-оттам винаги знам нещо за тях.

От много време исках да видя градчето с училището на Бачо Киро.

Прекрасен път за шосейкаджии. Има си и положителни и отрицателни денивилации, не са кой знае колко големи; очарователни са, защото по това прекрасно шосе иначе ще си заспиш, докато въртиш педалите. Доживях да похваля българско шосе.

Нямаше опасности. Разбира се, това е на границата на вица, когато иде реч за шосейно колоездене. Но толкова ведро пътуване не помня да съм имал.

Като видях табелата Павликени не можех да не се сетя за Максим Генчев, а и за бившата ми съпруга. През седемгодишната ни връзка съм го посещавал само веднъж, а преди това още веднъж – като войник в полагаем отпуск: за да я видя. Тогава все още само си пишехме. Писмата бяха хартиени. За трети път, пак за кратко съм бил с настоящата ми половинка и сина. Видяхме зоопарка и чакала, но друг път ще разказвам по-подробно, защо чакала е един от многото животински символи в семейството ни; разхожда ли се нощем из гробищата, а също тъй: вие ли или лае.

Този четвърти път, минах през Павликени още по-бързо. Целта ми беше близката Бяла черква.

Защо?

Ами уникално място. Няма друго толкова малко място с толкова много музеи.

Бяла черква носи духа си.

 

 




 





 

 

Чувства се онова, което е било, въпреки…Печалта. Голямата печал, прах на времето и разрухата.

 

 



Много е запазено от миналото, но си нямам представа колко е загубено.

Правени са и някакви опити за осъвременяване.

Вижда се, че са усвоявани пари, че някой се е трудил, но и че е направил колкото може и колкото му разрешават, а то не е особено много.

 

 




 




 


 

Църковната кула е била възстановена, както се вижда от надписите по плочата напомняща паметна: от ротарианците.

 

Природо-научния музей, който е зад нея изглеждаше зловещо заради напуканите си стени, падналите мазилки с предупредителни надписи, че е опасна за живота близостта на сградата.

Това съкровище го поглъща забрава.

Първите ми мисли бяха за децата. За обикновените деца по цяла България. Деца, чиито родители нямат възможностите да ги пратят, че да учат в Космос, нито пък да броят милиони за да бъдат възпитавани от Калушевци и други узурпатори на българската природа. Деца, които също имат необходимостта, интереса и будният ум; влечение към природните науки и това безценно наследство би било полезно и за тях, но нещо се е случило.

Не соча никого като виновник.

Не ме интересува на национално ли е или на местно ниво.

Все пак Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки други селища, които съм виждал. Не говоря за конкретна вина, а времена и нрави, които съсипват българския дух.

И като казах, че Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки други селища – трябва да се види най „сладкото“ читалище, което са виждали очите ми: поне отвън прилича на обгрижвано от приказен ексцентрик.

С колоритната библиотека. С надписите: „селска любов“, „селски труд“ и „труд“ и десетките плочи на имена на герои, които сочеха мястото като дом на всеки един от тях.

Няколко паметника наоколо и не, отказвам се да казвам точна бройка на имената изписани върху всичките паметни плочи, но са четирицифрено число.

Малки магазинчета, останали от „онова време“, демонизираното, „лошото“, което помним като деца. Няма как да не се сетиш и за „другото време“ дето сме живели „братски“, съжителствали сме и какво още (?) на Бачо Кировата плоча си пише „обесен“, този млад човек, заминал си млад, посял толкова дух в Бяла черква, колкото днес не може да се поддържа, нито с европейски средства, ни с ротариански дарения и всякакви други самомнителни организации, твърде доволни от малкото, което са постигнали, че да парадират с него.

Кръпки върху величието, пробудено от един пожертвал живота си за свободата човек.

Последното, на което се спрях беше училището, в което е преподавал. И завъртях яко педалите. На връщане забелязах, че е имало и велопътека. Пак по някакъв проект; обрасла, забавна, но все пак – велопътека.

 

 

И тук започнах да импровизирам.

 

Не ми се връщаше по същия път до Левски, а да хвана влака от Павликени ми идеше твърде рано.

 

Първо ще се поразходя наоколо, а после ще хвана влака от Павликени. Реших.

 

Къде?

 

Няма да тръгвам повече без втори телефон или външна батерия. Китайския ми змей може да изкара две седмици с едно зареждане, но не и ако ползва човек джипиеса му. Тогава батерията се изтощава за два-три часа.

 

Изключих навигацията и реших да се движа воден от табелите.

 

Първата ми хрумка беше Сухиндол, но на един разклон към Сухиндол реших да карам по другия път, който водеше към Върбовка.

 

Това име срещах за първи път и не ми говореше нищо.

 

И точно тук беше голямата ми награда. Малкото ми откривателство.

 

Не знаех, че имало Античен керамичен център Павликени. На няколко пъти видях табела с тази атракция, но не й обърнах внимание. По пътя към Върбовка обаче реших да се отклоня към нея. Вече ми идеше много привлекателна…

 

 

Улучих и време. Пролетно. Разцъфнало. И…пусто.
 

Имаше само една спряна кола. По-късно видях и хората. Младо семейство. Той, тя и детето им.

 

Докато се разхождах из възстановките на антични работилници и снимах, шарех с поглед и се чувствах като в постапокалиптичен сюжет, чух недалечни гласове. Видях администратора (ще го нарека така, че не знам позицията му) на аткракциона. Обясняваше им за възстановките, че са всяка първа събота от септември. Заговорих се с него. Симпатичен човек, много емоционално разказа за празниците. Каза, че посетителите също могат да облекат доспехи като римски и тракийски войни и да участват във възстановката на битката.

 

   





 

 
 

Е, това е за мен. Пък се и пада преди рождения ми ден. Седмица по-късно ще стана на 57, колкото един от отрицателните ми, но много любими герои от „Ромфея“ – Ярей. Поне съм як колкото него, друг е въпросът, че той е по-смел и по-зъл.

 

Излязох отново по пътя към Върбовка. Чудих се какво ще търся в това непознато село. И едва когато застанах под табелата и направих снимката осъзнах: това е красива поличба.

 

Точно на Връбница, в този разцъфнал ден и без да знам защо стигнах до Върбовка.

 

 

После: отново към Павликени.

 

Подминаха ме колеги с шосейки. Поздравихме се. Разминах се с други. Изобщо – пътят е изглежда любим маршрут за шосейно колоездене.

 

Достатъчно емоции бях събрал и реших да се връщам.

 

Във влака пътувах с един одухотворен симпатяга на име Александър. Като разбра, че съм бил до Бяла черква, така се разприказва и толкова неща ми разказа, че разбрах, че почти нищо не съм видял от това прелестно място.

 

Твърдо реших отново да го включа във велоразходките си.

 

Александър има планове някой ден да разработи това „туристическо богатство“ Бяла черква. Да кани училища, групи от различни градове.

 

Да направи, ако трябва заведения.

 

Не, не бяха блянове на приказлив човек; виждаше се, че е мъж, който знае какво говори и знае как да го постигне.

 

 

Има надежди, докато все още има такива хора. 

      

 

 

 

Не, че не го обичаше, обичаше го, но той висеше вън на сливата.

Още се клатеше, но жив не беше. Усещаше се по отпуснатият му торс.

 

„Пак е бил пиян.”

 

Все пак се опита да се обади на бърза помощ, но сигнал нямаше. Изглежда вятърът беше причинил повреди. Преди часове духаше много силно. Счупиха се прозорци наоколо. Колите пищяха. Токът спря. Уплаши се, а него го нямаше. Свикнала му беше и не се разсърди, но си помисли, че няма съпруг, щом няма кой да я утеши. Не й мина през главата, че с него може да се е случило нещо и толкова скоро наистина да остане без съпруг.

 

Той закъсняваше често. Купонясваше с артистичната бохема. В началото й беше интересно, но после й омръзна. Мислеха щуротии от типа на откриване на изложба с масово повръщане под пълната луна или издигане на двадесетметров паметник на Великият Никой в центъра на града, направен от намерените по тъмните улички екскременти. Боядисване на тополите край реката в оранжево. Изложби в затворените тоалетни, за които още не се е намерил арендатор и още цял куп симпатични идиотщини. Разбира се, не правиха нищо от това. Само пиеха и разменяха измежду инфантилните се хрумвания, по някоя клюка или важна за тях информация за изложба или премиера на книга.

 

Понякога прекаляваха. На два пъти й се налага да разписва и да плаща глоби, след задържането му за хулигански прояви. После се държеше като най-кроткото момче в шести клас и само дето не вдигаше ръка за да я попита може ли да иде до тоалетната. Но след седмица – две пак започваше глупостите си. Искаше й се да го напусне, но не се получаваше. Подмазваше й се като котарак, любеше я като сатир, а беше и симпатичен, печелеше добре в печатницата, откриеше ли изложба я обявяваше на всеослушание за своя муза и ушите й се зачервяваха, но й ставаше приятно. Кавалерстваше и ухажваше всяка, но рога не й слагаше. В това беше повече от сигурна. Демонстрираше сексуална разюзданост, но не беше такъв. Беше от кучетата които само лаят. Стигаше му и тя, а и обичаше повече чашката и разговора с приятели пред любовната ласка.

 

Луната пак го озари. Утре ще разроши косата си и ще крещи и ще я скубе. Дори без лук ще успее да се разплаче. Ще раздере лицето си. Няма да посипе косата си с пепел, защото отдавна не се прави, но ще припада. Ще слагат под ноздрите й амоняк и ще й инжектират транквилизатори. Ще й дават да пие хапчета и тя ще ги пие. Ще крещи, че свършва света и ще плаче в пазвите на негови приятели и ще й се иска да изчука някого, но няма да го стори. Ще обикаля траурно, но ще намери телефонният номер който преди месец изтри. Ще се обади и ще каже, че онези две нощи са били чудесни. Такива й бяха. Сега обаче ще е свободна и няма да чувства угризения. Ще е различно. А и онзи мъж е много различен от този с който живя. Не толкова атрактивен, даже малко скучен, но истински държи на нея, а без да се хвали е по-добър любовник. Замисли се за документите. Всичко беше в ред. Нямаше кой да оспори наследството или да прояви претенции.

 

Усмихна се. Направи свои танцови движения и дрехите й паднаха в краката. Влезе в банята. Унесе се в мечти за бъдещето. Сладостно се усмихваше и се галеше. Щеше да продаде къщата, може би да заживее с любовника си, но не веднага. Първо щеше да си отдъхне и да си избере къде да се пресели. Този град й беше дотегнал. Вече нищо не я свързваше с него, а като си правеше сметка щеше да е достатъчно обезпечена за да изпълни много свои мечти. Щеше да й липсва да позира гола, но колко му е да намери някое младо момче което обича да рисува женското тяло. И не само да го рисува, а и да рисува по него.

 

След като излезе от банята си наля коняк. Запали свещ. С наслада изпи две чашки от по петдесет грама. При втората леко я сви сърцето, но се овладя и бързо прогони от себе си тежкото чувство. Не вярваше, че той ще стигне до там. Не изглеждаше, че ще го направи. Не приличаше на самоубиец, а на човек който обича да ангажира останалите с лошото си настроение. Мърмореше, че света е лош, живота безсмислен, изкуството импотентно, порива за свобода – изопачено понятие смляно в търбусите на тесногръдите философски работници. Мърмореше, че преди да си сторил нещо, то е изтълкувано като излишно, че вече дори в нея не открива щастие и не рисува точно нея, а утробата която ражда обречено. Сантименталните линии на космическата вагина. Разсмиваше я този израз, а той ставаше още по-кисел. „Няма, що, много смешно!”. После и той се засмиваше, но настроението му не траеше дълго. Излизаше и пак пиеше.

Вече не правеше скандали и това трябваше да е тревожният симптом, но тя се молеше да не прави, защото се беше уморила. И твърде бе доволна от факта, че да забележи в него нещо тревожно. Мърмореше ли, мърмореше…Мърмореше, че и това ще е подражание, но ще го стори намери ли смелост. Ще висне на сливата от вън. Личеше, че се превзема и тя не си и помисли, че той може и да си повярва. А и да си го бе помислила с нищо не можеше да му помогне.

 

Прибра коняка от масата за да не го забрави. Утре щеше да гъмжи от хора. Легна и на петнадесетата минута заспа с мисълта по-скоро да изтегли парите. Събуди се на зазоряване. Не се виждаше още ясно, но онова което висеше на сливата не беше човек.

Втурна се навън за да види какво е, а на вратата едва не се препъна в тялото на съпруга си. Беше много пиян, но жив. Не го очакваше от себе си. Рида дълго и го целува. Прегръщаше го, давеше се от смях, вдигаше му клепачите, дърпаше носа му и се раздираше и щипеше за да се увери, че е истина…

 

И пак го прегръщаше. Страх я беше да спре да го докосва, за да не се събуди и види, че той виси на сливата.

 

-Кажи ми, че не сънувам - крещеше му, а той я гледаше учуден и мучеше като животно. Едва когато застана под сливата и видя, повярва. Вятърът беше откраднал от нечий простор хавлия и я беше окачил на клоните.

 

 

 



ПРЕДПРЕМИЕРА
30 март. 19 ч.
ДКТ "Иван Радоев


Истинските драми не се случват на фалшиви хора. И независимо с какво се е фалшифицирал човек: с материално благосъстояние, семейна рутина, творчески или други социални успехи: отдолу носи истината си и е възможен, твърде възможен в живота на всеки онзи решителен и разтърсващ миг, когато сякаш се пробужда и тази истина започва да кърви и боли.

Те са четири обикновени жени, но са и четири престъпници.

Всяка от тях е отнела човешки живот. Не, никоя от тях не е урод, не е садист, не е роден престъпник или възпитан по улиците и бедняшките квартали звяр.

При тези жени е по-лошо, защото наистина са човеци. Човеци в пълния смисъл на думата. От тези истински човеци, на които се случват и истинските драми.

Техният бит е сред по-истински, макар и едва ли всички толкова тежки, колкото тях четирите, престъпници. Донякъде са се разтворили в средата, но всяка е опазила част от себе си и в това: малкото и опазеното е истинската, открояваща се индивидуалност. И тя се разкрива в рамките на един социален бунт.

Социален?

Да. Така изглежда.

Те са шивачки. Прецакват ги с почивките, прецакват ги с възнагражденията. Има за какво да недоволстват. Има.

Средата, която живеят е несправедлива, несправедлива, несправедлива, но тя е фон.

При това почти невидим. Ти (т.е. зрителят) си част от този фон.

Ах, как обича и как умее да създава Надя Панчева (режисьорът) този ефект. В „4+1“ където героят е духът на Янаки Манасиев, се намираш в галерия или в създаваща чувство, че е галерия камерна зала. В „Олеана“, сякаш си в студентска аудитория. Границата салон-сцена; художествена условност-обективна реалност в нейните пиеси сякаш изчезват.

И тук, в най-социалната и най-болезнената драма, пропита с вопли и суров реализъм си сякаш затворнически фон, по-точно: ти си онзи невидим водещ разпитите следовател, в какъвто въображението ни превръща винаги, когато се гръмне някоя подобна медийна сензация. И искаме да сме там: да знаем всичко, да научим всичко и…да осъдим. Доста често.

Е, Надя Панчева ни дава тази възможност.

И с това ни превръща в част от онази среда, срещу която имат всички причини да се бунтуват затворничките.

Да, но точно това, което заявяват ли е тяхната цел?

Не. Няма да кажа. Ако има категоричен отговор и го напиша сега ще е спойлер. Като писател от всичко най-силно мразя спойлерите.

Ако няма категоричен отговор не искам да ти повлияя и със своето мнение.

Според мен бунтът е повече от социален. Има го социалният момент: тези жени трябва да бъдат чути. По-всичко от силно се нуждае демонът им (или ангелът им) от тези самопризнания.

От самото начало докрая се търси инициатора?

Възможно ли е да има такъв?

Ако има: сам знае ли го?

Докато гледах пиесата си припомних един епизод от детството. Били сме осми клас, т.е. било е 1984 (буквално, без препратката към Оруел)година. „Онова време“, дисциплината в училищата не беше същата каквато е днес.

В един прекрасен ден, кой знае защо ни хрумна „на всички“ да избягаме за цял ден от часове. Имаше след това подобен разпит.

Кълняхме се, вярвахме, готови бяхме на всичко и това беше истината за нас. Някак се разбра и наказаха „виновниците“. Дойде ми много несправедливо, според мен всички го решихме.

След време „инициаторът“ си ми обясни в приятелски разговор, с усмивка, леко надменно (че ми отваря очите, а че аз съм наивен), но без никакво лошо чувство, че наистина си е било точно така. Той и наказаното с него момиче, наистина разпалили събитието.

Минаха години. Сега не съм сигурен дали той не е наивният.

В тези бунтове всеки носи нещо от себе си. Всички вибрират на еднаква честота, затова се и получават.

Рядко го отнася най-виновния и никой не знае кой е. И изобщо има ли такъв.

Но общото е само повод да се разкрие частното.

Великолепната Надя Дердерян, която наскоро се превърна и във всеобща българска любимка с ролята си в „Мамник“ от самото начало прави впечатление на твърде интелигентна, твърде емоционална и твърде богата нравствено, че да е в този затвор.

При това разбираме, че е отнела живот. Какво може да се е случило?

Какво пък може да е сторила една медицинска сестра, че да е сред убийците? (Милена Ерменкова)

А как може една майка да отнеме детски живот, без да е звяр! (Диана Ханджиева)

Защо приличащата най-много на агресивна престъпница се оказва най-далече от това, което поведението й подсказва? (Мария Рушанова)

Реалистични ли са изобщо подобни образи?

О, да! Много реалистични!

И много разтърсващи!

Те са сред нас. Понякога стигат до затвори и лудници, понякога – не. Просто изчезват от живота ни. Потъват в морето от изживявания, оставяйки въпроси в подсъзнателното ни.

Как ли ще приключи този обречен бунт?

Има ли смисъл от такъв!

„Пукнатини“ трябва да се гледа.

                                                             

Не мога да разбера тези артистки като нея. Една такава с шарена коса.

Синьо, резедаво, виолетово, розово, рошаво. Асиметрична прическа.

И усмивката й асиметрична.

Изкуството й не разбирах. Приличаше на умопомрачение. Паяци разни и еднометрови пришки с човешки лица, тоалетна чиния с философско изражение, подобие на клонка със седем пъпки, напомнящи седем ерекции и едновременно с това ококорени зеници. И това бяха най-скъпите неща в експозициите й.

Иначе имаше човекоподобни жребци и кобили, преплели тела и разрошили гриви. Имаше и страхотно дупе и приличаше на фигурка която исках да пъхна в джоба си, до сърцето. Толкова малка изглеждаше. Очите й – дяволия, създаваха налудничавото усещане, че са по-големи от нея. Кикотеше се като тийнейджърка.

Доста невъзпитана тийнейджърка, но й отиваше.

Пращах й цветя, кикотеше се.

Каних я на вечеря, умираше си от смях.

Питах ли я какво смешно има, разридаваше се. После сама ми позвъняваше и ми казваше, че не е откачила. Изглежда аз съм откачил, опитвах се и не успявах да си спомня да съм казала нещо с което да предизвикам тези думи. Просто й бяха смешни ухажванията ми и толкова.

Казах й, че ми харесва такава. Промърмори, че и тя ме харесва.

После поиска да се срещнем.

После пихме по чашка, две.

После изпадна в откровения.

Говореше, че спи с този който не й харесва, а не с този който й харесва. Защо, много просто, с милувки ваела.

Можела да направи от материала на този който не й харесва, нещо което да й хареса, а от този който й харесва не искала да прави нищо, за да не го развали.
 

-Аз съм творец. Разбираш ли? Мога да се наслаждавам на даденото от разстояние. Докосна ли се до нещо, изменям го. Ти ми харесваш, за това не искам да те докосвам. В туй ми е и проклятието. Защото ме привличаш.

 
Попитах я какво да направя за да не ме харесва толкова. Каза, че ми е сърдита, но още ме харесвала. След малко я измъкна пред очите ми някакъв идиот. Страхотна фигура, но се смееше инфантилно. Да му имах раменете! И самочувствието. Защо ме лъже и се лъже, че не й харесвал. Пийнах още две три, сломен и категоричен в оценката си, че живота е несправедлив.

Аз не се харесвам, а това е най-неприятното след това, че ме харесва тя и поради това не иска да ми помогне да се харесам повече. Съвсем се объркаха мислите ми. Реших да пия още, но май не ми сервираха.

 

Хрумна ми да потърся мнението на независима трета страна и попитах някаква жена харесва ли ме. Без да й казвам какво искам да чуя, съвсем искрено, потвърди, че на нищо не приличам. Така ме зарадва, че поисках да я целуна. Тя се разпищя. Мисля, че ме подгони полиция, защото побягнах. В началото бързо, а после с учудване забелязах, че съм набрал светлинна скорост щом виждам тунела от размазани звезди. По-късно разбрах, че ме е треснала кола.

 

Лежах в болницата, цял в гипс и шевове.

Косата ми остригана, за да ме зашият и под нея. Носа ми пихтия.

Челюстта ми по някакво чудо здрава, но голяма част от зъбите липсват.

Малката пеперудка стои до мен, хлипа, гали гипса, а ръката отдолу ме сърби.

Пита ме как точно ми се случи.

Аз от своя страна я питам, харесвам ли й още. Не съм ли достатъчно грозен за да правим любов. Гледа ме гузно.

Пита ме, да не би да съм го направил за нея. Не знам какво да й отговоря. Каквото и да кажа няма да съм искрен. Просто не съм сигурен, а и от упойките съм тъй дрогиран, че си мисля едни глупости, говоря други глупости.

Избухна изведнъж. Разплака се. Каза, че ме обича и не иска да ме изгуби. Всеки ден идваше. Говореше ми сладко. Оздравявах бързо. Изписаха ме. Преди да се любим с болезнен глас, почти през сълзи, изрече:

-Пострада заради мен, но аз ще ти дам своето усещане за красота. И в следващите часове разбрах какво имаше предвид. Толкова нежна беше, че се разтапях. Такова чувство имах. Превръщах се в материала й и тя твореше от тялото ми, не просто го любеше, а насладата беше с пъти по-силна от изпитаната от мен любовна наслада до този момент. Накрая лежах толкова изтощен, че пръст не можех да си мръдна. Чувствах се на небесата, а тя се изправи, огледа ме критично и промърмори:

-Добре започна. Сега виждам колко още работа по теб има. Ще трябва да мине време, да поулегнат впечатленията ми, тогава ще те продължа… След това ме пренесе в работилницата и ме постави между другите си незавършени творби от глина, мрамор, метали, мъжка и женска плът.     

                                                                                     

Надолу ще публикувам целия материал, но искам да се види първо точната дата на написването му. И публикуването му.
Искам да добавя и няколко думи: все пак оттогава са минали години.

Писков се беше разлютил и доказваше, прегазваше, наказваше и...какво още (?) да: и се изпразваше, но седмица по-късно беше "забравил" какви ги е говорил малко по-рано.
Премина на друга тема.

То господа телевизионните зрители, радиослушатели, мeйнстрийм читатели и други ми ти такива, не помнят значително повече от маамуните и следователно не се заслужава да помни повече и този, който ги информира, дезинформира, убеждава.

Та и в случая: каквото казал - казал, няма значение, давай на ново - следваща простотия.

В случая ставаше въпрос за фалшиви бомбени сигнали в училища.
Номерът е стар и ученически.
Само, че топ-новинарите ни тръгнаха да обвиняват Путин и Митрофанова.

Само, че този път "злосторникът" беше открит: разбира се - ученик и "красивите" и "интелигентните" млъкнаха като човек с разтройство на повреден американски самолетоносач.

Що напомням тази глупост? Ами сега топ-идеологът им Христо Грозев щял да следи за фалшиви новини.

Следващият път направо си поставете Писков.
То разликата няма да е съществена.

И сега да припомня материала, който твърде бързо беше забравен.
Май времето потвърди всяка моя дума:


За фалшивите бомбени сигнали и обвиненията към Русия
(28 март 2023 г.)

  Просто ми е любопитно: има ли пълнолетен и с ума си човек, който да върже тези щуротии с руска конспирация?

  Хайде, някой да ми обясни логиката на подобни актове: политическа или каквато и да е било логика. И тук, и в други електронни медии търсих и един разумен аргумент в полза на тезата. Но защитниците й се аргументират само обяснявайки колко мразят Русия.

  Е, това, че мразиш Русия не е разумен аргумент! Ако мислиш по този начин да се аргументираш, в случая показва само ниско възпитание и неособено развит интелект.

  Но като чета коментарите се отчайвам. Очаквам скоро за дупките по улиците ни да бъде обвинен Путин и инвазията му в Украйна. За това, че някой бил хванат от съпругата си с любовник, да бъде обвинено руското посолство. Разбира се, всеки пияница вече ще може да обяснява на майка си, че той не би се напил, ако толкова не бе го изтерзала политиката на Путин. Като някой не се представи добре пред любовницата си - виновна е дългата ръка на КГБ.

  Скоро пък чрез медиите сигурно ще започнат да ни убеждават, че Путин наредил на Митрофонова да събира периодично момчетата и момичетата си: да ги инструктира и после заедно да ходят да звънят по звънците и да бягат. Да стрелят с прашки по прозорците на вносителите на зарзават; да слагат под праговете на вратите - миризливи субстанции и още такива ми ти терористични актове, които да се прибавят към обвиненията за геноцид, човекоядство, използване на ядрени оръжия и подигравки с НАТО и ес. 

24 март. 19 ч.
ДКТ "Иван Радоев" 



Гледал съм стотици постановки.
 Бил съм и свидетел на създаването на значителна част от тях.
 За пръв път обаче ми се случва да видя подобен декор.
 Говоря за мащаб. Иде реч за нещо наистина колосално.
 Дори "Антигона" на Александър Морфов и "Тартюф" на Крис Шарков - удивителни с грандиозната си сценична работа, отстъпват като строеж и сцена на "Дракула" на Стайко Мурджев.
 Декорът, създаде 100% усещане за лутане из замък, викторианска психиатрия, на моменти кораб.
 И в цялото това сетивно разточителство: танцуващите жени на прокълнатия граф, в хореография, която би била впечатляваща дори и за най-елитните нощни клубове в света.
 Сюжетът почти по романа на Брам Стокър. Разбит, миксиран, адаптиран добре за сцена. Малко шеметен и не съм сигурен как са го приели тези, които не са чели книгата или не са се запознали с историята от други адаптации на "Дракула".
 Койна Русева се справи "страхотно" в ролята на графа, но лично на мен ми дойде малко повече, че не просто игра и Ван Хелсинг, а че Ван Хелсинг беше жена. 
 То и Уотсън от "Елементарно, Уотсън" е жена, а сериалът е невероятен, но като че ли станаха вече твърде много случаите да се изменя пола на героя. Възможно е и просто да ми се гади от много уок и да съм станал невъзприемчив към подобна творческа свобода. При всички случаи тези редове не са критика, а си признавам чисто субективно чувство. 
Не бих бил прав, ако критикувам в това.
 
 За мен тази постановка е преди всичко невероятно зрелище. 
 С виртуозните въплъщения на Койна Русева.
 С декора (споменах го) и изобщо техническите характеристики.
 С хореографията и пластиката. Споменах ги, но пак. 
 Радва окото, разпалва въображението и над час и половина сънуваш с отворени очи. 


На снимката позирам между "Бай Ганьо" и "Дракула". 
Наистина съм между двамата, че даже се и гордея. 

23 март, 19 ч.
Драматично-куклен театър "Иван Радоев"



Гледал съм една филмова версия на "Гераците", режисьор й е Максим Генчев и ми хареса дори повече от по-известните и скандални негови филми: "Левски", "Ботев", следвайки сюжета, вмъквайки две-три сценки и отразявайки толкова, показва един свой прочит на класическата българска повест. 

Не фамилна драма, каквато е, а трилър. Спечели ме.

Но това, на което присъствах снощи беше поглъщащо в друг, макар и познатия свят.
Режисьорът Богдан Петканин ми е бил директор за няколко месеца, но нямахме почти никакъв контакт. Кимахме си по коридорите и толкова. 

Разбира се, знаех, че е режисьор. 
Все изпусках да гледам "Спанак с картофи", комедия режисирана от него и играна няколко пъти на сцената на НЧ "Съгласие 1869".

И сега най-после успях да гледам негова постановка.
Това са ИСТИНСКИТЕ "Гераците", няма да казвам "духът на времето" или "силата на мелодрамата".

За "дух на времето" не може да се говори или поне не това беше достойнството на пиесата. Декорът макар тежък показа битовото от преди век само като ескиз, не толкова, колкото да обрисува средата, а да свърже асоциативно нашата с нея. 

"Силата на мелодрамата" - да, имаше я, дори на едно място трих сълзи, но отново не говоря за основно достойнство на постановката.

Елин Пелин е повече философ, отколкото художник.
Чрез героите си говори за ценностите, размишлява над тях, провокира размисъл. 
Сюжетът със старецът заровил парите си и тримата му синове - три различни характера и начала е повече от познат. "Боряна" на Йовков, примерно. 

Но тук отношенията са по-остри. Няма го утешителния край. 
Светът е друг, чувството друго. И нещо повече: случващото се има и друг пласт, то е притча.

Най-лесно е да се обобщи сюжета с шаблонния отговор на "какво е искал да каже автора" с "разпадащото се българско семейство в края на матриархалната епоха", но разказът не е само за тогава, той е и за сега, ще е и за утре, типично по Пелиновски размисъл за материални и морални ценности.

Но да се създаде със средствата на сценичната илюзия, атмосферата, в които тези тежки въпроси те блъскат в гърдите с цялата си сериозност и те оставят без дъх, вече е изключителна творческа сила, за която точната дума, която се боя да употребя, е май - гениално.

 Куан. Не става въпрос за Куан Гон Джин учителят на Оби Уон Кеноби, а за куан - методика в дзен будизма. Казва се една звучаща безсмислено къса фраза, над която трябва да се разсъждава, но наистина да се разсъждава, не да се убива номер.

 Куаните не са точно безсмислени, те са обезсмислени. В случая не употребявам "обезсмислен" в значението на думата, което има на български език. "О"-"безсмислен", като "о"-"безмаслен" в този смисъл е неологизма, който си има реален ононим на български език. Смисълът от куаните е "изсмукан" останала е една черупка, в която трябва да се търси нов смисъл.

 Куаните не са налудничави бръщолевици, макар много напомнят такива.

 Куанът е изключително трудна литературна и духовна форма.

 Сега ще напише един неуспешен свой опит:

 "Хахаха. Смрази се Путин от жабешкото крякане."

 Казах, че това не е куан, а неуспешен опит за куан. 

 22 март. 13:30 ч.
 Кино Мол "Панорама"



Чел съм книгата преди няма и две години. Много ме впечатли и ако малко преди нея не бях прочел трилогията "Трите тела" щеше да ми бъде любимата ми научно фантастична книга, но отново трябва да я прочета, за да видя разминаванията. 

 Малки са, сюжетът не е променен и с йота, но ако докато четях книгата и съпреживявах героя не желаех да се върна на Земята никога и бях доволен, че завършва по този начин, то докато гледах филма се почувствах, макар и малко по-различно.

 Ива Страт в романа на Анди Уеър ми идеше звяр, точно този тип жени, които никак не понасям, не че щеше да ми е по-приятно да имам сблъсък с мъж от същия този тип. Във филмът вече беше човек, на който се налага да вземе тежкото решение и го преживява тежко. Всъщност - далеч по-нереалистичен образ, но такъв, какъвто те докосва.

 Не знам дали не е субективно, дали не е било до момента, затова непременно ще прочета пак този прекрасен научно фантастичен роман. 

 За филма: ако говорим за хард научна фантастика (подчертавам думата: хард), това за мен е най-доброто постижение в киното.

Зад него са и "2001 - първа космическа Одисея", "2010 - втората Одисея", "Блуждаеща земя - 2" (все редки филми в историята на киното, а и научната фантастика). И великолепният сниман в самия космос руски "Предизвикателство".

Филми с послания, изпипани до сетен детайл, поглеждащи от високо човечеството, разсъждаващи и за него и за нравите му: без да са утопии или антиутопии.

 Освен "Марсианеца" отново по едноименния роман на Анди Уеър има още два невероятни научно фантастични филма за Марс: "Червената планета" и "Мисия на Марс" и доста слаби, както такива, които излизат от рамките на твърдата научна фантастика и по-скоро са друг жанр (екшън, трилър) с научно фантастични елементи. 

 Колкото и добри да са липсва нещо в мащаба, усещане, че си свидетел на най-великото приключение: човек откъснат от естествената си среда, една пътуваща изпълнена с дух прашинка от вселената; част от нея; пилигрим в историята, която може би планетата ни ще има. 

 Не говоря и за научна фантастика от рода на "Щамът "Андромеда" (с един прекрасен оригинален филм и един отвратителен, създаден по-късно от Дени Вилньов. Също "Сфера", "Конго" и "Джурасик парк 1 и 2", всички по Майкъл Крайтън, всички прекрасна и твърда научна фантастика. В "Сфера" има извънземни. В "Щамът "Андромеда" вируси от космоса, но сега говоря само за изцяло космическа твърда научна фантастика. 

 И като фен, и като човек, който е живял повече в сюжета на научно фантастични книги и филми, отколкото обективната реалност, макар и субективно го класирам първи.

 Заради човешката драма, въпреки сблъсъка на четири различни космически вида.
 И тук наистина са четири различни форми на живот, а не десетки различни хуманоиди като в "Стар Трек" и "Звездни войни" (тези прекрасни вселени изобщо не си и помислям да нарека твърда научна фантастика, в тях има други неща и ако можеха да не бъдат споменавани в тема, която е посветена на космическото кино, щях да ги прескоча), но беше заради формите на живот.

 В "Проект "Аве Мария" извънземните са доста далечни от нас, но въпреки това фимът е по-човешки от всички останали научно фантастични филми. С още по-голямо чувство за хумор е и от книгата. Всичко е така поднесено, че да го усещаш все едно се случва ( колкото и черезвечайно да е), сега някъде из света. 

 А за политическото послание, няма какво да говоря. Свалям шапка на създателите. Астронавтите са американец, рускиня и китаец. В по-голямата част от филма се вижда логото на НАСА, но едно място, макар и да нямаше кой знае какво значение за сюжета се видя и това на Роскосмос. 

 В цялата тази световна, която прераства в галактическа история, главният герой от планетата ни е един аутсайдер. Учен изолиран от средите си. Само защото защитава своя теза, само защото не престава да вярва в нея, а е и малко арогантен. Принуден да се припитава като учител в начални класове. Героят дори не е герой. И такъв е принуден да бъде, да бъде герой. 

 Този симпатяга те изпълва с топлина, сякаш ти казва: "не съм нещо много по-различно от теб, ти го можеш", и да - когато проблемът е за цяло човечество, най-добре да се покаже какво най-често е човек. 

 И след това прекрасно преживяване не мога да не споделя един повод за тъга.

 Това е премиера. 

 За трети път ще го кажа: на най-добрият научно фантастичен филм до този момент. 
 В салонът имаше само 9 човека.