От избрани колонки в Буквите:

За авантюристи и рицари на словото
 
Преди дни един приятел ми призна: "Словото винаги ми е било доспехи. Грижа се за тях - да бъдат чисти и изрядни, да блестят и да имат благороден облик. Да са в служба на справедливостта, красотата и любовта. Пренебрегвал съм често себе си, за да им отдам времето за поддръжка. Знаеш, че са харесвани, че много дами се впечатляват от тях. Тъжно е, когато ги свалиш пред жена и по лицето й прочетеш разочарование, видиш издайническия израз, от който разбираш, че тя предпочита да легне до празните ти доспехи, отколкото да те прегърне. Чувствал ли си се така?" Не му отговорих искрено. Не бях подготвен за подобен разговор, а и в емоционалното състояние, в което се намираше, той самият не е беше готов за моя отговор. Ще го направя сега. Първо ще изразя известно възхищение към подобни рицари. Доспехите са тежки. Всеки човек и без друго си носи кръста, а да добави сам допълнителен товар към него не всеки е способен. Още по-малко са способните да издържат товара на доспехите и да преминат пътя си. И ако отворя очите си...
Целият материал

Разказ

06 АВГУСТ 2012, ПОНЕДЕЛНИК


Плевели   Пет години се борих с тях. Побеждавах ги всеки ден, пак поникваха. Зиме ми даваха малко покой, но понякога пробиваха и леда и снега. Никнеха, зъбеха се, усмихваха се с хладна ирония и воняха на мърша. Косях ги, късах ги с ръце и се разранявах. Палех ги, изкоренявах ги. Посипвах ги с най-отровни препарати, но пак никнеха. А аз ги побеждавах. В един момент започна да ми харесва. Те унищожиха градинката ми, но аз унищожавах тях. Някои побеждават на карти, други на пиене, в съдебната зала или на мис свят, аз побеждавах плевелите си. 

  цялата публикация »

 Нямаше ключалка която да му се опре, ни система за сигурност която да му попречи. Стъпките му не можеше да чуе и звяр. И всеки звяр и човек би завидил на интуицията му. Виждаше опасността като цветове, усещаше колко е дълбоко спят жертвите му, в случаи се досещаше и какво сънуват. Дори мириса му беше слаб и когато имаше кучета те не го усещаха. Също като стопаните спяха непробудно, а той тършуваше из стаята. Сядаше на кресла и канапета, оглеждаше стереоуредбите, отваряше чекмеджета и шкафове, за развлечение завърташе стрелките на часовника или изключваше алармата му, за да причини някаква неприятност със среднощното си нахлуване, а и това му беше нещо като подпис. Иначе много не биха разбрали, че в дома им се е влизало. Рядко се случваше да отнеме вещ или пари. На година три или четири пъти. Налагаше се за да живее, но обира не беше целта му. 

  цялата публикация »

 Трябваше да отида някъде. Другаде, по-далеч. Не тук където съм. Не тук. Тя е прекрасна, но случайно се срещнахме. Винаги е прекрасна случайността. Не беше предвидено, забравих дори какво предвиждах преди дни. Някъде другаде бях тръгнал, към нещо друго. 

Сбърках ли автобусите като се качих в правилният? 


Там се заговорихме. Мислех за друго, после за нея. Забравих, май не е трябвало да помня, какво ме вълнуваше преди нея. Какво ме желаеше и изискваше. Тя е толкова одухотворена, а усмивката й е порочна, „думите й се леят като дървено масло”, а движенията й са поезия. Не пита откъде се взех, ни имам ли друга, ни за мечти, ни за интереси. Чете ме, усещам я. Знае достатъчно за мен, за да не иска да научи повече. Повече знае отколкото има да се научи. Разгръща ме, чете ме. 

  целият разказ

  Вчера привърших "Калки" на Гор Видал, запълних един дългогодишен читателски пропуск и се почувствах много удовлетворен, без да подозирам, че днес ще достигне до мен вестта за кончината на автора й.

Все съм в плен на най-емоционалните впечатления, защото романи като този не чета, а изживявам. По свой начин и понякога ми са необходими години за да достигна до основното послание, но ще напиша няколко думи за книгата...

Целият материал

 Избрано от колонките в Буквите

Ако ви попадне правилник за поведението на семинариста от преди 1946 година, може доста да се позабавлявате. Забраната е исторически паметник на онова, което дУша е разрешавала. Явно семинаристите са влизали с пистолети в храма. Въпреки че не става въпрос конкретно за пистолети, а за огнестрелно оръжие, не мога да допусна, че някой е влизал с картечница или гаубица. Би било прекалено.

В "Махалото на Фуко" Умберто Еко с усмивка описва пък забраните за тамплиерите, защото явно илюстрират какви са ги вършили воините на кръста - хвърлено расо, прелюбодеяния с езичници - общо взето поведение, което някак не се вписва в представите за душа, отдадена на Господ Бог.

 

Дотук нищо ново. Замислям се обаче колко ли са били нарушенията, преди имащият власт да напише в правилника на тамплиерите:

"Забранено е хвърлянето на расото!"

Или пък в правилника на родния семинарист:

"Забранено е влизането с огнестрелни оръжия в храма!"

Подозирам, че този, който е добавил тези точки в правилника...

Целият материал

 Очите му гълтаха лакомо всичко. Прелиташе от клетка на клетка. Заговаряше животните. Накара вълкът да вие. Един щраус едва не го глътна. Коалите го гледаха любопитно, той също и в един момент съвсем правилно реши, че има прилика с тях. Камилата се опита да го наплюе, но не уцели. Хиената го стресна със злокобното си кискане. Лъвът го погледна мързеливо, махна му за поздрав с опашката й пак заспа. Пантерата удари с лапа клетката и изръмжа, но детето не се уплаши, а й се озъби в отговор. После й се оплези и побягна из алеите. Родителите извикаха след него, но то им се засмя, изцвили и затича още по-бързо.

-Сигурно иска да види конете?-предположи жената-Не вярвах, че чак толкова ще се зарадва. Изглеждаше начумерен. 

-Децата си мислят, че знаят всичко за природата. Като я видят се променят. Сигурен бях, че ще му хареса.-отвърна мъжът.-За друго се чудя. Защо е толкова пусто днес. Преди гъмжеше. Някак по-различно беше…Хей, какво ти е?...

Целият разказ

 „и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън.”

 

Матея /3: 10/

 

Настъпеше ли пролетта, затоплеше ли се малко, тя пълнеше колата си с припаси. Отиваше във вилата си и там прекарваше месеците до застудяване. Пишеше любовни истории за списания които не съществуваха, лекуваше се с билки които не лекуваха, но поне не влошаваха състоянието й. Ремонтираше покривите, гредите, оградите. Служеше си с теслата не по-зле от мъж. Когато нямаше какво да поправи, чупеше. Ей така, после да го поправи. Кроеше планове като например да направи горско училище или кръчма за троли и сатири. В случаите когато написваше истински хубави стихове късаше листовете...



Целият разказ

 Да се прибереш след почивка в дома си и да завариш натрапник който най-нахално си е нахлузил чехлите ти, гледа телевизора все едно си е негов или да речем си мие зъбите с твоята четка е повече от неприятно. Но ако случайно подобен нахалник се озове на твое място в собственото ти тяло е далеч по неприятно. 

И трябваше да го преживея. Едва дойдох в съзнание и разбрах, че някой друг се разпорежда с ръцете ми, говори с устните ми идиотщини и на всичко отгоре харчи парите ми. Това, че беше сложил ръката ми на бедрото на моя колежка до която не смеех да припаря и така ми се усмихваше както не предполагах, че може не беше толкова лошо, но усещах един странен...

Целият разказ

  Никога не оставаше с мен през нощта, понякога и не се събличаше напълно. Все бързаше за някъде. Не знаех с какво се занимава, лъжеше, че е престъпник, а не беше. Твърде виновно гледаше, за да се опази в онзи свят в който е най-важно да имаш дебели очи. И железни нерви. Неговите не бяха. Лицето му създаваше илюзията, че са такива. Приличаше на изковано от фин, но много здрав метал. Внушаваше чувство за спокойствие, но под него бушуваха урагани. И обърканост. Исках да го изкуся, да се превърна в единствената, да съм нещо повече от любовница и докато желаех да сторя това аз самата се изкусих. Пропаднах в него. Не беше единственият симпатяга в живота ми. Срещах се и други. Някои бяха по-мили, други по-остроумни имаше и по-щедри и богати и по-сексапилни и симпатични. Не знам кога започнах да затъвам, да...



Целият разказ

  Първите думи които зачертах с черен маркер бяха „щастие” и „любов”. В следващият момент почувствах носталгия към тях. Тогава задрасках и думата: „носталгия”, а после: „почувствах”. И за този ден затворих речника. Беше обеднял с четири думи. За седмица задрасках около сто. От цветовете оставих само „сиво”, всички останали ми се струваха ненужни, а тъй като сивото ми се стори синоним на живот, премахнах и думата живот. Стараех се да забравя всички задраскани думи, а те ми отмъщаваха. Стъпките ми ги изговаряха, скърцането на вратата ги изричаше, по рекламните плакати ги изписваха, минувачите ги употребяваха, присънваха ми се. Вместо да ги...

Целият разказ

Няколко думи за снимките и разказа: Снощи зарових мозъка си за идея за колаж на настоящия разказ. После си спомних, че съм направил снимки, които много добре илюстрират идеята. С жена ми снимахме част от експозиция на скулптури намираща се в централно място в Европарламента. Скулптурите изобразяват бездомници, а целта им е да напомнят на евродепутатите за проблема. Разказът съм писал години преди да знам, че има подобна експозиция. През тези години не само не съм си и представял, че ще стъпя в Европарламента, а сам бях останал без дом. След жилищна измама ми се наложи да премина през тежкото изпитание. Точно в този период от живота ми е писан и разказа, а сега приемам този разказ, като мое участие, в същата тази експозиция. Посвещавам го на проблема. И сега когото имам дом, работа в която съм влюбен, съпруга която обожавам, чудесно дете и много издадени книги, знам по-добре от всякога, че няма сигурна застраховка срещу житейските превратности. И няма човек, който да не е възможно да изпадне в положението на аутсайдерите. Идеята на тази експозиция в Европарламента е изключително благородна, а с този разказ искам да я подкрепя. 



Разказът може да прочетете тук

 

Всички си мислеха, че полудява, но той се превръщаше в гарвани. 

Започна с обикновена криза. Сред несправедлива присъда. Нападнат беше от пияни млади хора и за да се защити удари единият и счупи челюстта му. В съдът нещата се обърнаха. Нервите му не издържаха и обиди и съдебният състав. За това го глобиха, а за причинената средна телесна повреда го осъдиха условно. Синът му доста се смя и го увери, че нищо не се е случило. Жена му, също го подкрепяше и утешаваше. Съседите направо бяха горди с него и често му подхвърляха, че точно така трябва да се постъпва, а присъдата няма как да му навреди. Така и изглеждаше. Той беше кротък човек и не се очакваше от него да направи друго прегрешение, че да бъде...


Целият разказ