Не познавам лично този човек, приятели сме във фейсбук и споделям няколко години подред този материал, защото е достатъчно пространствен и ясен, а не бих написал нещо с различно чувство.
Radoslav Michailoff
10 януари 2020 г. · "ПОСЛЕДНО 10" Пак е 10-ти януари. Ден, на който през 1944 година, от англо-американски бомбардировкизагиват стотици невинни, невъоръжени, мирни софиянци, гости на столицата, бежанци, неволници от войната... През онзи студен, зимен ден, ятата англо-американски бомбардировачи унищожават с бомби, снаряди, ракети ХИЛЯДИ ГРАЖДАНСКИ ОБЕКТИ! Сринати, подпалени и унищожени са: - Александровска болница (напълно са разрушени южните болнични крила, заедно с болните, лекарите и болничния персонал в тях); - Сиропиталището Цар Борис I; - Народният театър; - Голямата Софийска синагога (изгаря подпалената от англо-американските запалителни бомби уникалната юдейска библиотека); - Първа евангелска църква; - Католическата Катедрала Свети Йосиф; - Руската църква Свети Николай; - Църквата от ХІ век Свети Спас; - Средновековният храм Свети Николай, построен от Севастократор Калоян през 1260 г., оцелял дори при османците; - Църквата Свето Преображение Господне;; - Градската библиотека (изгарят 40 000 тома книги); - Народната библиотека; - Архивът на Българското Възраждане; - Библиотека на Столичната Митрополия; - Университетът"; - Семинарията; и - още десетки църкви, училища, библиотеки, гимназии, лицеи, музеи, стотици обществени и частни сгради... Дори Паметникът на незнайния войн е засегнатa цел на нападателите !!! Освен този нальот, от бомбардировките на английските и американските самолети, са разрушени още градските центрове на София, Скопие, Враца, Дупница... Там също има десетки жертви сред мирните жители! На цялата българска територия и възвърнатите земи 4208 души са убити, безследно изчезнали и починали от раненията, следствие бомбардировките на псевдо "либърейтърите"! Тежко ранени са 4744. Половината от тях в София! Англо-американските бомбардировки разрушават още 12 657 предимно жилищни сгради! При това в лют, януарски студ, тази цинична жестокост и безчовечност на въздушните килъри е особено садистична За такива мерзости прошка не може да има! Вечна памет за жертвите и мъката на хората! Анатема за убийците!Амин!
И сега няколко реда и от мен - Стефан Кръстев: В Дрезден, Хирошима, Нагасаки е било по-тежко.
И все пак, има едни мислители тук, а и не само тук, които казват: "ами това е било война, бомбардирани са тези, които са на страната на лошите"
и въпреки металния вкус, който се събира в устата, като ответна реакция към такъв аргумент, не може да се отрече, че в този отвратителен аргумент има някаква логика,
до момента, в който същия мерзавец, който го е използва, нарече ОКУПАТОРИ момчетата, които не са отнели ни един живот, а са напуснали дом, напуснали са родина с ясното съзнание, че могат да не се върнат и много от тях не са се върнали.
И същият този ДОЛЕН МЕРЗАВЕЦ с осукан мозък, изцеден от всякаква нормална човешка мяра и чувство пледира паметника на тези момчета да бъде разрушен като символ на окупацията...
Да, и продължава да се подмокря и да пръцка от удоволствие, докато говори за бомбардировките като за най-демократичен аргумент.
Като в казармата. Не, че службата му тежеше особено тогава, но как да е знаел. Престижно беше да ти се струва службата тежка. Иначе, баща му се обади там, "оттам" се обадиха "дотук", оттук до...ама и това мина отдавна.
Не беше му се случвало да зачерква дните в календара с десетилетия.
Какво ли толкова имаше да очаква?
Сега най-сетне се събуди. Настъпил беше дългоочаквания ден.
Денят на голямата трансформация.
Денят на тоталното преображение.
Денят на пришествието. Не Второто, а единственото.
Денят, в който копейките щяха да си получат заслуженото.
Денят, в който...
Стана енергично от леглото, чувстваше се лек, гъвкав, изпълнен с енергия.
Топли бяха слабините му, сутрешна ерекция издуваше слиповете му.
Най-после еврото беше прието.
Застана пред огледалото. Нямаше ги онези 74.550 излишни килограма. Теглото му спрямо новия курс беше наполовина.
Наведе се и огромният му корем не му пречеше да си го види.
Под железните плочки на мускулната му преса стърчеше гордо и победоносно евроатлантическия му, до този момент, скрит от натрупаните мазнини, член.
Колко му липсваше тази гледка.
Завъртя се на пети, тръгна към леглото, че да го използва...
И тогава...
Сега наистина се събуди. Животът от вчера не изглеждаше с нищо променен.
Оставаше си все толкова печален.
Путин беше виновен. И копейките.
Ето това е един истински филм за войната, не холивудска боза.
Действието се развива в малък детски концентрационен лагер, в който невръстни работят, докато не дойде момента, в който ранен нацист да се нуждае от кръвта им. Гледаш детски личица, невинност и не ти се иска да вярваш, че някой хладнокръвно и без угризения на съвестта е отнемал тези животи.
Но това са факти.
И си заслужава да се проследи психологията на героите, които са оплетени с нацистите в по-сложни взаимоотношения.
Майка/медицинска сестра, тя е заплашена, че животът на нейните деца ще е следващият, ако не изпълнява заповедите.
Така и така децата ще умрат. Ако не е тя, някой друг, но ако не е тя, няма да може да спаси и своите деца.
Очаква ли нещо добро тази жена?
Друга сестра, която е умолявана от нея да си свърши работата...
Има и една надзирателка, която наричат Жабата.
Покрай нея се сетих за една друга Жаба. Една конкретна личност работеща в сорос-пропагандата.
То от този вид жаби, ако не работят в детски концентрационни лагери, с епохи по-късно са в нацистката пропаганда.
Филм, от който "тече кръв", а кръвта е от незатворената рана, която носи всеки от нас...докато има съвест.
Горещо го препоръчвам.
1. Обръсне си краката.
2. Сложи си високи чорапи
3. Чака еврото
Забележка: Важи само за евроатлантици от мъжки пол.
Това не е батмана от blog.bg защото картинката, освен всичко останало би била и неестетична, но очакването е същото.
по всяка логика трябваше да съм мъртъв още 1997-98 година.
Не спирах да пия, въпреки Есперал-а, инжектиран в гърба ми се натрясках яко на премиерата на "Критика на чистите чувства" с ясното съзнание, че играя на нещо далеч по-драстично от Руска рулетка.
Цяла бутилка водка. Все пак намерили са ме колабирал на ЖП гарата.
Лекарите бяха вдигнали от мен ръце, с някои вече бях приятел, говориха ми като на смъртник, за когото повече нищо не могат да сторят. Психолозите от Центъра за зависимости - също.
Бях алкохолик в последен стадии.
Но имало е нещо, за което да живея.
И достатъчен е даже фактът, че ме има. Като надежда за всички със зависимости, като надежда за семействата им и за обичащите ги.
В края на 2004 без никакво лечение спрях да пия. Само след един приятелски разговор с един полицейски офицер. Не писах "приятелски", а наистина приятелски.
Простичък, ясен, невинен разговор.
Такива съм водил стотици или хиляди. Свещички в храма "Св. Атанас" в Асеновград и една искрена молитва, каквито също съм казвал стотици или хиляди пъти...сюжетно неубедително, рязко, така както не бива да се описва в книги, без психологическо обяснение - спрях да пия.
Оживях.
Това обаче не беше края.
Това беше началото.
Смених десетки ъндърграунд професии: ъндърграунд като тежки, физически, неособено квалифицирани, а не ъндърграунд като криминални. Смених и доста жилища, понеже нямах и жилище.
Изпълваше ме дива сила, обръщаше се в екзалтация и пишех, пишех, пишех...
Животът ми тръгна на хубаво, но ето как съм изглеждал.
В долният ъгъл се вижда кога е направена снимката. Тоест: отдавна си нямам проблеми с алкохола, на 42 години съм и при ръст 178 см. тежа само 50 кг.
Не са само цигарите. Нито, че явно още тогава е трябвало да ми поставят стентове, но кой да обръща внимание. Има и още нещо. По това време бях приятел с Ангелина Пискова. Тя сигурно има и други приятели (едва ли са много, не, не са), на които определено не действа така.
Но явно съм от този тип хора, които ни могат да употребяват алкохол, нито пък да търпят токсични приятелства.
Ето ме как изглеждам днес на 56 години:
Снимката почти не е обработвана, има една лека сянка под лакътя ми, за да не се вижда нещо в помещението, но по-актуална няма накъде.
Сравнете 42 години с 56 години, при живота, който описах.
Премълчах други факти, които се знаят, които могат да бъдат надежда на много сърдечно болни и изтъквам обикновено за това, а мерзавците от жива омраза към мен, себично и безсмислено отнемат от тези хора, повтаряйки безумни клевети по мой адрес.
Но независимо от всичко, снимките показват ясно поне разликата във физическото ми развитие.
Има Бог, на Когото благодаря; благодарение, на Който съм жив.
Благодаря Господи и за тази прекрасна година!
Ако видите морето от хора...
"Морето" в случая дори не е метафора, не е и хипербола, а най-буквално и точно - море.
Ако се гмурнете в него, слеете се; загубите се за миг, останете без памет, превърнете се в част от всички тези лица и всеобщото настроение, а после дойдете на себе си, може и да се запитате:
"Как пък без евро се е осъществила тази приказка? Как може пък с леи са я направили, толкова добре са я направили, че от България се трепем да купуваме леи, че да сме част от нея?"
2025 година
27 Студен (декември), часът е 8:00 когато тръгваме от Плевен.
Знам, че има някаква изненада за имения ми ден и се старая да не се досетя; за това избягвам всякакъв текст свързан с Крайова. Не искам да знам какво мога да видя, да чуя, да посетя. Има нещо обаче. Нещо, заради което жена ми и синът ми са избрали целта на екскурзията да е Крайова.
Тръгвам сякаш без повод; просто защото те са решили така.
Не знам какво щеше да е, ако имах някакви очаквания. И двамата по-късно ме уверяваха, че не, не бих бил разочарован.
Вярвам им.
Пътят до Оряхово не беше почистен добре, но температурата се беше вдигнала с няколко градуса, стигаше до 10 и поледици нямаше.
Нямаше премеждия и каквито и да е било изненади.
После ферибота: Оряхово - Бекет.
И отново пътуване без премеждия, и без изненади до Крайова.
Следваше разходката в парка. Имаме си подобен в Плевен, но този е с пъти по-голям, което е някак "съразмерно" като се има предвид, че Крайова е няколко пъти по-голям от Плевен. Усмихнати хора, най-вече семейства; някой-друг спортист, който въпреки студа тича между купчините сняг по шорти; водачи на кучета; зоопарк със свободен вход и терариум, в който нямаше жаби, но си нарекох една боа Ангелина.
Красиви беседки, каляски и всякакви други приказни мотиви.
Езеро с лебеди: откакто видях в един подобен парк, но по-малък в Катерини (Гърция), как един лебед сдъвчи малко патенце, пред патицата, лебедът за мен не е символ на изяществото, а на психопатията.
Лодки. Заспали заради сезона.
Пуканки за десет леи. Сандвичи за 15. И най-мощно озвучения гарвански оркестър, който някога съм чул. Но, не, не заради това ме бяха довели до Крайова и от откъслечните им приказки, вече се досещах.
Кажа ли: Коледен базар - нищо няма да значи.
Огромен Коледен базар - пак е нищо.
Иде реч за един чудат град, който по време на Коледните празници изниква като гъба в центъра на Крайова, град може би с размерите на Оряхово или дори по-голям български град и с население равно на това на...София.
.jpg)
Не. Не преувеличавам.
Град от светлинки, в който явно живеят куклите-мечки.
Би трябвало да са бели мечки, нали белите мечки са символ на снеговете и студовете, но тук могат да се видят и виолетови, и оранжеви и всякакви други цветове - пухкави мечки.
Висят от прозорците на чудатите къщи, по парапетите на малките тераси, пред входовете, по улиците, по покривите.
Почти не се виждат джуджета и еленчета; Дядо Коледа е звезда, която се очаква в 18:30 да прелети с шейната си в един от "кварталите" на този чудат град, но пък мечки - навсякъде. Навсякъде се щурат и триметрови кукли препращащи в "Лешникотрошачката" и доколкото научих украсата е била от Виена.
Има си го и колелото, явно с оригиналните размери на онова във Виена, но за да се вредиш за него ти трябва много време и търпение. Опашката е поне двеста метра.
Но не знам дали си заслужава.
Не знам как изглежда града отгоре. Вероятно като много други градове, но да си в него е приказката.
Представете си да станете малък; малък колкото коледно джудже...Не, даже по-малък. Като играчка, като най-малката играчка предназначена за елха и да тръгнете сред останалата коледна украса...
Да си сред декорите на всички холивудски продукции с Коледна тематика, да са оживели и да премигват, играят, светят...
Колкото повече приближаваш центъра, толкова повече стават хората, докато накрая станеш част от морето, с което започнах разказа си за празниците в Крайова.
Ако бях Рей Бредбъри щях да напиша роман специално за празника в Крайова, но аз отдавна даже не съм и дете. Пробуди се някакво в мен, зарадва се, усмихна се, но колко по-истински би разбрало всичко това едно истинско дете.
Тук е мястото да повторя нещо, което мнозина знаят.
Вярващ християнин съм, но Коледните празници за мен не са точно християнски празник. Намирам ги по-скоро за езически.
Твърде много е комерсиализацията, шумът, суетата и суетнята. Толкова предметен не може да бъде празник на духа.
От друга страна - хубаво е да се радваш със семейството си. Не кичът и дреболийките са истинските ценности, истинската ценност е тази, с която споделяш тези кратки моменти. И точно това е великото на празника, независимо колко е християнски, колко езически.
Едно дете обаче би го оценило със сърцето си.
Аз вече не мога.
Остана ми само възхищението пред колосалния му вид в този близък румънски град.
Почти цяла вечер чувах българска реч.
Като че ли половин България бе дошла на гости.
Та, вече ще си имаме еврото, но си купуваме леи.
И ще си ги купуваме.
На румънците май евро не им трябва за да направят това, което правят.
Не е необходима статистика, че човек да се сети, че само за ден, само в Крайова правят толкова печалби, колкото цяла България по време на Коледния период.
Но ние не се занимаваме с "глупости", а със съществени неща като това да печатаме хартийките в друг цвят, с други картинки; само за да може една част от българите да демонстрира надмощие над другата част от българите, иначе...
Като свършихме с хартийките продължихме да пазаруваме с карти.
Каква ли валута ползвахме?
Евро?! То друго в картите нямаме, но...
Я, пак! Какво получава румънеца?
И какво като не е приел еврото?
Дали не печелившия му пука?
Публикувам бележката, която лично изпратих на президентът на Съединени американски щати:
Уважаеми, приятелю!
Зная, че отчиташ факта, че рядко те моля за услуги;
взаймното ни уважение е достатъчна гаранция, че когато един от двама ни може да помогне на другия, независимо помолен ли е или не, той го прави;
И досега, поне аз не съм бил никога разочарован, надявам се и ти;
Особено ме зарадва, достави ми истинска естетическа наслада, когато заедно с Джей Ди Ванс показахте на онзи друсан и слаб актьор, че в твоето шоу не може да играе с неговите си похвати;
знаеш, че вярвам, че някой ден ще застанеш от позицията на свидетел по обвинението срещу този субект, когато ще отговаря пред международния съд за престъпленията си срещу човечеството;
знаеш, че някога ще ти предам в онзи вид, онази биография, която с Мелания чакате с такова нетърпение (целувам й ръката, предай сърдечните ми поздрави);
тези дни пак много ме зарадвахте като дадохте да се разбере на оня европейски пуяк,
сега обаче ще се помоля лично за услугата, която очаквам.
Иде реч за двама твърде страдащи от затлъстяването си български паляци (евроатлантици, разбира се) сега, де, когато евроатлантическото все още е на власт.
Единият се е заел да бъде батмана на блог.бг.
Основният му проблем, че е мързелив, апатичен, изключително инфантилен и поради това "цял свят му е виновен за голямото му дебело състояние";
другият е почти същият като него, но е малко по-популярна съвременна персонификация на Тартюф, казва се Манол Пейков, на повечето "копейки" си му викаме: Сопол Пейков.
За разлика от достойния Беларуски лидер, няма какво да ти дадат в замяна; аз пък не знам защо се моля за тях, но изглежда изтънчения ми естетизъм не ми разрешава да търпя с безразличие подобни образи в публичното пространство...
Пък и още повече по Коледа.
Ще вземе някой пиян да обърка нещо, а после ще ги героизират.
Моля те, изпрати ми от това лекарство. Администрацията ти знае адреса ми и офиса на Еконт, който обикновено ползвам.
Бозичката е нещо прекрасно, особено за хора като мен, които не вкусват алкохол, прави божествена баничката, но не е хубаво да се прекалява с тези дребнички чудеса. Трупат се иначе паласки. Та, и за американските филми за Втората световна война и конкретно за този се отнася това.
Спрял съм го по средата, за да напиша този зрителски отзив, но ще си го догледам. Защото е развлечение, защото е направен добре. Страхотна боза! В центъра на събитията, освен доктора-психиатър е и Гьоринг.
Двойката много напомня агент Стърлинг - Ханибал Лектър.
Способният, разчупил стереотипите психиатър, изпълняващ дълга си и свръхестествено интелигентния злодей...
Нямаше как да не се сетя какво е направил с (щях да напиша Ханибал Лектър) Гьоринг, Георги Димитров (с истинския Гьоринг), а художествения образ е симпатичен, почти божествен, макар и арогантен нарцисит, който определено не се държи като нарцисист, а като един обаятелен човек.
Може да се каже "другата гледна точка" - тази, в която нацисткия военнопрестъпник не е разглеждан, но това е твърде шаблонно, че да е истината, истината е далеч по-зловеща и проста. На публиката й харесва обаятелния злодей и й е поднесен. Гьоринг от "Нюрнберг" прилича на куп други художествени образи (като се започне от Доктор Лектър) от всички възможни кино жанрове: история, хорър, фантастика, кримки, трилъри и т.н. в които чудовището е по-човечно от хората. И точно този харизматик, който прави филма доста приятен за масовия потребител, всъщност унищожава десетките читави послания в същия този "Нюрнберг".
Препоръчвам го като "приятен", като виртуозно изпълнен, като най-добрата баничка с бозичка, която съм "ял" напоследък.
Гледайте го, но не забравяйте, че иде реч за този Гьоринг, който се е обличал като римски император и е живеел в разкош и разгул, докато десетки милиони са мрели в мизерия по негова заповед на бойните полета, който в крайна сметка е направен на нищо от Георги Димитров.
Отивам да си доям баничката с бозичка.
Унасяше се в колата.
Унасяше ли се?
Не, едва ли. Опитваше се да се унесе. Ей-тъй, да се откъсне от реалността. За още малко поне, както се беше откъснал цели дванадесет години.
Тиквичка сигурно е пораснала.
Сигурно е руса. Такава си я спомняше.
Бебетата са винаги с руси коси, но тя ще си остане с такава…
Като майка си?
Не, Оксана е по-скоро рижа. Изсветляваше си косата с една идея, но малката…
Имаше нещо в цвета на очите, което подсказваше, че ще си остане руса. Тя вече е на четиринадесет – тийнейджърка. Сигурно ще му се сърди, но поне ще му говори.
За Оксана. За нея не беше сигурен.
Да й каже ли? Да й каже ли, че знаеше за онзи – нейния. Не, не избяга заради него. Заради тях, де. Имаше и друго.
Търсеше.
Да. Търсеше.
Не печелившия бизнес. Не само.
Да, трябваше да намери по-стабилно препитание. Пак беше по Коледа. Пак…нямаше подарък и за малката.
Тръгна уж за съвсем малко.
Не тръгна веднага. Редно беше да се върне.
Редно ли беше?
Чу, че дели съпругата си с друг. Онзи по го биваше. Той купуваше подаръчета на Тиквичка, не баща й.
Баща й трябваше да се докаже, че да бъде баща.
На втората година нещата му тръгнаха, но тогава прецени, че Оксана изобщо не е търсила в оня другия спонсор. Търсила си е любим. Какво му липсваше?
Какво точно!
Изглежда нищо. Но бягаше. Все бягаше.
После започна войната. Нямаше смисъл да се връща. И Тиквичка, и майка й имаха нужда от него само, ако е жив.
После пак се разори.
После: имаше си друга. И тя го обичаше, но пък си нямаха Тиквичка.
Тя вече е голяма.
Няма да се радва на какво да е.
Часовник? Златен часовник, мъничък, дамски…
Това да й донесе Дядо Коледа? Или Свети Николай?
Не. Часовникът ще е за майка й. За да докаже на Оксана, че може да й направи такъв подарък.
Веднъж да се направиш на мъж!
А на малката, която вече не е малка?
Айфона? Глупости.
Представи си как ще и го даде, а тя ще го замери с него през лицето.
Не. Ще го тресне в земята, ще го стъпчи и ще му каже: „Проклет бъди! Аз да не съм ти българските курви!“
Защо си мисли така? Та, той изобщо не я познава. Няма причини да го мрази толкова. Случва се родителите да се разделят.
Дочул беше, че не е добре.
Дочул беше, че много не може да направи за нея, че винаги ще си остане дете, но ще остарее по-бързо от останалите. Подобни болести не се лекуват.
Дочул беше…
Защо му трябваше да го дочува!
Всичко друго – само това не биваше да научава.
Дочул беше, че хванали онзи…втория й баща. Пратили го на фронта. Жив ли е, мъртъв ли е – не се знае.
Дочул беше, че е хубава, все още е хубава, че изглежда напълно разумна, че даже се учи добре.
Не, няма да е за още дълго.
Повече не можа да разбере. С Оксана не посмя да се свърже.
Познаваше я. Дадеше ли й възможност тя щеше да размисли.
Да го иска. Повече да го иска, но щеше да преценява, преценява, преценява и да копае между тях.
Откакто се бяха разделили я опознаваше по-добре. Нямаше ден да не я мисли. И все по-добре да я разбира. Не, че имаше сложен характер. Тя беше прекрасна, тоест беше пределната простота. Може ли да се разбере морето – след като го виждаш до хоризонт?
Уж всичко е открило, но точно с това заблуждава.
Опознаваше я с годините раздяла, докато не научаваше нищо повече за нея. И най-добрият начин беше да я изненада. Да се появи отново. Тогава ще я прегърне.
И тази приказка ще си остане за Коледната нощ.
На сутринта тя ще намери писмото. Старовремското. В плик. И парите. И да иска – няма да може да му ги върне, защото пак ще я избягал. Не може да обърква повече живота им.
Но Тиквичка, а и Оксана, заслужават поне един Коледен подарък от него.
Поне една усмивка от Дядо Коледа. Или Свети Николай.
Няма да повярват, но ги обича.
Докъде друже? – пита го шофьора.
Е, зад оня ъгъл съм.
Оставям те тук, а ти внимавай. Мършите от ТЦК дебнат навсякъде.
Нямаше нужда да му го казва. Животът е риск. Но Тиквичка трябва да получи подарък. Поне тази година. Трябва.
Свиваше от ъгъла, когато му се нахвърлиха. Сграбчиха го и го наблъскаха в буса.
На фронта оцеля само ден.
©22.12.2025
Стефан Кръстев
