"В собствения си живот като морален агент ние ще трябва да "преценим кое е подходящо при обстоятелствата за всеки отделен случай". Ще има дни, в които ще трябва да поемем изцяло грижите за детето или пък обратно, няма изобщо да се занимаваме с това. И въпросът не е само, че всеки отделен случай е различен: всеки отделен индивид е различен, затова да е добър човек във всекидневните си дела ще бъде различно, за всеки индивид. Тук Аристотел използва аналогията с някои спортисти, които се нуждаят от повече храна в сравнение с други. Посочва Милон от Кротон, най-известния гръцки шампион по борза за всички времена, като пример за човек с огромен апетит. Всеки от нас трябва да придобие себепознание и да реши какъв вид етична храна да осигури за себе си. Дали да предлага помощ, да превъзмогва обидите, да се научи да се извинява, или пък нещо напълно различно от това."

"Да мислиш като Аристотел", Едит Хол

Спрях като стигнах до този пасаж снощи. 
Прочетох си го втори и трети път. Почти го запаметих наизуст.

Затворих книгата и се замислих по него. 
Според Аристотeл това е система, с която постигаме лично щастие. И Едит Хол хубаво го е изяснила.

Винаги съм мислил така, без да си давам сметка, че най-вероятно ми е повлиял: пряко и коствено Аристотел. Пряко: чел съм го. Не всичко съм разбрал от "Никомаховата етика", от "Логика"-та му, но достатъчно съм си блъскал с тях главата, че да оставя нещо и от него в нея. Коствено: чел съм десет пъти по толкова автори, на които Аристотел пряко е повлиял. 

Неусетно съм го възприел.

Но навярно и без него бих изповядвал нещо подобно.

За да си щастлив, трябва да постигаш нещо (нещо лично) с морално естество.


Прочетете отново пасажа. 
"...да се реши какъв вид етична храна да осигури за себе си."

"да се реши" (От кого) "вид етична храна" (За кого) "За себе си".
И да се върнем на пасажа, че всички сме различни, че всеки трябва да решава сам за себе си, а не някоя страдаща от мания за свръхчовешко персона, да решава вместо всички, да им маха назидателно с пръст. 

И да им казва каква маска и как да си я надянат, а всеки друг морален избор, щом не е одобрен от стандартите на политическата коненктюра е порочен.

Има ли един ден от Протестите на "красивите и интелигентните"/"юлските протести"/опитът за Майдан в България и частичното безкръвно постигане на целите му, в който някой да не ни налага, да не ни набива в душата "етичната си храна".

То не беше солидарност с решението за изтребление на селскостопанския добитък и публична гавра с ощетените и разорени хора; медийното затъмнение над съдбата над тези хора.

То не беше следваща епидемия: този път на свинете.

То не беше Ковид и ваксинирането, с точно определени ваксини, които ни отнеха дори избора за китайски и руски; и много откачалки, като мен, които експерементираха с организма си, окончателно се осакатиха. 

Подчертавам: и аз съм в кюпа. 

То не беше обругаването на паметници. 

То не беше освиркването на българския флаг.

То не беше гаврата с миньори със зърнопроизводители. 

То не беше плюенето на журналисти, които се отклоняват от официалната геостратегическа про-партийна линия. 

То не беше кряскането и русофобията след началото на СВО. СВО, а не началото на войната, която започна осем години по-рано с Майдана. 


Но да не се разводнявам, защото много тъпанари вече изгубиха нишката.

Всички трябва дружно да подскачаме, ругаем, да ревем с пълни гърди, да сме готови да се лишим от насъщния, да отидем на фронта (ако трябва), да се хилим на един и същи набор от инфантилни смешки; забравили дом, семейство, любим човек (или поне омаловажили ги достатъчно, че да не ни пука, ако трябва да се пожертваме или да ги пожертваме), забравили книгите, които сме чели; забравили клетвите, които сме произнасяли - всичко в името на конкретната политическа психоза. 


И понеже сме различни, т.е. да сме осъдени да бъдем вечно нещастни. Пискащи си лозунги, душевни анорексици. 

А останалата ЕТИЧНА ХРАНА ДА Е ИЗВЪН СТАНДАРТИТЕ. ЕВРОСТАНДАРТИТЕ. 

Тоест: хвърлена в пламъците като заразено или "заразено месо".

 Той е повече от измамник, той е всичко онова, което си мислим, че не ни достига, че да бъдем щастливи.

Той е толкова убедителен, че мами дори себе си и вярва, че е светец.

Историята не приключва с края на пиесата, а едва тогава започва.

Когато светлините в залата светнат, когато аплазуте заглъхнат, когато излезеш от театъра, независимо в коя посока тръгнеш - ще го срещнеш, защото като всеки човек носиш необходимостта си от него.

По-убедителен образ на мошеника, от този на Крис Шарков, изпълнен от Антъни Пенев, все още не съм срещал.

Зрелището е невероятно.
Внушението - силно.

"Тартюф", 22 март от 19 часа
Драматично-куклен театър "Иван Радоев"

Чух, че започнали да ограничават продажбата на строителни материали в "познайте къде", възползвах се от това, че съм приятел във фейсбук с една красива (и не само красива, а и възхитителна в много отношения дама), която точно сега е в "познайте къде" и сподели снимки от "познайте къде". Та, мисля си, че щом това могат с "ограничените си строителни материали", какво можеха, ако не бяха ограничени. Сигурно щяха да издигнат цяла Хисаря или Люлин.  

Снимките са на Пламена Заячка 

Бях забравил за този профил, но ще пиша вече от него, че си прецаках основния.
Изгубих някой-друг разказ, дето останаха само в архивите на cefulesteven.blog.bg, но сигурно има промисъл; дошло им времето за погребение и за писане на нови.
От тези неща не се умира.

Мре се на бойното поле, ако си толкова беззащитен, че позволиш на катилите да те мобилизират и да те пратят против волята ти да мреш за кауза, която ни разбираш, в която и те не вярват, но имат интерес, някой да я плаща с кръвта си, в която някой заблуден може и да вярва, но най-често той е този, който оцелява, за да види опошляването й и да се удави в собственото си огорчение. 

Мре се и в леглото, но ако е след достойно изживян живот, то е по-скоро заспиване. 

Мре се понякога и от болест; истинската битка между човек и неговата природа, но и в този случай, както и във всеки случай на смърт с достойнство (каквото няма, когато те мобилизират и пратят да защитаваш паразитиращи задници), "смъртта" е само освобождаване от телесно ограничение. 

Но стига съм дрънкал, в прекрасно настроение съм, преди малко излязох от една постановка, която доста ми хареса: "Тирамису", по дух е като разказите ми, които пишех преди петнадесетина години, иначе е от полска авторка. Много симпатични изповеди на седем хубавици от големия хайлайф на модната индустрия. Под тях съдбите и болките са си общочовешки; силата и житейските постижения не лишават жената от нейната ранимост. 

Дано не оставим своите вдовици...от много европейски ум, разбира се. Това не е от пиесата, а е мисъл, която не може да не мине през главата на трезв, обичан и обичащ мъж.  

 Много интересно и полезно изследване, което би трябвало да сложи край на споровете относно генеалогията на хоръра и датировките му в родната литература.
http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=46833&rb_v=viewtopic#p46833

Започва най-гнусния период в цялата година - периодът на най-комерсиалните празници. Нищо тихо и свято няма ни в коледната нощ, ни в шибаните няколко седмици преди нея. Това не е празник на Христос, а празник на търговците в храма. И да се пее, че е тиха и свята, така да се представя техния интерес за богоугоден си е чист антихризъм и кощунство, а този рефрен ще атакува непрестанно съзнанията на всеки, който не може да хване гората, джунглата, да се залее с туба бензин или да направи нещо по-свястно от това да стои с бозаво изражение и стоически да понася, че трябва да се държи като олигофрен.

 Той не умираше. Просто времето го поглъщаше.

Поглъщаше го като блато все по-дълбоко в човешкото минало, което за него бе едно безкрайно настояще.

Убиваха го. Губеше личност не и памет.

Неговите спомени бяха бъдещето на останалите. Не можеше с никого да ги сподели, защото да му повярват – означаваше да изгубят мечтите си.

Без надежди пътуваше назад към първобитното, крепен единствено от любопитството да види онова, което знаеше какво е, но все пак с очите си да се увери, че е същото.

Цивилизацията пред него рухваше, подмладяваше се, ставаше по-дръзка, по-порочна, по-сурова и искрена, а той искаше да забравя, да може да се помири със спомените от своето минало, което за другите тепърва ще настъпи.

Премиера 14.09.2014 тук 

 -Така е справедливо! – дърварят редеше молитвата си наум, а устните му несъзнателно потрепваха. – Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен...
Вятърът смени посоката си. Скреж покри лицето му. Накара го да замижи, а в края на очите му заблестяха сълзи. 
Близо минута стоя неподвижен. Без да мисли. Не чуваше виелицата и не чувстваше студа. Остави се да го обземе онова спокойствие, в което той се сливаше с вечността. Поемаше нейната сила, а тя грабваше ръцете му заедно с брадвата, плъзваше като пламъци из жилите му. Изпълваше с топлите си дихания вените му, стискаше пръстите му и ги превръщаше в каменни, приковаваше стъпалата му към земята. 
Тогава замахваше с брадвата, а ударите ехтяха като гръмотевици. 
Клоните на дърветата се пробуждаха, започваха се движат, да се вият, разтваряха зъбати пасти и от тях плъзваха навън раздвоени езици. С размерите на нокът и на длан, на паница и на чайник, на делва за мед и на чакал. Малки, големи и още по-големи змийски глави. 
Дървесна корона от змии, изтръгнати от дълбоката им летаргия, за да умрат или опазят колонията си. Стеблото потрепваше, земята се напукваше от полуделите корени. Също като короната, и коренището беше спящи змии, пробудили се от сечта. 
Величествена си, дъще на Змея! – продължаваше дългата си молитва, докато сечеше дървото. – Толкова мъдро е устройството ти! В една душа си събрала цяло село! За да устои не снегове и ледове! За да понесе глад и да се спаси от зверове! Телата на стотици си сплела, в едно стебло да събереш крепкостта им! Главите на половината растат в земята, за да смучат живителните й сили и те крепят в гладните години, в които спиш и сънуваш...
В тази част от молитвата клоните бяха вече ниско над главата му. Все още се движеха бавно, в унес, но някои се стрелкаха и впиваха зъби. Още твърде объркани, атакуваха онова, което се движеше най-близко до очите им. То се оказваше змия като тях. Съскаха и се зъбеха зад тила му, виеха се като жив зловещ ореол над главата му. Знаеше и чувстваше близостта им, но не ги виждаше. Удряше и се молеше, да сгреши удар или дума в дългата молитва означаваше да изгуби съсредоточаването си, а това от своя страна – сигурна смърт. 
Пробудщ се, дъще на Змея, пробудщ се и се бори! Поеми цялата сила на земята, всичките й пламенни страсти и жажда за живот! Ако ме изядеш и нахраниш селото си, те благославям, но благослови и ти моето, ако те победя! Така е справедливо!
От пукнатините на вледенената почва навън вече излизаха змийски глави. Хапеха се една друга, някои докопваха ботушите му. Понякога успяваха да разкъсат дебелата им кожа и да докоснат с върховете си неговата. Макар едва-едва да го драскаха, местата се издуваха, болезнените оттоци с месеци на спадаха, а после оставаха сини белези. Имаше десетки такива. Всяко по-дълбоко ухапване би го убило.
Близо за месец ще стигне месото на тази красавица. От кожата й ще има за облекло на малките, а и да си поскърпим големите дрехите. От мен, както винаги, месото, от Черна Тодора - илачите и магиите. От Мечия внук – меда. От Плодовитата – ракията. Старата майка ще готви на всички. Кривогледата, Еделвайса и Венценоската ще й помагат. Сухия ще... - Това вече не беше молитвата, тя свърши, а с нея трябваше да е отсечено и дървото, но то се оказа много по-здраво от очакваното. Изброяваше наум имена, лица, роли в общността, за да не се поддаде съзнанието му на ужаса от случващото се. Едно трепване щеше достатъчно. Една мисъл - да захвърли брадвата и да побегне. Нямаше вече право да се откаже и никаква възможност за отстъпление. Или щеше да победи, или да умре. 
За цял месец ще съм свършил работата си. Ще наглеждам Рибчо, ще помагам на Кривогледата у дома. Ще й се радвам и ще я любя по три пъти. Толкова ракия, чай и мед ще имаме, че само ще празнуваме. Е, ще ходя да сека и да цепя дърва за огрев, но аз обичам, а ми и върви. Така поддържам форма. Не въртя ли брадвата, животът и без друго не ми харесва. А хората ме мислят за много работлив и всеотдаен, за това ме наричат Сърцатия. Вдигам рамене, съгласявам се. Като толкова искат да си имат сърцат, нека съм сърцат...
Една змия взираше очи, напомнящи огнени топлийки, в лицето му. Езикът й го близна по ухото, преди със съскане да се изстреля, за да впие зъби в него. Миг преди да го е направила, друга - припознавайки я за враг, отхапа главата й. 
Около краката му растеше храсталак от змии, ставаше все по-висок и по-гъст. Изглежда, скоро щеше да го загърне цял. 
Ако ме убие... - вече виждаше ясно, че това е по-вероятно да се случи, отколкото да отсече дървото, още дори не беше го разполовил, а усещаше облака от озлобена плът, спущащ се над главата му, докосваха го змийските езици. Макар виелицата да се усили и гласът й да напомняше предсмъртно ридание на цяла планина, по-остро от него беше съскането на стотиците змии. Няколко малки змии с размери на дъждовен червей паднаха на яката му и запълзяха под дрехата му. – Ако ме убие... Как ще оцелее селото без друг дървар. Винаги е имало дървар. Имало е и по трима дървари. Черна Тодора разказва за време, когато са били десет. Старата майка казва много да не й вярваме на Черна Тодора, лъжела. Черна Тодора от своя страна, че Старата майка е изкуфяла и не помни... Но мен няма кой да ме смени... Никой не е достатъчно силен... Песоглавеца само, Песоглавеца е и смел, но той е луд, а и кой ще пази границата с Храсталаците на забравата...
Точно под чатала му се разтвори процеп и през него се опитваше да се провре навън глава голяма колкото юмрук. 
Така е справедливо! – започна молитвата си отначало. - Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен...
Дървото нададе крясък и рухна. Змийските глави заподскачаха като риби на сухо и съвсем скоро утихнаха. 
Сърцатия си пое дълбоко дъх, краката му едва го държаха, забърса потното си чело с ледения ръкав. Огледа се объркано. Стори му се, че повторно се е родил и вижда живота за първи път. 
За малко!
Не знаеше какво е крясък, какво е смях, но му идеше да крещи и да се смее. Направи крачка, но краката му се подкосиха. 
За къде бързам? 
Поседна на дънера, който вече беше започнал да хваща кора. 
Да няколко часа ще е станал каменен.
Изглежда, животът на Змейовото дърво не свършва с отсичането му. Змиите умират, но останалият дънер се вкаменява и продължава да расте. Всички каменни стълбове наоколо, някои от които достигат внушителни размери - десет и повече човешки боя, са всъщност дънери от Змейови дървета. 
Сърцатия затвори за кратко очи и се усмихна. Представи си, че дънерът, на който е седнал, е станал висок до облаците стълб, а едно дете - внук на внуците на внуците му, е вдигнало глава нагоре, ококорило очи в почуда и възхита.
Отвори очи, подсмихна се на фантазиите си, наведе се и взе брадвата. Тръгна надолу, трябваше да събере мъжете, да се върнат и да насекат змиите, за да ги пренесат в селото. Отсечената част от дънера не се вкаменява, а на студа месото няма да се развали, но рисовете и други крадливи котки могат да подушат. Или вълци, проклетите вълци... Белия вълк на Глинената маска вече виеше. 
Дано да го е вързала добре! Ако звярът направи нещо на детето ми, ще я... Не посмя да си го помисли, но каквото и да беше, щеше да го направи. 
Пътеката се спущаше покрай най-високите каменни стълбове, които бяха виждали очите му. Разказваше се, че всички Змейови дървета, от които са израснали, са на един и същи легендарен човек, когото наричаха Бащата на дърварите. Твърдеше се също, че от него идва молитвата, с която дърварите секат змейовите дървета. 
Това място в гората винаги изпълваше Сърцатия с възхита. 
Стълбовете бяха на разстояние метър, метър и половина един от друг. Петдесет на брой. Въздигаха се и стърчаха поне три пъти по-високо от най-високите мури. 
Навярно са отсечени преди хиляда години, казваше си, но не това беше най-възхитителното, а това, че някои от дънерите имаха диаметър поне два метра. Дънерите растяха само на ръст, не и на широчина, което означаваше, че и Змейовите дървета са били толкова дебели. 
Пред силата на Бащата на дърварите Сърцатия можеше само да въздиша, дори и това, което отсече сега и беше най-голямата победа в живота му, остави дънер с диаметър не по-голям от метър. 
Стълбовете стигаха почти до дома му и точно те го бяха вдъхновили да поеме този път. В началото с жарта на младия - да надмине Бащата на дърварите, отдавна се чувстваше щастлив от всяка победа, независимо от размера на оставения дънер и изпълнен с още по-голямо преклонение пред Бащата на дърварите.

Романът в книжарница Хеликон


Романът в книжарница Библио


За романа в goodreads



Страница на сагата "Ням свят"

 За «Далебор — синът на кладенеца» с която неочаквано дори за себе си, ще започна сагата: «Ням свят» Представете си свят, в който по-голямата част от човечеството е изгубила гласовите си способности, а другата част се опитва да се възползва от преимуществото си (ако изобщо в подобни условия гласа може да се нарече преимущество!?).
В едно такова човечество закона и моралните норми ще са различни, но понеже все пак това са хора, по нещо и техните закони и морални норми ще приличат на нашите. И най-вероятно ще приличат на пародия на нашите, защото само в най-дълбоката им неизменна същност ще напомнят (и ще се познаваме — през усмивка и сълзи), а всичко останало ще е къде будеща смях, къде ужас гротеска. Но нима у тях не бихме предизвикали същите чувства, които те у нас. Представете си далечни потомци на една постапокалиптична реалност. Технологията е изгубена, останали са разхвърляни артефакти, които някои магьосници знаят как да използват, но магьосниците са подложени на гонения. Представете си свят, в който си нямат дори букви, но си имат стотици хиляди магически знаци. В който за магически знак минават от графитите на стените изписани от гамени и престъпници маркиращи територия до древните инкрустации по наследствени накити и оръжия; символите явили се насън и някои природни образувания, но сред всички тях има знаци, които носят истината и «говорят» на тълкувателите си, а те също са преследвани от закона. Имат причини да се крият, но крият знанията си и по свое желание — за да ги използват користно. Представете си свят в който дори музиката е забранена.
Защо ли?
Има логика, ако са струпани всички изброени по-горе условия. И в приключенията на героите ще се разбере каква е тя…
...Има логика и в това този свят да е пълен със свръхестествени явления, необясними и обясними, магически дарби и причудливи форми на живот.

Мембраните - цветя, които пренасят по листата си човешки гласове и на тях хората с гласови възможности крепят властта си. 

Нещо, като съвременните медии (не, не критикарствам - също работя в медия, гордея се с това и не съм мембрана).

Скални вълци - подобия и на хора и на кучета. 

Хищни пеперуди - тях сега няма да описвам поради обясними причини. Няма да обяснявам и що за същество е дурмудука, ни какво го отличава от дракона, колко са опасни Храсталаците на забравата, защо копринената паяжина е най-скъпата материя, но въпреки това фермерите на копринени паяци, макар печелещи добре са сред презрените и обикновено живеят като самотници.
Няма да изброявам още стотици странности на този свят, защото дори от краткото им описание би се получил един малък роман, а и така биха прозвучали като самоцелни игри на фантазията, докато в сюжета имат своя смисъл, защото са неизбежни при тази реалност. 

Това са основните фрагменти от структурата на "Ням свят". 
В началото със замисъл да е роман. Завършен, но с оставена възможност за продължения.
За мен продълженията бяха неизбежни.
Носил съм впечатленията и усещането за сюжет на следващите книги. Философията на героите и идеята на следващия и по-следващия свят, който ще населяват. По-шумен или по-ням от преди. 
С нови още по-абсурдни закони, отменящи старите. 
С нови сблъсъци, конфликти и въпроси.
Дуели с оръжия. 
Дуели с идеи. 
С повече магия или повече технология. 
Трябвала ми е тази основа за да започна да градя по-същинската част от идеята и оттук - насетне да развихря по-добре въображението си. 
Така "Ням свят" постепенно се превърна в сага- 
Всяка от книгите й - завършена за себе си. Може да бъде прочетена и без предходните, но в цялостта на останалите вече има един различен смисъл.  Чакам Ви, сред приятелите на "Ням свят". Тук.

 
Отдавна се канех да напиша нещо за "Човекът, който обичаше Стивън Кинг", още преди месеци, когато по щастлива случайност се сдобих с нея. Бях от първите петстотин фена на страницата на книгата. Авторът направи томбола и моето име беше наградено. Обичам късмета си, рядко се проявява, но прояви ли се, наистина има защо. Книгата ме впечатли още от първия си разказ. Малко е да се каже даже впечатли. Ако не беше работата ми, която е пряко свързана с журналистиката, изобщо не бих гледал телевизия. Дори е имало такъв период. Бързо ме отегчава, затваря мислите ми в безкрайни повторения, по-скучна е значително от работното ми место и дори от СКУКАТА ми, когато съм сам със себе си, твърде уморен да свърша нещо, а и твърде свършил, за да има някакъв практичен смисъл да правя повече. Въпреки това, дори в телевизията откривам макар и малко предавания, които ми харесват, че и увличат, това са например трите филмови поредици: "От местопрестъплението" - Маями, Ню Йорк, Лас Вегас, също тъй и "Умисъл за престъпление", падам си по крими - трилъра. Споделям мисълта, която някога (по време на тоталитарния социализъм) я изписваха на задната корица на единствената поредица посветена единствено на западни майстори на криминалния роман у нас, на издателство "Хр. Г. Данов", под общата редакция на Богомил Райнов: "Криминалният роман в литературата е нещо като паталогията в медицината. Изучава човешкият организъм чрез болестните състояния и процеси в този организъм. Най-добрите произведения на криминалния жанр на Запада са отражение на едно общество и неговите язви" Като прескочим неизбежния за онова време пропаганден нюанс, думите са много правдиви и много точни. Бил съм дете когато в тях съм открил свои мисли, а те с годините са формирали интереса ми. Смело мога да нарека любимият си автор Томас Харис. Със същата увереност да кажа, че е несправедливо да не бъде включена книгата му "Ханибал" като едно от най-значимите произведения на ХХ век и държа, че наистина е такова. Не заради напрегнатата фабула, не заради удивителната харизма на главния герой - злодея на книгата, а заради трудната за възприемане, заради тежката истина в нея философия на световния психолог Томас Харис. Като фен съм и ужасно критичен към филма към книгата: въпреки, явното майсторство на сценаристите, въпреки удивителния Антъни Хопкинс, който не успя да изкупи слабостите на филма. Не мога да отрека, че това беше разкошен филм за жанра си, но сравнен с книгата, най-вече заради финала, който трябваше да е "като за показване пред широката общественост" развали цялото философско послание, обръщащ идеята в един типичен холивудски хепи енд.  Рядко в любимият си жанр откривам нещо различно, нещо в което е във всички закони на жанра (а те са железни) и в същото време е разбил всички клишета, просто ги няма. Изключвам шедьоври в световната литература, като например "За мишките и хората" - трилър, както и да го погледнеш или да речем "Престъпление и наказание" - отново трилър, но там са пренебрегнати много от тази важни закони. И това е направило тези книги малко по-различни. Но по-голямо предизвикателство е да се спазят всички тези правила, които правят жанра толкова атрактивен и впечатляващ и все пак произведението да е РАЗЛИЧНО. Това, вече наистина е попадение. Наскоро прочетох един такъв уникален роман: "Колекционерът на пеперуди" на Колийн Маккълоу. Невероятен, наистина. И освен за този роман, не мога да кажа същото за нито едно друго произведение, четено през последните години, освен за първия разказ на сборника "Човекът, който обичаше Стивън Кинг": "Арлекин", който не ми вярва да го прочете, съвсем кратък е, много бързи действия и да се замисли, чел ли е или гледал ли е някъде за сериен убиец, който дори малко напомня за героя, а това се отразява и на сюжета и довежда до нестандартния край. Уверен съм, че подобен персонаж няма да се намери. А подобна оригиналност е рядка, много рядка дори за световната литература и не е типична дори за Маестрото - Краля, този който е споменат в заглавието на сборника. 
Вторият разказ: "Бягството" тук отново ме изненада, отново с нещо, което виждам за първи път, но този път като художествен похват. Разказът приличаше повече на екшън - трилър, но на няколко места, с по едно или три-четири изречения, на места се разбираше, че е антиутопия. Може би за стотни от секундата ми премина въпроса: "че защо е този елемент?" на пръв поглед нямаше пряка връзка със сюжета, но отново да кажа, за да подчертая, процеса на зачудване траеше части от секундата, защото веднага мислено извадих тези редове и си представих разказа без тях: е, получи се съвсем друго, изгуби и така си зададох въпросите към които ме провокираше автора и многото послания, които ми е отправил от тях. Представяте ли си: само с четири - пет реда, в един особено динамичен екшън. 
В "Котешкият господар" вече сме в друго време, назад с векове в историята, в Африка. Отново приключения, тук: сблъсъци на цивилизациите. И разбира се, магически реализъм. Не е нужно да се пише повече, изживейте приключенията. Ще се пробуди юношата, за когото авантюрата не е само тяло, а и дух. 
И ето ни отново в съвременна България с "До къде водят мечтите". Благодаря ти, Бранимире, за този разказ, ако имаш на представа, колко пъти съм се чувствал като героя ти. Колко пъти съм бил на границата да постъпя като него. Хорър - трилър, всъщност предупреждение, не мечтите ще отведат до там, а пренебрежението: към себе си, към околните - които се нуждаят от нас и се нуждаем от тях. Които не познаваме, а са ни по-близки душевно и от братя. Защото делим една и съща печална участ. Това е литературният живот в България. 
И стигаме до моя личен фаворит. Разбира се с "Арлекин" и едноименната новела "Човекът, който обичаше Стивън Кинг. Това е и най-майсторски разказаната история. Поне според мен. С познати хватки, но така използвани, че наистина да се получи много ефектен, че и много идеен разказ. И при толкова истории в историята, от страшни, по-страшни, от мистични, по-мистични, обединяващата история да ги накарат да избледнеят, си е рядко постижение. Забавен разказ, без тежките философски внушения на по-голямата част, но изпълнението го прави незабравим. 
"Видеокасати" - трудно е да се проникне в света на самотника, безобидно маниакалния, отчуждения от реалността, създал своята реалност. Имал си е своите драми, които донякъде са формирали и трагедията. Неособено тежки, не и такива, които не са изживели много от нас и значително по-леки от тези, които се изживяват от много други. Но си има нещо в него, нещо което го е затворило за света, започнал е да твори своя реалност. Процесът на поглъщане в нея е сложен и особено подробно описан, с голяма умелост от автора. Какъв е края на цялата история? Авторът описва един, като в същото време намеква, че е имало още един възможен, ако героя му беше избрал друго и тук читателя може да си представи какво би било другото. Според мен не особено различно от това, което му се е случило. 
И следва: "Жените на живота ми" и това си е отделна реалност. И това си е свят в света, един различен, принадлежащ само на създателя си, но колко е по-различен...Става въпрос за фентъзи - импресия (но това звучи грубо, всеки литературен термин и опит да бъде вкарано в категория би звучало грубо) това е свободна фантазия и трепети. Красота, извън ограничаващите форми на естетиката. Опиянение и излизане от кожата. Поезия - еротика на духове. Тези неща не се пишат от автора си, тези неща се пишат от пръстите му, а дълбоките му тайни, онези които са се трупали в него, понеже не могат да излязат в света са изливали енергията навън. 
"Хижата" в най-добрите традиции на хоръра. Затворен кръг, много пластично и детайлно изрисувани герои от плът и кръв, които няма как да не последваш и да бъдеш част от тяхната компания, докато внезапно не започне...УЖАСА. Класически хорър в традицията, така както би го написал и Едгар Алън По и Стивън Кинг, но на българска територия, което го прави по-близък до нас и разбира се, поради тази причина: по-въздействащ от този на големите. 
"Кралят" мистиката и диаболичното, срещата на сатаната, всъщност си е част от социалната реалност. И твърде типичната за България и за сегашната ни действителност история, съдба на героите ще ви накара да го почувствате.
"Любов мой, ангел мой" - живеем в доста брутален свят, свят който прави от хората зверове, отново много добре обрисувани от автора престъпни персонажи, с изключително нисък праг на задръжки, изгубили всичко човешко. Докъде води пътя им? Побеждава ли злото? Ако на първият въпрос автора е дал някакъв отговор, на втория читателя трябва да си го даде сам. Като поуспокои малко адреналина си, разтуптялото се сърце и разтреперените си крайници след прочитане на историята. 
И вече това е шедьовър: "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". Не знам какво ще си помислите за мен, но лично: главния герой ми стане симпатичен. Аутсайдер и маниакален, Стефан Кралев погледнат с обществените очи води напълно празно съществуване, но ето колко вдъхновяващо може да е то: за един разказ на който би завидял дори Маестрото: Стивън Кинг. Чешитът в новелата ще ви размива, затрогва, просълзява. Ще ви иде да му хвърлете пердах, да го пратите в лудницата, да му станете приятел и какво ли още не. Една объркана душевност изгубена в съвременното съществуване. Побъркан от своите безобидни мании, разпилян, воден от нищо си. Трагикомичен и сигурен съм - много по-типичен отколкото ни се струва, защото такива хора живеят като невидими - колкото и да се набиват в очите. Авторът му е влязъл под кожата и така подробно е описал съществуването му, че ни пренася в него. Но колкото и печален да е Стефан Кралев, все пак си има звездните мигове. Не всеки има възможност да пише и да бъде прочетен от Стивън Кинг, да стресне докато разхожда овчарката си атлетичния Адриан Лазаровски и накрая да има решаваща среща с Бранимир Събев. Остават много въпроси, дори за самия Стивън Кинг. Много дълбоки и екзестенциални, които биха вдъхновили и него, а и нас. За да погледнем и абсурдна България, и литературата, която е едно от малкото богатства за душата на всекиго днес, и абсурдните персонажи от съвремието ни и какво ли още не. И внимавай Бранимире като шофираш, че и аз имам инициалите на героя ти: С. К. и също обичам Стивън Кинг, е, не до маниакалност, но почти. 
"Необичайно предложение" - всеки силен дух има среща със сили отвъд доброто и злото, тези които са високо над тях. Критериите в такива моменти са съвсем различни, а избора. Той не може да се предвиди. В една особено мистична атмосфера, изрисувана с изключително въображение, с много провокации, ще проследим един такъв. 
"Благословеният, вещицата и дявола", ако пиша: "дарк - фентъзи" няма да излъжа, но ще огранича хубавата новела. Написана е особено натурално, но с изящен език, създадена е и атмосферата пропита с мистика, която подсилва приказното и бруталността, сексуалната разюзданост, които са доста по-близки до ежедневието ни, отколкото допускаме, вече имат съвсем различно въздействие. Прилича на страховит сън, но стегнат в сюжета е литературно произведение, засягащо дълбоки морални проблеми. Мислех да пиша, че не е за "особено чувствителните натури, за нежните души", но това щеше да бъде подвеждащо клише: за всички е, защото колкото по-силно шокира един толкова смело написан разказ, толкова повече и илюзии и внушения ще пропаднат. Е, Бранимир ще си има заради тази творба неприятности със съвременния масов лицемер. Но така и трябва. 

Снощи бях на премиерата на "Стрина", а това ще е книга, която някой ден ще се изучава в българските училища, ако изобщо има дотогава български училища. Оптимист съм в това отношение и причината за оптимизма ми е, че има автори като Северина Самоковлийска и книги като нейните: "Скрити белези" и представената снощи в Плевен: "Стрина". 



 "Стрина" е смях до сълзи и през сълзи, смях от сърце. Книга за хейтъри и критикари, книга за българската култура и всички агресивни смешковци с високи претенции. Котаракът на корицата се казва Лев, вие да не си помислихте нещо друго:-) 



Авторката на "Стрина" Северина Самоковлийска и Гери Йо, която я представи, големи свежарки са.



Бива си я във въпросите Гери, но като попита Северина: "какво има против вампирската литература", понеже и самата Гери пише за вампири, настръхна като непознато същество от хорър - фентъзи. Въпросът беше във връзка с едно от споменаванията на вампирска литература в "Стрина", оказа се, че Северина харесва шедьоврите в жанра и няма нищо против него, напротив.



Не само талант, но и очарование. Заслужава си да е весела, след като разсмя със "Стрина" до сълзи читателите си.



С най-малкия си читател за вчера.



Възползвах се от момента, че да си взема автограф и на "Скрити белези".

В разговор с читателите си.



красавиците и вампира, когато едната стане известен в цял свят автор на фентъзи, а другата влезе в учебниците, дори напълно да съм се провалил, останал само блогъра яден от "стрини" и други троли, тази снимка ще ме кара да се чувствам горд.
   

 

Закъсняваше. Реши да я чака още петнадесет минути, след туй още петнадесет, след туй докато дъжда спре. Сви се под козирката на спирката. Дъждът се усилваше, пръскаше го, капеше през прогнилият таван. Притъмня, блестяха светкавици, после стихията утихна. Сивота го обгърна, унесе го. Накрая дъждът напълно спря, а той реши да я чака до автобуса който ще го заведе близо до дома му. Вече знаеше, че няма да дойде, минали бяха часове от времето в което си бяха определили срещата. В един момент му се присъни, че оставя букета в локвата, а локвата става алена, като обагрена с кръв. Стресна се. Тресеше го. Беше мокър, но не от студа трепереше. 


Целият разказ