Символът на свободата е въпрос на ценностна система, а също тъй усещане и необходимост
За една бютифъл милф, символът на свободата може да е ходенето без гащи.
За един бедняк, ходенето без гащи не е никакъв символ, а най-буквална мизерия.
За врачански супергерой, символът на свободата може да е едно кило ракия.
За майка погребваща син загинал при катастрофа, килото ракия е символ на нещо друго, не на свобода.
За един тийнейджър 1 000 000 долара може да са символ за свобода, най-вероятно са символ за свобода и на майка му, и на баща му, но има и една друга майка, и един друг баща, които се нуждаят от тази сума за лечение на умиращата си дъщеря. Доста рядко заболяване, за това е и толкова скъпо. Тези пари за тях са били символ на живот, докато момиченцето е било живо, а след това са се превърнали в символ на нещо доста по-страшно. Не искам да кажа на какво, защото това е техния символ – не моят.
А на какво е символ ключът?
Кога не заключвахме вратите?
А на какво са символ решетките на прозорците?
Кога нямахме нужда от тях?
Символи, символи, символи.
Личността е уникално съчетание от символи.
Тежко на общество от индивиди кланящи се на един-единствен символ.
Всъщност в историята има достатъчно такива общества, че да знаем какво представляват и как са рухнали.
И в двата случая беше дадена алтернатива, "свободата" да избираш и да решиш "или тук, или ако не ти харесва...където ти харесва".
Разликата: българските турци не изгубиха домовете си, повечето от тях бързо се върнаха, но повечето българи вече нямат къде, нямат нищо останало в България.
Отворените граници не са единствения фактор за свобода и да се изтъкват като синоним на свободата е признак на ограничено мислене.
Отдаде му се, знаеше, че няма да се срещнат повече.
Изразът му казваше достатъчно.
Беше тръгнал на някъде от където връщане нямаше или по-вероятно стигнал вече там. Тя му призна туй онуй за себе си, но когато й той се опита от своя страна да го направи, сложи показалец на устните му. Достатъчно й се струваше това което вече й беше ясно за него.
Престъпник, без съмнение.
Намесен в големи далавери, без съмнение.
Такива, каквито не са били за него, повече от сигурно.
Вероятно вече болен, много болен.
По петите му врагове или стари приятели, без да знаят, че само ще съкратят мъките му, когато го настигнат.
Иначе още се усмихваше. Живо, почти като дете. С това я прелъсти.
Тя не изневери на никого.
Този мъж вече си беше минало. Спомен, все още дишащ спомен. Той е спомен, но е нямал много хубави спомени. Заблуждавал се е, че има. Имал е силните си моменти.
Приятели много, любовници по избор, дълги пътувания, екзотика, изживял е филмите от детството си. Типичният хищник в човешки образ. Когато е ранен и болен, потъва в самотата си. Ни близки, ни далечни да го видят в този му вид. Ранена животинка, иначе танцува прекрасно. Ухажор е, има стил. Прилошава му за момент, но е толкова силен духом, че и блед като платно се усмихва. Сакото като по него отлято. Ще се задави от смях, когато чува констатацията й.
Не, не е било шито за него. В последните месеци е хвърлил тридесет килограма. Едър бил, не му трябвало маскарад. Никой не можел да го познае сега. Пак говори много, защо трябва да й ги казва тези неща.
Работила е с такива хора, познава ги.
Защитавала ги е навремето в съда. Сега: не.
Не й трябва. Има си частен бизнес съвместно със съпруга. Търговия, нищо сериозно. По-добре печели, а пести нерви и душа. Трябва й. По-добър света няма да направи. Защитаваше всякакви подобни нещастници от тежки последици за деянията си, себе си от интригите не можеше да опази. Не и за дълго още. Оттегли се поне с достойнство.
Дали можеше да спаси този дечко?
Да го накара да влезе на топло, но и да се лекува? Едва ли, а и малка вероятност е да се падне точно при нея.
Мисълта обаче си я разстрои.
Бързо го целуна.
Така е по-добре, никакви мисли.
Обади се до вкъщи. Каза, че няма да се върне и толкова. Да се усъмни мъжа и че е с друг: изключено. Освен обич има и коректност, освен обичащи се, са и партньори, както бизнес, така и семейни, а нещо което излиза от кодекса на подобно партьорство, никой от двамата не би извършил. Оправдаваха доверие. Твърде разумни, твърде силни и ценящи се. Преди всичко ценящи се.
Пак танцува с непознатият.
Каза си, че ще прекара с него нощта.
Каза й, че е щастлив.
И пак се опитва да разказва, тя пак го прекъсна. Не искаше, не искаше да чува това, което имаше явната нужда да каже. Това объркано дете на прехода беше вършило глупости. Признаеше ли й ги, тя се чувстваше длъжна да му каже да се предаде.
Но той умираше. И не беше опасен. Само щеше да си отрови и малкото му останали дни.
Това нимфата в нея не искаше да се случва.
Не, че щеше да послуша онази другата, лицемерната.
Целуна го, на няколко пъти го целуна.
И вътрешно ревна и не разбра защо.
В хотелската стая за миг се разколеба.
Помисли си, че се е дръпнала, но не, не успя да го направи.
И когато мокрите му устни докоснаха шията й, вече не беше способна да овладее дъха си, нито стотиците побъркани желания, които беше изпитвала, които беше овладявала. Почувства се изведнъж девствена.
Желаеща да приключи с това, желаеща се, но бояща се, вълнуваща се повече, отколкото възбудена.
По-скоро любопитна отколкото умопомрачена от сладостни желания. Никога, никога не беше изневерявала. Учудващо беше. Светът не изглеждаше с нищо променен. Нито пък тя. Това може би беше последната му любовна игра. Облизваше я цялата, изписваше някакви буквички с език.
Казваше, че е предсмъртно хайку.
Питаше я, може ли да го прочете.
Тя се засмиваше, разтваряше, а той проникваше за пореден път. Когато си тръгна той спеше.
Целуна го по слепоочието и се втурна, денят е погълна. Последното което й каза беше:
“Все пак живота е прекрасен!”
Дни по-късно, прочете в пресата, че е заловен.
Повече от глупаво изглеждаше. Не е оказал съпротива. Никаква. Обещал е да сътрудничи. Глупости! Предал се е. Направил е тъй, че да го заловят. Защото така имаше някакъв шанс да удължи малко дните си. Заради нощта, която го накара да повярва: “Все пак живота е прекрасен!”...
Плака. Много плака. Много плака за него. Много преди в началото на следващата седмица да прочете, че се е обесил в килията.
©Стефан Кръстев
2009
Няма как да стане това. Не мога.
Летувал съм четири пъти в Китен. Бил съм на 15, 16, 18 и 20. Последният път - войник в отпуск.
Няма да забравя ни изгреви, ни залези, ни ММЦ, ни книгите на Бредбъри, които най обичах да чета летувайки.
Няма да забравя някои младежки трепети...и приключения. Няма да забравя и първото коремно възлизане, което успях да направя на лоста. Бях на 16 и пак беше в Китен.
Няма да забравя, че почивах в Станцията на КЦМ, тогава КЦМ "Димитър Благоев", Комбинат за цветни метали "Димитър Благоев".
Родителите ми работеха в комбината. Ето как имах картите. Макар и учители по професия, в КЦМ си бяха работници.
Няма да забравя картата за море, струваше (познайте) 60 лева. 15 дни - 60 лева.
Пълен пансион: закуска, обяд, вечеря. Сега му се вика ол-инклузив.
Колко им е била заплатата ли? Между 350 и 400. Толкова получавах и аз, по-късно, в онази единствена година, в която също работих в КЦМ. Току-що уволнил се от казармата, постъпих на работа и получавах толкова.
Трябва ли да забравя всичко това? Е, трябва да го забравя! Защото не е политически коректно да си спомням, че обикновен работник (или пък децата му) можеха да летуват половин месец на море с 1/6 от заплатата си.
Като го кажа, означава, че съм комунист. Поне така се тълкува и се явяват стотици осъзнати граждани на България, които махат с пръсти и юмруци, крещят и пърдят: колко съм грешен, безбожен, времеубежец и т.н., а аз съм си просто малко сантиментален...
И не искам да се лиша от спомените си.
ЗАЩОТО ТОВА, ДЯВОЛИТЕ ВИ ВЗЕЛИ, СИ Е МОЯ ЖИВОТ.
Една част от обществото иска да се срамуваме от спомените си. За миналото да си спомняме само като за нещастие, липса на свобода, неудовлетвореност, бедност.
Искат го и деца, които представа си нямат как сме се чувствали, как точно сме живели.
Искат го и едни-ми-такива репресирани, които уж системата ги наказала жестоко, че им дала шанс да учат в Москва, а те не че искали, но понеже нямали друга възможност - учили в Москва.
Заради тази система "те-жертвите" са били съвестни комсомолски секретари и обикновено са размахвали пръст на такива като мен, но това било репресия срещу тях, защото те не биха ми размахвали пръст, ако не очакваха от системата да ги направи хора (и те само заради това, заради едната му кариера, те горките), та сега трябва да се срамувам и заради тях от своето минало.
Не, няма от какво да се срамувам.
Вършил ли съм бели? Вършил съм.
Прибиран ли съм бил заради хулиганство в милицията? Е, случвало се е.
Срамувам ли се? Ох, не точно.
Не помня всичките си "праведни" постъпки, но белите си помня. Те са съдържание в романа, който съм изживял...
Да изтрия страниците? Да ги изгоря?
Или да забравя само "неправилните" неща.
Не се получава, чак такава воля над паметта си нямам.
Да ни ги забравям, но поне да не говоря за тях? Е, не бих говорил.
Сантиментален съм, но освен, че ми отива (както казваше една приятелка), не съм чак толкова носталгичен, че да живея само в миналото.
Бих говорил за настояще, за надежди и бъдеще, за тревогите си по него (правя и това), но когато чета постоянно глупости, за миналото, в което съм живял...
Е, да си изкривя съзнанието - не се получава.
Някои хора искат да се срамуваме от образованието си. Да наричаме хляба, който сме яли - кисел. Да упрекваме родителите си. Да ругаем учителите си и училището. Да нямаме минало, което да обичаме.
Защото това е "убежище" срещу Новия им свят. Е, това не е моя свят!
Няма да забравя Китен, няма да забравя Асеновград, няма да забравя Смолян, влюбванията си; впечатления над които нямате власт.
Душевни кастрати!
Карикатурата е американска и тази сутрин я свалих от американска група.
Няма нищо общо с който и да е било наш политик, за когото авторът й не знае; нито пък има нещо общо с Путин или комунистите.
Явно е, че проблемът в щатите съществува, че хората са омерзени, отвратени, заглушени.
Не би ми се искало да съм на мястото на тази майка. Няма и да бъда, че ми е минало времето, но не знам какво ще е за по-младите.
Има и друго: колкото и да ми е гадно от агресивната педерастия, толкова ми е гадно и от наивността на претендиращи за интелектуализъм млади хора, които завоюват някакви обществени позиции, издигайки се на балона на конформизма си.
Спомените ми се върнаха лятото, когато беше приет крайно необходимия закон срещу Пропагандата в училищата, тогава заедно с някакви папионки и други деградирали и продали жалката си душица на Мамона, имаше и разни млади кресльовци, с големи претенции, че и будещи умиление у лелките "автори", автори, че дори Автори.
Нямало пропаганда, ама имало проблем да бъде забранена.
Е, един абсурден закон, като "Превозването на извънземни е разрешено само в каравана от 2 до 3 след полунощ.", не би засегнало никого. Има купища такива закони в САЩ, освен усмивка не будят нищо повече.
Само, че нашите "будни и ранобудни" се направиха на много умни, повтаряйки като навити пружини едно безумие. "Нямало пропаганда - имало проблем в забраната й."
Междувременно онзи ден се разбра от нас, че приемно семейство педерасти е осъдено на 100 години, заради това, че малтретирало сексуално осиновените си деца, предлагало ги и в мрежата на други педофили.
Една провинциална алея, но със същият успех би могла и да не е провинциална, макар земята да е глуха провинция в космоса, а и всяка друга населена планета, все си е глуха провинция, защото невъзможно е да бъдеш център там, където център няма, а навсякъде е периферия. Алея като милиони други, имаше счупени пейки и тъмни кътчета за милувки и уреждания на сметки, по извънзаконов начин. Имаше храсти и бутилки, макар да имаше и служба по чистота, която се грижеше и за тази алея. Имаше тополи и река и се виждаше моста на който се срещаха двамата, както си е в популярния хит, който се дочуваше и в гласовете на истински щурци, а не групата която пее оригинала.
Имаше и един наказан от природата, човек, по-скоро хуманоид, които витаеше призрачен из алеята. Одърпан, омачкан, разрошен, познат на всички и никого, изглежда не напускаше алеята. Зиме и лете, есен и пролет. В кал и мъгла, а ако от небето падаха и камъни и под камъните без чадър, пак би се разхождал, без да изпише някакво смущение по лицето. То винаги беше усмихнато, винаги. Нямаше по-жалка картинка от този човек и по-блажена усмивка. Къде се прибираше: загадка. С какво се хранеше: загадка. Сменял ли беше някога дрехите си? Въпрос по който можеха да спорят историците. Имаше ли документи или поне име? Майка ли го беше раждала или алеята си го беше измислила за реклама, никой не можеше да бъде сигурен.
Едно хлапе разказваше, че го е видяло веднъж да сърфира в интернет-клуб. Мълвата тъй бързо се разнесе, че същата седмица дори цъфна в местната многотиражка. Доста хора заприличаха на него, заради усмивката която предизвика градската клюка. Разбира се, че беше продукт на детската фантазия, не че е кой знае какво да се научиш да сърфираш и не че не може да го прави и човек с неговите умствени възможности, а в подкрепа на твърдението се явяват повечето, макар и не всички интернет-тролове, но всички си знаехме, че хуманоида под покрив не влиза, а макар за мрежата граници няма, компютрите за разлика от хора като него, се нуждаят от покрив.
Нелепата шумотевица, отново обаче пробуди интереса към него, иначе толкова бяхме свикнали с наличието му, че не го забелязвахме. Почти. Приемахме го като храстите и като дърветата, като тополите и като моста на който се срещаха двамата. Почти. Като кварталните кучета и някогашната сладкарница в края на алеята, която сега беше оръжеен магазин. Почти всички, почти всички. Иначе имаше един мъж, който се нуждаеше поне веднъж в седмицата да мине през алеята и да види усмивката му, че да се усмихне в сърцето си и той. Просто рецепта. При такъв кучи живот, една душа, макар да не може да си обясни на какво и защо се усмихва, все пак се усмихваше.
Не можеше да става и въпрос за сравнение между стандартите живот на двамата и онзи мъж, чието име ще премълча, защото то не е важно, разбираше колко благодарен може да бъде на живота който има от който иначе в по-голямата част от времето беше твърде притеснен и се чувстваше прегазен. Минаваха три жени на средна, независимо една от друга. Причината: същата. Две непълнолетни момичета си мислеха, че е приказното им джудже което им носи късмет. И то им носеше, защото и те, както големите, без да си го обяснят, се нуждаеха да видят една толкова искрена усмивка, макар и у един толкова изпаднал човек. Тези бяха редовните, но имаше стотици които случайно или дълбоко подсъзнателно преминаваха през алеята, виждаха усмивката, забравяха за нея, но вечерта се чувстваха леко. Имаше и гости в града, които за цял живот я запомняха.
Имаше я обаче и другата крайност.
“Този подиграва ли ми се!”;
“Скъпи, погледни го, как ти се хили!”;
“За какъв се има тоя, кво се смее като на нищо не прилича!”;
“И се усмихва помиара!”;
“Що си показва развалените зъби! Гати грозотията!”;
"Той май ми се сваля!”;
“Такива индивиди спартанците са ги убивали още като се родят!”;
“Ама, това не е човешки! Този се гордее с избора си който го е довел до деградация!” и т.н. и т.н. И обикновено след тези думи го замеряха с камъни, подгонваха го с пръчка грабната от земята, биеха го с плесници или чадъри по главата. Плюеха го и така нататък, най-вече възрастни, но децата като ги видеха, следваха примера им.
След като стана градска медийна звезда за седмица, лошото отношение спрямо него направи впечатление. Между другото, тези които не го понасяха, бяха с десетки пъти по-малко от тези които се радваха на усмивката му, но парадоксално е, че в този живот, създаден от любов, омразата се показва и изразява далеч по-лесно.
Тя прави по-голямо впечатление и изглежда по-правдива и по-истинска, а до нея любовта прилича на лицемерие, колкото и искрена да е. И по-често, тези които обичат се срамуват от чувството си, отколкото тези които мразят и открито го показват.
Правилото важи най-вече в случаи като този за който разказвам, макар за щастие, като всяко прилично правило: да си има изключения. Случая не беше сред изключенията. И в общественото съзнание се оформи мисълта, че този човек пречи на повечето, плаши ги и предизвиква агресия. В същото време той беше човешко същество, съзнателно не направило нищо зло на някого.
И тъй като наближаваха избори, последното беше взето под внимание от градската управа. Общината взе свое становище, по проблема с усмихващият се из алеята.
Време е да кажа на какво точно се усмихваше.
Виждаше две близначета. Момче и момиче, негови деца. Те играеха със слънцето на волейбол. То беше шарено. Течащата река беше воала на любимата му, захапан от вратата на лимузината от която двамата слизаха, запътени към църквата за венчавка. Тополите бяха, разбира се, хубавиците, които бършеха сълзи, не от вълнение и радост. Пейките бяха живите души на изсечените дървета от които бяха направени, негови съветници, чийто език той разбираше и беше монарх на алеята, а царството му беше огромно. Защото мравките и пеперудите, пчелите и мухите, уличните песове и котки, всички се отнасяха с него като към свой цар. Улицата пред алеята, не беше улица, а космическа бездна, която преминаваше стъпил на летящи обувки. За да стигне през още две тесни улички в приюта, където заспиваше, без да премине в различно съновидение от това в което се намираше бодър. Имаше на какво да се усмихва, най-вече на играта на волейбол.
Лечението му беше платено със средства от общинския бюджет. Не се оказа нещо сложно за съвременната медицина. Почти безобиден тумор в мозъка, доброкачествен, без изменения от тридесет години до сега. И се пробуди от дългият сън. И се видя такъв какъвто го виждаха хората.
Беден, жалък, нещастен помияр.
Умря огорчен и здрав.
Спомняте ли си онзи мъж, за който споменах, че имаше необходимост поне веднъж да мине през алеята. Само, той, веднъж, много пиян си призна, че усмивката на алеята, много, много му липсва.
Вместо равносметка: снимката е от миналата година. Тази не съм присъствал на нито един от епизодите на "Приключенията на кученцето Карла".
Причината е: започнах да уча. Точно на последния четвъртък от месеца (когато се играят новите епизоди), съм на лекции. Това говори достатъчно, все пак съм на 55, а новите знания означават толкова за мен, че с лекота се лишавам от радостни и тържествени мигове, които са и признание за труда, и творчеството ми.
От друга страна: тръпката, че "Карла" се играе вече втора година, че колегите ми са въодушевени, че децата се радват, че съм вдъхновен и се получава, че споделям написаното ме изпълва с радост, а тази радост е още едно доказателство за разума, че съм жив и съм тук.
Втори сезон от "Приключенията на кученцето Карла" и трети...с героите на Палавата гора преоткривам детето в себе си, което е по-живо от когато и да е било.
И ще става въпрос за хора, които сега ще платят "евроинтеграцията ни", това, че "скъсахме от санкции Путин" и подкрепихме Украйна с оръжия, които разбира се: той и баща му купуваха за България, така че му принадлежат.
Кой ще плати това?
Най-беззащитните и най-уязвимите.
Не знам някой съмняваше ли се, че ще има драстично поскъпване от началото на 2025.
Тревожеше ли се народа! Че и всеки разумен човек!
Изливахте ли от всички медии, че не било така, че нямало причина за тревога.
Каква стана! Още не е настъпила 2025 и вече започнаха ужасите с цените на стоки от първа необходимост.
Та, кой ще ги плати?
400 души са само от "Леони" - едно предприятие в Плевен, което се мести извън България. Не във връзка с конкретните събития, последица на други...Но тези 400 човека са факт. И не са всички.
Щяха да се затварят мини.
Платиха се подкупи на зърнопроизводителите (не казвам нищо лошо срещу самите зърнопроизводители, защото бяха прецакани с украинския внос), но тези пари ще свършат.
Избиха се животни.
Слава Богу не се закриха мини.
Има една друга, доста голяма група хора, за която се мълчи, а не е тайна това, което им се случва. Не се отрича, неглижира се.
Иде реч за ТЕЛК-а, който разбира се Кирчо и Кокорчо оправиха, че да нямало злоупотреби. Гати смешката дето я сътвориха. Но с нея, онзи, на когото му е изтекъл срока на ТЕЛК-решението чака с месеци, че докато траят всички процедури - той е без решение и това понякога надскача година.
Представяте ли си беззащитен инвалид, живущ сам; не го приема никой на работа, защото си е инвалид и не може да върши някои дейности или поне трудовия кодекс не го разрешава...Та, този същият в същото време и не-е-инвалид, защото няма ТЕЛК решение и не получава пенсия.
Та представете си го да е от село.
Представете си, че за да подаде необходимите документи пътува: веднъж, два, четири, пет пъти. До джипи, лекуващ лекар, ТЕЛК.
Та представете си го, че и без друго е без пари.
Не е направена никаква статистика колко са тези хора.
Колко не са оцелели, а някой ДОСТАТЪЧНО МАЛОУМЕН ЛИ Е, че да допусне, че няма загинали от мизерия хора със съответния профил.
Има и не са един и двама, но се мълчи.
Изобщо няма да засегна темата за самотните майки. Дето джендър движенията са много загрижени за страданията на жените. :-(
Ако една майка не може да нахрани детето си е готова на всичко, на всякакво унижение или престъпление.
Боклукът пак ще каже нещо за образованието й, за липсата му и т.н. то ограничената му тиква само до тези аргументи може да си служи.
Е, не всяка жена е "достойна и свръхерудирана говорителка на един престъпен режим", но заради това заслужава ли да гледа мъката на децата си.
И какво са виновни пък тези деца.
Дори в ъндъртраунда обаче човек, макар и с много, много усилия може да достигне до някакво равновесие. Дори на косъм от гладната смърт.
И какво става: заради някакви интернационални подбуди и хартиени лозунги, загрижената държава, на която той е служил...го оставя на произвола за да нахрани чужденци...
Новите цени и новите тарикатлъци ще бъдат платени от най-безпомощните.
НАЗДРАВЕ.
Политическа некоректност номер 1: Носител е на християнски и езически символи, напълно пренебрегнал будизма, шинтуизма и особено науката; към исляма е враждебен. Религиозната символика, трябва напълно да се изличи, че да се отстрани тази политическа некоректност.
Политическа некоректност номер 2: Защо бял? Защото е измислен от бели за бели, което е несправедливо към...обратния на бял цвят е афроамерикански (всичките останали думи са обидни). За да се отстрани политическата некоректност, трябва да е афроамериканец, нищо, че е от Лапландия.
Политическа некоректност номер 3: Защо мъж? Защо не е Баба Коледа...и изобщо, защо трябва да има пол, трябва да има джендър, при това трябва да е трансджендър, за да се избегне политическа некоректност 3.
Политическа некоректност номер 4: Национализмът на този образ. Уж, обикаля из цял свят и за него е без значение от каква националност са децата, а подчертава, че е от Лапландия, та от Лапландия. А Лапландия още не е член не ЕС и не изпълнява наложените правила, поради което е политически некоректна. Дядо Коледа, тоест: Баба Коледа, тоест гранд парентс нумбар уан и нумбар ту, трябва да е с валиден документ за гражданин на страна от ЕС.
Политическа некоректност номер 5: Трябва да уволни Снежанка, защото е твърде бяла, твърде момиче.
Политическа некоректност номер 6: Нарича помощниците джуджета, което е обидно за ниските хора; трябва да се гледа професионализма им, а не особеностите; освен това сред тях няма гейове. Трябва да се направи нов конкурс, за помощници на Дядо...т.е. Баба...т.е...грандпарентс нумбар уан и нумбар ту, а в новия конкурс да се приемат кандидати с всякакъв ръст, от всякакъв пол, като задължително е само да има поне двама гейове.
Политическа некоректност номер 7 Трябва да бойкотира коледите, в знак на протест, че се умъртвяват домашни животни, да прояви солидарност към веганите и да се яви едва когато коледната маса е само с царца и зеле. (Царца е като царевица, само дето се изговаря царца).
Политическа некоректност номер 8: Експлоатира еленчетата, трябва да ги освободи и да ги пусне в естествена среда, че иначе природозащитниците ще отправят оплакване.
Политическа некоректност номер 9 и 10: Мандахерца се без да спазва национални граници и антиковид правила предвидени в различните държави. Трябва да се задължи да има зелен сертификат и да носи маска, да спазва дистанция и да не докосва неваксинирани деца.
В противен случай този субект е антиевропейски, политически некоректен антиваксър и щУвенист.
Заключение: Един хомосексуален батман ще свърши повече работа от Дядо Коледа.
P.S. Няма начин да не ви е направила впечатление лудницата с пълнияТ и непълнияТ член в гореизложенияТ текст. Не, че и по принцип не допущам прекалено често тази грешка, но в случаяТ е важна да подчертае, че и подлогА има толкова право на непълен член, колкото и сказуемото, което също като подлогъТ има право на пълен член.
На днешна дата преди 81 години, тези деца са изведени от домовете си на селския мегдан, след това - извън селото и разстреляни.
Тук най-добре е само да се мълчи.
Да се покажат снимките, да се наведе глава и човек да се замисли колко е виновен.
Не конкретно за събитието, защото за събитието си има и конкретни виновници.
Колко повече от тези деца е заслужил смъртната си присъда.
Защото през годините си в едно "цивилизовано" общество, при повечето си възможности да навреди на някого (съзнателно или не) все го е направил.
Дори да е светец: повече е навредил от тези ангелчета.
Да, обикновено не натрупваме толкова вини, че да сме заслужили смъртна присъда и до края на живота си, но сравнено с тези деца е далеч по-справедливо да бъде разстрелян всеки eдин от нас, отколкото те.
Стойне остава без снимка. Не е сниман и веднъж.
Дори това простичко нещо го няма в краткия му живот.
Дори възможноста да запечата лицето си му е била отнета.
И тук оправданието: "получил заповед" е нищожно.
Все трябва да има някаква ценностна граница, която премине ли се: заповедта е нищожна, а дали си само "изпълнител" е вече без значение, защото подобно хладнокръвно отнемане на живот е грозно убийство.
Не ми се е присънвало, но често имам чувството, че ми се е присънил Стойне.
Намирам се на някаква скала, зад мен е шубрак. Детето излиза от него и ме моли. Само за малко да се върне на този свят, че да може да си направи снимка, че да остави нещо от себе си и тогава да изчезне.
Няма как: ще напиша разказ, в който ще го има този елемент.
Християните не кълнат: НО ПРОКЛЕТИ ДА БЪДАТ УБИЙЦИТЕ и всички техни съучастници, които с думи, мисли и чувства оправдават това зверство.
