Сънувал съм често тази сграда.
 Струва ми се, че и преди да я видя, но след като я видях - няколко пъти.
 Бях с групата по народни танци "Българско хоро", която имаше турне. 
 Илиана играе в "Българско хоро", бях с нея.

 Момичетата имаха изява в "Детския културен център".
 Пак ще го повторя: "Детския културен център".
 И отново ще напиша: "Детския".
 Детския!



 Бомбардираната сграда изглеждаше зловещо и се намираше близо, много близо...над Детския културен център.
 Не мога да кажа колко е разстоянието, но едва ли е било повече от двеста метра. 
 До "Детския културен център" се слиза по едни стълби; бомбардираната сграда е горе. 

 Преди изявата нямаше с нас екскурзовод и така и не разбрах коя е тази сграда. Изгубила се беше в спомените ми около бомбардировките над Белград, а едва ли са се късали да дават по телевизията този ПОЗОР. 

 Личеше си обаче, че е била цивилна институция, а и нещо много важно. 
 Освен до "Детския културен център" (ще продължа да я наричам "сградата", защото такава остана във впечатленията ми), сградата беше близо, много, много близо от Руската православна църква "Света Троица".



 Малък спретнат, много красив; сякаш приказен храм, а в много близко съседство с него (разделени от една алея) се намира втория по големина катедрален храм в Белград: "Свети Марко". 



 Двата храма са на не повече от 300 метра от "сградата"

 Някой ще се сети ли коя е?

 Наскоро разбрах, защото не бързах. 
 Исках да си остане беззимения обезобразен паметник на човешкия труд и човешката агресия. 

 Телецентъра в Белград!

 Телецинтъра в Белград!

 На това му се викат демократични бомби.
 Доколкото знам - ударен е бил по погрешка или "по погрешка", а ако тази "по погрешка" беше с 150 метра в едната посока или с 250-300 в другата. 

 Два исторически паметника, два християнски храма...или Детския културен център. 

 Някой ден ще пиша по-подробно за него.
 За акварелните рисунки, за пластиките на бъдещи скулптори, за приложното изкуство: наивистично, каквото следва да бъде детското, но проникновено - откриващо възрастния в някои от творците. 

 Фоайето на този център беше една огромна изложба. 
 С колегите - разпоредители от салона бързо се разбрах, че даже ме приеха за един от тях и настанихме лесно и другите придружители на гостуващите групи: имаше от Северна Македония, имаше от Албания и още три български групи, освен десетината сръбски. 
 Не знам на какъв език се разбирах с Албанците, аз не знам италиански, те не знаят руски и английски, но в което ме бива - бива ме; добил съм рутина в Театъра. 
 
 Момичетата ни спечелиха и най-многото гласове на журито и най-бурните аплодисменти на публиката, а публиката придружаваше свои. Въпреки това аплодираше и нашите.

 Един от най-прекрасните ми спомени, който много, много вероятно можеше да не се развие в тази зала. 

 И къде щеше да е тази зала?
 В руините!

 Къде щяха да са православните храмове: "Света Троица" и "Свети Марко"?
 В руините!

 А нашите мерзавци пак щяха да аплодират политически коректното решение: да дадем коридор на НАТО и НАТО да бомбардира!

 Обичаме с Илиана да ходим в най-обикновени магазини, когато сме в чужбина. 
 И да накупим за хапване и да наблюдаваме хората, цените, живота им. 

 На другият ден, освен, че се уверихме, че в Белград са с доста по-висок стандарт от родния имахме и едно малко, доста интересно преживяване. Сладко преживяване, но ми преобърна сърцето. 

 Касиерката в супермаркета попита откъде сме. Казахме, а тя:

 "България! Стоичков!"

 Не ни свързват с бомбардировките. 
 Свързват ни със Стоичков. 
 
 Не ни мразят!
 А нашата пропаганда ни изтезава с послания за омраза към тях.