Вероятно ще изпусна спектакъла на Здрава Каменова, защото по това време ще е премиерата на "Бай Ганьо", разбира се - ще съм на премиерата.
Доктор Уотсън: Как разбрахте?
Шерлок Холмс: Елементарно, Уотсън. Елементарно.
Как е разбрал Шерлок Холмс?
Току-що попаднах на съвсем нов клип (AI) на едно от любимите ми парчета "Hallowed Be Thy Name", това е второто изречение от "Отче Наш": "Да се Свети Твоето Име", а парчето е хитово от албума на "Iron Maiden", "The Number of the Beast" от 82 година (когато "метъла" бил забранен), само, че си го имах вкъщи и си го слушах, без да знам, че едноименната песен е по "Откровението" на Йоан и започва с него, нито пък да разбирам какво се пее.
"Да се Свети Твоето Име" изисква известно обяснение.
Вдъхновено е от действителен случай. Става въпрос за осъден на смърт, чиято присъда е била отменена...но късно. Била е изпълнена.
Текстът на песента проследява вълненията на лирическия, който се бунтува срещу несправедливостта на присъдата, а и му се живее. Накрая - напълно сломен, приема истината и изживява своеобразен катарзис.
С последните си думи се обръща към Бог.
Hallowed Be Thy Name
Това е историята на песента, която по-късно научих.
Клипът с Изкуствен Интелект е като разказ по нея.
21.11.2025, 19:30 ч.
ДКТ „Иван Радоев“
Животът зад сцената е толкова интригуващ, колкото и животът на сцената, а понякога дори е по-забавен; защото е истински; защото е невидимата сцена, на която никой не поставя пиесите и все пак се разиграват.
Сценичният екип е от най-обикновени хора, чието битие в по-голямата си част преминава в тази или онази художествена реалност, в която за разлика от актьорите ни могат да се вселят, ни пък е необходимо, най-малкото пък е полезно, но пък и не могат да останат отвъд нея.
Сблъсъкът на реалности е необикновен, един невероятен карнавал, с който свикваш…или умираш. Не преувеличавам: е, има и трети вариант – просто да се оттеглиш, но той е най-печалният. Зад сцената, т.е. на границата между сцена и реалност е най-силната дрога; неусетно се пристрастяваш без нея, няма мърдане и постепенно се превръщаш в един драматичен, пък и доста комичен герой. Каквато е и Невенка (Вени), героинята на Бориса Сарафова – Черкелова.
Невенка е гардеробиерка. Невенка е сладурана. Невенка е толкова увлечена в работата, че личния живот е сбор от очарования, полепнали по основната й роля (мисия) да бъде гардеробиерка. Тя е приказлива, тя е душица, ще ви разкаже на кафе, на цигарка за себе си. Ще ви го разкаже, защото е станал фал. Публиката (в това число и ти) се намира пред сцената, защото е имало обявено представление, купили сте си билети, но целия екип се е озовал в близък град. Невенка трябва да спаси честта на театъра си и…аха: да, като истинска актриса да получи своя хонорар.
И започва историята, на една жена, която не забелязваме на сцената, а е част от сцената, която не забелязваме често в живота, а е част от живота.
Битова, самоиронизираща се; импулсивна и страстна, заговаря за минало, за секс, за сцена.
Зад нея е плаката на „Вишнева градина“ на Василий Сенин. В тази пиеса Бориса Сарафова партнира на Ованес Торосян, в моноспектакъла „Не, аз благодаря“ сцената отново ги среща, но не като двама актьори, а като актьор и режисьор.
В лявата част на сцената е един огромен рекламен винил на „Боинг, Боинг“ (на Васил Василев) по Марк Камолети, там Бориса Сарафова е фриволна стюардеса, но малко по-напред: от плът и кръв Бориса Сарафова е Невенка.
Така е и в живота. Повечето жени са се слели в битовата си роля, а някъде зад тях са паралелни реалности, в други вселени – където те изпълняват друга житейска роля.
Всичко това звучи носталгично, сантиментално-тъжно и на чашка, докато стигаме до подобни изводи можем да капнем някоя сълза в коняка.
На моменти моноспектакълът действа точно като 50 грама марков коняк, но преди зрителя да се размекне с естественото си чувство за хумор, Бориса го вади отново на повърхността на живота, където…ами всичко е сцена.
Аплаузи за тази богиня!
Винаги войната е била далавера, но има срамни, по-срамни и безсрамни далавери. Тази беше от най-срамните: войната за златните кенефи, да осигуриш на гъза си лукс, какъвто му е безразличен, но идентифицирайки се със своя гъз да му отделиш безумно много средства; средства изсмукани от софрите на най-бедните в „братските народи“; средства заради, които се вихреха най-досадни психози; подхранвани от екрани, от интернет, от хартиени медии (колкото са останали), от клиентите на „Отворено (особено отзад) общество“.
Трябваше да подскачаме и да роним сълзи: от болка и възторг, докато над родни институции се вееха украински знамена, докато се разпореждаха над църквите, докато сменяха имената на улици, като имаше хора – назначени или чувстващи се назначени, които правиха забележки и овикваха някой, който им се струваше по-малко въодушевен от масата.
Трябваше от сутрин до вечер да гледаме мрежата облята с ругатни по Путин, ругатни по всичко руското: композитори, художници, писатели, артисти, режисьори, а понякога да ни се търси обяснение, че не сме дали лайк.
Трябваше да скандираме шумно: „Слава!“, докато изнасяха оръжията, закупени с парите на родителите ни и бабите ни, да слушаме вечерните обръщения на Зеленски „към нацията“, като че ли ние сме „нацията му“ и докато изливаме материални блага да се лишаваме от други, заради санкции, като че ли санкционираните сме ние.
И какво направихме със саможертвата си: изляхме плът и кръв в машината на войната. Хващаха момчетата по улиците: пред съпругите им, пред децата им, пред родители и кучетата им; блъскаха ги в бусчето, за да не ги види никой повече.
Вижда се от реакциите им, колко са желаели „да защитят родина“, а когато излязоха материалите със златните тоалетни на влиятелните във войната личности, се разбра за какво точно е трябвало да умрат.
Има пари – има война и обратно: има война – има пари.
Докато изливахме пари поддържахме войната.
Докато войната гори: отвличат момчета, те умират, има пари, има златни тоалетни.
А нашите плоски мозъци – туй наричат СМЪРТ ЗА РОДИНА това да умреш за ЗЛАТЕН КЕНЕФ.
В златните кенефи плуват недочетени книги и ненаписани; в златните кенефи плува неконсумирана любов; в златните кенефи плуват несънувани сънища; в златните кенефи плуват ненарисувани картини; в златните кенефи плуват снимки на деца, които няма да се родят и снимки на пораснали деца, които никога няма да бъдат видени от загиналите на фронта свои родители; в златните кенефи плува истина; нежност, пропуснати залези и изгреви; в златните кенефи заглъхват балади, отеква ехото им по тръбите, вибрира, преди да бъде заглушено от мощна пръдня на охранен задник и всичко бъде посипано и разтворено в лайна, а после бъде пусната водата и изчезне, а облекчения гъз се вдигне, забърше се със сто евро и излезе доволен, готов за секс.
Доста църкви бяха разбити от нацисти, понеже били руски, а Православието било враг; дали златото от обковите е разтопено за тези тоалетни чинии (!?) нищо чудно, какво ли свято не бе насрано.
Съзнанията ни отдавна са кенефи, в които националните ни медии изливат ден след ден тонове фекалий, а слугите им не дават дума да кажем – дори тук в мрежата, където било свобода. И не да кажем кой знае какво, а че ни омръзна да ядем лайна, че на мозъците им се повръща от дрисък. Насила ни превърнаха в съучастници във война. И това е „свободата“?! Моят живот за твое лично ползване?!
Все едно ми е колко мразиш Русия, аз не я мразя. Каквото и чувство за вина да се опитваш да ми вмяташ, защото най-вероятно златните кенефи са ти икона, която искаш да целунеш, че нямаш други ценности, аз НЕ СЕ ЧУВСТВАМ ДЛЪЖЕН ДА ВОЮВАМ ЗАРАДИ ТЯХ. ЗАРАДИ ТВОИТЕ ЗЛАТНИ КЕНЕФИ.
Руснаците не са упражнили върху мен насилие. Русия не се е държала агресивно с България, но български управляващи (у които се проявява същия култ към срането), използваха името на България за да се държат агресивно с Русия.
Те ме въвличат във война и чрез теб започва насилието, което се опитват да упражнят върху мен. Но насилието ражда насилие.
НЧ "Съгласие - 1869"
Проста и ясна сцена - селски чардак, достатъчен да предаде атмосферата на битовото: със страстите му, с копнежите му; тревожните очаквания и демоните.
И в оригинала на Йовков, и във всичките му сценични интерпретации; поставяни от десетки режисьори вече почти век, сюжетът лъкатуши на границата между фамилна драма и трилър, а в постановката на Стефан Спасов, акцентът е по-скоро върху въздействието на лудетината Боряна;
да, то си е основен мотив на творбата, но трябва да се гледа пиесата, за да се улови колко повече e точно в тази версия.
И лудостта, и нежността на този ирационален образ; образ на вечната жена, чувството, което решава, прощава, повече от всяка присъда.
Значителна част от персонажите в оригиналния текст, в тази постановка са съкратени, но въпреки това тя си следва класическия сюжет. Нямаше го обаче назряващото усещане за фатална развръзка и това е различното и най-чаровното в "Боряна" на Стефан Спасов.
Чаровницата в центъра на събитията, създава такова доверие дори у най-емоционалните зрители, че не им оставя и грам съмнение, че все пак историята ще завърши щастливо.
Не обичам да класирам актьори на сцената, защото за да се получи играта и на най-успешния е необходима играта на всички останали. И все пак ще кажа името: Красимир Демиров, изпълняващ ролята на стария скъперник Златан; заради невероятното въплъщение, сливане, създаване на персонаж.
Казвам го пак със забележката, че Златан всъщност е продукт на всички на сцената и режисьора, а не само Красимир Демиров, но това не беше игра: това беше чудесия. Като, че ли през времето и стотици пластове реалности от художествени представи към реалност, се промъкна, за да се визуализира един истински човек, живеещ преди столетие, там на село: с представите му, с присъствието му, с харизмата му, гласа му - смешен и озлобен дядо, обобщил безброй образи от своята епоха.
Най-много бяха аплодисментите за него, макар публиката искрено да награди, съвсем заслужено всички с близо десет минути аплаузи
Направих няколко мисловни опита за смекчаване на заглавието, но нищо не се получаваше:
„Култ към изхождането“, „Култ към дефекацията“, „Култ към изпражняването“, „Култ към ходене по голяма нужда“, „Култ към акането“, но не звучеше по-красиво или по-литературно, напротив – усещаше се нещо нелепо, от което заглавието загрубяваше още повече.
Култът си е точно към срането, а не към който и да е било от синонимите му.
От началото на СВО, руснаците създадоха първия пълнометражен художествен филм сниман в космоса; конструираха първия в света безпилотен трамвай (да не се бърка с безпилотните мотриси в метрото, защото сложността за управление е на съвсем различно ниво); в Москва и Казан, за куриери служат малки роботчета, Русия продължава да е една от трите водещи космически сили.
В същото време макар „модерни и европейски“ живеем в държава, чиято столица потъва в боклуци и кметът й отправя призиви към нео-пионерите да положат доброволен труд; почти цяло лято над 100 000 човека останаха без възможност да изпълнят най-прости санитарно-хигиенни грижи за тялото си, понеже нямаха вода.
Колко ли подрастващи ще са възпитани първо да пестят водата, а после да мият ръцете си преди всяко ядене? Утешително е, че от тях няма да израстат…мундари, а ще бъдат евро-мундари.
Летните пожари, към които като модерни и европейски би трябвало да сме подготвени опустошиха горите ни и скоро ще има още наводнения, при това далеч по-сериозни от онези по Черноморието ни, но както разбираме от медиите ни – нашите водачи работят денонощно, ще се справят, само ние трябва да им вярваме и да не забравяме, че 80% от руснаците ходят по нужда във външни тоалетни.
Този факт (или „факт“) е един от най-значимите и често повтаряни в публичното пространство. И понеже е универсален се използва в литературни и икономически дискусии, в научни форуми, чийто предмет е изследването на океанското дъно или дълбокия космос, в спортни и фитнес групи; изобщо всичко онова, което се нуждае 1) От геополитическо обяснение 2) От абсолютното геополитическо заключение: „80% от руснаците ползват външни тоалетни“
Сещам се за един виц, който научих по времето на ковид-карантината, но явно е по-стар.
Той: Искам да се оженя за теб.
Тя: Колко печелиш?
Той: 980 лева
Тя: Толкова няма да ми стигнат и за тоалетна хартия.
Той (посред нощ, пиян и с разбито сърце звъни на вратата й, а когато тя му отваря): Дрисла!
И както по време на ковид-психозата, така и сега. Много евроатлантици май желаят да се върнат в пелените си (в насраните си пелени), щом са толкова обсебени от важността на руско-клозетния проблем.
Но „Култът към срането“ едва сега се прояви в най-отвратителната си страна.
Името на Зеленски е свързано с къща със златни кенефи.
Репортажът е излъчен първо по Фокс Нюз, после широко разпространен най-вече в англо-американски медии, та не е „Путинска пропаганда“. Не искам да го преразказвам, може да се намери достатъчно материал много лесно.
Ето „хората“, че и с главно „х“, чиято значимост ясно е доказана с това, че серат в златни тоалетни (не във външни) и това, разбира се е достатъчен мотив да се пролива кръвта на отвлечени по улиците момчета и пратени да „защитават родината си“…И златните кенефи на Зеленски и корумпетата му, а защитата на тези кенефи е и приоритет към геостратегическата ни общност.
Та, докато плащаме златните кенефи, трябва да живеем с утешението, че 80% от руснаците серат във външни. И то да ни теши.
Изобщо: консуматорският ни свят има култ към срането.
‘Golden toilet’ scandal: Zelensky faces deepest crisis yet as allies accused in $100M wartime scheme | New York Post
https://nypost.com/2025/11/17/world-news/golden-toilet-scandal-zelensky-faces-deepest-crisis-yet-as-allies-accused-in-100m-wartime-scheme/
Изказването на един може да се заключи в извода: „по време на комунизма българските жени бяха нечистоплътни, неподдържани и отблъскващи и по петдесет се състезаваха за х* ми“.
Лекичко смекчих грубостта на фразата и цинизма, но смисълът е същият.
Изключвам факта, че в интернет и в кръчмата са най-големите интимни покорители и по-важно от преживяването, за истинския Мъжкар (много важна е главната буква) е хвалбата и се съсредоточавам върху съдържанието на твърдението му.
Разсъждавайки върху проблема за изказването му, стигам до заключението, че това не е обикновен простак, който не знае, че в такъв случай боравенето с лични впечатления няма стойност (все пак това е високо ерудиран човек) и поведението му в случая е въпрос на травма, която е сериозно доказателство, че този човек е бил репресиран. Репресиите се заключават в това, че не му е било предоставяна възможност да утеши нагона си с друг тип жени, освен за този, който говори (както неведнъж е доказвано, жестокостите на комунизма са чудовищни).
Все още сме доста тези, които имаме някакви интимни спомени от онова време и те са доста различни. Но както и нагоре забелязах: личните впечатления не могат да бъдат аргумент. Изтъквам ги като противовес, защото човекът явно е искрен и е имал спомените, за които говори.
Разбира се, за да преживее това е виновна тоталитарната действителност, защото той свърза интимните си преживявания с нея.
И сега малко по-обективно. Ще публикувам снимката на първата мис България.
Може да откриете името й навсякъде в мрежата.
Получила е отличието от времето, когато според описанията на локалния историк жените били нечистоплътни, неподдържани и неугледни. Тя е била само на 15 години, а аз още не съм бил роден.
По-късни са впечатленията, които имам от същия тип жени: и от екран, и от списания, и от училищни скамейки (учителки и съученички), повечето от които само съм обожавал, но с някои съм бил по-близък, от „непознати другарчета“, с които съм си кореспондирал и с които съм се срещал.
Разбира се, не може да се каже, че всички са изглеждали така, всяко обобщение в случая би било дебилно („дебилно“ е най-меката сред точните думи), не всички бяха красиви колкото нея, но не бяха никак малко.
Щастие е, че толкова красиви жени има и сега.
Жал ми е, че е твърде късно локалният историк да получи някаква реабилитация за репресиите, които толкова дълбоко са го наранили.
Но поне си има оправданието, всички знаем кой е злодея и го осъждаме: разбира се, това е комунизмът.
Не знаеше нито къде е, нито кога е, най-малко пък какво й се случва. Не разбра, че е в Плевен, в някои случаи беше в Стоево - селото, в което е растяла; в други в Асеновград и кой я знае къде. Почти не можеше да говори. Въобразяваше си.
Нямахме достатъчно средства, за да я настаним в приличен хоспис, но пък тогава сътрудничех на окръжния вестник; правих предпечатна подготовка, поддържах сайта, списвах колонка. Можех да работя от къщи и да се грижа за жената, която ме е отгледала. За остатъците й. След получения инсулт.
Веднъж една жена - психиатър, дошла за преглед каза: "Майка ти си е заминала, това вече не е тя", имам и един спомен, в който не съм сигурен. Каза ли го наистина или съм си въобразил, но промърмори на майка: "Престани да измъчваш жената", като че ли се скара на бес или на демон.
Повтарям: не съм сигурен.
Толкова натоварен, никога не съм бил. И наистина идеше реч за доктор-психиатър, не за екзорсист.
Щеше ми се за една минута, майка да дойде в съзнание, да види, че се намира в прекрасни условия за живот, че е при сина си и снаха си, че е обичана.
Не, не го разбра.
Остави ми малко топлина. За това, че ми даде все пак възможност, цели два месеца да се грижа за нея и да си простя за всичко останало, за което бих се обвинявал.
Много българи са нямали тази възможност. Не са имали свободна и сравнително добре платена професия. Трябвало е да се бичат на смени и са поверявали най-близките си, на който могат, но не, няма да говоря за тежкото социално изпитание; от друга страна, никога няма да си простя, че не намерих от някъде още 1000 лева (месечно), че да я дам на специализирани грижи, но искам да говоря за друго.
Онова в нея, може да не е било демон; по-вероятно, далеч, далеч по-вероятно е било ангел. Заради мен не я оставяше. За да ми дадат възможност да се простя. Но при всички случаи това не беше тя.
Нея я нямаше. Не си и дойде.
Ти си паметта си, ти си душата си; тялото е дом, един робот, който управляваме. Ако можем. Докато можем.
Всички сме чели достатъчно истории за обсебване. Къде фантастични, къде мистични, но все още няма и едно научно обяснение за процесът, който настъпва, когато човек изгуби паметта си и нещо друго води тялото му.
Да, и Фройд има обяснение. Има и Юнг. Различни са. Но вече напускаме териториите на точните науки и минаваме в мистичното. На границата сме, където никога няма да сме сигурни.
Хистерични пристъпи, комплекси, изтласкване. Архитипи, припомняне.
Не, не, не е точна наука. Никога няма да разберем.
И още веднъж ще кажа, че искам да говоря за друго.
За бусът, който спира и от който се изсипват униформени полухора-полуглигани, които хващат един дърпащ се мъж и го навират във возилото.
Той ще бъде пратен на фронта, където ще умре.
За някои: "той ще умре за Родината". Това е цинизъм.
За чия "родина", за неговата или за твоята?
За тази, която явно чувстваш твоя, а не негова. Или поне "повече твоя" и по-малко негова, щом чувстваш и моралната си правота, изричайки: "Иди в Мацква" или "Иди в Северна Корея", тази ругатня, това "пращане на майната" си има още много варианти и всички сме ги срещали, но явно - този, който не споделя тези твои убеждения - няма родина.
Значи, стигаме, че ти го принуждаваш да умре за твоята родина. Не за неговата.
"Ама той е роден тук, живее тук."
Какво означава "тук"?
Някои хора, най-вече едни нищожества, с големи претенции, които много обичат да ругаят комунизма; които с голям патос разказват колко зле било, а използват риторичните техники на обучени Заместник командири по политическата част (и явно нямат нищо против това схематично мислене, за да оправдаят психологическото и физическото насилие), дори употребяват едни мистични думички като "съдба".
Какво е "съдба", значението на думата е точно, независимо от контекста, независимо от философската доктрина или религиозната общност, която я употребява.
"Съдба" е нещо решено по свръхестествен, свръхразумен начин. Решено от сили и воля над човешката. Нещо, което напълно изключва разумния избор.
Та, ако допуснем, ролята на "съдба", по-добре да изключим тотално понятието "свобода", защото свобода без избор няма.
И е повече от абсурд да славиш "свободата", а да се опираш на понятия като "съдба", пък и кой си ти, че да определяш съдбите на хората. Бог ли си? Мойрите? Клото, Атропа, Лахеза? Явно се имаш за нещо повече от онзи, който не припознава като своя съдба - умирането си за твоята родина.
Защо започнах с мама?
Това не беше тя. Но до последен дъх бих се борил за остатъците й.
За частицата кротък живот, който си заминаваше.
По същият начин бих се борил, че и се боря за родината си.
Изпълнявайки своите задължения, опазвайки своите ценности, но има един праг.
Споменах нагоре и думата "обсебване", ако изведнъж онази болна, отиваща си от този свят жена, придобиеше някаква нечувана сила...
Ако се беше изправила, разсмяла, изрисувала изражение с демонична красота; ако беше ми казала:
"Виж сега, вместо умиращата, можеш да имаш онази твоя, най-красива майка, която си имал в детството си, но трябва да излезеш, да убиеш първия срещнат и да ми донесеш...(примерно очите му)..."
Е, не бих го направил.
"Тогава аз пак ще стана същата. Умираща. Слаба и болна."
Бих я целунал, прегърнал и останал при нея, колкото и страшно да е това, което виждам, че я сполита.
Как отново става стара, как кожата й се сгърчва, как очите й престават да ме разбират, как скулите и хлътват и отслабва, превръща се в онзи движещ се скелет, с който живях през последните години. Как няма сили в краката си и я поставям да легне, а после дори не знае да се движи...
Защото, ако бях постъпил иначе: ако бях излязъл и убил първия срещнат минувач, че да й върна отново младостта, нямаше да спася нея, а демонът, който я е обсебил.
Онези, които ни пращат на смърт не са Родината ни.
Те са демоните, които са я обсебили. И всъщност, които са я погубили.
Те са враговете ни.
И в името на Родината ни, ако воюваме, трябва да воюваме срещу тях.
ДКТ "Иван Радоев"- Плевен 10.11.2025
19:00 часа
Името "Антигона" е изписано с "А", като анархия, а анархията е може би най-трудната за манифест парадигма, защото едно е анархията на Княз Кропоткин; различна на Димитър Общи (която се е свеждала до действие), Ботев или на всеки млад дух от времето на Антигона до днес, независимо от строя и условията на живот, в които е покълвала и връзвала бунтовните си плодове.
Антигона и в случая прилича на съвременна тийнейджърка, дори с фатализма, с който отрича правото си на избор на своя роля. Тя знае, че е такава, каквато трябва да е. Тя трябва да е такава, каквато е. Последиците са крайни. Тя ги приема като награда.
Ако при Софокъл тя е жертва на обстоятелствата и да: има я тази съдбовност, при импровизацията на Жан Ануи и импровизацията на импровизацията на Александър Морфов, Антигона избира тази съдбовност. "Избира съдбовност" - има оксиморон, при това изключително неприемлив за съзнанието, но в тази версия се илюстрира много добре, много ясно и много човешки, какво означава "избор на съдбовност", друг е въпросът, че самата героиня не го приема за избор.
Тя сякаш е родена да се противопостави на обществения ред.
Войниците, които гледат трупът на брат й засипан не искат да повярват на очите си, боят се да докладват, правят го - просто защото знаят, че няма накъде повече; охранителите на Креон не искат да ги слушат, опитват се да не го направят, но няма накъде повече; Креон е пиян, а също изтощен и твърде щастлив от ласките на любовницата си. Креон не иска да приеме този абсурд, който разбира, че се случва, че трябва да екзекутира своята племенница, своята Антигона.
Прави всичко възможно да я спаси. И макар глупав и посредствен, тук проявява качества и разкрива другото си лице.
Но макар той да е Законът, Законът е над него.
Ето тук е абсурда.
Човешкият фактор изцяло отхвърля трагедията, не я приема, пречи й. Но човекът, който се е превърнал в свое "божество" с непоклатимите си закони се сблъсква със своето безсилие.
Полиник и Етеокъл са се избили. Кървавата вражда е свършила.
Героите живеят в честите времена на Прехода, но Прехода си иска жертвите, защото е закон над човешките фактори.
Единствено Антигона докрай устоява човешкото, показвайки, че тези закони не са нейните.
И не, не е съдба.
Това е избор. Съзнателен и човешки.
Съдбата е за всички останали, които нямат воля да излязат от схемата. Да, и това прилича на избор, но твърде пасивен, изборът на обречения.
Ако има "съдба" то това е изборът на обречения.
Такива мисли ми минаваха, докато гледах "Антигона" на Морфов, точно на 10.11.2025 година.
36 години след "царуването на нашия Креон".
Ако бяхме оставили нашата Антигона да погребе своя брат и наш водач, призракът му нямаше да броди и днес, но нали трупът на падналата система трябваше да стои, да се вмирисва, да я кълват гарги и ядат чакали...за назидание на нас - простосмъртните, погубихме и Антигона с младежкия й бунт и живеем с все по-живия призрак.
Мои си мисли, извлечени от потока, който предизвика снощното ми гледане на "Антигона".
или беше Денят на убитите надежди
или беше Денят на няколкото минути свобода,
за която платихме твърде скъпо,
платиха и тези след нас, които нямаха общо с глупостта ни,
ще плащат и тези след тях, които няма да имат общо с глупостта им, ако всичко продължава все така,
днес ли си обещахме свобода на словото,
за да имаме затворени телевизионни канали и забранени сайтове,
днес ли пяхме, че стените ги няма, че да има забранени дестинации,
днес ли си представяхме живота като в холивудски филм:
за да живеем в отрязаните кадри - хвърлени в калта,
за които ни ще се намери публика, която да ги гледа,
ни пък разум, който да осмисли.
Драконът умря, за да живее драконът.
Медали от Олимпиадата в Сеул 1988
първият космически екипаж с българин: Николай Рукавишников, Георги Иванов
Вторият космически екипаж с участието на българин.
Когато фактите говорят - боговете мълчат!
