на който да отговаря без увъртания, само с отметка.
Примерно.
1. Военният конфликт в Украйна.
а) подкрепям Украйна
б) подкрепям Русия
в) на първо място, България трябва да бъде неутрална
г) нямам мнение
2. Военният конфликт в Иран
а) подкрепям Иран
б) подкрепям Израел и САЩ
в) на първо място, България трябва да бъде неутрална
г) нямам мнение
3. Какво мислите за неправителствените организации
а) подкрепям само финансираните от Сорос
б) подкрепям без финансираните от Сорос
в) нямат място у нас
г) нямам мнение
4. България трябва да подкрепя санкциите срещу Русия
а) не, не трябва
б) да, трябва
в) не трябва, но няма накъде да ходим
г) нямам мнение
5. Какво смятате за 100% дигиталната валута
а) трябва да се приеме
б) не, не трябва да се приеме
в) каквото решат в Европа
г) нямам мнение
И така нататък и така нататък. На първи и втори въпрос, аз категорично бих избрал "В"
Смятам, че България трябва да бъде зона на мира, а после добър приятел някому.
Забележете: на това му викат "копейка"
На трети въпрос, също бих избрал "В".
На 4 бих избрал "а"
На 5 "б"
И естествено бих подкрепил човек, който би защитил моите възгледи.
Но въпросите трябва да са най-малко 50.
Това вече ще е информиран избор. И който политик засяга в кампаниите си тези въпроси...и отговаря ясно и категорично е спечелил гласа ми.
Първото факсимале е на клип от Уницеф и отразява палестинско момиче в Газа, което си мие косата в локва. Ако намерите клипа и го гледате, ще забележите грацията в това полудетско тяло и жената в движенията, с които тази Душа се грижи и бори за красотата си; за добрия си външен вид, защото на тези години и на това място: грижата за добър външен вид и красота са синоними.
Второто факсимале е от началната страница на blog.bg и се вижда как един хомосексуалист (не го казвам като обида, а най-буквално, защото персонажът парадира често със своята хомосексуалност), в случая самодоволно разказва за "своята маникюристка" Диди.
Отново я има темата за грижата за външен вид.
Не искам да коментирам хвалбата на един мъж (какъвто и да е било мъж) смалката му слабост да ходи при маникюристка и дали това би следвало да е най-съществената грижа за каквато и да е било форма на красота.
Този същият, преди две седмици излезе с бомбастично заглавие, че Тръмп и Израел "освободили" (написа го точно така: "освободили") Иран. Имаше предвид първите бомбардировки, в които освен, че убиха духовния водач на Иран, "освободителите" убиха и 165 момичета в начално девиче училище.
Какво означава свобода? О, има много политически клишета.
От "осъзната необходимост" до "никой не те спира да пътуваш навсякъде по света", "можеш да си пишеш каквото искаш във фейсбук", "имаш парламентарни избори", "имаш правото на гей парад" и т.н. и т.н.
Въпрос на ценностна система е. И в случая за един мъж, който се хвали с маникюристката си, тези 165 момичета може би са наистина свободни. Подчертавам: за един мъж, който се хвали с маникюристката си.
В двете факсималета съпоставям усещане за красота.
В едното е красотата на естествено, проявяваща се дори в ада.
В другото: бруталният напън на изкуственото да измени естеството.
Ценностни системи.
Сравнявайте.
Отключа ли къщи чувствам се мъж, който влиза по задължение в мързеливата си съпруга. Натежал е въздуха, тъжни стените, прозорците не мия и без друго нямат изглед. Да освежа стените не си заслужава. Кой знае колко ще съм тук и после пак накъде. Хвана ли четките, то означава, че сама вътрешно съм приела, че този начин на живот ми харесва, че по-дълго ще остана.
По същата причина не връзвам и приятелства. Извън работа, почти не общувам. Странна жена, и колегите ме наричат, хубава и странна. И с татуирана нимфа под пъпа, но не мисля, че някой ще научи. От работа съм в къщи и никакви покани не приемам. Но тази вечер не ми се прибира, ще пийна като пич две-три бири и тогава.
Кръчмичката е сладка и долнопробна. Забивки няма.
Някой опита ли, поглеждам го като ловджийска пушка и гледа да си седне.
Срещу малката нямах нищо против, при друг живот би могла да ми е дъщеря. Остроумна и кикоти се сладко, очите й огън, гальовна вълна лее, като котка гръб извива, неволно. Защо не бях момче или поне мъж, моя щеше да е.
Дори сега ме избива на похотливи мисли. За щастие идва и компанията й.
Двама младежи и още две момичета. Шумни са, за купон се готвят. Канят ме с тях, щели сме да се съберем в колата. Не съм на годините им, малката ми приятелка, обаче ме дърпа за ръка, настоява. Какво пък, свободна съм колкото и те. Даже сигурно от някои от тях повече. Пък от момичетата по-добре изглеждам.
Кавалерите ме изяждат с погледи.
Защо не си гледат младостта до себе си. Някой в колата запали марихуана. Плеснах го зад врата, дръпнах му цигарата и я хвърлих през прозореца.
Гледа ме ококорен, кръвна обида и за да не се чувства унизен или ограбен впих устни в неговите. За да не го бъзикат приятелите му, а да се фука.
За мен- нищо, просто не искам някой да ми се дрогира. Болна съм на тази тема.
Даже щях да им кажа: „чукайте се, не се друсайте”, ама нямаше нужда от последната ми лелина заръка. Още от колата започнаха да се плъзгат ръце, та момчешки, та момичешки. Безадресно, само да погали нечия ръка, нечие тяло, където и да било. Доста игриви са или се опитват да изглеждат такива.
Спря ми дъха, на моята възраст емоцията е истинска. На тридесет и четири съм все пак, не на осемнадесет.
Игра, игра, но при мен е по-сериозна.
Добре, че скоро стигнахме, иначе пак трябваше да се държа като преди малко с марихуаната. Чух, че домакина бил в затвора си за нещо си.
Момчетата говореха с възхищение, момичетата като жени, които знаят как да въведат в път, лошото момче. Започна да не ми харесва цялата тази история.
Отвори гол до кръста, надул мускули и жили по тях, цял покрит с татуировки.
Отблъсна ме липсата на елементарен етикет и каруцарщината му, определено.
Но татуировките, те са виновни. Казах ви, че имам татуирана нимфа. От пъпа надолу. По неговото тяло имаше поне двадесет нимфи, но и сатири, и едри гроздове, дървета които се превръщаха в тела, а в короните им се любеха други тела, по две, по три, по четири. Езическа оргия на полубожества. При това много майсторска изработка.
Истинско произведение на изкуството от висока стойност.
И невероятно, но изпитах усещането, че моята нимфа желае да се включи в игрите на сестрите си. Гори на корема ми, иска да побегне, да се разтвори в естествената си среда, да се покаже навън и ако не беше на такова интимно място, веднага бих я показала.
После, обичайното за един купон, много чашки, много музика.
Домакинът е тих, но погледа му един…Зверски. Две момичета от двете му страни. Ту му се свалят, ту се сещат за приятелите си. Детска му работа.
Когато обаче пуснаха порно-филмите вече не издържах. По-точно на татуираната ми нимфа й стана лошо. Започнаха сърбежите, остри, неприятни. По кожата, по повърхността. Не възбуждащи. Имах чувството, че кърви.
Това не бяха митологични образи, а хора.
И не се отдаваха, ами играеха на отдаване и то не добре.
По всички възможни начини и конфигурация на телата, седем или осем или повече.
Компанията ахка и охка, кикот и мъжко пъшкане.
Имах чувството, че нимфата ми ще се скъса от кожата ми. Болезнено се бунтуваше.
Казах: „ще си тръгвам, чакам ви долу”, но първо се забих в банята. И тогава ми прилоша. Беше от алкохола, останалото: нищо особено.
Не ми беше приятно, но чак пък да ме отврати до такава степен.
Не бях и пила много, но достатъчно.
Повърнах, после дълго си плисках лицето.
Погледнах крадливо към ваната.
Е, изкусих се.
Бързо ще бъде, но съм се увлякла в топлото, но освежаващо съновидение в което се потопих, потапяйки се във водата.
Отлагах доста излизането си.
Когато все пак дойдох на себе си, спомних си, че казах на хлапаците, че ги чакам отвън.
Дано не се тревожат много.
Оглеждам се за дрехите си, паднали на плочките. Поизмокрени. Въздъхвам, мокри сухи ще трябва да ги облека.
Хващам ги отвратено с пръст и като се сещам как ще лепнат по кожата ми, прилошава ми и без малко пак да повърна, макар вече да съм добре.
Забелязвам хавлията. Обличам я. Ще си го помоля за дрехи.
Сигурно се намират женски дрехи из този дом. Пък и да не са женски. Висока съм метър и седемдесет и пет и добре сложена.
Сам е, тъжен с чашка.
Поглежда ме и почти с безразличие казва:
-Знаех си, че ще останеш.
Жалко, че трябва да го разочаровам.
-Не съм останала. Прилоша ми. Намокриха ми се дрехите. Кога тръгнаха?
-Охо! Трябва да има час, че и повече. Веднага след като уж се изнесе.
-Не беше нарочно.
-Да, бе!
-Виж, ако не ми услужиш с някакви дрехи, ще си навлека моите и ще си тръгна.
-Въпрос с повишена трудност – отвръща ми.
Какво иска да ми каже!
-Твоя пленница, така ли!
-Е, счупи си ключа -озъби се, май се опитва да ме върже.
-И какво ще правим сега!
-Ще чакаме жена ми да отключи сутринта. Нощна смяна е.
-Виж го ти, женен, а купонясва с деца.
-Не са деца. Всички са над двадесет. Студенти, имат повече ум и от мен, и от теб. Жена ми няма против, нейни приятели са. Учеше с тях.
-Весела двойка?
-Я, млъквай!
Щях да го ударя с бутилката. Само да се е опитал да ми посегне.
-Ключът не се е счупил.
-Както искаш го приемай, тук ще си до сутринта! Ясно ми стана. С други думи си го каза:
-Така и така ще те чукам, нека мине без неприятности -рекох с тъжна ирония.
-Моля?
-Съкрати думичките, но са ясни. Нали? Даже и да не ти се иска трябва да защитиш имиджа на лошо момче и да го направиш. Защото иначе няма да бъдеш същият в компанията си. И аз може би не съм първата жертва…
Тъпо ми стана.
Поглежда ме, нито отрича, нито потвърждава. Гледа ме, абсолютно беззащитна съм. Няма къде да бягам. Да викам през прозореца точно в този квартал, загубена кауза. Поне да мине без неприятности.
Пускам хавлията да падне в краката ми.
Погледа му е привлечен от нимфата, а тя тогава полудява. Е, благодаря ти, моя приятелко. По-добре да изпитам наслада отколкото болка. Иначе е пълен селянин.
Не аз, нимфата му се отдаде, аз бях пленницата му.
Отдаде се като на всички сатири и на всички сестри изрисувани по тялото му.
Погълна ме митичната гора в сладостно съновидение.
После не ми се тръгваше, но чувствах, че трябва.
-Няма да мога да погледна в очите съпругата ти. Трябва да тръгвам.
-Ключът се счупи! Колко пъти ти казвам!
-Да, аз пропускам да ти кажа нещо. Това нарисуваното по теб е в студио. Ти не си бил в затвора. Но моето не е в студио.
Облечена бях, намерих телчетата в чантата. Бравата веднага щракна. Не бях изгубила уменията си, още.
Смигнах му и го оставих зяпнал.
25 февруари. 19 ч.
ДКТ "Иван Радоев" - Плевен
Сигурно има поне още 101 причини да посетя Виена.
Казвали са ми, че е най-красивия град в света.
Едва ли е "най", всичко е субективно, но и в най-нетрезвата субективна оценка има поне грам обективност.
Аз обаче винаги съм мечтал да посетя Виена, заради филхармонията. Да гледам на живо това, което гледам всеки Първи януари по телевизията, а в някои години това е единственото ми заседяване пред национална българска телевизия.
Представял съм си дори, че посрещам Нова година на Червения площад в Москва, а на сутринта я Путин, я Епщайн ме карат с вертолет да си завърша забавлението.
С Илияна ли съм, с Непознатата ли: е, това няма да кажа, пък и не знам. Не познаваме добре най-разюзданите си мечти и понякога им изпускаме сюжетната линия и детайлите им са размазани.
Това, което ми се случи, надскочи всякакви очаквания.
Планината дойде при Мойсей.
Виенската филхармония в Плевенския театър.
Не пропуснах случая след края да целуна ръката на организаторката, която не разбрах, от коя бивша съветска република беше, но говореше български значително по-добре, отколкото аз английски.
Познавам екзалтираното състояние, след успешно представяне на сцена.
Публиката го споделя с артистите и екипа.
Не знам кой беше по-опиянен в онези двадесетина-тридесет минути, когато събитието е приключило, но сцената все още е изпълнила съзнанието. И аз, и организаторката бяхме няколко реалности над обективната.
Получи се разкошно.
Няма да изброявам изпълненията, направил съм скрийншот на програмата.
Допреди антракта си мислех, че изживяването ще е върха, просто защото осъществявам мечта. Докосвам се до легенда, до архетип.
Оказа се далеч повече. И това се долавяше дори от ухото на лаик като мен.
Чух Ваня Делийска, а тя е безспорен талант и диригент да казва в антракта:
"Те не свирят, те пеят с инструменти.", останалото не мога да го предам, защото беше изречено с онзи изпълнен със специфика речник, с който могат да си говорят само познавачи в областта, а тя говореше със свой колега.
Това изречение ме впечатли, защото си го помислих и като я чух, разбрах, че не си въобрязавам.
Събитието удари и друга сантиментална струна.
Година преди ковид-психозата много детски представления пропадаха, заради сезонен грип.
Спомням си една вечер много добре майката и децата.
Бяха си взели билети, но не бяхме сигурни представлението ще се задържи ли или не. В последният момент разбрахме, че ще има, и когато го чух по телефона и го предадох видях най-искрената, най-чистата, най-изпълнената с радост и неподправеност усмивка на Ценител.
Усмивката на това 5-6 годишно дете, което разбра, че ще има театър.
За втори път видях същата усмивка. Импулсивна, детска, невинна и искрена по лицето на един навършващ 90 години човек.
Той ми е като баща. Даже повече от родния ми баща.
Тъстът ми.
Илиана като подарък за юбилея му купи билети за него и майка й.
Той не знаеше, аз пък не знаех, че не знае и една вечер, както си приказвахме с него, той с учудване разбра, че да, самата Виенска филхармония, да, същата, която и той като мен не пропуска на Първи януари ще гостува в Плевен.
Да, не цялата, разбира се.
Никоя трупа не пътува навсякъде заедно.
Ама как така?
И тук се изпуснах, че за рождения си ден, за 90-тият има подарък от нас.
И пак видях онази усмивка.
Да накараш човек на 90 да се усмихне като дете и да изживее една от мечтите си е като да си нотите на това прекрасно представление.
Стотици милиони деца вярвахме, че ще станем космонавти, че ще стъпим на Марс, ще стигнем до Плутон, че ще уловим Земята в зеницата на космоса.
И тази мечта ни даваше сили да се развиваме и да реализираме стотици други мечти: по-земни, по-близки, не толкова поетични, патетични и научно-фантастични, но част от великата космическа мисия на планетата. Възпита ни на смелост.
Това не е победа за една или друга страна на Желязната завеса.
Това е победа за човечеството и не прави чест на дребнавите човечета, които се опитват да фалшифицират, да теоризират конспиративно, да принизяват мисията.
Защото този млад, красив усмихнат човек е посланикът на цял свят.
Или поне на смелостта на този свят.
Честит празник на тази, която ме вдъхновява; която не престава да ме ражда - всяка сутрин, когато отворя очи, защото без нея, не би си струвала да го правя; която ме усмихва и ме гали; и винаги го е правила; независимо познавал ли съм я или не; която винаги е имала повече сила от мен; която ме е спасявала; заради, която съм толкова силен, колкото и трябва да бъда... Честит празник във всичките й лица!
8 март 2025 г. ·
Няма да честитя на обичаните; вдъхновяващите; на майка, която е на небето. Няма да честитя на Илиана, на Непознатата. Ще честитя на тези, които останахте без синове, останахте без съпрузи, останахте без бащи; останахте без каквато и да е подкрепа, че все се намират някакви интелектуалци, които да защитават войната и разширяването на един конфликт, увличайки все повече и повече души да изгорят него. Ще честитя на тези, които няма кой да ги прегърне; няма един глас, който да ги погали; едни очи, които да ги усмихне. А са имали. Преди живота им да стане жертва на мерзавците. Мерзавците тази вечер ще прегърнат, ще поднесат цветя, някои от тях красиви и скъпи подаръци - на съпруги, на любовници, на растящи щерки. Ще се усмихват и ще изпадат в сантиментални състояния, ще са щастливи и някои от тях ще благодарят Господу, в който даже не вярват; но макар да не вярват са му благодарни за щастието си, защото дори такива изверги като тях, не могат да страдат от толкова тежка форма на неблагодарност. Имали са всичко на този свят, но са отнели последното, което някой по-беззащитен от тях има. Частицата свобода, избора, как да разполага със своето съществуване. Отнели са и единствената обич на всички жени, които сега ще останат сами. А тези, които останахте сами: бъдете благословени. Ако не на този свят, на оня.
8 март 2022 г. ·
Честито на вас, които най-тежко ще понесете войната! Лицемерие ще е да ви поднесем само цветя, ако не се замислим, за онова решение, което вземаме днес; от което зависи дали утре синът ви и съпругът ви, няма да бъдат мобилизирани и скоро да получите благодарствено писмо с жълти звездички, което пише, че НАТО и Европейския съюз ви благодари, че сте пожертвали най-скъпото за просперитета и свободата; която и да сте, ще сте една от десетките хиляди, получили това писмо, написано за минути от някой чиновник, независимо от кой го знае от какъв пол. Лицемерие ще е да ви поднесем само цветя, ако утре тръгнем да мрем, за някакъв си идеал, който няма никаква връзка с живота ни, който дори не е никакъв идеал, а пълни яслите на хора, за които сме безчувствен материал. Лицемерие ще е да ви поднесем само цветя, а не останем с вас, докрай: в добро и лошо, докато ни раздели нещо друго, не война на лобита, криещи се зад напълно измислени идеологии.
ДНЕС
...ще честитя И на онази,
която стои доволна и сама на някоя маса в сумрака,
която може и да не отваря кутийка, в която е златната гривна от любовника й,
нито другата, в която е ключа на спортната кола - подарък от съпруга й,
която може и да не отваря есемес, от който разбира, че ще е сред лидерите на следващото правителство,
но знае много добре, какво е направило и в това,
и в много други като него,
която се е радвала от развитието на събитията,
защото й носят материални облаги
и нови позиции,
която не трепна като разбра,
че 175 момичета никога няма да се приберат от училище,
никога няма да прегърнат майките си,
никога няма да бъдат любени,
никога няма да ги боли глава,
никога няма да се молят повече,
никога няма да научат нищо повече
нищо повече,
нищо повече,
никога няма да им дойде цикъла
никога няма да си играят с останалите деца
те са цената,
за това, което тази жена получава,
Честитя и на нея,
понеже сигурно и тя е раждала.
Кратка.
Емоционално съдържателна.
С болки в лявата китка, но със слънчеви лъчи като обещание за един приятен и изпълнен с приключения сезон.
Маршрута познат.
Плевен. Ясен. Долни Дъбник. Искър.
Ако не бях тренирал днес крака, щях да продължа поне до Кнежа, но прецених възможностите си, че после ме чака и връщане.
От друга страна: целта на пътуването ми беше много, много по-близко.
До самият Плевен, преди още да се навлезе сериозно в Ясен и иде реч за паметника на Александър II, който се пада над историческия мост над река Вит.
Целта ми беше поклонение.
Един вид: втора част на Трети март.
Реално паметника е на около 4 километра от дома ми.
Защо беше необходимо цялото това въртене на педали?
Отговорът е прост: "Няма защо.", направих го просто така. Защото денят е приятен, пътят широк; разбит по български, аз с шосейката, а ръката ми недостатъчно оздравяла, че да понесе вибрациите от всичките възможни и невъзможни неравности.
Около Плевен има десетки паметници на благодарния български народ към руския освободител. Целта ми е да посветя на всеки от тях по един велопоход.
Няколко са твърде близко и както сторих днес, съзнателно ще увеличавам пътя, че да е запомнящ похода.
Заслужава си да си припомним тези знаци на благодарност.
До този паметник съм бил веднъж с Муленцето (Drag: Grande Canyon), по-предишното ми колело. Това поклонение ми е второто.
Дали заради красивия изглед над Вит;
панорамата, която ми идва като разказ за времето и изпълнения със спокойствие дух, който го съзерцава се почувствах преизпълнен с надежда.
И вяра, че доброто няма да бъде забравено.
Почувствах се благодарен, че живея в този град, че съм част от него; следователно и част от бурната му и будна история, но когато се върнах и седнах пред компютъра, от групата "Забелязано в Плевен", разбрах, че на 3 март са се разхождали и са глобявали продавачите на руски знамена.
Позор.
Нали така? Или не?
Много често ни успокояват с този член.
Чух преди малко изявлението на Гюров, който заявава, че не сме в опасност, защото не сме част от конфликта (така го нарече) с Иран.
И НАТО не било част от конфликта.
САЩ е ли член на НАТО или не е!
Ако е, според Член 5 от Вашингтонския договор, Иран е "извършил нападение" срещу всички...
Ако САЩ е член на НАТО, но НАТО не е участник в конфликта, то излиза че Член 5 е нищожен.
Логика.
Има и още един възможен отговор, който ЗДРАВИЯ РАЗУМ да не отхвърли и този отговор е:
Гюров е тепегьоз. Независимо вярва ли си или не.
Независимо дали е инструктиран да говори глупости и да хвърля в публичното пространство този абсурд или е такъв ИДИОТ, че вярва в този абсурд, това което изрича на българския народ може да бъде изречено само от ТЕПЕГЬОЗ.
И то тази форма на тепегьоз, при която изобщо не му пука за това, какво ще сполети народа и каква ще е цената за перченето му на трибуната.
Нямало е случай да не мога да напиша разказ, който съм решил да напиша.
Добър или лош; претупан или добре осмислен; смислен или не – винаги се получава, такъв – какъвто съм искал да се получи.
Достатъчна ми е била една ключова дума, стар пейзаж изтласкан от дълбоките ми спомени навън. Някаква миризма, усещане за дежа вю; влюбване или избухване; понякога и поръчка.
Този път няма да успея, не че думите ми бягат, не че ми липсва емпатия – напротив, чувствам, че съм там.
По онази кална и печална улица, усещам и схващане на прасеца, една досадна крампа, която понякога имам, която ми напомня за себе си, точно когато разхождам кучето си.
Само, че сега не съм точно аз.
Приличам на себе си, но съм друг човек. Току-що е извадил кучето си. То го е близнало по ръката. Срещнали са погледи. Гледат се в очите. Кучето гледа като куче. И човекът гледа като куче.
С любов.
В този момент е повече от човек. Той е приятел. И едно необяснимо божество, което се споделя със своето продължение.
Защото кучето е точно негово продължение.
Знам, че този човек си има дъщеричка.
Откъде знам? Не знам откъде, но знам.
Знам, че тя също го гледа с ей такива очи.
Знам, че обикновено тя изважда кучето. Казва се Маша прилича на Маша. От Маша и Мечока. Понякога даже си слага шалчето на главата, като оригиналната Маша. И си има един едър братовчед, който като я гушне – прилича на Мечока. Често с кучето отиват при него.
Той е твърде млад за да бъде мобилизиран, но пастрока му го откараха.
Един такъв. Мършав, сигурно няма и петдесет килограма. Пуши много и кашля много. Иначе се правеше на герой, но такъв и малко по-едър плъх ще го изяде. Но го пратиха на фронта, въпреки псувните му и въпреки, че наплю в лицето един от военните коменданти. Най-вероятно даже не е стигнал до фронта. Смазали са го от бой. То не му трябваше много. Повече не се обади.
Сега Маша не може да отиде при Мечока. Болна е. С доста висока температура. Нямат и антибиотици. Всичко отива за фронта. Казват, че имало. Хората от Европа били загрижени за мирното население, но Маша няма антибиотици. Говори за кучето. И кучето сякаш говори за Маша.
Трябва да се разходи, трябва.
То не е виновно. Много вие. Ще подлуди всички. А е добро.
И гледа човека си. Гледа го като куче.
Не, не мога да напиша разказа, който искам, защото искам да е през съзнанието на кучето. А моето не може да бъде толкова свято.
Човекът му все пак го извежда.
Случаят е истински.
В домът му го чака болната му дъщеря, но нито нея ще успее да види, нито кучето да разходи докрай.
По пътят ще го пипнат комендантите.
Той ще вика, ще умолява, ще се дърпа.
Но ще бъде блъснат в колата и никога няма да види повече дома си.
Кучето ще бяга след колата.
Ще лае.
И то никога няма да се прибера вкъщи. Ще търси човекът си, но няма да го открие.
Не, няма да го убият по пътя.
Ще го търси докато остарее. Докато грохне.
Докато му се стори, че го вижда. И отново е в топлата му прегръдка.
Но тази топла прегръдка ще е на смъртта.
©05.03.2025
Стефан Кръстев
Първа снимка (кликнете върху нея, че да видите цялото изображение). Радост невиждана в блога на един праволинеен наш либерал: възпитаник на частно училище Космос, човек парадиращ със своята хомосексуалност; обичащ да маха назидателно с пръст, по принцип недолюбващ особено Тръмп, но сега възвисяващ го до небесата; човек, който разпалено възхваляваше олимпийските игри в Париж, който въпреки, че няма ценз води театрална школа и не искам да мисля за родителите, които са поверили децата си на такъв, че дори му и плащат, но мисълта ми е друга:
Човек, който сам работи с деца и макар никога не е бил родител, ни ще бъде, много често говори за родителската безотговорност и засяга темата с отнемането на родителските права, както и с правото на хомосексуални двойки да осиновяват деца, за които не са полагани достатъчни родителски грижи, изпада в щастлив екстаз и за него Иран е "освободен".
На последната снимка е ученическата чанта на едно момиченце, което никога няма да се върне от училище в дома си. То не е учило в частно училище Космос, нито предполага, че има такова (според мен не й и трябва), но дали има по-малко право на живот от "избраниците", за които тя е просто цена.
Същият този човек е и съдебен заседател. Български съдебен заседател, но това намирам за...чист формализъм. Зловеща символика. Защото независимо дали се намира в съдебната зала или не, този човек издава присъда.
На самия него също гледам като на формализъм и като символ на един социално-психологически профил, който налага своите мерки над обществото ни, а е на напълно бездушен и емоционално кастриран индивид.
Благословени нека са на небесата си тези 175 чисти мъченици.
Войната ще продължи.
Тръмп се е подчинил на Израел и може би съжалява, но съжалява прекалено късно.
Благословени нека бъдат костите на убитите за свободата на България войници.
Историята няма да бъде забравена, но дори да бъде забравена атавизмите ще ни карат да обичаме, да мразим, да се гневим, да вярваме и да търсим истината, която дълбоко в себе си знаем.
Благословен нека бъде подвига на руските освободители.
На безимения войник, който никога няма да се върне при своята Машка, да я прегърне, да я плясне по дупето, да правят любов, да се смеят и радват когато гледат как бягат децата им по зелените поля край къщата им.
На офицера, който никога няма да се прибере и да отпусне вече остаряващите си кости на печката, да сложи напуканите очила на носа си и да зачете книгата, която му е останала още от юношеството.
На всички смели и простодушни хора, които нямаха друг мотив за да умрат, освен, че знаеха, че е за брата-християнин.
