ПРЕДПРЕМИЕРА
30 март. 19 ч.
ДКТ "Иван Радоев
Истинските драми не се случват на фалшиви хора. И независимо с какво се е фалшифицирал човек: с материално благосъстояние, семейна рутина, творчески или други социални успехи: отдолу носи истината си и е възможен, твърде възможен в живота на всеки онзи решителен и разтърсващ миг, когато сякаш се пробужда и тази истина започва да кърви и боли.
Те са четири обикновени жени, но са и четири престъпници.
Всяка от тях е отнела човешки живот. Не, никоя от тях не е урод, не е садист, не е роден престъпник или възпитан по улиците и бедняшките квартали звяр.
При тези жени е по-лошо, защото наистина са човеци. Човеци в пълния смисъл на думата. От тези истински човеци, на които се случват и истинските драми.
Техният бит е сред по-истински, макар и едва ли всички толкова тежки, колкото тях четирите, престъпници. Донякъде са се разтворили в средата, но всяка е опазила част от себе си и в това: малкото и опазеното е истинската, открояваща се индивидуалност. И тя се разкрива в рамките на един социален бунт.
Социален?
Да. Така изглежда.
Те са шивачки. Прецакват ги с почивките, прецакват ги с възнагражденията. Има за какво да недоволстват. Има.
Средата, която живеят е несправедлива, несправедлива, несправедлива, но тя е фон.
При това почти невидим. Ти (т.е. зрителят) си част от този фон.
Ах, как обича и как умее да създава Надя Панчева (режисьорът) този ефект. В „4+1“ където героят е духът на Янаки Манасиев, се намираш в галерия или в създаваща чувство, че е галерия камерна зала. В „Олеана“, сякаш си в студентска аудитория. Границата салон-сцена; художествена условност-обективна реалност в нейните пиеси сякаш изчезват.
И тук, в най-социалната и най-болезнената драма, пропита с вопли и суров реализъм си сякаш затворнически фон, по-точно: ти си онзи невидим водещ разпитите следовател, в какъвто въображението ни превръща винаги, когато се гръмне някоя подобна медийна сензация. И искаме да сме там: да знаем всичко, да научим всичко и…да осъдим. Доста често.
Е, Надя Панчева ни дава тази възможност.
И с това ни превръща в част от онази среда, срещу която имат всички причини да се бунтуват затворничките.
Да, но точно това, което заявяват ли е тяхната цел?
Не. Няма да кажа. Ако има категоричен отговор и го напиша сега ще е спойлер. Като писател от всичко най-силно мразя спойлерите.
Ако няма категоричен отговор не искам да ти повлияя и със своето мнение.
Според мен бунтът е повече от социален. Има го социалният момент: тези жени трябва да бъдат чути. По-всичко от силно се нуждае демонът им (или ангелът им) от тези самопризнания.
От самото начало докрая се търси инициатора?
Възможно ли е да има такъв?
Ако има: сам знае ли го?
Докато гледах пиесата си припомних един епизод от детството. Били сме осми клас, т.е. било е 1984 (буквално, без препратката към Оруел)година. „Онова време“, дисциплината в училищата не беше същата каквато е днес.
В един прекрасен ден, кой знае защо ни хрумна „на всички“ да избягаме за цял ден от часове. Имаше след това подобен разпит.
Кълняхме се, вярвахме, готови бяхме на всичко и това беше истината за нас. Някак се разбра и наказаха „виновниците“. Дойде ми много несправедливо, според мен всички го решихме.
След време „инициаторът“ си ми обясни в приятелски разговор, с усмивка, леко надменно (че ми отваря очите, а че аз съм наивен), но без никакво лошо чувство, че наистина си е било точно така. Той и наказаното с него момиче, наистина разпалили събитието.
Минаха години. Сега не съм сигурен дали той не е наивният.
В тези бунтове всеки носи нещо от себе си. Всички вибрират на еднаква честота, затова се и получават.
Рядко го отнася най-виновния и никой не знае кой е. И изобщо има ли такъв.
Но общото е само повод да се разкрие частното.
Великолепната Надя Дердерян, която наскоро се превърна и във всеобща българска любимка с ролята си в „Мамник“ от самото начало прави впечатление на твърде интелигентна, твърде емоционална и твърде богата нравствено, че да е в този затвор.
При това разбираме, че е отнела живот. Какво може да се е случило?
Какво пък може да е сторила една медицинска сестра, че да е сред убийците? (Милена Ерменкова)
А как може една майка да отнеме детски живот, без да е звяр! (Диана Ханджиева)
Защо приличащата най-много на агресивна престъпница се оказва най-далече от това, което поведението й подсказва? (Мария Рушанова)
Реалистични ли са изобщо подобни образи?
О, да! Много реалистични!
И много разтърсващи!
Те са сред нас. Понякога стигат до затвори и лудници, понякога – не. Просто изчезват от живота ни. Потъват в морето от изживявания, оставяйки въпроси в подсъзнателното ни.
Как ли ще приключи този обречен бунт?
Има ли смисъл от такъв!
„Пукнатини“ трябва да се гледа.
Не мога да разбера тези артистки като нея. Една такава с шарена коса.
Синьо, резедаво, виолетово, розово, рошаво. Асиметрична прическа.
И усмивката й асиметрична.
Изкуството й не разбирах. Приличаше на умопомрачение. Паяци разни и еднометрови пришки с човешки лица, тоалетна чиния с философско изражение, подобие на клонка със седем пъпки, напомнящи седем ерекции и едновременно с това ококорени зеници. И това бяха най-скъпите неща в експозициите й.
Иначе имаше човекоподобни жребци и кобили, преплели тела и разрошили гриви. Имаше и страхотно дупе и приличаше на фигурка която исках да пъхна в джоба си, до сърцето. Толкова малка изглеждаше. Очите й – дяволия, създаваха налудничавото усещане, че са по-големи от нея. Кикотеше се като тийнейджърка.
Доста невъзпитана тийнейджърка, но й отиваше.
Пращах й цветя, кикотеше се.
Каних я на вечеря, умираше си от смях.
Питах ли я какво смешно има, разридаваше се. После сама ми позвъняваше и ми казваше, че не е откачила. Изглежда аз съм откачил, опитвах се и не успявах да си спомня да съм казала нещо с което да предизвикам тези думи. Просто й бяха смешни ухажванията ми и толкова.
Казах й, че ми харесва такава. Промърмори, че и тя ме харесва.
После поиска да се срещнем.
После пихме по чашка, две.
После изпадна в откровения.
Говореше, че спи с този който не й харесва, а не с този който й харесва. Защо, много просто, с милувки ваела.
Можела да направи от материала на този който не й харесва, нещо което да й хареса, а от този който й харесва не искала да прави нищо, за да не го развали.
-Аз съм творец. Разбираш ли? Мога да се наслаждавам на даденото от разстояние. Докосна ли се до нещо, изменям го. Ти ми харесваш, за това не искам да те докосвам. В туй ми е и проклятието. Защото ме привличаш.
Попитах я какво да направя за да не ме харесва толкова. Каза, че ми е сърдита, но още ме харесвала. След малко я измъкна пред очите ми някакъв идиот. Страхотна фигура, но се смееше инфантилно. Да му имах раменете! И самочувствието. Защо ме лъже и се лъже, че не й харесвал. Пийнах още две три, сломен и категоричен в оценката си, че живота е несправедлив.
Аз не се харесвам, а това е най-неприятното след това, че ме харесва тя и поради това не иска да ми помогне да се харесам повече. Съвсем се объркаха мислите ми. Реших да пия още, но май не ми сервираха.
Хрумна ми да потърся мнението на независима трета страна и попитах някаква жена харесва ли ме. Без да й казвам какво искам да чуя, съвсем искрено, потвърди, че на нищо не приличам. Така ме зарадва, че поисках да я целуна. Тя се разпищя. Мисля, че ме подгони полиция, защото побягнах. В началото бързо, а после с учудване забелязах, че съм набрал светлинна скорост щом виждам тунела от размазани звезди. По-късно разбрах, че ме е треснала кола.
Лежах в болницата, цял в гипс и шевове.
Косата ми остригана, за да ме зашият и под нея. Носа ми пихтия.
Челюстта ми по някакво чудо здрава, но голяма част от зъбите липсват.
Малката пеперудка стои до мен, хлипа, гали гипса, а ръката отдолу ме сърби.
Пита ме как точно ми се случи.
Аз от своя страна я питам, харесвам ли й още. Не съм ли достатъчно грозен за да правим любов. Гледа ме гузно.
Пита ме, да не би да съм го направил за нея. Не знам какво да й отговоря. Каквото и да кажа няма да съм искрен. Просто не съм сигурен, а и от упойките съм тъй дрогиран, че си мисля едни глупости, говоря други глупости.
Избухна изведнъж. Разплака се. Каза, че ме обича и не иска да ме изгуби. Всеки ден идваше. Говореше ми сладко. Оздравявах бързо. Изписаха ме. Преди да се любим с болезнен глас, почти през сълзи, изрече:
-Пострада заради мен, но аз ще ти дам своето усещане за красота. И в следващите часове разбрах какво имаше предвид. Толкова нежна беше, че се разтапях. Такова чувство имах. Превръщах се в материала й и тя твореше от тялото ми, не просто го любеше, а насладата беше с пъти по-силна от изпитаната от мен любовна наслада до този момент. Накрая лежах толкова изтощен, че пръст не можех да си мръдна. Чувствах се на небесата, а тя се изправи, огледа ме критично и промърмори:
-Добре започна. Сега виждам колко още работа по теб има. Ще трябва да мине време, да поулегнат впечатленията ми, тогава ще те продължа… След това ме пренесе в работилницата и ме постави между другите си незавършени творби от глина, мрамор, метали, мъжка и женска плът.
Надолу ще публикувам целия материал, но искам да се види първо точната дата на написването му. И публикуването му.
Искам да добавя и няколко думи: все пак оттогава са минали години.
Писков се беше разлютил и доказваше, прегазваше, наказваше и...какво още (?) да: и се изпразваше, но седмица по-късно беше "забравил" какви ги е говорил малко по-рано.
Премина на друга тема.
То господа телевизионните зрители, радиослушатели, мeйнстрийм читатели и други ми ти такива, не помнят значително повече от маамуните и следователно не се заслужава да помни повече и този, който ги информира, дезинформира, убеждава.
Та и в случая: каквото казал - казал, няма значение, давай на ново - следваща простотия.
В случая ставаше въпрос за фалшиви бомбени сигнали в училища.
Номерът е стар и ученически.
Само, че топ-новинарите ни тръгнаха да обвиняват Путин и Митрофанова.
Само, че този път "злосторникът" беше открит: разбира се - ученик и "красивите" и "интелигентните" млъкнаха като човек с разтройство на повреден американски самолетоносач.
Що напомням тази глупост? Ами сега топ-идеологът им Христо Грозев щял да следи за фалшиви новини.
Следващият път направо си поставете Писков.
То разликата няма да е съществена.
И сега да припомня материала, който твърде бързо беше забравен.
Май времето потвърди всяка моя дума:
За фалшивите бомбени сигнали и обвиненията към Русия
(28 март 2023 г.)
Просто ми е любопитно: има ли пълнолетен и с ума си човек, който да върже тези щуротии с руска конспирация?
Хайде, някой да ми обясни логиката на подобни актове: политическа или каквато и да е било логика. И тук, и в други електронни медии търсих и един разумен аргумент в полза на тезата. Но защитниците й се аргументират само обяснявайки колко мразят Русия.
Е, това, че мразиш Русия не е разумен аргумент! Ако мислиш по този начин да се аргументираш, в случая показва само ниско възпитание и неособено развит интелект.
Но като чета коментарите се отчайвам. Очаквам скоро за дупките по улиците ни да бъде обвинен Путин и инвазията му в Украйна. За това, че някой бил хванат от съпругата си с любовник, да бъде обвинено руското посолство. Разбира се, всеки пияница вече ще може да обяснява на майка си, че той не би се напил, ако толкова не бе го изтерзала политиката на Путин. Като някой не се представи добре пред любовницата си - виновна е дългата ръка на КГБ.
Скоро пък чрез медиите сигурно ще започнат да ни убеждават, че Путин наредил на Митрофонова да събира периодично момчетата и момичетата си: да ги инструктира и после заедно да ходят да звънят по звънците и да бягат. Да стрелят с прашки по прозорците на вносителите на зарзават; да слагат под праговете на вратите - миризливи субстанции и още такива ми ти терористични актове, които да се прибавят към обвиненията за геноцид, човекоядство, използване на ядрени оръжия и подигравки с НАТО и ес.
ДКТ "Иван Радоев"
Гледал съм стотици постановки.
Бил съм и свидетел на създаването на значителна част от тях.
За пръв път обаче ми се случва да видя подобен декор.
Говоря за мащаб. Иде реч за нещо наистина колосално.
Дори "Антигона" на Александър Морфов и "Тартюф" на Крис Шарков - удивителни с грандиозната си сценична работа, отстъпват като строеж и сцена на "Дракула" на Стайко Мурджев.
Декорът, създаде 100% усещане за лутане из замък, викторианска психиатрия, на моменти кораб.
И в цялото това сетивно разточителство: танцуващите жени на прокълнатия граф, в хореография, която би била впечатляваща дори и за най-елитните нощни клубове в света.
Сюжетът почти по романа на Брам Стокър. Разбит, миксиран, адаптиран добре за сцена. Малко шеметен и не съм сигурен как са го приели тези, които не са чели книгата или не са се запознали с историята от други адаптации на "Дракула".
Койна Русева се справи "страхотно" в ролята на графа, но лично на мен ми дойде малко повече, че не просто игра и Ван Хелсинг, а че Ван Хелсинг беше жена.
То и Уотсън от "Елементарно, Уотсън" е жена, а сериалът е невероятен, но като че ли станаха вече твърде много случаите да се изменя пола на героя. Възможно е и просто да ми се гади от много уок и да съм станал невъзприемчив към подобна творческа свобода. При всички случаи тези редове не са критика, а си признавам чисто субективно чувство.
Не бих бил прав, ако критикувам в това.
За мен тази постановка е преди всичко невероятно зрелище.
С виртуозните въплъщения на Койна Русева.
С декора (споменах го) и изобщо техническите характеристики.
С хореографията и пластиката. Споменах ги, но пак.
Радва окото, разпалва въображението и над час и половина сънуваш с отворени очи.
На снимката позирам между "Бай Ганьо" и "Дракула".
Наистина съм между двамата, че даже се и гордея.
Драматично-куклен театър "Иван Радоев"
Гледал съм една филмова версия на "Гераците", режисьор й е Максим Генчев и ми хареса дори повече от по-известните и скандални негови филми: "Левски", "Ботев", следвайки сюжета, вмъквайки две-три сценки и отразявайки толкова, показва един свой прочит на класическата българска повест.
Не фамилна драма, каквато е, а трилър. Спечели ме.
Но това, на което присъствах снощи беше поглъщащо в друг, макар и познатия свят.
Режисьорът Богдан Петканин ми е бил директор за няколко месеца, но нямахме почти никакъв контакт. Кимахме си по коридорите и толкова.
Разбира се, знаех, че е режисьор.
Все изпусках да гледам "Спанак с картофи", комедия режисирана от него и играна няколко пъти на сцената на НЧ "Съгласие 1869".
И сега най-после успях да гледам негова постановка.
Това са ИСТИНСКИТЕ "Гераците", няма да казвам "духът на времето" или "силата на мелодрамата".
За "дух на времето" не може да се говори или поне не това беше достойнството на пиесата. Декорът макар тежък показа битовото от преди век само като ескиз, не толкова, колкото да обрисува средата, а да свърже асоциативно нашата с нея.
"Силата на мелодрамата" - да, имаше я, дори на едно място трих сълзи, но отново не говоря за основно достойнство на постановката.
Елин Пелин е повече философ, отколкото художник.
Чрез героите си говори за ценностите, размишлява над тях, провокира размисъл.
Сюжетът със старецът заровил парите си и тримата му синове - три различни характера и начала е повече от познат. "Боряна" на Йовков, примерно.
Но тук отношенията са по-остри. Няма го утешителния край.
Светът е друг, чувството друго. И нещо повече: случващото се има и друг пласт, то е притча.
Най-лесно е да се обобщи сюжета с шаблонния отговор на "какво е искал да каже автора" с "разпадащото се българско семейство в края на матриархалната епоха", но разказът не е само за тогава, той е и за сега, ще е и за утре, типично по Пелиновски размисъл за материални и морални ценности.
Но да се създаде със средствата на сценичната илюзия, атмосферата, в които тези тежки въпроси те блъскат в гърдите с цялата си сериозност и те оставят без дъх, вече е изключителна творческа сила, за която точната дума, която се боя да употребя, е май - гениално.
Куаните не са точно безсмислени, те са обезсмислени. В случая не употребявам "обезсмислен" в значението на думата, което има на български език. "О"-"безсмислен", като "о"-"безмаслен" в този смисъл е неологизма, който си има реален ононим на български език. Смисълът от куаните е "изсмукан" останала е една черупка, в която трябва да се търси нов смисъл.
Куаните не са налудничави бръщолевици, макар много напомнят такива.
Куанът е изключително трудна литературна и духовна форма.
Сега ще напише един неуспешен свой опит:
"Хахаха. Смрази се Путин от жабешкото крякане."
Казах, че това не е куан, а неуспешен опит за куан.
Кино Мол "Панорама"
Чел съм книгата преди няма и две години. Много ме впечатли и ако малко преди нея не бях прочел трилогията "Трите тела" щеше да ми бъде любимата ми научно фантастична книга, но отново трябва да я прочета, за да видя разминаванията.
Малки са, сюжетът не е променен и с йота, но ако докато четях книгата и съпреживявах героя не желаех да се върна на Земята никога и бях доволен, че завършва по този начин, то докато гледах филма се почувствах, макар и малко по-различно.
Ива Страт в романа на Анди Уеър ми идеше звяр, точно този тип жени, които никак не понасям, не че щеше да ми е по-приятно да имам сблъсък с мъж от същия този тип. Във филмът вече беше човек, на който се налага да вземе тежкото решение и го преживява тежко. Всъщност - далеч по-нереалистичен образ, но такъв, какъвто те докосва.
Не знам дали не е субективно, дали не е било до момента, затова непременно ще прочета пак този прекрасен научно фантастичен роман.
За филма: ако говорим за хард научна фантастика (подчертавам думата: хард), това за мен е най-доброто постижение в киното.
Зад него са и "2001 - първа космическа Одисея", "2010 - втората Одисея", "Блуждаеща земя - 2" (все редки филми в историята на киното, а и научната фантастика). И великолепният сниман в самия космос руски "Предизвикателство".
Филми с послания, изпипани до сетен детайл, поглеждащи от високо човечеството, разсъждаващи и за него и за нравите му: без да са утопии или антиутопии.
Освен "Марсианеца" отново по едноименния роман на Анди Уеър има още два невероятни научно фантастични филма за Марс: "Червената планета" и "Мисия на Марс" и доста слаби, както такива, които излизат от рамките на твърдата научна фантастика и по-скоро са друг жанр (екшън, трилър) с научно фантастични елементи.
Колкото и добри да са липсва нещо в мащаба, усещане, че си свидетел на най-великото приключение: човек откъснат от естествената си среда, една пътуваща изпълнена с дух прашинка от вселената; част от нея; пилигрим в историята, която може би планетата ни ще има.
Не говоря и за научна фантастика от рода на "Щамът "Андромеда" (с един прекрасен оригинален филм и един отвратителен, създаден по-късно от Дени Вилньов. Също "Сфера", "Конго" и "Джурасик парк 1 и 2", всички по Майкъл Крайтън, всички прекрасна и твърда научна фантастика. В "Сфера" има извънземни. В "Щамът "Андромеда" вируси от космоса, но сега говоря само за изцяло космическа твърда научна фантастика.
И като фен, и като човек, който е живял повече в сюжета на научно фантастични книги и филми, отколкото обективната реалност, макар и субективно го класирам първи.
Заради човешката драма, въпреки сблъсъка на четири различни космически вида.
И тук наистина са четири различни форми на живот, а не десетки различни хуманоиди като в "Стар Трек" и "Звездни войни" (тези прекрасни вселени изобщо не си и помислям да нарека твърда научна фантастика, в тях има други неща и ако можеха да не бъдат споменавани в тема, която е посветена на космическото кино, щях да ги прескоча), но беше заради формите на живот.
В "Проект "Аве Мария" извънземните са доста далечни от нас, но въпреки това фимът е по-човешки от всички останали научно фантастични филми. С още по-голямо чувство за хумор е и от книгата. Всичко е така поднесено, че да го усещаш все едно се случва ( колкото и черезвечайно да е), сега някъде из света.
А за политическото послание, няма какво да говоря. Свалям шапка на създателите. Астронавтите са американец, рускиня и китаец. В по-голямата част от филма се вижда логото на НАСА, но едно място, макар и да нямаше кой знае какво значение за сюжета се видя и това на Роскосмос.
В цялата тази световна, която прераства в галактическа история, главният герой от планетата ни е един аутсайдер. Учен изолиран от средите си. Само защото защитава своя теза, само защото не престава да вярва в нея, а е и малко арогантен. Принуден да се припитава като учител в начални класове. Героят дори не е герой. И такъв е принуден да бъде, да бъде герой.
Този симпатяга те изпълва с топлина, сякаш ти казва: "не съм нещо много по-различно от теб, ти го можеш", и да - когато проблемът е за цяло човечество, най-добре да се покаже какво най-често е човек.
И след това прекрасно преживяване не мога да не споделя един повод за тъга.
Това е премиера.
За трети път ще го кажа: на най-добрият научно фантастичен филм до този момент.
В салонът имаше само 9 човека.
на който да отговаря без увъртания, само с отметка.
Примерно.
1. Военният конфликт в Украйна.
а) подкрепям Украйна
б) подкрепям Русия
в) на първо място, България трябва да бъде неутрална
г) нямам мнение
2. Военният конфликт в Иран
а) подкрепям Иран
б) подкрепям Израел и САЩ
в) на първо място, България трябва да бъде неутрална
г) нямам мнение
3. Какво мислите за неправителствените организации
а) подкрепям само финансираните от Сорос
б) подкрепям без финансираните от Сорос
в) нямат място у нас
г) нямам мнение
4. България трябва да подкрепя санкциите срещу Русия
а) не, не трябва
б) да, трябва
в) не трябва, но няма накъде да ходим
г) нямам мнение
5. Какво смятате за 100% дигиталната валута
а) трябва да се приеме
б) не, не трябва да се приеме
в) каквото решат в Европа
г) нямам мнение
И така нататък и така нататък. На първи и втори въпрос, аз категорично бих избрал "В"
Смятам, че България трябва да бъде зона на мира, а после добър приятел някому.
Забележете: на това му викат "копейка"
На трети въпрос, също бих избрал "В".
На 4 бих избрал "а"
На 5 "б"
И естествено бих подкрепил човек, който би защитил моите възгледи.
Но въпросите трябва да са най-малко 50.
Това вече ще е информиран избор. И който политик засяга в кампаниите си тези въпроси...и отговаря ясно и категорично е спечелил гласа ми.
Първото факсимале е на клип от Уницеф и отразява палестинско момиче в Газа, което си мие косата в локва. Ако намерите клипа и го гледате, ще забележите грацията в това полудетско тяло и жената в движенията, с които тази Душа се грижи и бори за красотата си; за добрия си външен вид, защото на тези години и на това място: грижата за добър външен вид и красота са синоними.
Второто факсимале е от началната страница на blog.bg и се вижда как един хомосексуалист (не го казвам като обида, а най-буквално, защото персонажът парадира често със своята хомосексуалност), в случая самодоволно разказва за "своята маникюристка" Диди.
Отново я има темата за грижата за външен вид.
Не искам да коментирам хвалбата на един мъж (какъвто и да е било мъж) смалката му слабост да ходи при маникюристка и дали това би следвало да е най-съществената грижа за каквато и да е било форма на красота.
Този същият, преди две седмици излезе с бомбастично заглавие, че Тръмп и Израел "освободили" (написа го точно така: "освободили") Иран. Имаше предвид първите бомбардировки, в които освен, че убиха духовния водач на Иран, "освободителите" убиха и 165 момичета в начално девиче училище.
Какво означава свобода? О, има много политически клишета.
От "осъзната необходимост" до "никой не те спира да пътуваш навсякъде по света", "можеш да си пишеш каквото искаш във фейсбук", "имаш парламентарни избори", "имаш правото на гей парад" и т.н. и т.н.
Въпрос на ценностна система е. И в случая за един мъж, който се хвали с маникюристката си, тези 165 момичета може би са наистина свободни. Подчертавам: за един мъж, който се хвали с маникюристката си.
В двете факсималета съпоставям усещане за красота.
В едното е красотата на естествено, проявяваща се дори в ада.
В другото: бруталният напън на изкуственото да измени естеството.
Ценностни системи.
Сравнявайте.
Отключа ли къщи чувствам се мъж, който влиза по задължение в мързеливата си съпруга. Натежал е въздуха, тъжни стените, прозорците не мия и без друго нямат изглед. Да освежа стените не си заслужава. Кой знае колко ще съм тук и после пак накъде. Хвана ли четките, то означава, че сама вътрешно съм приела, че този начин на живот ми харесва, че по-дълго ще остана.
По същата причина не връзвам и приятелства. Извън работа, почти не общувам. Странна жена, и колегите ме наричат, хубава и странна. И с татуирана нимфа под пъпа, но не мисля, че някой ще научи. От работа съм в къщи и никакви покани не приемам. Но тази вечер не ми се прибира, ще пийна като пич две-три бири и тогава.
Кръчмичката е сладка и долнопробна. Забивки няма.
Някой опита ли, поглеждам го като ловджийска пушка и гледа да си седне.
Срещу малката нямах нищо против, при друг живот би могла да ми е дъщеря. Остроумна и кикоти се сладко, очите й огън, гальовна вълна лее, като котка гръб извива, неволно. Защо не бях момче или поне мъж, моя щеше да е.
Дори сега ме избива на похотливи мисли. За щастие идва и компанията й.
Двама младежи и още две момичета. Шумни са, за купон се готвят. Канят ме с тях, щели сме да се съберем в колата. Не съм на годините им, малката ми приятелка, обаче ме дърпа за ръка, настоява. Какво пък, свободна съм колкото и те. Даже сигурно от някои от тях повече. Пък от момичетата по-добре изглеждам.
Кавалерите ме изяждат с погледи.
Защо не си гледат младостта до себе си. Някой в колата запали марихуана. Плеснах го зад врата, дръпнах му цигарата и я хвърлих през прозореца.
Гледа ме ококорен, кръвна обида и за да не се чувства унизен или ограбен впих устни в неговите. За да не го бъзикат приятелите му, а да се фука.
За мен- нищо, просто не искам някой да ми се дрогира. Болна съм на тази тема.
Даже щях да им кажа: „чукайте се, не се друсайте”, ама нямаше нужда от последната ми лелина заръка. Още от колата започнаха да се плъзгат ръце, та момчешки, та момичешки. Безадресно, само да погали нечия ръка, нечие тяло, където и да било. Доста игриви са или се опитват да изглеждат такива.
Спря ми дъха, на моята възраст емоцията е истинска. На тридесет и четири съм все пак, не на осемнадесет.
Игра, игра, но при мен е по-сериозна.
Добре, че скоро стигнахме, иначе пак трябваше да се държа като преди малко с марихуаната. Чух, че домакина бил в затвора си за нещо си.
Момчетата говореха с възхищение, момичетата като жени, които знаят как да въведат в път, лошото момче. Започна да не ми харесва цялата тази история.
Отвори гол до кръста, надул мускули и жили по тях, цял покрит с татуировки.
Отблъсна ме липсата на елементарен етикет и каруцарщината му, определено.
Но татуировките, те са виновни. Казах ви, че имам татуирана нимфа. От пъпа надолу. По неговото тяло имаше поне двадесет нимфи, но и сатири, и едри гроздове, дървета които се превръщаха в тела, а в короните им се любеха други тела, по две, по три, по четири. Езическа оргия на полубожества. При това много майсторска изработка.
Истинско произведение на изкуството от висока стойност.
И невероятно, но изпитах усещането, че моята нимфа желае да се включи в игрите на сестрите си. Гори на корема ми, иска да побегне, да се разтвори в естествената си среда, да се покаже навън и ако не беше на такова интимно място, веднага бих я показала.
После, обичайното за един купон, много чашки, много музика.
Домакинът е тих, но погледа му един…Зверски. Две момичета от двете му страни. Ту му се свалят, ту се сещат за приятелите си. Детска му работа.
Когато обаче пуснаха порно-филмите вече не издържах. По-точно на татуираната ми нимфа й стана лошо. Започнаха сърбежите, остри, неприятни. По кожата, по повърхността. Не възбуждащи. Имах чувството, че кърви.
Това не бяха митологични образи, а хора.
И не се отдаваха, ами играеха на отдаване и то не добре.
По всички възможни начини и конфигурация на телата, седем или осем или повече.
Компанията ахка и охка, кикот и мъжко пъшкане.
Имах чувството, че нимфата ми ще се скъса от кожата ми. Болезнено се бунтуваше.
Казах: „ще си тръгвам, чакам ви долу”, но първо се забих в банята. И тогава ми прилоша. Беше от алкохола, останалото: нищо особено.
Не ми беше приятно, но чак пък да ме отврати до такава степен.
Не бях и пила много, но достатъчно.
Повърнах, после дълго си плисках лицето.
Погледнах крадливо към ваната.
Е, изкусих се.
Бързо ще бъде, но съм се увлякла в топлото, но освежаващо съновидение в което се потопих, потапяйки се във водата.
Отлагах доста излизането си.
Когато все пак дойдох на себе си, спомних си, че казах на хлапаците, че ги чакам отвън.
Дано не се тревожат много.
Оглеждам се за дрехите си, паднали на плочките. Поизмокрени. Въздъхвам, мокри сухи ще трябва да ги облека.
Хващам ги отвратено с пръст и като се сещам как ще лепнат по кожата ми, прилошава ми и без малко пак да повърна, макар вече да съм добре.
Забелязвам хавлията. Обличам я. Ще си го помоля за дрехи.
Сигурно се намират женски дрехи из този дом. Пък и да не са женски. Висока съм метър и седемдесет и пет и добре сложена.
Сам е, тъжен с чашка.
Поглежда ме и почти с безразличие казва:
-Знаех си, че ще останеш.
Жалко, че трябва да го разочаровам.
-Не съм останала. Прилоша ми. Намокриха ми се дрехите. Кога тръгнаха?
-Охо! Трябва да има час, че и повече. Веднага след като уж се изнесе.
-Не беше нарочно.
-Да, бе!
-Виж, ако не ми услужиш с някакви дрехи, ще си навлека моите и ще си тръгна.
-Въпрос с повишена трудност – отвръща ми.
Какво иска да ми каже!
-Твоя пленница, така ли!
-Е, счупи си ключа -озъби се, май се опитва да ме върже.
-И какво ще правим сега!
-Ще чакаме жена ми да отключи сутринта. Нощна смяна е.
-Виж го ти, женен, а купонясва с деца.
-Не са деца. Всички са над двадесет. Студенти, имат повече ум и от мен, и от теб. Жена ми няма против, нейни приятели са. Учеше с тях.
-Весела двойка?
-Я, млъквай!
Щях да го ударя с бутилката. Само да се е опитал да ми посегне.
-Ключът не се е счупил.
-Както искаш го приемай, тук ще си до сутринта! Ясно ми стана. С други думи си го каза:
-Така и така ще те чукам, нека мине без неприятности -рекох с тъжна ирония.
-Моля?
-Съкрати думичките, но са ясни. Нали? Даже и да не ти се иска трябва да защитиш имиджа на лошо момче и да го направиш. Защото иначе няма да бъдеш същият в компанията си. И аз може би не съм първата жертва…
Тъпо ми стана.
Поглежда ме, нито отрича, нито потвърждава. Гледа ме, абсолютно беззащитна съм. Няма къде да бягам. Да викам през прозореца точно в този квартал, загубена кауза. Поне да мине без неприятности.
Пускам хавлията да падне в краката ми.
Погледа му е привлечен от нимфата, а тя тогава полудява. Е, благодаря ти, моя приятелко. По-добре да изпитам наслада отколкото болка. Иначе е пълен селянин.
Не аз, нимфата му се отдаде, аз бях пленницата му.
Отдаде се като на всички сатири и на всички сестри изрисувани по тялото му.
Погълна ме митичната гора в сладостно съновидение.
После не ми се тръгваше, но чувствах, че трябва.
-Няма да мога да погледна в очите съпругата ти. Трябва да тръгвам.
-Ключът се счупи! Колко пъти ти казвам!
-Да, аз пропускам да ти кажа нещо. Това нарисуваното по теб е в студио. Ти не си бил в затвора. Но моето не е в студио.
Облечена бях, намерих телчетата в чантата. Бравата веднага щракна. Не бях изгубила уменията си, още.
Смигнах му и го оставих зяпнал.
25 февруари. 19 ч.
ДКТ "Иван Радоев" - Плевен
Сигурно има поне още 101 причини да посетя Виена.
Казвали са ми, че е най-красивия град в света.
Едва ли е "най", всичко е субективно, но и в най-нетрезвата субективна оценка има поне грам обективност.
Аз обаче винаги съм мечтал да посетя Виена, заради филхармонията. Да гледам на живо това, което гледам всеки Първи януари по телевизията, а в някои години това е единственото ми заседяване пред национална българска телевизия.
Представял съм си дори, че посрещам Нова година на Червения площад в Москва, а на сутринта я Путин, я Епщайн ме карат с вертолет да си завърша забавлението.
С Илияна ли съм, с Непознатата ли: е, това няма да кажа, пък и не знам. Не познаваме добре най-разюзданите си мечти и понякога им изпускаме сюжетната линия и детайлите им са размазани.
Това, което ми се случи, надскочи всякакви очаквания.
Планината дойде при Мойсей.
Виенската филхармония в Плевенския театър.
Не пропуснах случая след края да целуна ръката на организаторката, която не разбрах, от коя бивша съветска република беше, но говореше български значително по-добре, отколкото аз английски.
Познавам екзалтираното състояние, след успешно представяне на сцена.
Публиката го споделя с артистите и екипа.
Не знам кой беше по-опиянен в онези двадесетина-тридесет минути, когато събитието е приключило, но сцената все още е изпълнила съзнанието. И аз, и организаторката бяхме няколко реалности над обективната.
Получи се разкошно.
Няма да изброявам изпълненията, направил съм скрийншот на програмата.
Допреди антракта си мислех, че изживяването ще е върха, просто защото осъществявам мечта. Докосвам се до легенда, до архетип.
Оказа се далеч повече. И това се долавяше дори от ухото на лаик като мен.
Чух Ваня Делийска, а тя е безспорен талант и диригент да казва в антракта:
"Те не свирят, те пеят с инструменти.", останалото не мога да го предам, защото беше изречено с онзи изпълнен със специфика речник, с който могат да си говорят само познавачи в областта, а тя говореше със свой колега.
Това изречение ме впечатли, защото си го помислих и като я чух, разбрах, че не си въобрязавам.
Събитието удари и друга сантиментална струна.
Година преди ковид-психозата много детски представления пропадаха, заради сезонен грип.
Спомням си една вечер много добре майката и децата.
Бяха си взели билети, но не бяхме сигурни представлението ще се задържи ли или не. В последният момент разбрахме, че ще има, и когато го чух по телефона и го предадох видях най-искрената, най-чистата, най-изпълнената с радост и неподправеност усмивка на Ценител.
Усмивката на това 5-6 годишно дете, което разбра, че ще има театър.
За втори път видях същата усмивка. Импулсивна, детска, невинна и искрена по лицето на един навършващ 90 години човек.
Той ми е като баща. Даже повече от родния ми баща.
Тъстът ми.
Илиана като подарък за юбилея му купи билети за него и майка й.
Той не знаеше, аз пък не знаех, че не знае и една вечер, както си приказвахме с него, той с учудване разбра, че да, самата Виенска филхармония, да, същата, която и той като мен не пропуска на Първи януари ще гостува в Плевен.
Да, не цялата, разбира се.
Никоя трупа не пътува навсякъде заедно.
Ама как така?
И тук се изпуснах, че за рождения си ден, за 90-тият има подарък от нас.
И пак видях онази усмивка.
Да накараш човек на 90 да се усмихне като дете и да изживее една от мечтите си е като да си нотите на това прекрасно представление.
Стотици милиони деца вярвахме, че ще станем космонавти, че ще стъпим на Марс, ще стигнем до Плутон, че ще уловим Земята в зеницата на космоса.
И тази мечта ни даваше сили да се развиваме и да реализираме стотици други мечти: по-земни, по-близки, не толкова поетични, патетични и научно-фантастични, но част от великата космическа мисия на планетата. Възпита ни на смелост.
Това не е победа за една или друга страна на Желязната завеса.
Това е победа за човечеството и не прави чест на дребнавите човечета, които се опитват да фалшифицират, да теоризират конспиративно, да принизяват мисията.
Защото този млад, красив усмихнат човек е посланикът на цял свят.
Или поне на смелостта на този свят.
