"There’s  no normal life, Wyatt. There’s  just life..."

 "Няма нормален живот, Уайът. Има само живот." - за мен остава най-силната реплика от филмите, които съм изгледал във всичките си петдесет и пет години.

 Победеният от болестта си авантюрист Док Холидей лежи на смъртно легло и разговаря със своя приятел Уайът Ърп, който му е дошъл на свиждане. Пред лицето на смъртта Док Холидей е и тъжен, но и щастлив. От думите му се разбира, че обича живота и не, не го е страх от смъртта, но колкото и да е живял е пропилял простички неща. Любовта към своята първа братовчедка, която в съзнанието му си остава 15 годишна. 
 
 Цялото емоционално противоречие преминаващо за броени секунди се отразява върху лицето на Вал Килмър, изпълняващ ролята на Док Холидей и когато Уайът Ърп (Кърт Ръсел) му казва, че искал "нормален живот", Док Холидей отвръща:

 "There’s  no normal life, Wyatt. There’s  just life..."

Когато тази сутрин разбрах за смъртта на Вал Килмър, тази сценка изби пред очите ми. Много се разстроих. 
И се учудих на себе си.

Никога не съм приемал тежко смъртта на хора-символи.
В училище са ни учили, в къщи са ме учили:

"Ботев е жив в сърцата ни. Левски е жив в сърцата ни. Вапцаров е жив в сърцата ни. Националните герои са живи в сърцата ни."

Малко по малко съм възприемал това отношение и дори го отнесох към свои близки. Изпратил съм сравнително леко, дори и майка си, а за баща ми - не трепнах. 

Напълно обаче разбрах думите: "Жив е в сърцата ни.", когато си отиде Рей Бредбъри. Никоя от книгите му не е сред любимата ми десятка, но въпреки това той е любимия ми автор. Всъщност до него са Достоевски и Лиу Цъсин.

Когато чух, че Рей Бредбъри е починал, все едно чух, че се е заселил на неговия Марс. 
Чувствах го жив. В мен. Със стилистиките си, с трепетните си мечти, с наивността и дълбоката съзерцателност. Беше в мен, както и в милионите читатели, които е имал. 

На времето е предал черупка. Прах, която е трябвало да напусне света. 


Подобно се почувствах и в онзи следобед, когато си бях пуснал по Ю туб, сборен албум на Вангелис и докато плавах в световете му, разбрах, че той си е тръгнал от нашия. 

Всичко друго, само не мъртъв. Това са хора идеи. Преживе са се вселили в идеите си, вградили са цялата си витална сила в творчеството си, чрез него са осъществили мисията си, себе си. И да си тръгнат - те са в това, което са направили. 

Днес обаче ми стана тъжно. 
Много тъжно.
И продължавах да виждам умиращия Док Холидей в леглото. 

Вал Килмър също няма да си тръгне. 
Ще го има още дълго. 

Но усещането е, че исках да е жив.
Защото той е епоха. 

Не сам. Но са вече една шепа.
Актьори, които до края не се изкривиха. 
Изчезнаха в последните години, оставяйки верни на мъжките си образи. На силната си харизма. 
На същността си, която ги направи велики.
Не се поддадоха на уок-а. 
Нямаха място в това политическо извращение, което погуби изкуството в киното. Погуби изобщо киното. 

Вал Килмър живее десетилетия назад. 
Във времена, когато светът беше откровен.

И по-нормален. 

И пак го виждам да се усмихва (потънал в пот), искрено, но измъчено и да ми казва:

-Няма, няма нормален...свят. Има само...