В същият материал, на друго място Нешка Робева е наречена "маргинал".
Душици непрокопсани, знаете ли значението на тази дума? Да не би вашето "общество" да я лиши от маргинализацията.
Ако десетилетия наред сте създавали гордост за девет милионен народ, ако сте се представили добре пред цял свят, тогава няма как да се говори, че сте формирана от изолация личност. Нешка Робева вече е създала СВОЕ общество и не на нея й липсва вход към вашето, а на вас ви липсва вход към нейното.
Но сега ще пиша не за Нешка Робева, а за Милен Русков.
Шапка му свалям. Не само за таланта.
Той гали душата, усмихва, въодушевява; привлича като магнит публика; завладява.
Знаете ли какво е "електричество" в театрална зала?
Уредът, който най-точно отчита успеха на едно произведение.
Електричество, което излъчват зрителите. Стига да има какво да предизвика изблика. Милен Русков го прави.
Браво на Милен Русков, че сега, когато разполагащи с влиянието на публичното пространство хора, създадоха клишетата за „интелигентния евроатлантик: притежаващия всички ценни качества, универсален човек“ и „глупавия, необразован, беден, излишен и прост работник, който е копейка, антиваксър или с все нещо несъгласен с „интелигентния евроатлантик“, Милен Русков не се отрече от идеите си.
В крайна сметка, доказа, че достойнството е независимо от клишетата, от пропагандния модел на обществени порядки, а личността е способна да бъде себе си. И с греховете си. И със своя бунт. И с мястото си, което може да е извън всяка обществена клетка.
Браво на Милен Русков, че беше сам, че гласът му не се чуваше, че не се подаде на суетата, че творчеството и духа за него бяха повече на практика от всяко социално изкушение.
Браво, че сега взриви гнева на джуджетата, за които имам вест: Никога, никога, никога няма да създадете нещо носещо дори 1/10 от стойността, която създаде той. Винаги ще сте фанатичните преподаватели от Берлинския университет, които са хвърляли Ремарк и Томас Ман в пламъците, отдавна са забравени и не са оставили нищо по-значимо от пепелта по ръцете си, а авторите на изгорените книги четем и днес, и ще се четат докато свят светува.
И с какво толкова раздразни „отвореното“ (особено отзад) общество?
Първо: че не е на хранилка при тях и не слуша какво бандата им решава.
Второ: че в спор във фейса си позволил грубост, спрямо техен човек, като че ли те са най-уважаващите чуждото мнение и не измислиха те неологизми като „рашисти“, „ватници“, „копейки“, а помните ли какво викаха „правилно ориентираните мъже“, които замеряха с факли момичетата застанали пред Паметника на съветската армия. Да ги цитирам ли? Ако много желаете, нататък ще замълча, че да не ме изкарат, че и аз се заканвам.
Уважавали личното мнение на Милен Русков, той не уважавал чуждото.
Защо извадихте само неговите думи, а не и „мнението, което не уважил“?
Ваденето на думи от контекст са винаги признак на дребнава интрига. Но достатъчно е да се прочетат вашите източници и изречения от рода: „Милен Русков се оказа голяма „копейка“, за да се разбере къде ви стяга чепика.
Не е реакцията на този талант, а са неговите убеждения.
Има защо да му завиждате.
Освен неизмеримо по-талантлив от вас има достойнството и своята позиция.
"Предупреждение КЪМ бъдещето" ще изглежда така: Warning of the Future.
Ако искаш да кажеш:
"Предупреждение ЗА бъдещето" ще изглежда така: Warning of the Future.
Тоест: няма да има никаква разлика, но чрез други езикови и логически механизми ще се разбере, за какво предупреждение иде реч.
В българският обаче разлика между "към" и "за" в конкретния случай има.
Ако е "към" то означава, че е адресът на отправеното предупреждение е някъде в ненастъпилото: децата, които ще бъдат родени; внуците, които ще се появят след тях, следващите и следващите; към техните учители; към техните артисти, писатели, пазачи и т.н. тоест - всичко онова, което съгражда тяхното настояще.
Ако е "за" то означава, че адресът са някои, които живеят сега, а бъдещето би могло да е опасно за тях.
Хубаво нещо е езикът и правилната му употреба.
Без език...не мога да си представя света. Нито пък мога да си представя свят без език.
Без правилната му употреба, мога да си представя свят - идиотски е.
Warning of the Future!
Моля ви, внуци!
Умолявам ви! Опазете логиката и смисъла в езика, независимо кой език ползвате.
Този крясък, дори не е зов за помощ, защото този тип не е търсил никога помощ – той се бои от такава; на всяка цена иска да запази своят инквизитор – призракът, който го мъчи, защото без своят мъчител, той не се възприема като разумно същество.
И ако става въпрос за талант – всичко това би го възвисило, защото изстраданите творби са спасителни за милиони; създават свои школи; свое мислене и понякога лекуват цели общества. Но когато опитът за творба е слаб и досаден и представлява единствено и само неприятен писък в публичното пространство, а авторът на този шум се държи по-неприятно и от стиховете си, тогава е налице само една досада, на която най-добре да не се обръща никакво внимание.
Ако изобщо това е възможно, защото авторите на тези измъчени глупости са агресивни и безпардонни. Те по всякакъв начин се натрапват, успяват да накарат „минувачите“ из виртуалното пространство да им обърнат внимание.
И ако след като все пак те е накарал да му обърнеш внимание, ако си по-дълбок читател и не си развил устойчивост (на съдебен патоанатом, психиатър или следовател), е много вероятно да повърнеш, защото нещастникът иносказателно се изповядва, без да го желае; мисли си, че играе роля и разказва онова, което иска хората да знаят за него, но открива много по-надълбоко. Там където сам не иска да надникне.
Изповедта му може да предизвика сардоничен присмех и поне според мен, това е най-добрата реакция, защото да съжалиш същество въздигнало самО в култ своята уродливост е твърде деструктивно.
В blog.bg има един мизантроп, явно вживяващ се в ролята на римски трибун. Интонацията му и поведенческия модел напомнят наивистичен образ на такъв, типичен за холивудските продукции от 60-70-те години на миналия век, в който „великия ритор“ стъпил с единия крак на нещо си, размахал една ръка и открил под тогата си космати гърди упреква я цезаря, я християните; я призовава Картаген да падне.
Обикновено спами в коментари на разрешили да се коментира без модерация блогове. Това разбира се е начин да излезе от дълбокото капсулиране и да му бъде обръщано внимание и той работи упорито в тази бразда. В коментарите му е засегната бегло и основната тема в конкретния постинг, но обикновено се говори за още какво ли не; размесено в една трудна за смилане логорея, в която най-същественото са клюки за този или за онзи живот, нямащи нищо или почти нищо общо с действителността, а са продукт на едно скучаещо и измъчено със собствената си равносметки съзнание.
Нещо като дежурните клюкарки насядали почти пред всяка жилищна сграда, но ако там става въпрос за едни социални модели, уморени от дългия жизнен път и множеството си заболявания жени, които все пак подхождат с известна критичност и към себе си и все пак се опитват поне да подражават на традиционните ценности (за каквито претендират), тук става въпрос за мистификатор, вдигнал пръст за да сочи, само за да отклони погледа от себе си. Не, че някой го гледа. Не, че не иска да бъде видян, но е дълбоко ужасен от мисълта, че може да бъде видян по-дълбоко от това, което иска да открие.
И несъзнателно го прави с некадърния си стих.
Нещастникът си избира за профилни снимки римски трибуни, стоици. Последното, с което един стоик ще тръгне да се занимава, това са клюки и сплетни, измислянето на легенди за нечии личен живот. За Сенека се говори какво ли не, в някои художествени произведения е пародиран (между другото почиващи на реални исторически документи) е описан като страхливец, в други – близки до духа на „Писмените беседи“ - на мъдрец; най-вероятно истината е „някъде там“ по средата; човек със слабостите си и именно с това, по-величествен от всичките си идеализирани образи. Защото „обикновения човек“ е понесъл по-тежко страданията, които често понасят необикновените личности.
Марк Аврелий – няма как, той е бил далеч по-близо до официалния си образ. Философът, водач в духът на Платоновия идеал.
И сега, представете си в тази редица нареден един кряскащ и давещ се в собствената си словесна диария нарцистичен тип, занимаващ се с последното, което би занимавало стоиците – надничане в канчета, ровенето под чаршафи в търсене на съмнителни петна, при липса на такива – измислящо ги.
Прибягващо често до заплахи, а да се отправят анонимно заплахи чрез глобалната мрежа, освен проява на страхливост си е и омраза към всяка смелост.
Но какво се крие зад този поведенчески модел?
Стигаме до бездарния стих, в който е писал как „малко пиле кълве от ръката му“, да – друго е търсил да каже с „великата си метафора“, но простичко и ясно е заявил как мастурбира, чувствайки се нещастен от размерите на своята мъжественост.
Нататък говори как някакъв хлебар мачкал мозъка му. Докато „малкото пиле кълве от ръката му“ и тук разкрива един много, много тежък епизод в детството си, в който вероятно е станал жертва на сексуално насилие.
Кой е бил насилника?
Отказвам се да гадая, макар може да се предположи. Всъщност – версиите са много. При всички случаи - човек за разстрел.
Резултатът от извършеното преди десетилетия престъпление е развитие на агресивност, психовампиризъм и нещо по-ужасно: писане на толкова бездарни стихове, което е обида за цялата поезия и издевателство над словото българско.
Има една-единствена полза от тази брутална грозота. Показва ясно, че творчеството ни може да ни разкрие много по-дълбоко, отколкото подозираме и трябва по 100 пъти да преценяваме: ТОВА ЗА ПУБЛИКА ЛИ Е ИЛИ НЕ. ИСКАМЕ ЛИ ДА ГО КАЖЕМ ИЛИ НЕ ИСКАМЕ.
Изчакаме до началото на следващата година, па отидем с ръчните колички, на които сме натоварили 1-2 заплати и настояваме: както ни е обещано - сумата да бъде обменена срещу евро.
Присъни ми се нещо такова, не ми стана ясно точно какво се получи, но се почувствах много, много приятно.
Ето това на скрийншота (факсималето) е отвратителното.
Прочетете го три пъти. Не! Прочетете го четири, пет, шест.
Няма смисъл да се чете цялата публикация, аз не го направих. Тези четири реда казват достатъчно. Това суетно, празно съществуване, което се явява и автор на статията е в покруса.
Но не изглежда, че е в покруса от това, че един млад живот, на едно 15 годишно дете е прекъснат, а друг от този момент насетне ще е всичко друго, само не и нормален живот. Покрусата е от това, че авторът се отвращава, че неговата Светая Светих (столичния мол) е осквернена.
Че там където изпълнява видимо ценния за душата му ритуал - правенето на маникюр е омърсена от кръвта на загинало дете.
Няколко реда за реклама на това суетно и безсмислено съществуване, което се явява автор на горецитирания шедьовър.
Мимо - уок разпечатка, едно от милионните копия на праволинеен хомосексуалист, активист, либерал, заемащ винаги "правилната" (разбирайте според американските стандарти "демократична") позиция. Човек, за когото лично не съм убеден, че е действителен хомосексуалист, защото е толкова хомосексуалист заради идеята да бъде такъв, че едва ли му е останало място за естествени сексуални мотиви.
Кресливо създание, което е толкова точно отражение на идеала на съвременната мултимедийна среда, че сякаш не е от плът и кръв, а по-скоро е изрезка от списание.
Сега обаче се е проляла истинска кръв. Мъртвото дете има родители, чиито сълзи са истински, които ще бъдат обвинявани, поругавани, подигравани, че не са си пазили детето, и освен страданието от това, че са изгубили най-скъпото в живота си, ще бъдат и обществено газени.
И една такава реакция, не че е най-вредното в този момент (тя е почти безобидна), такава реакция е просто гнусна.
Нищо повече от гнусна.
Проблемът е друг.
Проблемът е, че ако на този нарцис му личи; горе-долу такава е обществената позиция от десетки години по отношение на всички тези трагедии, но не бие толкова на очи.
Изведнъж избухват, на десетки места, на стотици, дори хиляди, гневни изблици, но във всички тях личи не някакво състрадание, емпатия, а гняв, че стерилните представи за действителността са инфектирани.
И всеки бърза да си изпие "лекарството" срещу тази мисловна зараза, че да заживее отново като преди в своите чисти представи.
Ето до какво удивително коравосърдечие се стига: "нацапаха ми с кръв мола, където си правя маникюра."
И погледнете посещаемостта на тази публикация.
Не, че е кой знае какво, но сравнение с другите на автора си е направо бестселър. Цели почти 200 посещения, когато го четат 3-4 като поне двама, за да го бъзикат. Защо наблягам на тази подробност: защото явно това поведение се харесва.
Това е културата, а тази култура е средата, която създава убийците.
Култура на манипулирани риалитита, култура на преекспонирана простащина, култура на себичност и толериране на падения.
Това е идеалната среда, в която "ловуват хищниците".
Никой не може да ме убеди, че банди от 11-16 годишни деца могат да си правят каквото си поискат в една мутренска държава.
Мутренска държава сме почти от зората на демокрацията. И обикновените хора сме свикнали да живеем в тази джунгла, да оцеляваме, да отглеждаме деца (и по-често те да оцеляват), това значи, че сме развили качества; инструменти за самоотбрана (кучи зъби, бивни, опашки с шипове...стига метафори, знаем какво е инструмент за самоотбрана), т.е. укрепили сме заложбата си за оцеляване, умеем да се борим.
Как пък става така, че в мутренската държава, някакви си дечица - локалите, де - изведнъж се появяват и не можем да се предпазим от тях?
Не ви ли се струва странно?
Как пък изведнъж модата на локалите термоядрено избухва и никнат като гъби?
Без идеолог.
Без общ водач.
И за каква идеология говорим?
Изглежда няма. Защо толкова си приличат?
Това е все едно да ти хрумне да хвърлиш бутилка с бира пред входа на блока и едновременно с теб същото да хрумне на сто човека от квартала ти.
Да ударят по една двулитрова бутилка бира пред входа.
Защо?
Ами ей-така. Защото им хрумнало.
И защо все във вашия квартал?
Абе, на кой му минава през ум да задава такива въпроси. Важното е, че сте извършили кощунство, пропилели сте ценно съдържание. И розовото момченце, дето живее в един от входовете си е намокрило токчетата.
Е, няма как да стане това с бирата. Но вероятността локалите да се развият по този начин е същата.
Единственото читаво обяснение е, че все пак си имат общ идеолог/водач.
Повечето дори не подозират. Те са клетки. Като терористични клетки.
Възприемат се като обикновени хулигани, а не са.
Те са бъдещи войници. По-точно: бъдещи военни полицаи.
От тези, които като избухне войната ще ни хващат по улиците, ще ни прибират в един бус и ще ни пращат на фронта, а дотогава ще бъдат пазени...
И ще умират деца.
Дали цветовете имат нещо общо с руското знаме?
Това е очевидно.
Символиката, която ползва секретаря по отбраната на САЩ е характерна за него.
Ето какво показва чрез облеклото на друго събитие:
Де, да знам. Може специален презерватив да ми е липсвал до сега.
Трябва да пробвам.
Прочетен: 1778 Коментари: 0 Гласове: 14
Последна промяна: 14.10.2025 21:12
Не. Няма такъв ден.
Цяло лято бяха пожарите.
Да, пожари имаше и в Гърция, при това някои доста по-опустошителни.
Но докато тук търсиха думички, с които да застанат пред публиката си, там си имаха техниката, с която се бореха с пожарите.
Ние бяхме беззащитни. Напълно.
Преекспонира се героизма; доброволците и самоотвержените пожарникари. Ни за едните, ни за другите ще кажа лоша дума, но техните възможности бяха ограничени. Разказват се вицове за бригадирското движение, но "доброволците", на които се разчита, когато професионализма трябва да е на първо място, макар да затрогват сърцето имат само символно значение и се явяват като удивителна сред кратко изречение от една-единствена дума: СРАМ!
СРАМ за държава, която не може да защити народа си, защото не е създала условия за професионално ниво на службите си. Подарявахме БТР-и, подарявахме други нещица (официално и неофициално), а в същото време хангарите и гаражите ни се опразваха, но имаше по-лошо, че никой не го вълнуваше риска за народа му, риска за териториите и стабилността на държавата "която управлява", а го интересуваха международни далавери и забъркване в конфликти, които не са наши.
РЕЗУЛТАТ: Неизбежното. Повече опостушения, отколкото ще може за много време напред да се решат и сега започват последиците. Пролетта ще има доста удавени от приливните вълни. Свлачищата ще унищожат обезсилените терени и спиралата ще ни завърти към разрухата.
Още тлееха в пожарите и се разрази ново бедствие в България. Очаквано, понеже и миналата година Плевен (и не само Плевен беше на режим на водата), не се говори много, но вече си има екземи - нямаше как да не се случи; вероятно са доста повече, отколкото може да се научи; скоро ще плъзнат из цяла България, защото без вода не беше само Плевен, а бедстваха над 100 000 човека и още бедстват.
След поройните дъждове, без някой друг, освен природния каприз да е решил проблема - вода има. Друг е въпросът за качеството й.
Но ако пороят разреши проблема с водата за миене, то причини големи поражения из Черноморието, а не биха били толкова големи в една работеща държава, с работещи институции. Да, управляващите пак ще решат, че проблемите са наследствени. Но като гледат какво е и че не могат да решат наследствените си проблеми - да не са се хващали.
Доколко са наследствени е друг въпрос. Но дори да са - това не може да бъде оправдание.
Но най-гадното в цялата ситуация е, че тези тиквинеци, които с безхаберието си хвърлиха България в перманентни бедствия, като че ли чакат всяко следващо и следващо, едва ли не с нетърпение, че да се изтъпанчат по телевизионните екрани и да разправят колко много са направили.
По-нагли същества, по-големи тепегьози едва ли е създала някъде другаде историята, с всичките си недоразумения и фалове. Още малко ще обвинят пострадалите, че са виновни за всичко, което им се стоварва и че заради това, че им изгарят имотите, поглъщат ги в наводнения или стават жертви, сътрудничат на националните врагове и създават трудности на единствено загрижените за тях управляващи.
След геройската им изява в ефира, следват описания на лошия живот в Русия и това, разбира се, трябва да утешава хората, които даже не знаят ще намерят ли подслон през нощта.
И докато все още нищо не е решено, избухва следващо огнище, в което е много вероятно да се развъди епидемия - "европейската ни, просперираща столица" - затрупани в боклуци улици и вероятно ухания, каквито и в Плевен не можем да помиришем.
Виновни се оказват пак някакви си имагинерни лица - мафия, балкански синдроми, ако не дългата ръка на Путин, то коравосърдечието на копейките, които не са се втурнали задружно да се борят със софийския боклук, а са оставили красивите и интелигентните да си правят селфита до чувалите.
Е, имаме си утеха: зле сме, ама има по-зле и от нас. 80 % от руснаците ходят във външни тоалетни. Това е най-съществения проблем, който трябва да се обсъжда, когато народът бедства с месеци.
Влакът от София към Варна тръгва в 23:00 ч. хващам го в 01:53 от Плевен.
Слизам в Горна Оряховица. Имам малко повече от 2 часа до влакът към Стара Загора. Със Саблезъб съм, както вече наричам шосейката си. Ще използвам времето за да потичам с него из Горна Оряховица и Лясковец. Предпазлив съм и съм сложил три фара и два светещи стопа. Помня едно нощно каране из Горна Оряховица - релефът е интересен. Постоянно има издигания и спущания, настилката е с тенденция да бъде добра, но все има участъци, на които се извършват някакви ремонтни дейности и са покрити с чакъл.
Но не бързам. Не гоня влак, а обратно - един вид убивам време.
Странно нещо е човека: уж всеки се бои от смъртта, а на всеки се случва да "убива времето си". Е, в случая използвах фразата "убивам време" механично, просто така и не много точно, защото, ако не приемем, че всичко, което правим е "убиване на време" ("развлечение" както го нарича Блез Паскал) то тази кратка нощна разходка из Горна Оряховица и Лясковец си имаше смисъл за мен. От една страна, продължавам да свиквам с шосейката, да лекувам страха си от падането и катастрофата, а и да "загрея" за по-сериозната част от велосипедният ми тур. Освен това нощното колоездене е и голяма естетическа наслада. Като, че ли светът е отлетял в космоса, а градът е ненужната му кожа, която като змия е захвърлил, а ти летиш по нея, наслаждаваш се на шарките й и мечтаеш.
Въпреки, че има и други будни, те приличат на призраци, като теб.
Няма по-добро медитиране от нощното колоездене.
Горна Оряховица и Лясковец са едно от малкото населени места в България, които са табела до табела. Свършва единият град и започва другият. Всъщност, аз се сещам само за още един пример. Селата Горни и Долни Вадин край Дунав.
Точно на време стигнах, че да хвана втория си влак за нощта. Към Стара Загора.
И понеже вече се бях настроил медитативно, състоянието ми продължи с други средства. Вагонът беше много топъл, полупразен. Някои се бяха излегнали на цяла седалка и си взимаха нощната дрямка, но аз бях по-бодър, отколкото сме в ежедневието. В ежедневието, когато сме забързани и съсредоточени, изключваме за всичко останало, освен за предстоящата си задача. Всичко, което вършим в този момент си е един сън, който свършва, за който забравяме, защото се прилива със стотиците и хиляди подобни.
В състоянието, в което се намирах си бях оставил една малка идея за време, с което констатирах къде и кога съм: колко часа е и докъде е стигнал влака. Но по-голямата част от мен беше извън времето, в едно разлистено пространство, в което се срещаха спомените ми и изживяванията ми и преминавах по кратки пътища между едното и другото. Макар да пътувах във влак все още бях овладян от приятното ми колоездачно чувство, което бях пробудил в Горна Оряховица.
Следваше изрева зад прозореца, а за мен изгрева е една от персонификациите на Непознатата, макар и на тази географска ширина нямаше как да го видя ярък и огнен. Зад прозореца ставаше по-светло, виждаха се вече горите, скалите, пробягването покрай някоя пропаст, преди да влетим в тунел.
В Стара Загора нямах много време. Та в Стара Загора на гарата, застанах на коловоза за да си хвана влака към Димитровград. Закачливо изкушение ме пощипваше и това кратко време, всъщност ми се стори доста дълго, защото всеки момент можех да се предам на "дявола" и да тръгна само на колело към целта си. Нямаше да е недостижима. Не знаех какъв ще е пътя, но в крайна сметка, ако бях тръгнал от Стара Загора в този ден велопоходът ми щеше да е 70 и няколко километра. Най-големият ми е бил 175. Но все пак имаше много фактори, заради, които тази идея, макар и много чаровна, не биваше да ме изкуси.
Лявата ръка още ме боли. Понякога по-малко, но такова натоварване щеше да й дойде в повече. Вече наближават четири месеца от падането ми по шосето край каньона към Горталово. Ползвам ръката, но още си боли. Духаше и много вятър, а всеки колоездач знае, че вятърът е забавен, но не е никак добър приятел. Не се знаеше и как ще се измени времето, изглеждаше и дъждовно. По-късно наистина преваля, че даже ме и наваля.
Постъпих разумно, че са качиш на влака към Димитровград, но дори 5 минути да беше по-дълъг престоят, щях да съм препуснал със Саблезъб.
Не вярвам в съдбата, но получих награда от нея.
Бих я нарекъл Непознатата, но не, не, не. Изобщо не приличаше на нея.
Просто беше едно много, много, много чаровна и много млада жена.
Кондукторката. Обикновено кондукторите са в последното купе, където често, без да имаме запазени места сядаме и ние - колоездачите, че да сме по-близо до колелото. Изобщо - изключих факта, че това е служебно или (полу)служебно купе.
Разположих се докато момичето проверяваше влака, малко по-късно тя се появи, попита дали може да си остави нещата, после седна. Заби поглед в нейните си дела, аз в моя телефон.
Случи се малко като в разказите ми.
Имаше нещо много познато в нея. И неусетно потока ме повлече, търсих я сред спомените. Съществуваха две еднакво реални реалности: че се познаваме много добре, че никога не съм срещал подобна.
Разбира се - второто беше вярното. Това момиче е сигурно с години по-малко от сина ми. Няма как да съм я срещал в минало, когато не е била родена, но тя беше обобщения на черти останали в миналото ми. На вини, на пропуснати шансове, на житейски уроци, на преди и на нещо незавършено.
Тръгнах към тоалетната, тук влака подскочи и...добре, че не си бях свалил каската. Така се ударих в един от ъглите, че най-малко щях да имам цицина. Стана ми смешно като си представих надписа: "Уважаеми пътници, качвайте се в БДЖ с каски за шосейни велосипеди."
Като се върнах в купето подхвърлих на момичето, че работата им си е екстремален спорт. За миг не ме разбра и ме попита по-скоро с поглед, отколкото изричайки: "Моля?", та със смях й разказах, усмихна се и тя.
И започнахме да говорим за велосипеди. Оказа се страстен колоездач, любител на шосейките. Обичаше да пътува. Не й беше само работата. Четеше се в лицето й. Имаше някакво момчешко очарование, приличаше на някой приятел от училището. И сега разтълкувах усещането си от началото.
Усещането за познато, не беше свързано с женската й красота, колкото и красива да беше. Имаше нещо пламенно, авантюристично и много чисто. Разказвахме си приключения, говорихме за екскурзии; препоръчах й Кончето, казах й, че е за нея; казах й, че заради възрастта си и някои здравословни проблеми не мога да кача и Вихрен, и Кончето за един ден. Казах й, че тя може, защото е млада, защото личи.
После за рисковете при колоезденето. И тук за пръв път се усмихнах на себе си, на неволната си и доста смешна проява на криза на средна възраст. Стана въпрос за спукани гуми на път и започнах да й разказвам за спуканите гуми край Летница и как...СИНЪТ ми ме взел с колата.
Като стигнах до мястото, в която трябваше да откъртя от устата си думата СИНЪТ МИ ми се стори, че трябва да откъртя канара. Толкова голям, че ме взел с колата. Значи съм...
Че то не се ли вижда?
И от този момент ми олекна. Това е: стигаме една възраст, в която не искаме да си признаем. Разговорът беше душевен, като хора, които се срещат във влака, но намират прилики. Тя беше млада и очарователна. Аз, най-вероятно по-възрастен с някоя година и от родителите й. И това си е нещо нормално. Но не друго, а чистата суета, че пред тази Очарователна алегория на младите ми години, трябваше да призная пред себе си, че съм стар.
Комично и трогателно. Ето ти го още едно кътче в себе си, което посетих при това пътуване. Пожелахме си всичко хубаво и слязох в Димитровград.
Имах билет за още един влак: от Димитровград до Хасково, но беше излишно да го използвам. Тръгнах със Саблезъб по посока Добрич.
Село Добрич, Хасковско, а не град Добрич, Добричко.
Формалната цел на пътуването ми беше Добричкия манастир "Успение Богородично".
Първо: шосето към Хасково. Колкото и широко да беше, не всички шофьори спазваха отстоянието. Доста ме засмукваха, а и вятърът започна доста да ми пречи. Допълнително си бях създал затруднения с големите пайкинги. Велосипедни чанти. Замислени са така, че да бъдат много компактни и удобни. Не можех да не ги взема, защото времето беше променливо; пътуването дълго. Трябваше да взема някое друго енергийно блокче, да свия поне още една връхна дреха, като прибавим и четирите ми телефона (защо 4, по-късно ще обясня), портфейл с документите ми и парите в малката велосипедна раница, всичко не може да се побере. Трябваше да взема или по-голяма раница или да избера пайкинга. По-голямата раница щеше да ме затрудни повече, защото променя самата стойка, а тя е много важна, когато си на шосеен велосипед. Разбира се - и пайкингите не са му много в духа, те са по-скоро за гравела, но и аз съм по-скоро гравел-колоездач с шосейка, отколкото шосейкар. След малко ще пиша и за разликата. Лошото е, че пайкингите са обемни и като духне вятър са като платно, което го улавя.
След скоростният път към Хасково обаче започна истинското предизвикателство на трафика. Макар да изглеждаше второстепенен, пътят към Добрич си беше меко, много меко казано - доста оживен. Имаше завои. Не кой знае колко, но имаше. Имаше издигания и спущания. Не кой знае колко, но имаше. Имаше и дупки. Не кой знае колко, но имаше. По толкова оживен трафик по такъв път се придвижвах за първи път. Значително по-оживен от пътят към Пордим, където ме отнесе онази кола и не толкова, колкото по пътя от Ловеч към Деветашката пещера, но там си беше поне по-широк. Не знам защо ме болеше повече ръката, отколкото при предишните две излизания (Деветашката пещера и Тученица) и като прибавим и вятъра - няма смисъл да казвам, че си е било приключение.
За щастие имах доста време (над 4 часа за под 40 километра) до влака от Хасково, с който щеше да започне обратното ми пътуване. Усетих ли, че става много опасно; контузената ръка вече не ме държи, а идещата зад гърба ми колона ще ме засмуче - слизах и ходих пеша.
Това пътуване си беше чудесен тест и упражнение за интуицията ми. Без да поглеждам назад, само по звук и усещане трябваше да сляза бързо от колелото и да мина още по в дясно. Имаше си и моменти, в които просто си ми беше приятно да ходя. Обичам по време на велопоходите да го правя.
И тъй, по някое време чух: "Има ли някакви проблеми?".
Тих и недоловим като призрак зад мен се беше появил...мой двойник. Истински шосейкар, но с почти същото колело и почти същия екип. Все едно бяхме от един отбор. Попита ме, дали няма проблеми, че вървя пеша. Казах му, че няма, поздравихме се и той си продължи напред. Скоро се стопи в далечината. Направи го съвсем небрежно. Без да е показал каквото и да е било напрежение. Та, това е истински шосейкар, а аз съм екскурзиант с колело, който по мъничко опитва от този прекрасен, екстремален спорт.
Едва когато се отклоних към манастира, дадох на педалите пълна сила. Пътната настилка не беше добра за шосейка, но ако и тук не надуя - не заслужавам колелото си. Параклисът не работеше, нямаше жива душа.
Би приличало на декор, ако не се усещаше духа на това място. Пронизваше под костите, обземаше те. Нещо по-възвисено и от красотата, спокойствие, което поглъщаше и те правеше по-голям.
За жалост - векторното време ме пришпорваше. Трябваше да прехвърля картата от единия на другия телефон, ако не искам да оставам без JPS. И сега ще кажа за четирите си телефона, които мъкнех в себе си (ако прочете онзи шосейкар, който ме подмина ще си умре от смях, че съм се натоварил с толкова излишна тежест), но ден преди пътуването ми, външната ми батерия - предаде фронта. Знаех, че ще пътувам дълго, трябваше да имам връзка, най-малко за да не притеснявам хората, които ме обичат, а и с JPS ми е по-лесно. Във влаковете понякога има работещи контакти, но по-често не работят. Обрах всички по-стари апарати вкъщи, включително и този, който наскоро сина ми замени с по-нов.
При опит да сложа в него картата ме спря кода. Забравил съм да му го поискам. Както и да е - прехвърлих картата в друг от резервните ми телефони. И се зарекох: не казвам, че ще бъде в следващото пътуване, но скоро да направя пътуване без никакъв телефон.
Някой друг път ще пиша специално по темата, за ограниченията от тези устройства, които още наричаме "мобилни телефони", макар телефона да е най-малката функция, която изпълняват.
Удобства са: да.
Големи.
Все още помним и времето, когато бяха лукс, ала не помним времето, когато се превърнаха в задължителни, дори и за тези, които нямат никакви материални луксове, дори няма къде да се скрият от дъжд и мраз.
Някой ще ми каже ли: има ли един-единствен документ, който да попълниш, без да си оставил мобилен номер.
Това вече не е удобство. Това вече си е робство.
Но казах, че ще пиша друг път по тази тема. Реших да продължа към Хасково хващайки пътя през Клокотница. Там е била някога "втората" Асенова крепост. Все още има табела на мястото, но няма да я търся. Като асеновградчанин, който е живял под "нозете" на първата, нямаше как да подмина този маршрут.
Преди Клокотница минах през Каснаково. Тук съжалих, че не можех вече да си удължа времето с 4-те километра (отиване и връщане) до Светилището на нимфите и Афродита и 20-тината, 30 минути, които щях да изгубя разглеждайки и снимайки, но после трябваше да гоня времето, а не знам що за трафик още ме очаква. Беше започнало и да капе.
Реших да мина през Клокотница, защото някога там е била някога "втората" Асенова крепост. Все още има табела на мястото, няма да я търся, но като асеновградчанин, който е живял под "нозете" на първата, нямаше как да подмина този маршрут.
За крепостта в Асеновград се говори, че не е била разрушена от гърци или от турци, а от местни. Вземали са камъни за къщите си. Тук има спорове, но пък си е било често срещана практика в миналото, когато е имало недостиг на материал. Взимали са се камъни от частично разрушени крепости, а и не само крепости.
Как ли е изчезнала "втората" Асенова крепост?
Малко след Клокотница наистина ме хвана дъжд. Кратък, не кой знае какъв, но намокри настилката, а вятърът стана много, много по-силен и от онзи, който ме притесняваше преди това.
Все пак стигнах навреме в Хасково.
Оттам, хванах си влака към Димитровград.
От Димитровград към София.
В нощните влакове винаги си има "дежурен пияница", като назначен е. Говори силно, понякога пее. На пътуването ми бяха двама украинци. За пръв и последен път видях украинци на влак, иначе ги виждам по всички курорти.
Бях със спортната фланелка "Rus" с двуглавия орел. Ако обърнете внимание на снимките ми под Вихрен ще я видите. Ха, да се почувствам неловко в тази ситуация и онези пияници "отрезняха" или поне много бързо разбраха, че си нямат работа в моето купе.
Този път пътниците нямахме такъв късмет.
Първо: влакът не беше нощен. Второ: беше от германските, които са доста луксозни (за българския БДЖ стандарт), но не са с купета, а цял салон. Трето: "пияницата" не беше стандартен.
Иде реч за младо момиче.
Иде реч за красиво, младо момиче.
Иде реч за червенокосо красиво, младо момиче.
Започна се почти невинно. Само силно говорене по телефона, съпроводено с много ругатни, емоционални изблици, което изглежда нямаше да свърши. Свърши - "луксозния за българските стандарти немски влак" имаше контакти, но контактите не работиха и буйната хубавица не можа да си зареди телефона, чухме всички, как казва, че по-късно ще се обади, понеже батерията й падала и нямала къде да зареди телефона, но заяви (така, че всички да я чуем), че ще си отвори следваща бира. Направи го. И от този момент нататък - хвърчене назад-напред хилене, рев.
Не, не е оскърбила никого. Напротив, когато започваше да говори с някого, а тя не пропусна човек към който да не се обърне, ставаше учтива.
Преди да е чула отговор, забравяше за какво го е питала, обръщаше се на другата страна и ново настроение и...сюжетна линия.
И тогава се спасих! Реших, че съм на театър.
Да, на театър. На моноспектакъл. Точно така.
Режисьор му е Ованес Торосян.
И тогава: досадата се превърна в истинска наслада за сетивата. На моменти чак настръхвах. Идеше ми да ръкопляскам. Имах чувството, че преди да е стигнала в София ще се поклони, вратата към другия вагон ще се отвори и ще излезе Овата. Двамата ще се хванат за ръце и ще се поклонят, а публиката ще ги облее в аплаузи. Трябва да се направи представление във влак. Трябва. Постановката беше великолепна...
Ако беше постановка!
Ще се извиня (и на нея задочно) и на всички вас, ако прозвуча морализаторски, назидателно, но неволно сравних нея, с онази другата - кондукторката от влака Стара Загора - Димитровград. Бяха почти на една възраст.
Еднакво красиви.
Червенокосата фурия по-добре добре докарана. Все пак първото момиче беше в униформа, която й отиваше, но униформа. Подчертавам хубавото облекло на малкото скандално създание, само за да почертая, че не е била от ъндърграунда.
Съмнява ме да е била и от хай лайфа, защото не би се возила на влак.
Не, че бих се учудил и момиче от хайлайфа да се качи на влак, особено след като съм видял да пътуват с влак в България дори украинци и все пак е много, много малко вероятно.
При всички случаи беше интелигентна и учила, говореше много свободно, перфектен английски преди да остави телефона.
Последният човек съм, който има право да я упрекне. Последният.
Скандалното й поведение е бледа сянка на онова, което аз съм проявявал на нейната възраст.
И все пак, когато напълно неволно я сравних с другата млада жена, почувствах, че ми премалява, защото виждах какво може да прави единия и другия с живота си.
И няма значение колко добре говори чужд език или каква служба има, а колко обича себе си и колко уважава околните; какво го увлича в себе си и как...се усмихва.
От една страна - да. Когато си представих, че е театър ми хареса, много ми хареса и сигурно, ако нямаше такива хора, животът нямаше да е толкова интересен (нали животът е театър), но от друга.
Ако първата ме накара да съжаля, че не съм вече млад, втората ме накара да се червя от собствените си младини!
Още веднъж: извинявам се за морализаторския тон. Не казвам, че съм прав, но така се почувствах.
Въпреки, че ако първата само за миг взех за Непознатата, втората беше като изрязана от Непознатата. И като визия, но и не само, защото отговаряше напълно поне на една от множеството трансформации на непознатата, които съм описал.
На гарата в София се отказах от краткия велотур. Беше студено, аз - поуморен. Предпочетох да си хапна, пийна едно-две кафета и стана време да хващам влака до Плевен.
Влакът от София към Варна тръгва в 23:00 ч. хващам го и стигам точно в 01:53 в Плевен.
Много емоционално и богато на впечатления 24 часово пътуване.
Чувствам крилете му. Как пляскат; знам, че това, което чувам не е чуруликането му, а мои мисли, но прилича на чуруликане на...сърце.
А би трябвало да го чувствам не като птичето, а като клетката. Като клетката на възможностите ми; ограниченията ми, но не - то е птичето.
Научих се да нося кафеза в ръка или като кръст, без да ми тежи.
Още търся описание на чувството, когато започнах да се опомням в интензивно в кардиохирургията на Втора клинична база в Плевен.
Минаха осем години, а помня усещането.
Не, не страх за живот, а усещане за загуба на чувство за безсмъртие. Странно звучи, нали? За какво чувство за безсмъртие говоря? Не съм ли знаел, че ще умра?
Знаел съм, разбира се; погребал съм майка, погребал съм и приятели, и още много хора, които съм ценял. Описвал съм смъртта, виждал съм я. Но до онази мартенска сутрин, в мен имаше едно дете, на което му се струва, че времето пред него е много, че има за всичко: да пише, да люби, да греши, да се бори за каузи, да страда, да губи; макар на 47 имах чувството, че животът е пред мен. До тази сутрин, до тази сутрин...
Човекът, който излезе от кардиохирургията, не беше същият, който влезе; онзи, който влезе беше изгубен и завещал спомените си и начина си на живот.
Той беше победен. А аз трябваше да свиквам с това чувство.
Реших да живея вместо него. Заради напразните му надежди, заради наивната му вяра, заради чувството му за безсмъртие.
Когато обаче ме опре страх, с вилицата си, в гърлото или когато ме стегне гняв; или когато съжаля за нещо...без което може; когато се почувствам апатичен; когато си помисля, че нямам сили: за тази тренировка, за тази задача, за този преход, за този, за този, за този...си спомням онази стая в кардиохирургията, която все ми прилича на космически кораб, който ме отнася другаде.
От три седмици тренировъчния ми сплит е доста тежък. Пробвам да тренирам два дни (седмично) за крака. Вчера правих предна част, днес - задна. Машината за сумо-клек, машина за хип-тръст, екстензия, лег-преса, после четири типа машини за изолирано натоварване на задно бедро. Всички упражнения 4 серии по 15 повторения. И това след вчерашния ден и клековете на два вида хакен машина, български клек, машина за изолирано натоварване на предно бедро. Доста яко. Но след 6 години труд. В началото ме беше страх, много ме беше страх. И основателно. По време на всяка тренировка имаше момент, в който си мислих, че няма да мога да изляза от залата. Макар натоварванията бяха далеч, далеч, далеч по-малки. Вече не е така.
Но два дни крака са си два дни крака.
Като излязох от залата и видях хубавия ден, започна да ме изкушава мисълта, че мога да покарам колелото; имам си две-три малки дестинации за такива дни, в които първо съм тренирал.
И все пак ми се струваше, че този път ще ми дойде свръхсилите. Седнах пред компютъра, видях постинга на съблогъра Венцивалери (който ме защитаваше) и разбрах, че пак е идело реч за мен и за моето колело.
"Ама как така, какво си позволява тоя, нали е болен, как не го е срам. Лъжец такъв. Мерзавец. Копейка. Необразован. И кара колело."
Проблемът на тези хора не е, че аз спортувам.
Понякога чувствам сърцето си като птиче в клетка.
Проблемът е, че те не го правят.
Понякога чувствам сърцето си като птиче в клетка.
А имат нужда. Сериозна нужда.
Само, че се иска още нещо, което им липсва. Няма да казвам какво е то, но наистина много им липсва и съсипват малкото, което им е останало.
Вместо да направиш нещо за себе си, да похулиш друг, който го прави. Това изглежда по-лесно, но е гибелно.
Понякога чувствам сърцето си като птиче в клетка.
Стана ми криво. Не точно заради мен, а заради това, което съм и всички, които са като мен: сърдечно болни, лесна жертва на всякакви конспиративни теории в махалено-клюкарски мащаб. И понеже и без друго ми се въртеше в главата, завъртях педалите.
Денят прекрасен, разстоянието не е голямо, но се получи хубав излет, който посвещавам на Венци Валери. Към Радишево - Тученица има един път от гробищата на Чаира нагоре; втори по страничните пътища край хотел Орбита, трети и изглежда официален по този, който реших да мина. Отклонението е доста преди Орбита. Доста стръмно беше на моменти. Минаваше напред-назад кашлящ страховит Камаз заемащ почти цялото платно. Настилката, обичайно-българска - не е за шосейка. Само, че и без друго бях стигнал твърде бързо дотук - имах много време. Слизах, дишах, радвах се на многоцветната есенна картина.
В Радишево минах покрай плочата на Пирогов и си казах, че на връщане ще я снимам. Около Плевен е пълно с руски паметници. Как да не се ядосват русофобите, като виждат някакъв, който не само щъка насам-натам с колелото (вместо да слуша БНР), че и после разказва.
Как да е, подминах го и там ми беше грешката, както си ми остава и дължимата следваща разходка до близкото Радишево. Пътят към Тученица стана особено рискован за шосейно колело. Не бях напомпал добре гумите и подскачах яко на неравностите, от друга страна заради наклона ускорявах и на два пъти бях изпреварен на много малко отстояние от много дръзки шофьори. Все пак този път стигнах жив и здрав Тученица.
Прекрасно е, че по повечето села наоколо се вее българския трикольор на всевъзможни места. В Тученица е окачен на самата табела на града.
Толкова оптимизъм има в тази композиция!
Като апликация с памук е небето, ако човек си напрегне мъничко въображението ще забележи, че някой все едно прави с ръка (между облаците) знакът на Рогатия The Sign of Heavy Metal.
Това е щастието! Хубав ден, колело и път пред теб.
Но като направих тази снимка батерията ми свърши. Така и не успях да снимам плочата на Пирогов, но Радишево е близо. Мога да го направя даже някой ден след работа.
На връщане се пуснах обратно покрай Чаира. По едно време вдигнах 57 км., реших, че не искам да се самоубивам (пътят е с дупки, гумите ми меки), а имах много, много време в тази приятна вечер.
Днес се навършват 68 години от началото на космическата ера за планетата ни.
На днешна дата 1957 година е изстрелят Спутник 1 (СССР), първият земен апарат изведен в ниска околоземна орбита.
Това разпалва спътниковата криза, изостря се надпреварата в космоса и се разработват такива технологии, без които живота ни щеше да бъде немислим.
Прочетен: 1289 Коментари: 0 Гласове: 16
Последна промяна: 04.10.2025 13:25
