Цял живот мечтаех да се кача на толкова разкошна лимузина, че с нея да преминавам покрай хората. Без да ми трепва сърцето за смехотворните им болежки. Без дори да ми е смешно. Сляп и глух да съм за тревогите и хленченето на тълпата, да съм откъснат от нея, тя да мисли и говори за мен, на мен да ми е безразлична. Да изглеждам добър, а да съм над жалките й претенции за добро и зло. Да съм в скъп костюм и да ми е все едно как се чувстват, как подсмърчат, къде ги сърби и на кой край потичат сополите им. Вече съм достатъчно високо за да знам, че няма да падна. Независим от дребнавите изисквания на височайши хора и възвисените приказки на дребни хорица. Шофьорът си мълчи и си знае работата. Може би ми завижда или си мисли, че някой ден твърде е възможно да се вози на същата лимузина, но шофьор да й бъде друг. Личи си, че е добро момче. Иска ми се да му кажа, че с труд и усилия не всичко се постига, но някой ден мечтите се сбъдват за тези които знаят за какво да мечтаят. 
Ето например, аз, знаех...

Целият разказ

 Само цифри: 12% от електричеството в света се произвежда в АЕЦ.
Броят на атомните електроцентрали е 212. 
Първата стартира на 27. 06. 1954 година в СССР. град Обинск. Работи до 29.04 2002. 
В САЩ работят 65 АЕЦ-а.
В Африка една. В ЮАР. 
От 1954 до 2013 са се случили три големи аварии. В САЩ, СССР и Япония. За сравнение: всяка година на наша територия загиват над 1000 човека в автомобилни катастрофи. Т.е. за същият период от време само в малка България около 60 000 /човека/ са изгубили живота си излизайки на улицата. 
Всяка година при инциденти на въгледобив и газ загиват също хиляди. Според Световната Здравна Организация замърсяването с конвенционални горива причинява около три милиона случая годишно. Предвижда се до 2025 то да се утрои, в такъв случай заплахата за здравето ще е равна на тази, която биха причинили 600 аварии в Чернобил.

 Резултатите са вече факт. Четете тук. 

 Обидеха ли го, той преглъщаше. 
Усмихваше се дори, но не винаги, за да не вземе някой усмивката му за подигравка. Стараеше се да понесе в началото, а после му стана хоби.
Какво направи за да обикне унизителното отношение към себе си. 
Представяше си, че всяка обида е камък, всяка плюнка по него вар. И той строи кула в едно свое измерение. Имаше архитектурен талант и удивително въображение. Фантазията му беше така ярка, толкова преситена на цветове, че виждаше своята кула по-добре отколкото мнозина виждат на повече от метър пред носа си. Докато той свеждаше по-ниско глава, кулата му въздигаше все по-гордо чело. Настигаше по ръст най-високите сгради строени някога на земята, изпълваше го с такъв възторг величието й, че имаше случаи в които тя ще надвиши по ръст рухналата кула във Вавилон и ако...


Целият разказ

Едва ли някога ще научим какво е накарало един млад човек да поеме толкова голям риск за живота си. Лесно можем да се досетим, че той надвишава дори този при игра на Руска рулетка. Дори да не ставаше дума за газов пистолет, а за играчка, купена от щанда за най-малките. Дори да нямаше форма на пистолет, даже да не приличаше. Достатъчно беше да се насочи като пистолет, за да накара охранители от няколко различни служби да действат автоматично и както е предвидено при подобни случаи като машини, без да им мигне окото, да стрелят, за да опазят живота на охраняваното лице. 
Прекалено голям риск, и тайната, която стои зад поемането му, е удивителна. Поне за мен. Защото, да не казвам голяма дума, трудно мога да се досетя за нещо, което би ме накарало да поема подобен риск. Дори да искам, няма да съм в състояние. Ще объркам нещо, ще се скова, ще се препъна или не знам какво, но няма да се получи това, което би трябвало. 
И мисля, че не съм изключение, това се отнася за повечето от нас. Нещо много зловещо има в дълбините на тази история. Не за него искам да пиша. Политически ли е този акт? И за това няма да пиша. Достатъчно се изписа, достатъчно се наговори. В крайна сметка само догадки.
От случилото се доста подмолни сили печелят, а всички губим. Имам си своя версия, не искам да ангажирам никого с нея. Когато започва да се случва нещо обществено значимо, Доган винаги насочва вниманието към себе си, винаги се случва нещо скандално около него, което заглушава всичко останало, независимо колко важно е за живота на българина. Повече няма да пиша за това. Версия. Моя си, отново догадка. 
За друго искам да пиша. То и за него се писа достатъчно, но да добавя нещо и аз. 
Опиц беше осъден, че стрелял и убил нахлул в дома му грабител. Не му беше признато подобно право на самоотбрана. И не е единствен. Отдавна законът е доказал, че е по-строг към този, който защитава живота си, отколкото към този, който застрашава нечий друг. Може и да попитате братята от Коиловци. Виждат на своя територия "паднал от небесата", той ги напада, те се защитават, но ако в онази нощ не са се уплашили, а това изисква немалко смелост, после сигурно са били доста разтревожени и притеснени, въпреки всенародните симпатии към тях, да не бъдат наказани за това, че са се защитавали. 
Доста подтиснато си ни е съзнанието. Законът ни заплашва дотам, че изврати инстинкта ни за самосъхранение и ни отне едно изконно човешко право. 
И на фона на това други имат право да пребият, да газят, да удрят с ритници и юмруци един обезвреден вече човек. 
Повечето нямаме право да се отбраняваме, за да не нарушим човешките права на бандита. Ами защо други имат права да го смажат от бой, дори когато той не представлява никаква опасност?
Какво е това, ако не двоен стандарт в оценката на живота! И ако не бъдат осъдени линчуващите, няма ли да е гавра с правата на всеки българин. Моите, твоите, на всеки друг, на когото не е дадено правото да защити живота си.

 Откакто се хванах с малкото мърморещо чудовище се чувствах парцал. По-малко от седем пъти всяка нощ за нея не беше секс, а тъй като едва ли има жребец на земята способен на такова изпитание, тя вървеше нервна, незадоволена, вдигаше скандали на всеки ъгъл и от срам умирах. Изгони котката ми, боядиса ярко стените ми. Водеше ме всяка неделя на туризъм за да съм откажел цигарите, а тя пушеше двойно повече от мен и не знам откъде намираше въздух да припка из баирите като дива коза. Сигурен съм, че беше биоробот, създаден в лабораториите на ЦРУ с една – единствена цел – да ме унищожи. Навярно представлявам някаква потенциална опасност за човечеството, за която не подозирам. Друго обяснение нямам. Тя не се храни. Спи по един час. Хвърчи по цял ден от дом на дом и учи децата на латински и старогръцки. Твърди за тях, че са изроди които я побъркват, но обича повече от себе си. На всичкото отгоре взима 

цялата публикация »

Било е през шестдесетте години на миналия век. Едно полумомиче - полужена, учителка по разпределение, в затънтеното кърджалийско село Житница, прави плах литературен опит. Пише история за стопаджийка и шофьор - изнасилвач, праща разказа си в някое от литературните списания, получава рецензия: "Историята е хубава, но това не са типичните герои на нашето време". Изглежда вътрешното й несъгласие с критериите, които е приела като задължителни си е казало думата. А още по-вероятно: слаби й били ангелите, но от този момент спряла с литуратурните си опити. Става въпрос за майка ми. 

Все си мислех, че това с "типичните герои" си е било само "глупост на тоталитаризма", но съм бил в грешка. По същото време, не къде да е в САЩ, не кой да е, а Джон Стайнбек и не за коя книга, а за "Зимата на нашето недоволство" е получил почти същите нападки от критикарите си. "Не е убедителна", "не са типични герои" и така нататък, в същия дух. 

Не съм живял в шестдесетте години в САЩ, че да знам дали са типични или не, образите. Според Стайнбек, който още в началото казва "огледайте се около вас" те са типични, но в крайна сметка, не това е важното. 

Струва ми се, че сега, половин век след написването й, поне у нас, а едва ли само у нас, книгата е по-ценна и от времето, което е рисувала, което е пресъздавала. 

Възможно е. Да, възможно е Итън, главния герой, да е една фикция, една мечта на Стайнбек, но чрез нея, романа е далеч, по-реалистичен, отколкото, ако Итън изглеждаше съвсем нормален, съвсем реален, защото нямаше да се улови абсурда на цялата реалност, в която живее. 

Но как да го усетят догматичните мозъци, а и книгата, сто процента ги е обидила, защото е разклатила доста морални самооценки под краката им.

Итън е добродетелен без да е морален. Напротив, отнася се иронично, с недоверие към моралните устои. Обграден е от измамници, от краен меркантилизъм, неща, които той не харесва, но е толкова невинен, че дори не се отнася критично с тях. Но малко, по-малко същата тази невинност, води до такива последици, до които може да се достигне, чрез най-голямата подлост. 

Повествованието е на самата граница на трилъра, но за разлика от "За мишките и хората" не я преминава. И все пак книгата оставя усещане, подобно на това след тежък и много философски трилър. 

Сигурен съм, че книгата ще раздразни и много наши сънародници - съвременници, но това, че изкуството не винаги щади, не го прави по-малко изкуство. Само, съжалявам критикарите му, които с реакцията си са показали, какво представляват, извън еснафските илюзии за себе си. 

Не знам как е преживял навремето мръсотията с която са го замеряли, но годините след това са истинската оценка за този шедьовър и сигурен съм, колкото повече време минава, толкова по-ценна и необходима ще е: "Зимата на нашето недоволство"

Няколко бисера от романа:

"Много добре, моя безмилостна дъще. Ще си отмъстя по най-жестокия начин, който можеш да си представиш. Ще забравя."

"Не съществува такова нещо като "достатъчно пари". Има само две възможности: никакви пари или недостатъчно пари"

"Нали знаете какво нещо са съветите. Искате ги само като съвпадат със собствените ви планове."

"Някои хора, щом чуят, че си се държал честно, веднага търсят нечестни подбуди за чествата постъпка."

"За да прикриете подбудите си, казвайте винаги истината."

Дълго ме увещаваше да се съблека и вляза при нея във вира. Нямах бански. Не смятахме да се къпем. Просто излязохме. Не знам какво й хрумна. Свиркаше ми, събуди ме и ми викна да тръгвам с нея. И аз не знам, защо я последвах. Интересно ли ми беше или не можех да й откажа. Питах я, било без повод. Ей така, искала да се поразходим двете. Малко ме смущаваше поведението й, но доверие й имах. После й хрумна да идем до вира. Хвърли всичките си дрехи и скочи вътре. Усмихна ме. Освободена една. Слънчево дете. 
-Хайде, идвай. Огледай се. Сами сме. Рано е още. Няма никой. Останалите не са се събудили. Двете сме…
Обръщаше се по гръб и пречупените светлини играеха по гладката й кожа. Приличаше на човекоподобна рибка. Гмуркаше се и излизаше с плясък. 
-Старците са из двора и на полето. Младите не са се събудили. От мен ли се срамуваш, а? Глупаво е… Съблечи се. Искаш ли аз да дойда да ти помогна, ако ти е неудобно сама да го сториш,а…


Целият разказ

 Когато татко й избяга с онази, майка й се пропи. Започна да се държи глупаво, загуби достойнство, стана рошава. Клепеше се, не се гримираше и тъй като плачеше често приличаше на Баба Яга. Носа й даже се сгърби повече и още малко да започне да кукурига и да кълве с него царевични зърна. Ходеше с една огромна, олющена чанта като, че ли мъкнеше в нея не дамски принадлежности, а боеприпаси. Пълна беше с хапчета, картички и снимки. Не, че ги поглеждаше, но сигурно се боеше да не ги изгуби като всичко останало. Преди беше очарователна, сега на нищо не приличаше. Хвалеше се, че има много ухажори, а пускаше на пияници. Караше я да се срамува от нея. Всички в училище знаеха каква майка има. Пълни глупаци бяха, ама я подиграваха. И момичетата бяха глупаци. В мъжки род. Само цепките им ги правеха жени. Иначе ни циците им цици, ни в душите им онзи топъл хаос, който изкушава, поощрява странни мисли, способен е и на жестокост, но и нежност, а на грубост – никога. 
Като пораснат или ще станат...


Целият разказ

Много ми хареса постинга на kass Лудост.
В този смисъл предпочитам да съм луд и за щастие, май съм;-) 
А така и отговорих:

sparotok е човек, който не се бои да мисли оригинално.  В България това е рядкост и дори да е само заради това, той е изключителна ценност, каквато някои хейтъри от тези, които му се нахръврлят, не могат да бъдат.    И за да не ми се обиди някой, който съм нямал предвид, като съм споменал хейтърите, този път ще кажа и конкретните хора за които говоря: Тройният, Рустам, Джойси.    sparotok притежава дарбата да мисли извън догмите. Да търси и да открива.    Има и нещо друго, той е надарен с рядка харизма: презвиква интерес. И убеден съм, че през времето в което е публикувал в блог.бг. е запалил поне сто човека и са се заинтересували от българска история. Между тях има и такива, които в последствие може да са подложили на ревизия тезите му, дори да са отхвърлили някои от тях, но за да стигнат до там, получили са вдъхновението именно от него. Има и други, които са се запитали: "това, което са ме учили вярно ли е", дали са открили отговорите или не, при него или другаде, не се наемам сега да коментирам, но при всички случаи и душата, и разума им са различни, по-богати са.    Защо е обект на толкова нападки? Не се съмнявам, че има и несъгласни с него, такива, които историята ги вълнува. Занимаващите се с наука, понякога са емоционални. Все пак те търсят истината. Залогът е прекалено голям. Но нападките срещу  sparotok не са само от такива, ако бяха само от такива щеше да е нормално. Дори, може би, полезно.    Лошото е, че повечето нападки, по-сериозните /истински гадните/ идват от един друг контингент.  sparotok е популярен, а самата популярност дразни такива. И независимо дали пише за история или пишеше за космос, за изкуство, за философия, за живота като за живот, пак щеше да бъде мразен от същите. 
Лесно може да се провери. Кои превръщат в смъртен враг, всеки, който с постингите си и интересите си спечели малко повече обич. Всъщност, всичко си казала и то доста добре. Поздрави. 


 

 Докторът наистина е доктор, не че ще повярвате. Но ако преди две години не беше трампил дипломата си за чифт продънени кубинки, щях да му кажа много, много сърдито да я използва за други цели, за които е необходима ненужна хартия.

Не може да съм бил болен, не. В никакъв случай.

Аз не се разболявам. Никога. Забравил съм технически как се боледува. Както съм забравил как се люби, как се пише, как се чувства дупето в нови гащи, как се държи бръснача и още какво ли не.

От края на двадесети век не съм боледувал. Но тогава още си имах дом, имах и работа, при това май не печелех зле. Но и какво е зле съм забравил. Иначе отдавна щях да умра. Не че не исках, когато те ме напуснаха. Жена ми и невръстното. Беше на три. И името съм му забравил. Помня обаче, че е момче. Не ме разбирайте погрешно. Радвам се, че си тръгнаха. С мен щяха да стигнат до никъде. Не че не си обичам живота. Напротив, обичам го. Това не забравих как се прави. Да обичаш живота си е вродена дарба. Който си го може, може си го. Но този живот просто не е за тях.

Онзи ден просто бях неразположен, това е. Вярно, навън беше сигурно сто под нулата. Стоката в мола беше тъй замръзнала, че ми наряза пръстите, докато я прибера. А кожата ми е толкова дебела, че и нож трудно би я наранил. Можете да си представите какво е било.

В кой мол пазарувам ли? Ами това трябваше да е черна шега. Моя и на доктора. Така наричаме боклукчийските контейнери. Но с течение на времето и нарастване на благосъстоянието ни се оказа, че молът си го бива. И не е никаква ирония, че го наричаме мол. Всичко се намира в него. От технически характеристики на стенобитни машини, до стари радиоапарати, фотографски принадлежности, понякога - доста прилично облекло, марков алкохол дори.

Правя се, че не обичам да използвам храната, но това е за пред доктора. Пък и все ще предам старо желязо или ще пробутам някоя вещ за кинти на колегите и ще си купя сирене и хляб от по-скромен магазин. Знам, че докторът ме лъже, като ми каже, че това или онова е купено и мога спокойно да ям. Но... правя се, че му вярвам. Така ми изглежда по-достойно.

Да си кажа правичката обаче....

Целият разказ