Само веднъж се почувствах щастлив.  Не когато с нея правихме любов. Беше фантастично, никога по-късно не е било толкова хубаво с която и да е било от всички. Но малко по-късно се почувствах истински щастлив, малко след като тя ми даде да се разбера, че не можем да направим нищо, че трябва да се разделим, а и вече връзката ни е изчерпана. 
Очаквах го от седмица, че и повече. Тя се омъжваше. Правеше глупост. На няколко пъти й го казах. Нищо повече от това не можех да направя. Опитах пак да я спечеля, но не се получи. Може и дълбоко в себе си да не съм го искал. И все пак я обичах и щеше да ми липсва. Не знаех, че ще съм толкова добре подготвен. Когато ми напомни, че повече няма да се срещаме само я целунах по косата. Захладняваше. Решихме за последен път прегръдките ни са на открито. На една поляна за която все мечтаехме и все нямахме кураж и отлагахме, но сега нямаше за кога. 
-Ще се обличам.-рече ми, а аз затворих очи и се почувствах неописуемо. Тялото ми загуби представа за себе си. Стана огромно и сякаш се изливаше и попиваше сред тревата...


  цялата публикация »

      „Щом нашият разум е способен да си представи нещо толкова невероятно, това доказва, че безспорно това нещо съществува.” „Баудолино” – Умберто Еко   Не само Баудолино, но повечето от героите в тази книга сякаш са приели тези ключови думи за свой девиз, който неотлъчно следват, а Баудолино е най-големия лъжец или поне сам се нарича: „най-големия лъжец” и ако е така, този най-голям лъжец, не казва ли истината, а ако не е така, не са ли оправдани думите му т.е. при това положение не казва ли отново истината. Цялата книга е в подобни парадокси, всъщност изобщо структурата й, основната сюжетна линия е на схемата на подобен парадокс: “Ако искате вярвайте в моята история, разказа ми я толкова правдоподобно най-големия лъжец.” Всъщност Баудолино е човек с невероятно въображение, мечтател с чиста душа и остър изследователски дух, който тъй се забърква в своите фантазии, че ги превръща в истина. Която остава чужда единствено за него. Дете на чобани, попаднало на изгубилия се из края им латински император Фридрих Барбадоса. Показва му верния път, влиза под кожата му за да ги изпълни с мечтите си по измисленото царство на Отец Йоан. За което знае, че е фантазия, но неусетно започва да й вярва сам. И която исторически и политически се оказва полезна. Защо лъжата се превръща в истина? Какви са механизмите на манипулацията? Защо и мъдрите предпочитат често да бъдат по-глупави, отколкото и без друго са на моменти? Все сериозни въпроси, но всичко това обърнато в наистина шеметна комедия. „
  цялата публикация »

  Шест години след изчезването му ми връчиха картината. Казаха, че често в кръчмата говорил за мен, че жела творбата му, последната да е моя.
Накрая съвсем се побъркал. Бързо го хващал алкохола. Ставал рязък. Ставал рязко. Казвал, „отивам при нея”, но неясно оставало за мен ли се отнася и за картината. 
И последният път така, но малко по-различно го рекъл. Припомнили си в последствие. След изчезването му. Не бях сигурна дали сигурни. Не изглеждаха сигурни. Бохемите са си такива. И той беше такъв. Отнасяха се, замъгляваха истината с това което наистина им се искаше да е. Имаше една натрупала тон фондьотен. Очите й се премрежваха като заговаряше за онази вечер. Всеки път историята й ставаше по-богата и по-богата. И по-погрешна. Не вярвах да е търсил за мен диви орхидеи. Нито да е наричал гръбнака ми шия на лебед. Такива спомени нямаше, а и не ги търсеше. Според нея, в тази вечер в тялото си не се е намирал самият той. Обсебил го бил дух, дух безумен и дух романтичен, на вечен поет според нея Шели или Пушкин. Дори косата му била различен цвят...

Целият разказ

От избрани колонки в Буквите:

За авантюристи и рицари на словото
 
Преди дни един приятел ми призна: "Словото винаги ми е било доспехи. Грижа се за тях - да бъдат чисти и изрядни, да блестят и да имат благороден облик. Да са в служба на справедливостта, красотата и любовта. Пренебрегвал съм често себе си, за да им отдам времето за поддръжка. Знаеш, че са харесвани, че много дами се впечатляват от тях. Тъжно е, когато ги свалиш пред жена и по лицето й прочетеш разочарование, видиш издайническия израз, от който разбираш, че тя предпочита да легне до празните ти доспехи, отколкото да те прегърне. Чувствал ли си се така?" Не му отговорих искрено. Не бях подготвен за подобен разговор, а и в емоционалното състояние, в което се намираше, той самият не е беше готов за моя отговор. Ще го направя сега. Първо ще изразя известно възхищение към подобни рицари. Доспехите са тежки. Всеки човек и без друго си носи кръста, а да добави сам допълнителен товар към него не всеки е способен. Още по-малко са способните да издържат товара на доспехите и да преминат пътя си. И ако отворя очите си...
Целият материал

Разказ

06 АВГУСТ 2012, ПОНЕДЕЛНИК


Плевели   Пет години се борих с тях. Побеждавах ги всеки ден, пак поникваха. Зиме ми даваха малко покой, но понякога пробиваха и леда и снега. Никнеха, зъбеха се, усмихваха се с хладна ирония и воняха на мърша. Косях ги, късах ги с ръце и се разранявах. Палех ги, изкоренявах ги. Посипвах ги с най-отровни препарати, но пак никнеха. А аз ги побеждавах. В един момент започна да ми харесва. Те унищожиха градинката ми, но аз унищожавах тях. Някои побеждават на карти, други на пиене, в съдебната зала или на мис свят, аз побеждавах плевелите си. 

  цялата публикация »

 Нямаше ключалка която да му се опре, ни система за сигурност която да му попречи. Стъпките му не можеше да чуе и звяр. И всеки звяр и човек би завидил на интуицията му. Виждаше опасността като цветове, усещаше колко е дълбоко спят жертвите му, в случаи се досещаше и какво сънуват. Дори мириса му беше слаб и когато имаше кучета те не го усещаха. Също като стопаните спяха непробудно, а той тършуваше из стаята. Сядаше на кресла и канапета, оглеждаше стереоуредбите, отваряше чекмеджета и шкафове, за развлечение завърташе стрелките на часовника или изключваше алармата му, за да причини някаква неприятност със среднощното си нахлуване, а и това му беше нещо като подпис. Иначе много не биха разбрали, че в дома им се е влизало. Рядко се случваше да отнеме вещ или пари. На година три или четири пъти. Налагаше се за да живее, но обира не беше целта му. 

  цялата публикация »

 Трябваше да отида някъде. Другаде, по-далеч. Не тук където съм. Не тук. Тя е прекрасна, но случайно се срещнахме. Винаги е прекрасна случайността. Не беше предвидено, забравих дори какво предвиждах преди дни. Някъде другаде бях тръгнал, към нещо друго. 

Сбърках ли автобусите като се качих в правилният? 


Там се заговорихме. Мислех за друго, после за нея. Забравих, май не е трябвало да помня, какво ме вълнуваше преди нея. Какво ме желаеше и изискваше. Тя е толкова одухотворена, а усмивката й е порочна, „думите й се леят като дървено масло”, а движенията й са поезия. Не пита откъде се взех, ни имам ли друга, ни за мечти, ни за интереси. Чете ме, усещам я. Знае достатъчно за мен, за да не иска да научи повече. Повече знае отколкото има да се научи. Разгръща ме, чете ме. 

  целият разказ

  Вчера привърших "Калки" на Гор Видал, запълних един дългогодишен читателски пропуск и се почувствах много удовлетворен, без да подозирам, че днес ще достигне до мен вестта за кончината на автора й.

Все съм в плен на най-емоционалните впечатления, защото романи като този не чета, а изживявам. По свой начин и понякога ми са необходими години за да достигна до основното послание, но ще напиша няколко думи за книгата...

Целият материал

 Избрано от колонките в Буквите

Ако ви попадне правилник за поведението на семинариста от преди 1946 година, може доста да се позабавлявате. Забраната е исторически паметник на онова, което дУша е разрешавала. Явно семинаристите са влизали с пистолети в храма. Въпреки че не става въпрос конкретно за пистолети, а за огнестрелно оръжие, не мога да допусна, че някой е влизал с картечница или гаубица. Би било прекалено.

В "Махалото на Фуко" Умберто Еко с усмивка описва пък забраните за тамплиерите, защото явно илюстрират какви са ги вършили воините на кръста - хвърлено расо, прелюбодеяния с езичници - общо взето поведение, което някак не се вписва в представите за душа, отдадена на Господ Бог.

 

Дотук нищо ново. Замислям се обаче колко ли са били нарушенията, преди имащият власт да напише в правилника на тамплиерите:

"Забранено е хвърлянето на расото!"

Или пък в правилника на родния семинарист:

"Забранено е влизането с огнестрелни оръжия в храма!"

Подозирам, че този, който е добавил тези точки в правилника...

Целият материал

 Очите му гълтаха лакомо всичко. Прелиташе от клетка на клетка. Заговаряше животните. Накара вълкът да вие. Един щраус едва не го глътна. Коалите го гледаха любопитно, той също и в един момент съвсем правилно реши, че има прилика с тях. Камилата се опита да го наплюе, но не уцели. Хиената го стресна със злокобното си кискане. Лъвът го погледна мързеливо, махна му за поздрав с опашката й пак заспа. Пантерата удари с лапа клетката и изръмжа, но детето не се уплаши, а й се озъби в отговор. После й се оплези и побягна из алеите. Родителите извикаха след него, но то им се засмя, изцвили и затича още по-бързо.

-Сигурно иска да види конете?-предположи жената-Не вярвах, че чак толкова ще се зарадва. Изглеждаше начумерен. 

-Децата си мислят, че знаят всичко за природата. Като я видят се променят. Сигурен бях, че ще му хареса.-отвърна мъжът.-За друго се чудя. Защо е толкова пусто днес. Преди гъмжеше. Някак по-различно беше…Хей, какво ти е?...

Целият разказ

 „и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън.”

 

Матея /3: 10/

 

Настъпеше ли пролетта, затоплеше ли се малко, тя пълнеше колата си с припаси. Отиваше във вилата си и там прекарваше месеците до застудяване. Пишеше любовни истории за списания които не съществуваха, лекуваше се с билки които не лекуваха, но поне не влошаваха състоянието й. Ремонтираше покривите, гредите, оградите. Служеше си с теслата не по-зле от мъж. Когато нямаше какво да поправи, чупеше. Ей така, после да го поправи. Кроеше планове като например да направи горско училище или кръчма за троли и сатири. В случаите когато написваше истински хубави стихове късаше листовете...



Целият разказ

 Да се прибереш след почивка в дома си и да завариш натрапник който най-нахално си е нахлузил чехлите ти, гледа телевизора все едно си е негов или да речем си мие зъбите с твоята четка е повече от неприятно. Но ако случайно подобен нахалник се озове на твое място в собственото ти тяло е далеч по неприятно. 

И трябваше да го преживея. Едва дойдох в съзнание и разбрах, че някой друг се разпорежда с ръцете ми, говори с устните ми идиотщини и на всичко отгоре харчи парите ми. Това, че беше сложил ръката ми на бедрото на моя колежка до която не смеех да припаря и така ми се усмихваше както не предполагах, че може не беше толкова лошо, но усещах един странен...

Целият разказ

  Никога не оставаше с мен през нощта, понякога и не се събличаше напълно. Все бързаше за някъде. Не знаех с какво се занимава, лъжеше, че е престъпник, а не беше. Твърде виновно гледаше, за да се опази в онзи свят в който е най-важно да имаш дебели очи. И железни нерви. Неговите не бяха. Лицето му създаваше илюзията, че са такива. Приличаше на изковано от фин, но много здрав метал. Внушаваше чувство за спокойствие, но под него бушуваха урагани. И обърканост. Исках да го изкуся, да се превърна в единствената, да съм нещо повече от любовница и докато желаех да сторя това аз самата се изкусих. Пропаднах в него. Не беше единственият симпатяга в живота ми. Срещах се и други. Някои бяха по-мили, други по-остроумни имаше и по-щедри и богати и по-сексапилни и симпатични. Не знам кога започнах да затъвам, да...



Целият разказ