Решил съм да мина покрай всяка дунавска керемида, да пресека всяко село и паланка; без да водя записки; без други, освен най-необходимите ми за пътуването проучвания.

 Искам да вдишам с очи атмосферата; без задължително да я разбера да я почувствам. Не да науча кой знае какво, а заради приключението, което ще ми помогне да си разтълкувам инак това, което вече знам и това, което не бих успял да не науча. 

 Просто да пътувам и въпреки здравословните си проблеми да бъда моторчето и двигателя на своето пътуване. 

 След вчерашните над 110 км., освен, че съм хванал тен на кръпки, чувствам физическия катарзис. 

 Не включвам Strava, не знам защо; най-вероятно, защото тези разходки са все още много, много под потенциала ми; повреден е и бордовия ми компютър. Бях включил телефона си на навигация, но бях забравил да включа Smart часовника на режим тренировка. Малко след излизане от Плевен, при болница "Св.Марина" се сетих и оправих грешката си, иначе нямаше да знам колко километра съм изминал. 

 Малко след 7 беше, пръскаше лекичко: като пулверизатор; не ми е било студено заради интензивните движения, но денят не се очертаваше да е най-приятния за каране. Това бързо отмина, но на места беше валяло и още неисъхнало. При разбитите пътища у нас, нямаше как: накалях се до уши, но в един момент беше приятно, даже някак секси. 

 Цялата кал по пътя като целувки; хвърчи и се лепи по бедрата ти, по ръцете ти, по лицето ти - материалът, който Бог е използвал да създаде мъжа и жената - все още в сурово състояние, но набъбнали преди виталната си експлозия, хвърчат и се впиват по кожата ти.

Да този момент не бях използвал точно този маршрут с колело. След Опанец, Долна Митрополия, но в началото на Долна Митрополия завиваш надясно по посока Гулянци. Пътуването беше спокойно, почти нямаше коли. Само на много места преминах през гореописаното емоционално преживяване и една не много приятна картина, която често се среща по пътищата ни: убито куче (вече започнало да се вмирисва) и няколко метра след това - убит таралеж. 


Крайната ми цел беше дунавското село Загражден; поддържайки средна скорост от 16 км. преди 10:30 вече бях в паркчето до плажа, където разбира се нямаше къпещи се (още доста е студено), но пък имаше доста рибари. 

       
Най-вече местни или хора, чийто корен е от Загражден и близки села, идващи си в почивните дни. 

Преди две седмици в пътуването ми до Горни и Долни Вадин, разбрах, че най-големия ми приятел от фитнеса има корен от селата, този път се срещнах с друг от най-ранната смяна трениращи. Светът е малък. 

Стана ми хладно и след няколко снимки тръгнах към Байкал. 
Реших връщането ми да е по малко по-дълъг, но различен маршрута на идване. 
В Гиген минах на една прeсечка от Улпия Ескус, но съм посещавал много пъти римската колония, а и да подскачаш няколко часа по съвременните български пътища за да видиш все още стабилни фундаменти на хиляди години, поставени от емблематичния поробител с "магарешките уши" (император Траян, разбира се), не може лекичко да не те комплексира. 

Въпреки, че пътя между Загражден и Гиген е много, много добър и май е такъв още от Никопол и продължава след Байкал по посока на Оряхово. Не знам, ще трябва да проверя при следващите походи. Да се спусна от Никопол или от Байкал да продължа към Оряхово.

Минавайки покрай Гиген едва не бях нападнат от една каракачанка. Трябваше да сляза от колелото и да я овикам. Намесиха се и други хора от съседните къщи и каракачанката се прибра в двора си.

Абе, хора, не пускайте свободни толкова големи кучета.
Някой може да не е кучкар като мен и да се уплаши. 
Каракачанките са хубави кучета, но не са най-послушните, много са силни и могат да бъдат опасни. 
Това реши ли за секунди може да убие и доста по-як мъж от мен. 

Лекият инцидент се случи на около 150-200 метра от Улпия Ескус. Т.е. можеше и семейство туристи, решило да разглежда българските забележителности да е спряло наблизо колата си и да се придвижва пешком.

Вярно, каракачанката тръгна защото съм на колело, но кой я знае...
Да, знам, че е добро куче. Всички кучета са добри, но като ти лайне с онова мощно гърло, тръгне заплашително към теб и разголи зъби, някак си не си склонен да приемеш, че нищо няма да ти се случи, защото кучето е добро. 

Пак ще кажа: обичам кучета, дори влизам в категорията "кучелюбец".

Между другото: втората ми майка, т.е. тъща ми е от Гиген. Наричам я така, защото от една страна, моята майка отдавна е починала, от друга - тя ме прие като свое дете и ми гледа като на дете. Иронията на съдбата е, че тя и двете й сестри, освен мен и Илиана, бяха на погребението на майка и тъжаха за нея.

Ирония, понеже баща ми (Бог да го прости) беше влах. И след развода на нашите, майка не искаше да чува за "власи", тези прекрасни жени, без почти да я познават, тъжаха, като че ли им беше четвъртата сестра. А са влахини. 

Жалко, че не поживя по-дълго, за да се опознаят по-добре. 

И завършвам с Гиген споменавайки за най-лошата възстановка, в която съм участвал. Явно румънските спецове (защото беше българо-румънска) са искали само да усвоят европейски средства, но онази голяма "ножка", която представиха за ромфея, не е ромфея. Ромфеята е двуръчен меч, най-големия навремето. С епохи изпреварил останалите двуръчни мечове. Още сума фактологични грешки по оръжията, а тази възстановка беше преди около три години. Не, че не се забавлявах, но се надявам, че повторно няма да участвам в подобна. 

На разклона към Байкал се спрях. Отказах се да ида до любимото ми място, с най-добрите рибени чорби и нещо като малък пристан. Щях да загубя не повече от половин час, но не ми даваше сърце. 



Вайбъра постоянно издаваше онзи звук: "кунк-кунк", идеше от колегите ми по английски. Имаме си много мила група. Споделяха снимки на козинаци, боядисани яйца и приготовления за Великденската вечер, а аз...по друмите.

Трябва да кажа, че сред колегите ми по английски има един истински колоездач, не като мен. Но и той беше избрал да е в дома при семейството си. 

Време беше да се прибирам. Направих си едно-две селфита, изсмуках два енергийни гела и си подкарах към Плевен. 

Слънцето вече се беше показало. 
Всъщност то ми е най-мъчителното и прави пътуванията ми рисковани. 
Все пак съм с четири стента. Но сега беше приятно. 

Прибрах се ухилен и се включих в боядисването на яйцата.