Прочел съм почти всичко от Артър Хейли: "Летище", "Хотел", "Банкери", "Детективи", "Допълнителна диагноза", "Опасно лекарство", "Живот по върховете", "Полет в опасност" (първият му роман, създаден първо като радиопиеса, а по-късно послужил като материал за култовата пародия "Има ли пилот в самолета") и може би любимия ми: "Свръхнапрежение" - главният герой е туз в енергетиката, брилянтен бизнесмен, плейбой, но и честен по детски мъж. 

 Като повечето герои на Хейли и той е схематичен, но обаятелен.
 Никога не съм се идентифицирал с него, но винаги ми е харесвал.


 Спомняте ли си как завършва книгата?

 ВНИМАНИЕ СПОЙЛЕР! МОЖЕ ДА ПРЕСКОЧИТЕ СЛЕДВАЩИТЕ РЕДОВЕ, АКО ЖЕЛАЕТЕ ДА БЪДЕТЕ РАЗТЪРСЕНИ ОТ ТАЗИ ПРЕКРАСНА КНИГА

 Ами една от десетките му сексуални партньорки, която той обичаше, страдаше от тежко заболяване. Жизнено необходимо беше за нея да зареди батерията, която я поддържаше жива, макар и на количка. 

 Дори при тежката си инвалидност беше обаятелна жена и можеше да прави секс, но радикален зелен активист извърши терористичен акт, вследствие на това електрическата система тотално се срина...И тя умря. 

ТАКА, ВЕЧЕ НЕ ГОВОРИМ ЗА КНИГАТА

Знаем много добре, че Артър Хейли добре е изучавал материята, за която пише. Всеки един от тези романи е писан за 7 години, от които две години са отделени само за да проучи конкретната професия, за която пише.

При него фактологични неточности няма. 

Не си спомням от какво беше болна хубавицата, как точно поддържаше живота си, но че е имало и има хора, които са живеели и живеят при подобни условия е факт. 

Всъщност, ясно е, че спешните случаи, които се нуждаят от ток са далеч, далеч повече. 
Да, има агрегати. Задължително е. 

Но при такъв глобален срив какъвто се случи вчера много хора са хванати неподготвени.


Днес се мълчи. 
Мълчи са колко са жертвите. 

И да премина на друго: колко е уязвим един човешки живот свързан в такава зависимост със системата: електрическата, политическата.

Самите замисляме ли се, колко е уязвим живота ни в такава силна симбиотична зависимост със системата, в която живеем?

И защо тази система желае да сме толкова обвързани с нея.
Всеки опит за самостоятелно съществуване и самостоятелно съграждане на сигурност е "копейкаджийство", "дезертьорство", "путинизъм"

И след събитие като това, ни в клин, ни в ръкав следват коментари от рода: "То пък в Русия 85% от хората са с външни тоалетни!" и вече и най-глупавия би трябвало да разбере, къде някои хора ги стяга чепика. 

1.

Ако утре детето ви или внучето ви бъде погълнато от гибелен религиозен култ; ако то се самоубие, убие; ако майка ви, сестра ви завещае всичко на чуждоземен проповедник; ако някой фанатик застреля внучето ви - причината е духовния глад на жертвата, че е търсил Бог, но не е бил ориентиран и от това са се възползвали убийците на души. Ако в училището се учат религии: и Библия, и Коран, и източни духовни учения, това е малко вероятно да се случи.

2.

Изучаването на религия не е проповед.
Изучаването на религия е предмет на теологията.
Може да се съди и по името, че иде реч за наука, за чиста наука.

3.

Вярващите не са лековерни. Те са изпитали вярата си, те са си задали хиляди въпроси, а за стотици даже са намерили отговорите. Вярата е кърмата на съмнението. И ако си отгледал достатъчно голямо съмнение то вече се храни с всичко. Не изяжда всичко, както котките не изяждат всичко в джунглата, а изяжда болните и слабите тези; винаги намира такива; иначе вярата го храни със себе си. Вярващият се съмнява повече от всеки друг, но е избрал вярата си. Вярващият в Бог, много по-трудно ще повярва в лъжите на един политик; в ултранови идеи; в лъстта на перверзни идеологии, във величието на войнолюбците.
  Това е и причината ЛГТБ-та и либерали да беснеят по религиите.


4.

Религия и сега се учи в училищата, защото отношението към някои науки и някои идеологии си е религиозно преклонение.

Еволюционната теория не се преподава като теория, а като безсъмнена истина, фундамент на цялото ни познание, т.е. преподава се като догма.

В етично отношение, съвременните либерални възгледи се налагат също като безсъмнено добрите и правилните. Това е не просто религия, това е фундаментализъм. При това има измама. Защото никой не нарича този фундаментализъм с истинското му име, а именно: фундаментализъм.

Часовете по вероучение и религии съвсем открито казват какъв е техния предмет. Те не са за да създадат вярване, а да изяснят някои страни на вярванията.

Дори и само заради общата култура такива часове трябва да има. Има и още нещо, за което тези дни се мълчи: ДУХОВНИЯ ГЛАД. Много от отговорите из дискусиите бяха: "който иска нека да търси, да учи", да ама...Не се и замислят какво ще стане, ако търсещият, искащият да учи, в случая: духовно гладния - попадне на радикални ислямистки духовници или радикални християнски - те също са опасни; в България и сега действат изключително опасни секти. Не говоря за разрешените църковни общности. Винаги се намират харизматични проповедници, които могат да погубят и душа, и живот.


Либералните тиквеници не си го помислят.

(достатъчно е да се прочете внимателно, дори само три пъти, че да зазвучи в главата и тогава всеки нормален човек ще е наясно защо дори за невярващите, уроци по християнското вероучение ще бъдат полезни)

  ето и самата молитва:

  Преблагий Господи! Изпрати ни благодатта на Светия Твой Дух, Който дарява и укрепва нашите душевни сили,

  за да можем, като слушаме преподаваното ни учение, да пораснем за слава на Тебе, нашия Създател, за утеха на нашите родители и за полза на Църквата и Отечеството. Амин.

 Днес от 18 часа в НЧ "Съгласие" 1869 (зала "Библиотеката"), Глупавият прилеп Пешо и най-абсурдната водеща във вселената, самата Блатина Кискова ще се отрекат от марангузите, дори ще ги нарекат "зли", а себе си "принуждавани".

 Злият гений професор Паранак ще постави Карла и екипажа й пред "Последното изпитание".

 Не обръщайте внимание на стрелящите с автомати Зелки, Лелки Зелки, те нямат никаква връзка с реални лица и събития. 

 Нито пък на Говорещите моркови, по-големи глупости, могат да наговорят хората в ефир. 


 

 Сънувал съм често тази сграда.
 Струва ми се, че и преди да я видя, но след като я видях - няколко пъти.
 Бях с групата по народни танци "Българско хоро", която имаше турне. 
 Илиана играе в "Българско хоро", бях с нея.

 Момичетата имаха изява в "Детския културен център".
 Пак ще го повторя: "Детския културен център".
 И отново ще напиша: "Детския".
 Детския!



 Бомбардираната сграда изглеждаше зловещо и се намираше близо, много близо...над Детския културен център.
 Не мога да кажа колко е разстоянието, но едва ли е било повече от двеста метра. 
 До "Детския културен център" се слиза по едни стълби; бомбардираната сграда е горе. 

 Преди изявата нямаше с нас екскурзовод и така и не разбрах коя е тази сграда. Изгубила се беше в спомените ми около бомбардировките над Белград, а едва ли са се късали да дават по телевизията този ПОЗОР. 

 Личеше си обаче, че е била цивилна институция, а и нещо много важно. 
 Освен до "Детския културен център" (ще продължа да я наричам "сградата", защото такава остана във впечатленията ми), сградата беше близо, много, много близо от Руската православна църква "Света Троица".



 Малък спретнат, много красив; сякаш приказен храм, а в много близко съседство с него (разделени от една алея) се намира втория по големина катедрален храм в Белград: "Свети Марко". 



 Двата храма са на не повече от 300 метра от "сградата"

 Някой ще се сети ли коя е?

 Наскоро разбрах, защото не бързах. 
 Исках да си остане беззимения обезобразен паметник на човешкия труд и човешката агресия. 

 Телецентъра в Белград!

 Телецинтъра в Белград!

 На това му се викат демократични бомби.
 Доколкото знам - ударен е бил по погрешка или "по погрешка", а ако тази "по погрешка" беше с 150 метра в едната посока или с 250-300 в другата. 

 Два исторически паметника, два християнски храма...или Детския културен център. 

 Някой ден ще пиша по-подробно за него.
 За акварелните рисунки, за пластиките на бъдещи скулптори, за приложното изкуство: наивистично, каквото следва да бъде детското, но проникновено - откриващо възрастния в някои от творците. 

 Фоайето на този център беше една огромна изложба. 
 С колегите - разпоредители от салона бързо се разбрах, че даже ме приеха за един от тях и настанихме лесно и другите придружители на гостуващите групи: имаше от Северна Македония, имаше от Албания и още три български групи, освен десетината сръбски. 
 Не знам на какъв език се разбирах с Албанците, аз не знам италиански, те не знаят руски и английски, но в което ме бива - бива ме; добил съм рутина в Театъра. 
 
 Момичетата ни спечелиха и най-многото гласове на журито и най-бурните аплодисменти на публиката, а публиката придружаваше свои. Въпреки това аплодираше и нашите.

 Един от най-прекрасните ми спомени, който много, много вероятно можеше да не се развие в тази зала. 

 И къде щеше да е тази зала?
 В руините!

 Къде щяха да са православните храмове: "Света Троица" и "Свети Марко"?
 В руините!

 А нашите мерзавци пак щяха да аплодират политически коректното решение: да дадем коридор на НАТО и НАТО да бомбардира!

 Обичаме с Илиана да ходим в най-обикновени магазини, когато сме в чужбина. 
 И да накупим за хапване и да наблюдаваме хората, цените, живота им. 

 На другият ден, освен, че се уверихме, че в Белград са с доста по-висок стандарт от родния имахме и едно малко, доста интересно преживяване. Сладко преживяване, но ми преобърна сърцето. 

 Касиерката в супермаркета попита откъде сме. Казахме, а тя:

 "България! Стоичков!"

 Не ни свързват с бомбардировките. 
 Свързват ни със Стоичков. 
 
 Не ни мразят!
 А нашата пропаганда ни изтезава с послания за омраза към тях. 

 

 

 Решил съм да мина покрай всяка дунавска керемида, да пресека всяко село и паланка; без да водя записки; без други, освен най-необходимите ми за пътуването проучвания.

 Искам да вдишам с очи атмосферата; без задължително да я разбера да я почувствам. Не да науча кой знае какво, а заради приключението, което ще ми помогне да си разтълкувам инак това, което вече знам и това, което не бих успял да не науча. 

 Просто да пътувам и въпреки здравословните си проблеми да бъда моторчето и двигателя на своето пътуване. 

 След вчерашните над 110 км., освен, че съм хванал тен на кръпки, чувствам физическия катарзис. 

 Не включвам Strava, не знам защо; най-вероятно, защото тези разходки са все още много, много под потенциала ми; повреден е и бордовия ми компютър. Бях включил телефона си на навигация, но бях забравил да включа Smart часовника на режим тренировка. Малко след излизане от Плевен, при болница "Св.Марина" се сетих и оправих грешката си, иначе нямаше да знам колко километра съм изминал. 

 Малко след 7 беше, пръскаше лекичко: като пулверизатор; не ми е било студено заради интензивните движения, но денят не се очертаваше да е най-приятния за каране. Това бързо отмина, но на места беше валяло и още неисъхнало. При разбитите пътища у нас, нямаше как: накалях се до уши, но в един момент беше приятно, даже някак секси. 

 Цялата кал по пътя като целувки; хвърчи и се лепи по бедрата ти, по ръцете ти, по лицето ти - материалът, който Бог е използвал да създаде мъжа и жената - все още в сурово състояние, но набъбнали преди виталната си експлозия, хвърчат и се впиват по кожата ти.

Да този момент не бях използвал точно този маршрут с колело. След Опанец, Долна Митрополия, но в началото на Долна Митрополия завиваш надясно по посока Гулянци. Пътуването беше спокойно, почти нямаше коли. Само на много места преминах през гореописаното емоционално преживяване и една не много приятна картина, която често се среща по пътищата ни: убито куче (вече започнало да се вмирисва) и няколко метра след това - убит таралеж. 


Крайната ми цел беше дунавското село Загражден; поддържайки средна скорост от 16 км. преди 10:30 вече бях в паркчето до плажа, където разбира се нямаше къпещи се (още доста е студено), но пък имаше доста рибари. 

       
Най-вече местни или хора, чийто корен е от Загражден и близки села, идващи си в почивните дни. 

Преди две седмици в пътуването ми до Горни и Долни Вадин, разбрах, че най-големия ми приятел от фитнеса има корен от селата, този път се срещнах с друг от най-ранната смяна трениращи. Светът е малък. 

Стана ми хладно и след няколко снимки тръгнах към Байкал. 
Реших връщането ми да е по малко по-дълъг, но различен маршрута на идване. 
В Гиген минах на една прeсечка от Улпия Ескус, но съм посещавал много пъти римската колония, а и да подскачаш няколко часа по съвременните български пътища за да видиш все още стабилни фундаменти на хиляди години, поставени от емблематичния поробител с "магарешките уши" (император Траян, разбира се), не може лекичко да не те комплексира. 

Въпреки, че пътя между Загражден и Гиген е много, много добър и май е такъв още от Никопол и продължава след Байкал по посока на Оряхово. Не знам, ще трябва да проверя при следващите походи. Да се спусна от Никопол или от Байкал да продължа към Оряхово.

Минавайки покрай Гиген едва не бях нападнат от една каракачанка. Трябваше да сляза от колелото и да я овикам. Намесиха се и други хора от съседните къщи и каракачанката се прибра в двора си.

Абе, хора, не пускайте свободни толкова големи кучета.
Някой може да не е кучкар като мен и да се уплаши. 
Каракачанките са хубави кучета, но не са най-послушните, много са силни и могат да бъдат опасни. 
Това реши ли за секунди може да убие и доста по-як мъж от мен. 

Лекият инцидент се случи на около 150-200 метра от Улпия Ескус. Т.е. можеше и семейство туристи, решило да разглежда българските забележителности да е спряло наблизо колата си и да се придвижва пешком.

Вярно, каракачанката тръгна защото съм на колело, но кой я знае...
Да, знам, че е добро куче. Всички кучета са добри, но като ти лайне с онова мощно гърло, тръгне заплашително към теб и разголи зъби, някак си не си склонен да приемеш, че нищо няма да ти се случи, защото кучето е добро. 

Пак ще кажа: обичам кучета, дори влизам в категорията "кучелюбец".

Между другото: втората ми майка, т.е. тъща ми е от Гиген. Наричам я така, защото от една страна, моята майка отдавна е починала, от друга - тя ме прие като свое дете и ми гледа като на дете. Иронията на съдбата е, че тя и двете й сестри, освен мен и Илиана, бяха на погребението на майка и тъжаха за нея.

Ирония, понеже баща ми (Бог да го прости) беше влах. И след развода на нашите, майка не искаше да чува за "власи", тези прекрасни жени, без почти да я познават, тъжаха, като че ли им беше четвъртата сестра. А са влахини. 

Жалко, че не поживя по-дълго, за да се опознаят по-добре. 

И завършвам с Гиген споменавайки за най-лошата възстановка, в която съм участвал. Явно румънските спецове (защото беше българо-румънска) са искали само да усвоят европейски средства, но онази голяма "ножка", която представиха за ромфея, не е ромфея. Ромфеята е двуръчен меч, най-големия навремето. С епохи изпреварил останалите двуръчни мечове. Още сума фактологични грешки по оръжията, а тази възстановка беше преди около три години. Не, че не се забавлявах, но се надявам, че повторно няма да участвам в подобна. 

На разклона към Байкал се спрях. Отказах се да ида до любимото ми място, с най-добрите рибени чорби и нещо като малък пристан. Щях да загубя не повече от половин час, но не ми даваше сърце. 



Вайбъра постоянно издаваше онзи звук: "кунк-кунк", идеше от колегите ми по английски. Имаме си много мила група. Споделяха снимки на козинаци, боядисани яйца и приготовления за Великденската вечер, а аз...по друмите.

Трябва да кажа, че сред колегите ми по английски има един истински колоездач, не като мен. Но и той беше избрал да е в дома при семейството си. 

Време беше да се прибирам. Направих си едно-две селфита, изсмуках два енергийни гела и си подкарах към Плевен. 

Слънцето вече се беше показало. 
Всъщност то ми е най-мъчителното и прави пътуванията ми рисковани. 
Все пак съм с четири стента. Но сега беше приятно. 

Прибрах се ухилен и се включих в боядисването на яйцата. 

Публикация от преди броени минути.
Не знам колко луд трябва да е Зеленски, че да се опитва да си играе с Тръмп.
Минералите вече похарчи, не знам с какво ще плати следващия път щуротиите си, но Тръмп няма да му прости. 
И заслужено. 

Друг е въпросът колко кръв ще се излее още само заради тази психарщина на Зеленски.



 


Допълнение към последната тема в потока на американския президент Доналд Тръмп.
Тук съвсем ясно и категорично добавя, че "този човек" т.е. Зеленски, има нулев интерес от мира, а след това становището си:

"Нито цент повече за Украйна, омръзна ми парите от данъците ви да отиват за месомелачка."

Над 20 века трае Разпети петък!
Тълпата е събрана, тълпата не знае защо мрази, тълпата знае да мрази!
Тълпата е екзалтирана!
Тълпата си мисли, че наказва виновник!
Тълпата си мисли, но не и винаги вярва, че това е виновника!
Тълпата вярва, че така трябва и че инак не може!
Тълпата е в Йерусалим, но е и в Триполи, и на Майдана!
Тълпата, която го разпъва...Същата! В Негово име гори вещици и книгите на магьосници!
Тълпата, която го разпъна е на всеки площад!
Но ако в някои случаи излиза от глад или обида, ако гнева й е справедлив и онзи, срещу когото се бунтува определено не е Иисус, ако в тези случаи, много скоро някой яхва гнева й и използва яростта й за всичко друго, само не и онова, за което би пожелала...
То в други случаи си е възстановка на Разпети петък.
Без кръстове и Месия.
Без опрощение и възкресение.
Знам, че не съм прав.
Знам, че не съм онзи, който има право да съди, но отдавна във всяко публично събитие виждам Via Dolorosa и Голгота.
Трите кръста и като кацнал гарван на някой от тях ту чувам думите им и ги разбирам (макар да нямам B1 по иврит), ту виждам лица, много лица под кръстовете.
Удавени в емоцията си, изкривени усмивки, кървави очи, пяна и пръски слюнка. Някой е с насинено око, че се е бил в кръчмата, друг може да го е била и жена му, но тук са големи герои.
Единият разбойник е обсебен от духа на тълпата. Ругае Иисус. И понеже съм един много мъдър гарван, а съм и близо до него, разбирам: болките вече са престанали да плашат този клетник - ругаещия Иисус разбойник. Към смъртта е напълно безразличен, но се страхува.
Страхува се, че е изтъпанчен там на високо.
Не може да издържи усещането: колко по-нависоко е от другите.
В този момент той подозира, че Иисус е наистина Бог, но не ще да си го признае и да повярва, защото не иска да се отдели от пълчището.
Нищо, че и него са го разпънали.
Страхува се, че ще остане сам. Изведнъж ще се откъсне от хората, от човечеството, че ще бъде много по-неразбран, отколкото сега като осъден на смърт проклетник и разбойник.
И за да се увери, че е човек, че е като всички останали, става като тях.
Другият, другият е по-интересния.
Той не е сигурен, че Иисус е Бог, но си казва: "ако пък е, пък и да не е...Дори да не е Бог е застанал срещу цялото това пълчище, като мен."
И тогава, може би за да успокои болката: повярва.
Първият спасен!
Разбойник осъден на смърт!
За разлика от Иисус - най-вероятно справедливо.
Преди всички нас към небето е тръгнал един престъпник.
Защото е имал куража да застане срещу всички.
А това е куража да повярваш!
Това е куража да бъдеш спасен.
А сега помисли си!
Колко пъти си заставал сам независимо от това какво са ти казали по телевизора...
А после - можеш да отидеш в храма.

The Man of Sorrow (Човекът на скръбта) е персонификация на Иисус Христос; така пророк Исая вижда идващия Месия, по-късно пророчеството се оправдава.

  Стотици пъти съм чел, че хеви-метъла била "сатанинска музика", друг е въпросът, че някои почитатели на стила сами се идентифицират като сатанисти.

  Но по-болезнено красиво послание за Разпети петък, по-християнски силно, не мога да се сетя...Дори W.A.S.P., които също имат силно християнски балади, лично - не ме затрогват толкова.

Преди 11 години в Запорожие се случва нещо и впечатляващо, и много, много познато. Най-общо. Пред паметника на Ленин се събира неголяма група хора за да изразят своето несъгласие със случващото се на Майдана. Скоро разбират, че към града се движи далеч по-голяма организирана група, но не се разотиват. 
Обградени са от хиляди държащи се агресивно, подготвени за сблъсъци, въоръжени мъже. 
Полицията обикаля в обръч законно протестиращите запорожци. 
След дълги преговори, все пак е даден коридор, по който могат да си тръгнат жените и децата. 
Не и старците. 
Не искам повече да преразказвам. За друго искам да пиша. 
Ето по-подробно разказан случая. По този линк ще стигнете до него. 

https://www.faktibg.com/11-godini-ot-podviga-na-300-te-zaporozhci-tezi-hora-ne-se-predadoha-i-ne-kolenichiha-pred-ukrainskite-nacisti-a-snimkata-300-zaporozhci-koito-ne-se-podchiniha-na-fashistite-e-priznata-za-edna-ot-naj/

Първо: историята е позната - фашистите стават много храбри, когато имат явно числено превъзходство. Каквото и в Одеса, такова и край демонтирания вече Паметник на съветската армия (където голяма група български "храбреци" въоръжени с боксове, бухалки, солзотворен газ и какво ли още не, мятаха факли срещу палатките на няколко невъоръжени момичета и обгазиха единствения мъж в групата), такова е и сега. 

На снимките може да се види огромната числена разлика между двете групи. 

Второ: една от снимките ме впечатли повече от останалите. Това са израженията на заплашените от пълчището шепа хора имали куража да защитят идеала си. 


Това е най-силният кадър, който съм виждал от години насам. 
Горди.
С открити лица, макар и замеряни и оцапани.
Няма никакъв страх.
Лицата дори са предизвикателни.
Изразяват презрение към огромната заплаха.
Към "страховития образ" на страхливците.
Един сякаш казва с изражение:
-Толкова ли можеш! Очаквам повече!
Другият:
-Идвай!
Следващият:
-Гнида, фашистка!
Следващият:
-Та какво каза?

Тези лица са достатъчни за да видите, че няма начин някой да победи страната, на която са застанали!

 Помолих се пред параклиса.

Търпението не се нарежда сред добродетелите ми, ако изобщо имам такива.

  Толкова много хора имаше, че ми се стори изпитание: след тренировки, да изчакам ред, да запаля свещ и да си кажа молитвата вътре.

  Влязох не да си купя свещ, а да пусна монетите за свещи в кутията за дарения.

  Причината я изтъкнах.

  Всъщност - радостно е.

  Много радостно и чисто; светло и топло като деня. Преизпълнено с надежда.

  Празниците доказват, че българският народ е православен. Дали усърдно практикуващ или не - православен е.

  В последните години имаше няколко акции срещу православието, срещу християнството изобщо; християнството пречи на политическата конюнктура и това е видно.

  Християнството не внася нови форми на думата "човеколюбие", а е човеколюбие, не се вписва в политическите норми на уок-а, а православието определено дразни глобалистите. В грандоманията им се струва конкурент, нещо което са твърде малки за да конкурират.

  Народът е християнски, православен и колкото мамен да е от медиите, че в друго спасение вярва - не в Господното, Божието, българското; колкото и окарикатурен да е образа на духовенството и оцапано всичко с геостратегически аргументи, по празниците може да види истината.

  Радвам се, че не можах да се помоля в храма, но...все пак, по би ми се искало и в останалите дни, не само по големите празници да е така.

  И сега, нещо като изповед.

  Понеже съм все пак фантаст, умея да си отпускам въображението и да си представям. Пред храма си помислих, че ако бях там и тогава в Йерусалим, нямаше да съм от хората, които Го посрещат с върбови клонки. Но определено нямаше да съм сред тези, които викат "Разпни го!"