Тръгваше си вече. Саковете приготвени. Поне да бяха куфари, щеше да прилича на поезия раздялата. Тези стихове, вече никой не ги чете. Дори мъжете не се напиват от болка. Дори жените не си слагат слънчеви очила. Не прилича на раздяла. И не прилича, любов да е имало.
Гледаше я, мислите му объркани. Може би, искаше да й каже тези неща. Макар не виждаше смисъл. Искаше му се също да й каже, че бедрата й са въздебели, че винаги ги е харесвал за това, а сега кожата й като е повехтяла с шест години, още по-сладостна е. Също, че не е сигурен, дали някога я е обичал.
Сакът й направи номер.
Нищо повече, просто закачи полата с халката за презрамката.
Тъкмо го вдигаше на рамо, разголи я почти до бикините.
Тя изписка лекичко, толкова естествено прозвуча, а като, че ли не я беше виждал. И му подейства все едно не я беше виждал. Все едно се срути бент или цунами изненадващо връхлетя върху слънчев плаж. С такава сила се стовари върху всички останали мисли и чувства, възбудата.
-Недей! - каза му тя, преди да е направил и изрекъл каквото и да е било.
Тогава се изправи, направи крачка към нея. Тя отстъпи крачка назад, допря гръб във вратата. Гледаше го плахо:
-Не бива!
-За сбогуване! За последен път...-не съзнаваше дори, че й го казва.
-Много е шантаво! - въздъхна тя и впиха устни.
Бързо се стъмни, а те още се любеха. За сбогуване. Тя се досещаше, че е изпуснала последният влак, но циферблата на часовника не беше светещ и нямаше реална представа колко е часа.
"Трябва да е късно, много късно, лято е...Няма за къде да бързам."
Стори и се дълга нощ и за да мине по-бързо, тя сама потърси ласката му. После сънува ежедневие. Кухни и офиси, крипти. Чакане на светофари, бързо пресичане. Питомни зверове като коли, пуснати без наморник. Щори, хладилници, лед. Някой със снайпер от телевизора - прозорец. Служба някаква, пилене на нокти и ръка, която знаеше по-добре от нея, как да попълва формулярите. После се събуди, забрави всички глупости които й се присъниха. Развиделяваше се, а не й се тръгваше. Не за друго, чувстваше се обезсилена. Направи си кафе, но не помогна.
"Сигурно приличам на призрак. Трябва малко да поспя."
Макар не вярваше, че ще се успокои достатъчно, все пак задряма и се пробуди пак по тъмно. И пак за да мине нощта му се отдаде.
И колко нощи продължи това загуби представа, но известните като най-щастливата двойка в квартала, от тридесет и пет години насам се разделя.
©Стефан Кръстев
2009
Чисто математически победените са били винаги повече. Какво имам предвид? Когато спечели една политическа сила с малко мнозинство, всички останали са формално победени. Друг е въпросът, че после се коалират, "сглобяват", сгодяват, женят - мъжат, swap-ват и т.н., но след изборната нощ победените в последните над 20 години са винаги повече.
Има тук-там мърморене.
Има тревоги.
Има ругатни. Сам съм ругал, че и псувал; звучал съм като глас в пустиня, макар да е имало много като мен.
Сега определено победителите са мнозинство, но пък риданията са по-силни. Чак да ти дожалее, ако не беше толкова, толкова дразнещо това хленчене.
Народът бил такъв-онакъв: тъп, недостоен, разпъващ, разпътен, недобронамерен, наивен, инфантилен и какво ли още не.
Ми, ако е такъв, що ти е да го управляваш?
Да го спасяваш?
Май се чувстваш месия?
Или: не точно.
Щото част от упреците бяха, че народът (такова-онакова) вярвал в месии. И затова спечелил опонента.
Добре, де. За теб народът е "тъп, недостоен, разпъващ, разпътен, недобронамерен, наивен и инфантилен и какво ли още не", но понеже си много, много повече искаш да го спасяваш. Заради своята възвисеност, ум, морал, че и красота. Твоето желание при тези условия се нарича Месиянство. Но нещо си изолиран. Мога да го кажа на по-чиЗт български: "маргализиран си" (бъзикам се естествено, но че си маргализиран, маргализиран си".
Значи народът вярва в не-точно-Месия.
Какво се случи преди три вечери? Ами случи се очакваното и логичното.
Какво не иска народът?
1. Да го вкарват в чужди филми. И да не му плащат за ролята на статист. От няколко години ни врат във все по-проблемна геополотическа реалност. Ето това не иска народът.
2. Народът не искаше локдаун. Изръмжахте му, затворихте го.
3. Народът не искаше евро. Не му разрешихте да го рече. Наложихте му го.
4. Народът искаше просто да му се обърне внимание. Да бъде чут. Дори това беше добро начало. Присмяхте му се.
5. Народът (и изобщо всеки човек с достойнство) не обича да се отнасят с него като с подчовек. Е, това му беше набивано през всичките тези години. Че е подчовек, че не може да решава; че няма право за повече, освен да изпълнява; че трябва да търпи; че ако трябва - ще бъде пратен и на фронта, на първа линия; че там (ако трябва) ще бъдат пратени и децата му. Че и без обяснение защо, защото просто ТРЯБВА, щом на ЕС трябва, значи трябва.
6. Народът е религиозен и нерелигиозен, но отношението към религиозните стана ужасяващо и това не беше атеистично отношение; защото религиозни и атеисти е имало винаги, но тук колизията беше морална. Засягаха се ценности и присъдата срещу религиозните беше едновременно присъда и срещу консерваторите, т.е. консерваторите бяха осъдени и са съдени като религиозни, макар много повече консерватори са атеисти, отколкото доста суеверните и гностични либерали.
7. Народът е консервативен. Не само българският. Всеки народ. Това не е непременно назадничиво. Консерватизмът може да бъде анагарден. Консерватизмът се придържа към заложеното в човешката природа, а любопитството, желанието за открития, любознателността са все заложени в човешката природа. Консерватизмът НЕ изключва либерализма. Напротив: отглежда го като дете; даже по-близко от дете. Като свое качество. И когато се появят извращения на чистия либерализъм. Е, тогава я има масовата реакция.
8. Народът НЕ ОБИЧА да го вземат за "боядисано врабче". Може да прости много неща, но не и измамата.
9. Народът обича свободата си, а това: "от днес си с братята-украинци и ще браниш ценностите им" не е свобода. Не е свобода да ти вмятат: "тъп си, невеж си, манипулиран" затова ще решаваме вместо теб. И го доказа. Доказа кой е шефа.
10. Когато един работодател търси работници, че да му свършат работа, може да се довери. Всъщност: той трябва да се довери, защото е естествено служителите му да имат някои способности вповече. Но когато започват да се качват на главата му...
Тъй, де. Представи си да си наел майстор за жилищния ремонт. Той да настоява да му дадеш пари за бригада. Доста парички, ама какво да правиш: апартамента ти трябва. Да, ама го гледаш постоянно пиян. Бригадата ту я има, ту я няма. Всички лъхат на алкохол. Представи си, че в същото време счетоводителят ти нещо се офлянква. Нещо не е така, както ти казва. Адвокатът ти губи дела. Охранителите ти ползват колите като свои. Направих те доста състоятелен. Пожелавам ти да си толкова състоятелен, но не и да имаш такива служители...
Но пък едва ли ще ги търпиш дълго.
Е, народът ни е по-търпелив от теб, но...
Идва денят, в който казва: УВОЛНЕН СИ.
И си търси друг служител.
Не МЕСИЯ, а такъв, в който не вижда твоите черти и какъвто му дава някакви надежди.
11. Народът вече не вярва в обещания. По-точно: вече не вярва толкова много в обещания. Той си има достатъчно впечатления, а впечатленията са материал за едни по-зрели изводи. Негови изводи.
Как прекарахте в неделя вечерта? Сигурно пред телевизията.
Аз я прекарах в болницата, в хирургично, още чаках операция. Това беше една от най-красивите ми следизборни вечери. Защо ли? Защото погледът ми и да попаднеше случайно на телевизионния екран гледаше картинки. Истинските коментатори лежаха по другите легла и много не коментираха.
Хубаво е да се чуе не друг коментар, а този на редовия избирател.
Та, победата на Румен Радев е факт.
За пръв път от десетилетия с пълно сърце казвам: Честито!
А ревльовците да реват!
В този момент само чувствах пръстите си изтръпнали и си мислех, че положението е далеч по-леко. Освен, че ми беше криво, бях разочарован и от себе си и лошия си шанс ме и болеше, доста ме болеше. Но ето: слагам физическата болка чак на трето място. На първо е, че ми е криво. По-точно: яд ме е. Много ме е яд, а когато го е яд на човек, физическата болка не е кой знае какво.
Случи се на петнадесетина километра от Гулянци.
Изглеждаше, че банкета е просто влажен. Валяло е дъжд, не е изсъхнал напълно.
Не ми мина през главата, че това е кал. Не е само повърхността, а е мека почвата доста дълбоко. Под "доста" имам предвид около сантиметър, което е бездна, когато се движиш с шосейно колело с тънка гума.
Не знам как реших точно в този момент да намаля скоростта и съм карал с 20-22 км. в час, но достатъчни при затъването и якия слалом в калта да се катурна. Инстинктивно вдигнах дясната ръка и се подпрях в мантинелата и се разрязах в острия й ръб.
Не паднах. Не.
Колелото беше в краката ми, а пред очите ми беше тъмно от болка.
Стисках с лява ръка дясната й гледах как се процежда кръв между пръстите и капе: кап-кап-кап.
Спира една доста хубава кола, от нея изкача доста уплашен млад човек. След него спира втора кола: момиче е.
Случва ми се за ТРЕТИ път с това колело за по-малко от година.
Добре, че по пътищата шофират и човеци. Истински човеци
Младият човек ме превързва, пита ме къде да ме кара в Гулянци или Плевен. Не искам да е Плевен. По-далече е, а и от шока още не съм наясно какво става.
Благодаря му стотици пъти в колата. Отговорите му са само: "хора сме". Извинявам му се, че му губя времето. "Хора сме".
Ами не всички, но той определено е Човек.
Качи калното ми колело отзад. Аз съм превързан, но още съм цял в кръв. На мен ми минава през главата, не и през неговата, че колата трябва да се пази.
Кара ме в Спешна помощ.
Там имаше дежурен един много възрастен човек.
Поразпита и ми каза, че може само да ме превърже. Нищо повече. Дано ръката ми да не е счупена, така каза.
После видя, че раната е дълбока. Каза ми, че трябва да я превържа. Едва сега успях да попитам за името на човека, който ми помогна. Каза Боби - Борислав. Казах, че и моя син е Боби.
Сбогувахме се. Възрастният медик ми каза, че непременно раната трябва да се зашие, но той няма право да го прави. Да викна сина и да си ме закара в Спешна, в Плевен.
Вече не кървях. Като излязох от помещението навън, при хубавото време...
Все пак реших да стигна до планирания край на дестинацията си: Никопол. После да се върна онези 3-4 км. до Черквица/Черковица и да хвана влака до Плевен
Писал съм веднъж за тази линия.
Това е една от най-красивите атракции в България.
Влакът е мотрисен, с панорамни прозорци. Пътува по поречието на Дунав. Гледаш като от кораб, много бърз кораб, но шумът е на влак.
Може би най-красивото съчетание между картина и звук.
На първите две снимки съм в Милковица. Милковица е на 5-6 километра от Гулянци.
Ръката болеше, но не й обръщах внимание.
В Милковица се пообърках. Качих един доста стръмен наклон. Обикалях из гробищата, после се спуснах надолу и си добавих някой километър. После пътят до Сомовит беше прекрасен. И в този момент се удивявах на човешките възприятия.
Може да те боли, много да те боли физически, а да възприемаш красотата.
Заото наистина беше много красиво.
Стигнах до Сомовит. Продължих още малко. Оставаха ми по-малко от 15 км. до Никопол, когато все пак реших да хвана влака от Сомовит.
Ръката вече много ме болеше.
Издържаше се и беше по-красиво отколкото болезнено...Като самият живот!
Но лявата ръка още не ми е наред след падането преди година. Не искам и дясната да си остане с болките.
В Спешна в Окръжна болница Плевен нямаше как да вляза. Друга катастрофа. Тежка.
После и едно 12-13 годишно циганче с родителите си. То пък паднало с тротинетка, лакята му поддут, яко го болеше, изглежда имаше счупване
Та, реших да потърсим помощ в другия спешен кабинет: в "Сърце и мозък"
Там вече разбрах, че този път ще има операция.
Засегнал съм сухожилието. Не можех да движа средния пръст.
Мина ми през ума просташката мисъл, че тъкмо ще ми е лесно да го държа винаги изправен. По-лесно ще ми е да го показвам.
Щяха да ме опирират веднага, но кой да му мине през главата, че му предстои операция. Отидох уж само да ме шият. И преди да стигна "Сърце и мозък" изпих две аналгинчета със студен чай. Операция се прави на гладен стомах.
Приеха ме. В десет спрях приема и на вода за да ме оперират на следващия ден.
Първата в живота ми операция, защото до този момент съм имал само коронарографии. Три. Но те не се водят операция.
Оказа се, че е под пълна упойка.
Мина много добре.
Още ден останах в стаята. Чувствах се като в мотел, по време на пътешествие. Е, имаше ги и инжекциите и двамата ми спътника бяха с по-тежки проблеми, но както се бях настроил за приключение, не можех да мина още на друга вълна
Младежът на последното легло беше опериран от Ахилес. Разбрах, че спортът му е футбол. Ведро говореше, но дълбоко в себе си беше много мрачен. Категорично каза, че повече няма да играе.
Понеже иде реч за 31 годишен младеж, т.е. само две години по-голям от сина, се почувствах в правото си да бъда назидателен. Цялата ми назедателност се състоеше във фразата: "Никога не казвай никога!".
Не исках да си представя, че този симпатяга ще зареже спорта. Не става въпрос за професионален спортист. По професия е агент по недвижими имоти, но спортът за него имаше онази ценност, каквато и за мен. Но той е млад. В никакъв случай не бива да се отказва.
В разговорът стигнахме до тежестите. Препоръчах му за начало флайс с гирички. По усмивката му разбрах, че фитнеса спечели още един фен. При това, съдейки по структурата мога да кажа, че има шансове за повече отколкото във футбола. Слабичък е, но скелетът му е идеален. Просто трябва тренировки и хапване.
Като справящ се самоусигуряващ има всички условия да се отдаде на това благодатно хоби.
Другият ми спътник също се оказа по-млад. Не, не изглеждаше.
Голям мъжкар. Също самоусигуряващ се - със собствен булдозер и асистент - единствено сина му.
Едър човек. Човек, който си обича всичко в живота.
Изненада ме когато ми каза годините си.
Сигурен бях, че е по-възрастният от двамата, но си зададох въпроса: може ли да се каже чий живот е воден от по-добрия избор.
Аз който толкова внимавам със себе си или той който с пълни шепи черпи живот. И е заслужил да живее.
Пообрулен, но човечен, твърде човечен.
Джек Лондон ни е описал в един от най-трогателните си разкази: "Кълна се в костенурките на Тасман". Двама братя, в които единият е изискан, а другия естествен. И двамата силни по свой начин, но само единият имаше хората, които го погребаха с думите:
"Кълна се в костенурките на Тасман, той беше истински мъж."
Преди да тръгна на пътешествието си с колело гласувах.
Иначе щях да избера дистинацията Провадия - Варна.
Най-вероятно нямаше да свърши по същия начин приключението ми.
Щеше да е по-дълго. В някои отношения по-романтично. Но дали щеше да е по-истинско?
Чудих се да пусна ли тази история в поредицата си от пътеписи: "С велосипед по пътищата и себе си", все пак с велосипед бях пропатувал около 30-35 км. Вярно: почти половината с прорезна рана и разкъсано сухожилие, но това е толкова кратко пътуване.
Кратко пътуване, но дълъг път!
Колкото е по-голямо приключението, най-вече духовното, толкова по-дълъг е пътя.
Днес ме изписваха. Скоро няма да мога да вляза във фитнеса, но няма да издържа да не тренирам. Започнах от кабинета. 10 серии клякане.
Няма да говоря за "Климати" - любима моя книга, защото постингът не ми е за френски класици, а за агитация, чрез американско изкуство.
Кво пък търси тук този французин?
"Хотел Танатос Палас" е може би най-разтърсващия разказ, който съм чел.
Декорът е Голямата депресия - времето, което подсъзнанието ни мигновено илюстрира със застанал на перваза на прозореца си разорен предпреемач, който само секунди по-късно ще бъде погълнат от бездната.
Понеже въображението ми е буйно, винаги си представям детайли на тази картина:
- разтворения вестник на масата
- недопитото кафе, капката върху стъкления плот
- телефонната слушалка, тя не е затворена. Остава ми загадката какво е казал на съпругата си. Уверен съм иначе, че е говорил с нея. Уверен съм, че тя го очаква.
Изглежда стотици са избрали тази смърт, за да е толкова популярна и свързана с историческия момент. После е имало много кризи, но никоя си няма подобна емблема:
скачащият от висок етаж делови мъж.
Сигурно е имало и погълнали отрова, доста повече - застреляли се с личния си револвер в слепоочието, обесили са се с колан в тоалетната, която не е била външна, но не е била и златна, но..."високите етажи" са имали и символично значение, само успял мъж е можел да си наеме високо офис и неговото положение да е гаранция за мигновената му смърт.
В разказа си "Хотел Танатос Палас" Андре Мороа описва такава криза и луксозен хотел, в който се гарантира уважавания клиент да получи най-приятното умиране.
Харизматични дами се сближават с него, изкушават го, карат го да се влюби и да пожелае да живее...
Защото самоубийството е грях, а клиентът вече е бил уверен, че ще бъде освободен от вината, че ще извърши такъв.
В моментът на върховен екстаз...ами тогава вдишва газът, който го убива.
По-рано си е платил за това.
Много преди да стане един от любимите ми разкази ми е била любима песента вдъхновена от него...
Това е любима песен на много, много хора по света.
Това е "Хотел Калифорния"
Понеже оригиналът на "Игълс" е познат на всички ще избера някакъв кавър.
И защо казах, че постът ми е агитация?
Ами защото е агитация.
Не, не заради Голямата депресия.
За нея ще агитирам с американско изкуство, най-вероятно - утре.
За Голямата депресия няма как да се говори без Стайнбек.
Но тук имам предвид друго.
В "Хотел Танатос Палас" иде реч за криза, но иде реч и за любов, даже за Голяма любов. Но това, което е най-важно е избора.
Иде реч за избор.
Доверяваш се на обещание.
Знаеш, че ще бъде изпълнено.
И е изпълнено.
Не знаеш обаче какво означава.
Героят е късметлия, че не разбира това и по-късно.
За жалост, много българи нямаха късмета му с еврото.
Разбраха какво означава...твърде късно.
И ако това може да се преживее има неща, които не могат.
А войната няма да е "Хотел "Калифорния"
Нека всеки си повтори текста с героя. Като мантра. Може и без обръщенията. Само това "имам"
Имам живот... имам хумор... имам свобода... имам добри времена... имам луди идеи... имам чар за милион...(нека да е евро, нищо, че звучи като чалга) имам главоболия и зъбоболи... и лоши моменти също...
имам коса, имам глава, имам мозък, имам уши, имам очи, имам нос, имам уста,
имам зъби,
имам език, имам брадичка,
имам гъз,
имам ръце, имам ръце (шепи), имам пръсти, имам крака, имам стъпала, имам пръсти на стъпалата, имам черен дроб,
имам кръв...
и т.н.
и т.н.
Спомняте си, че героят всичко губи. Опитайте се сега да повторите:
ЗАГУБИХ ЖИВОТ, ЗАГУБИХ ХУМОР, ЗАГУБИХ СВОБОДАТА, ЗАГУБИХ ДОБРИТЕ ВРЕМЕНА, ЗАГУБИХ ЛУДИТЕ ИДЕИ ЗАГУБИХ ЧАРА СИ ЗА МИЛИОНИ, ЗАГУБИХ ГЛАВОБОЛИЯТА СИ И ЗЪБОБОЛИТЕ СИ, ЗАГУБИХ И ЛОШИТЕ СИ МОМЕНТИ,
ЗАГУБИХ КОСАТА СИ, ЗАГУБИХ ГЛАВАТА СИ, ЗАГУБИХ МОЗЪКА СИ, ЗАГУБИХ УШИТЕ СИ, ЗАГУБИХ ОЧИТЕ СИ, ЗАГУБИХ НОСА СИ, ЗАГУБИХ УСТАТА СИ,
ЗАГУБИХ ЗЪБИТЕ СИ,
ЗАГУБИХ ЕЗИКА СИ, ЗАГУБИХ БРАДИЧКАТА СИ, ЗАГУБИХ ШИЯТА СИ, ЗАГУБИХ ГЪРДИТЕ СИ (ЦИЦИТЕ СИ), ЗАГУБИХ СЪРЦЕТО СИ, ЗАГУБИХ ДУШАТА СИ, ЗАГУБИХ ГЪРБА СИ,
ЗАГУБИХ ГЪЗА СИ..."
Е, тук вече може и да спрете. Достатъчно е да стигнете до тук...
А после в неделя отидете и гласувайте за онези, които дават разрешения на американски военни самолети да кацат и се дърлят на Русия, правейки всичко възможно да ви набъркат във войни, които не са ваши.
Някога беше млад. Навярно и идеалист, вече не помнеше. Но при всички случаи беше много, много амбициозен. Заслужи си – с болните си амбиции – цял живот да прекара в лудници, но не съжаляваше.
Попадна в ЦРУ и благодарение на качествата, които показа, скоро се изкачи до отдел с най-високо ниво на секретност. По-малко способни служители внедриха в чужди разузнавания като двойни агенти, в правителства или в индустрията. Най-добрите като него използваха по специален проект – бяха пратени из лудниците на страните от бившия социалистически лагер. Целта: да наблюдават за гений сред болните и ако попаднат на такъв, да го измъкнат, преди до него да са се добрали комунистите. Пълно е миналото с примери, в които велики открития са вземани за лудост, а авторите им са пращани в зандани, убивани с камъни, изгаряни на клади, лекувани и подигравани, а всеки един от тях е можел да преобърне историята.
Във времената на желязната завеса подобна небрежност би била фатална за живота на планетата. Току-виж пратили за лечение някой Архимед или Нютон, не дай си, Боже, Айнщайн или Нилс Бор и му изпържили мозъка с електрошокове, вместо да го използват за създаване на ново оръжие. Затова бе и създаден проектът: ако човечеството по презумпция гледа на всяка гениалност като на лудост до доказване на противното, то отделът трябваше по презумпция да гледа на всяка лудост като на гениалност до доказване на противното.
„Хм, това е интересно! Продължавай, слушам те!” – пали лулата си професорът-психиатър, и слуша ли, слуша. Накрая казва: „Значи задачата ни е да те скрием от контраразузнаването! Сега ще ти напиша диагноза, ще те вкарам в Остро отделение, ще ти назнача медикаментозно лечение и други процедури... Това – не защото те смятам за болен, а за да те смятат за болен. Никой няма да ти вярва, ще се отнася с теб като с душевно болен човек, аз – също, нали такава ми е работата, но ти си знай, че само се преструвам. Хайде, Бонд, Джеймс Бонд, време е за следващия пациент.”
„Аз съм от ЦРУ, в лудницата съм пратен, за да издирвам гении!” – казва на санитаря, който го води под ръка към манипулационната.
„Аз пък съм пратен от твоя отдел, не ти ли казаха! Сега ще включим едни джаджи към главата ти, за да извлечем информацията” – отвръща му санитарят. Агент Страцимир въздъхва, пак ще има електрошокове, но такава е съдбата на войника. Пък и електрошоковете са полезни, иначе, какъвто бе здрав, ще полудее наистина. Нямаше от какво да е недоволен, толкова дълбоко се бе законспирирал, че вече и да искаше, не можеше да се разконспирира.
През 1974 г. прати в страната на свободата един Пиер Кюри. Шефовете му върнаха шифрована ругатня, смъмриха го и му препоръчаха да бъде по-сериозен.
През 1975-а попадна на свой колега – вражески агент от ГРУ, внедрен със същата задача в лудницата.
1976-а. Влюби се, и макар да знаеше, че момичето си е просто болно, изпрати го по канален ред зад океана. Тук гаснеше, само подигравки и унижения а беше само една отнесена мечтателка. Учудващо, но – по-късно разбра – в ЦРУ проявили интерес и ѝ оборудвали лаборатория. Дали е открила нещо така и не разбра, но беше щастлив, че ѝ е помогнал да заживее в мечтите си. Щом имаше кой да ѝ вярва, дори да живееше с погрешни представи за действителността, не, не беше луда.
През 1977-а по същия начин изпрати и нейния любовник – пълен нещастник, но много си я обичаше и имаше по-развинтено въображение и от нейното. Трийсет години по-късно съжали, когато разпозна негови идеи в разработка на шпионски хардуер. Лудият наистина се бе оказал гений. Агент Страцимир беше изпълнявал задачата си, но не се чувстваше никак удовлетворен. Малкият му харесваше повече като болен. Но такава е съдбата на войника. А и полезно е от време на време да върши и работа на работното си място.
През 1981 г. лудницата си беше истинска лудница. Нямаше и един болен в цяло отделение. Всички бяха агенти като него. От различни световни тайни служби: МИ6, Мосад, ЩАЗИ, КНБ, ВР, ВКР, Шесто, от къде ли още не... Имаше толкова добри, че сами си вярваха, че се луди – за по-добра конспирация. Други, не толкова добри, в последствие си повярваха.
На такова лечение бяха подложени, че не им помогна подготовката в службите. Сега, ако са останали живи от тях, сигурно обикалят в дрипи, рошави и омърлушени, из улиците. И ако помнят частица истина за себе си, тя само ги измъчва. Това е краят на иначе достойни разузнавачи.
Оттогава нямаше почти никакви събития. Само веднъж попадна пак на свой колега, но той беше от тайните служби на някаква далечна галактика. Толкова го бяха натъпкали с хапчета, че не можеше да направи настройките на модула, с който да отлети обратно към дома си. Агент Страцимир му помогна и сега някъде там, сред звездите, си имаше приятел, с когото едва ли щяха да се срещнат.
На няколко пъти му пращаха съобщения да се прибира. Отделът и без друго бе отдавна закрит. Компютъризацията обезсмисли и неговата работа. Кой ще ти праща лудите в психиатрии. Оставят си ги да си вилнеят в интернет, а ако някой бъде нападнат от повечко тролове, то това означава, че би могло да е гений. И мързеливият агент, без да си е мърдал задника от стола в кабинета си, прави необходимите постъпки. Мъчно му бе, но трябваше да приеме истината. Това е прогресът, в служба на който посвети живота си. Време му беше наистина да се връща, но все нещо дребно се случваше. Я ще се запознае с поредния автор на научна фантастика, когото грижовни роднини са пратили да се лекува.
Ще се е сприятелил с него, ще го е вдъхновил. Ден след ден ще чете следващата и следващата глава на романа, написан на хвърчащи листове и ще е толкова заинтригуван, че ще отложи заминаването си до след като прочете края на книгата, а това ще се проточи доста във времето.
Я ще хване шарка.
Или ще се влюби в душата на някоя издъхваща старица. Ще ѝ държи всеки ден ръката, ще ѝ говори, докато му повярва, че наистина е била принцеса, че са я свалили от трона ѝ зли демони, които са завладели царството ѝ, отровили са въздуха с пушека си и са пуснали по улиците да ръмжат железни дракони, но той е агент от страната, в която тя отива, скоро ще дойде при нея и двамата ще организират войска, с която ще се върнат да я възкачат отново на престола.
Я ще стане като тогава, когато спаси онова дете от онази кучка Стръвницата.
Работата му изискваше да сменя лудниците. Сам работеше на територията на цяла България. Затова се налагаше да показва подобрение, за да го изписват. Да обикаля като бездомник улиците, да прави някоя беля, за да го приберат отново. Другаде.
Така, в роля на бездомник, се озова в онази тъмна улица точно когато Стръвницата замахваше за смъртоносен удар. Още не знаеше коя е, но си бе истински късмет – ако на негово място беше мъж без неговата подготовка, онази за секунди щеше да го разкъса. Малко го затрудни, но успя да ѝ покаже на какво е способно едно старо куче. В последствие, когато я докараха в същия психодиспансер, разбра, че била сериен убиец.
Е, тука ги имаше много. Въпреки това му се искаше да остане още, но нямаше за кога да отлага, освен това беше направил най-големия удар в кариерата си и щеше да се върне у дома с триумф.
В женски сектор бяха създали множествен организъм с колективен разум. Най-вероятно с интелект и възможности, надвишаващи многократно човешките. Други щяха да изследват откритието, тепърва. Негова задача беше да бди над живота на онази малка хубавица Хапла и да я предаде на агентите, които щяха да я отведат до новосъздадената за нея лаборатория.
Въздъхна и тихо промълви „сбогом” на гледката зад решетката. Опипа предмишницата си, намери онова издадено място под лакътя, натисна го, кожата се поду, леко се пукна и изпод нея излезе лъскава пластина – шперц, изработен в лабораториите на разузнаването от сложна сплав, която организмът не отхвърля като чуждо тяло.
С добре заучено движение отключи вратата на стаята, по същия начин и металната врата на Остро отделение. Тихо като сянка се приближи до лекарската стая. Отключи я и влезе. Отвори гардероба, долу имаше тайник, в който криеше свои дрехи. Облече ги набързо. Забеляза през прозореца тръгващата линейка.
Денят беше разкошен и ми се стори престъпление срещу себе си да не поизляза. За дълго пътуване не ми достига времето, че след малко ще се съберем фамилията: да си кажем "Христос Воскресе - Воистину Воскресе", да чукнем яйца, да начупим козунак и изобщо всичко, както е в нормалните български къщи.
Недалеч от Плевен обаче е Гривица, а аз бях чувал и чел за Гривишкия редут.
Заклел се бях да направя велопоход-поклонение до всеки руски паметник наоколо и дори се зарекох да посветя тези велопоходи и поклонения на един човек, когото лично не познавам, но ценя.
Иде реч за Венци Валери от blog.bg, заради човечността му, заради богатия дух и заради това, че застава срещу войнстващата русофобия, а през последните години идеите ни, неусетно ни сближиха и мога да го нарека ПРИЯТЕЛ.
Не слушах през цялото време джипиеса, а си мислех, че много знам.
Едно е обаче да си информиран, друго е: да имаш впечатления от живота. И се отклоних от верния път. Карах направо към Гривица, път който знам. Беше редно да се сетя, че редутът няма да е в селото и се досетих, но представите ми все пак ме подведоха. Оказа се доста по-далеч от селото. Като влязох по тесните улички, че и някои в започващи възвишения джиписа ми върна за недоверието ми.
Все едно имаше вътре едно малко човече, което ми се хилеше, удряше юмрук в юмрук и ми викаше през смях:
"Нека ти на теб! Като не ме слушаш!"
И без друго вече почти си бях удвоил пътя с отклонението към селото като можех да си продължа по русенския аутобан и отдавна да съм стигнал.
Както и да е: ориентирах се някак, върнах се на правия път, без да съжалявам много, че в това време и с тази моя шосейка си е наистина приятно изживяване самата разходка.
Отклоних се по пътя към Никопол, Белене (както и трябваше да направя) и видях паметника отгоре над пътната детелина към която се бях насочил.
Помислих си, че джипиеса продължава да ме майтапи, защото според него трябваше да въртя още два километра.
Но бързо се уверих, че това не е онзи паметник, който търсих. Просто стъпваме върху кости. Постоянно стъпваме върху костите на нашите освободители. Хумусът на земята ни е подхранен с тях. Той е подхранвал житата, с които се е месил хляба и гроздето, от което е втасвало виното; зеленчуците и плодовете ни.
Не знаех за този паметник. Друг търсих. За пореден път малка грешка ми помогна да стигна до една истина. За тази братска могила, за която не бях чел нищо.
Забележете: "Нижнимъ чинамъ".
Как си го тълкувате?
Според мен не са били хора, които са били способни да разберат тънките стратегически решения на имперската политика, а простичкото: "Отивам да освобождавам брата-християнин!"
Каквато и умисъл да е имал Александър II Освободител, тези 406 човека едва ли са я разбирали.
Закъснявах вече и позвъних на Илиана: "тъй и тъй, тъй и тъй...обърках се в Гривица, удвоих маршрута и така-нататък", чух само нейното: "И умната!" (по този аутобан, наистина трябва много умната да караш шосейка) и продължих по инструкциите на джипиеса.
Гривишкия редут се намира в лозята по пътя към Русе, на 11 километра от Плевен. Машинката тук се подведе и вместо до най-емблематичния за паметното място мемориал, до друга братска могила.
Всъщност на стотина метра от нея. Каза ми, че в ляво е назначението, но в ляво имаше само храсти. Но минах покрай братската могила и се върнах към нея.
На няма и два километра от едната братска могила - втора. Още 280 редови войници, плюс още 5 ниски чина сред артилеристите.
Но и това не беше мемориала, който бях виждал в Гугъла. Реших на всяка цена да го намеря и когато реших го видях точно пред очите ми. От другата страна на лозето. Опитах се да вървя между редовете, за да съкратя пътя. Избързах. Трябваше да ида в края на лозето и да си вървя по пътя. Както и да е. Не знам как не спуках гума.
Този двоен обелиск е емблематичния за Гривишкия редут, но джипиеса не води до него. Мястото е обаче много лесно за откриване. Просто шарите с очи над лозята на редута и няма как да не го видите.
Саблезъб поиска да се снима до мемориала и не можах да му откажа, след като толкова го одрах из трънките.
Оставаше ни спускане обратно. Този път без отклонения при това само по инерция. Доста опасна инерция, като се има предвид наклона и това, че ако аз вдигнах около 60 километра, край мен прилитаха коли с по 200.
Е, стигнах жив. Публикувам и отивам да празнувам с фамилията.
Възкресение! Изписаните имена няма да възкръснат днес.
Ще възкръснат на Второто пришествие.
Знам, че ще са простили на неблагодарниците, но дано самите неблагодарници да простят на себе си.
Под прожектора ще е второто издание на "Кланица за чародеи", което съм морално задължен да посветя на издателя на първото.
Това е Иван Богданов. Създателят на "Буквите".
2014 година е. Имаше работа в Плевен, придружавах го. Говорихме си за туй-онуй.
За живот. За литература. За България.
Тогава му разказах сюжетът, който смятам да разработя, стига да намеря необходимото душевно равновесие.
Иде реч за Хапла.
Тя се наричаше така, а истинското й има така и не научих. Руса красавица. Неотразима.
И останала такава, въпреки...постоянното й пребиваване в психодиспансерите.
Страдаше от някаква психопатия, която я правеше само по-чаровна.
Твърдеше, че баща й е гангстер. Не, че си вярваше и сама, но в обкръжението й - всичко е истина.
Това болно момиче направи за мен много повече, отколкото всичките специалисти. Успя да ме разплаче...Как ли? Може и да разкажа, ако някой го интересува, но сега исках да кажа, че след като се разплаках, започнах да идвам на себе си.
Загубил съм й следите десетилетия преди написването на книгата. Няма шансове да е разбрала, че е и литературен герой.
В реалността й няма психично болни. Има чародеи.
Опитах се да пресъздам този свят. Нейната, а не нашата гледна точка. И докато разказвах на Иван Богданов сюжетът на това ърбън фентъзи, вдъхновено от реални мои спомени, той рече:
-Напиши го! Ще го издам.
Не: "ще го прочета и ще видим, а категорично: ще го издам." Така се работи леко.
За жалост Иван Богданов рано напусна светът, в който беше толкова, толкова полезен.
Реших, че е време, в негова чест, отново да издам: "Кланица за чародеи".
Представете си, ако това, което виждат психично болните е истината, а не това, което виждаме ние.
Не говоря за всички психично болни, а само за чародеите.
Тези, които виждат реалността приказна.
Вторник. 14 април. 19:30 часа. Плевен. Бар "Бордо" Заповядайте.
Но следващият път до Комана ще е с колело. Ще е истинско поклонение и си заслужава. Много си заслужава.
Атракционът е симпатичен.
Ако имате деца и ги заведете там: ще им оставите свежарски спомен за цял живот. Може да се наеме лодка за гребане из езерото, може да се наеме и колело, най-привлекателни са теролианата (приключенския лифт), включително и над езерото и из дърветата; с няколко нива на трудност.
Но и за възрастен човек, ако не е загубил дух и юношата в себе си, каскадите си заслужават.
Накратко: заслужава си, но не това ще е целта на велопъгешествието ми, което ще започне от Русе и ще продължи до Мастир Комана, който се намира на 800-1000 метра от атракционния парк.
Манастирът е основан от Влад II - Цепеш, известен като Дракула.
След хилядите субкултурни продукти, на които е прототип, масовата представа е, че кръстния знак за него е най-страшното, но можем да видим негови бюстове в двора на манастира и в музея на манастира, където е зачитан като патрон и герой.
Едно от най-интригуващите предания за него, разказва, че след като е бил убит в битката край местността, а главата му занесена в Констанопол като доказателство за смъртта му, тялото му е погребано тук.
Но това е предание. Не се знае дали е така..
Друго е безсъмнена истина, че това е важна във военно-стратегическо отношение местност и наоколо са отдали живота си геройски много румънски войници, като има мавзолей-костница на загиналите през 1916-1919.
Зад храмът има мост над доста забързана река, а премине ли се е блатото и композицията с трите кръста. Преминах край блатото и стигнах до тях. Очаквах да видя върху кръстовете Иисус и двамата разбойника, но разбойниците ги нямаше. Дърворезбата върху кръстовете от двете страни на Иисусовия изобразяваха Дева Мария и Йоан Богослов.
Но тези два кръста за мен означават винаги едно.
На един от двата кръста си ТИ.
Ти избираш кой от двамата разбойници да си.
В Евангелието на Лука, единият се присмива на Иисус и го ругае, а другия от своя страна избира да защити Иисус.
Винаги ще остане пред мен открит въпроса: Вярвал ли е наистина в Иисус или просто е застанал на страната на по-слабия, на онзи, срещу когото е било цялото общество.
Няма да получа отговор на този въпрос.
Но винаги ще помня и думите на Иисус към него:
"Казвам ти, още днес ти ще бъдеш с мен в рая."
ДКТ "Иван Радоев" - Плевен
Не споделям всичките режисьорски виждания върху сюжета на „Уморените коне ги убиват, нали?“, но аз не мога да бъда безпристрастен, защото това е един от любимите ми романи.
Прочетох го за първи път на 21, във влака София-Пловдив, току-що изключен от Духовната академия. Криех от майка. Изобщо: много напомнях героите и бях влюбен в екзистенциализма.
Робърт за мен е потаен, уверен в себе си, макар и претръпнал и дистанциран от всеобщите разбирания за добро и зло. Той не приема действията си за добри, но е сигурен, че са необходими.
Глория е по-лабилната. Тя е с богата душевна природа, но въпреки годините си е съсипана. Никога не съм я приемал за водещата; изкусителна е, въпреки омразата, която лее; в никакъв случай не е зла съчетано с поведението й е сред основните причини да е толкова очарователна. Глория е един от най-пълнокръвните образи на фатална жена в световната литература. Но в тази пиеса поне аз я намирам за една много различна Глория.
Да, фактите са едни и същи. Красотата й. Очарованието й. Но „тя е водещата в танца“ и превръща кошмарния дансинг, на който се развива действието на драмата в единствената реалност за Робърт. По-уверената е тя.
Беше ми интересно да гледам тази импровизация и макар в началото стъписан и несъгласен се увлякох и харесах отново, по различен начин по-различните герои.
Възхитен съм от уменията на тези деца, които изпълниха този шедьовър.
По-висока литературна летва за сцена не знам дали има. Май – не.
Самото съчетание на радост и екзалтация, каквито са естествени за танцов маратон и мрачните трагедии съпътстващи този „купон“ (този краен емоционален контраст) е като плесник за читателя или зрителя. Плесник за пробуждане, след сладостния припадък, в който живеем и не се замисляме.
Танцов маратон продуциран от мошеник, на който се състезават красиви и очарователни емоционално, но морално паднали окаяници с истински драми.
Танцов маратон, който изпълва с омраза псевдоморалистите и с няколко небрежни разреза прави пълна дисекция на фалшивия им морал.
Това за автора на романа е животът на стремящите се към звездна слава млади актьори в Холивуд. Нищо не се е променило особено в десетилетията, само дето „кандидатите за слава“ не са само в Холивуд, а и с риалититата този дансинг се разнесе навсякъде по света.
Но освен контраста между екзалтацията на танца и депресиращите истини този сюжет е изключително труден за сцена, защото от самото начало до края налага да се развива и хореографски и драматургично; като хореографията и драматургията трябва да са „една връз друга“; при това тук вече имаме две хореографии: хореографията на сцената в сюжета и хореографията на сцената пред очите ни. Има и две публики: наблюдателите на танцовия маратон и зрителите на пиесата. Всичко това се смесва и трябва да е много добре преценено и изиграно, че да се получи добре.
И втори път да изкажа възхищението си от героите. Добре играха.
Има обаче неща, които не могат да се постигнат с добра, дори божествена игра.
В „Уморените коне ги убиват, нали?“ има едно основно коварство.
Героите са на техните години, но героите са от преди кажи-речи век. Тогава на тази възраст младежите са по-съзрели. Не по-зрели, а по-съзрели.
Не са били толкова умни, нито пък по-този начин физически развити като внуците си, но ако днес талантите на сцената приличат на деца (въпреки духовността си, въпреки интелигентността си), героите тогава са били по-скоро млади хора: мъже и жени, със своите характери и индивидуалност отпечатани върху визията им.
С много умелост възпитаниците на НАТФИЗ трябваше да запълнят този недостиг и направиха повече от възможното.
Заслужава си да се гледа точно днес това.
Защото казва достатъчно за успеха и неуспеха.
Защото докато медиите, блоговете и социалните мрежи тръбят: „който е кадърен, позитивен, смел се справя с живота - който не се справя е некадърен, мързелив и зъл“ в истинската житейска игра има и загуби.
Защото докато в медиите, блоговете и социалните мрежи се изявяват псевдоморалистите, някои като Глория и Робърт танцуват на ръба.
Великолепна хореография, красива еротика; макар пестелив, доста тежък декор.
Пиеса, която се развива по сюжетната линия на литературния първоизточник, но има малки козметични изменения, достатъчно да внесат и акцентиран върху нови идеи.
Робърт и Глория в този си вариант са по-скоро наши съвременници, млади хора, които и сега живеят около нас.
Автор: Хорас Маккой
Драматизация: Анна Петрова
Постановка и музикална среда: проф. Здравко Митков
Сценография: Лилия Бабунова
Хореография: доц. д-р Александър Манджуков
Сценичен бой: д-р Камен Иванов
Асистент-режисьори: ас. Людмила Стоин, доц. д-р Маргарита Божилова
Словесно действие: д-р Надежда Панайотова
Автор на плакат: Лилия Бабунова
Фотограф 1-ви състав: Венета Паунова
Участват: Елизабет Лука, Божидара Тепалкова, Матей Иванов, Момчил Димитров, Момчил Христов, Мирослав Станчев, Виктор Стоянов, Рая Крумова, Симона Калоянова, Михаил Трендафилов, Мартин Йорданов, Елина Илиева, Кристин Цанова, Мартин Методиев, Мартин Великов, Елица Горанова, Марина Фърцова, Драгомир Койчев, Петър Иванов, Ивея Симеонова, Лаура Апостолова, Камен Стефанов, Виктор Тонев, Катрин Янева, Лидия Иванова, Иван Николов, Виктория Антонова, Деница Христова, Симеон Кирилов
Времетраене: 120 минути
Много рядко проучвам специално целта на пътуването си предварително.
Никога задълбочено.
Твърде лесно е с интернет, а и като знам къде се намира нещо ще отида точно на него. Няма да го забележа неочаквано, то да ме привлече и малкото откривателство да ми даде повече усещания за придобитото познание.
Накратко: обичам импровизациите и открих новия си сезон за велопоходи, проявявайки тези си предпочитания.
Събудих се в 8:30, пих един азотен бустер. Забравих да ям.
Спуснах се със Саблезъб (шосейката ми) по „Лозенка“, минах кръговото и стигнах гара Плевен за няколко минути. Имах доста време. Потънах в себе си и не усетих кога мина.
Прекрасен ден. В състоянието, което аз наричам: „потъвам в себе си“ умея да се превръщам в част от средата. Съзнанието ми витае наоколо, а телесните усещания се негови дрънкулки. Приятно е особено пролет и есен.
Някакъв странен човек, около 60-65 ми помогна по-бързо да кача колелото. Не, че шосейката ми тежи, но имаше известно забавяне, защото една доста трудно подвижна жена точно преди мен качи доста товар. Закъснението заради мен изглеждаше почти неизбежно, но тръгнахме точно на време.
Да, благодарение на непознатия.
Възпълен. Имаше нещо уморено, нещо прегазено в изражението му. Не го разбрах какво ми каза, защото го промърмори.
Избрах си празно купе. Той беше в съседното.
Когато приближихме Левски, където трябваше да слезем, непознатия се появи.
Говореше нещо, което не разбирах. Приписах го на тракането на влака. Но той не се отказваше, показваше и с жестове…
Всъщност…искаше ми пари. Молеше ме. Малко пари. Бил в нужда.
Спомена: Украйна.
Не. Не. Не. Не беше украинец. Само веднъж съм виждал украинци във влак, бяха пияни и агресивни. Почти сигурен съм и да ми прости Господ греха, ако все пак не съм прав, но почти сигурен съм, че това е нова клошарска схема за просене на пари.
Човекът беше достатъчно мил и с изражение на Човек, за да му дам някакви дребни пари, но не го направих. Възможно е да не съм прав, но не подкрепям измамата. Колкото и да е дребна. Каквато и човещинка да е. Не, не обичам да ме мамят. На дребно както в случая или на много, много по-едро, в каквото ни завличат българските управляващи и казионните медии.
Цветница е. Може би на празника си навлякох грях.
В Левски от подлеза – направо на пътя, по който ме поведе джипиеса.
Не проучвам целите си, но оттук-оттам винаги знам нещо за тях.
От много време исках да видя градчето с училището на Бачо Киро.
Прекрасен път за шосейкаджии. Има си и положителни и отрицателни денивилации, не са кой знае колко големи; очарователни са, защото по това прекрасно шосе иначе ще си заспиш, докато въртиш педалите. Доживях да похваля българско шосе.
Нямаше опасности. Разбира се, това е на границата на вица, когато иде реч за шосейно колоездене. Но толкова ведро пътуване не помня да съм имал.
Като видях табелата Павликени не можех да не се сетя за Максим Генчев, а и за бившата ми съпруга. През седемгодишната ни връзка съм го посещавал само веднъж, а преди това още веднъж – като войник в полагаем отпуск: за да я видя. Тогава все още само си пишехме. Писмата бяха хартиени. За трети път, пак за кратко съм бил с настоящата ми половинка и сина. Видяхме зоопарка и чакала, но друг път ще разказвам по-подробно, защо чакала е един от многото животински символи в семейството ни; разхожда ли се нощем из гробищата, а също тъй: вие ли или лае.
Този четвърти път, минах през Павликени още по-бързо. Целта ми беше близката Бяла черква.
Защо?
Ами уникално място. Няма друго толкова малко място с толкова много музеи.
Бяла черква носи духа си.
Чувства се онова, което е било, въпреки…Печалта. Голямата печал, прах на времето и разрухата.
Много е запазено от миналото, но си нямам представа колко е загубено.
Правени са и някакви опити за осъвременяване.
Вижда се, че са усвоявани пари, че някой се е трудил, но и че е направил колкото може и колкото му разрешават, а то не е особено много.
Църковната кула е била възстановена, както се вижда от надписите по плочата напомняща паметна: от ротарианците.
Природо-научния музей, който е зад нея изглеждаше зловещо заради напуканите си стени, падналите мазилки с предупредителни надписи, че е опасна за живота близостта на сградата.
Това съкровище го поглъща забрава.
Първите ми мисли бяха за децата. За обикновените деца по цяла България. Деца, чиито родители нямат възможностите да ги пратят, че да учат в Космос, нито пък да броят милиони за да бъдат възпитавани от Калушевци и други узурпатори на българската природа. Деца, които също имат необходимостта, интереса и будният ум; влечение към природните науки и това безценно наследство би било полезно и за тях, но нещо се е случило.
Не соча никого като виновник.
Не ме интересува на национално ли е или на местно ниво.
Все пак Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки други селища, които съм виждал. Не говоря за конкретна вина, а времена и нрави, които съсипват българския дух.
И като казах, че Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки други селища – трябва да се види най „сладкото“ читалище, което са виждали очите ми: поне отвън прилича на обгрижвано от приказен ексцентрик.
С колоритната библиотека. С надписите: „селска любов“, „селски труд“ и „труд“ и десетките плочи на имена на герои, които сочеха мястото като дом на всеки един от тях.
Няколко паметника наоколо и не, отказвам се да казвам точна бройка на имената изписани върху всичките паметни плочи, но са четирицифрено число.
Малки магазинчета, останали от „онова време“, демонизираното, „лошото“, което помним като деца. Няма как да не се сетиш и за „другото време“ дето сме живели „братски“, съжителствали сме и какво още (?) на Бачо Кировата плоча си пише „обесен“, този млад човек, заминал си млад, посял толкова дух в Бяла черква, колкото днес не може да се поддържа, нито с европейски средства, ни с ротариански дарения и всякакви други самомнителни организации, твърде доволни от малкото, което са постигнали, че да парадират с него.
Кръпки върху величието, пробудено от един пожертвал живота си за свободата човек.
Последното, на което се спрях беше училището, в което е преподавал. И завъртях яко педалите. На връщане забелязах, че е имало и велопътека. Пак по някакъв проект; обрасла, забавна, но все пак – велопътека.
И тук започнах да импровизирам.
Не ми се връщаше по същия път до Левски, а да хвана влака от Павликени ми идеше твърде рано.
Първо ще се поразходя наоколо, а после ще хвана влака от Павликени. Реших.
Къде?
Няма да тръгвам повече без втори телефон или външна батерия. Китайския ми змей може да изкара две седмици с едно зареждане, но не и ако ползва човек джипиеса му. Тогава батерията се изтощава за два-три часа.
Изключих навигацията и реших да се движа воден от табелите.
Първата ми хрумка беше Сухиндол, но на един разклон към Сухиндол реших да карам по другия път, който водеше към Върбовка.
Това име срещах за първи път и не ми говореше нищо.
И точно тук беше голямата ми награда. Малкото ми откривателство.
Не знаех, че имало Античен керамичен център Павликени. На няколко пъти видях табела с тази атракция, но не й обърнах внимание. По пътя към Върбовка обаче реших да се отклоня към нея. Вече ми идеше много привлекателна…
.jpg)
Улучих и време. Пролетно. Разцъфнало. И…пусто.
Имаше само една спряна кола. По-късно видях и хората. Младо семейство. Той, тя и детето им.
Докато се разхождах из възстановките на антични работилници и снимах, шарех с поглед и се чувствах като в постапокалиптичен сюжет, чух недалечни гласове. Видях администратора (ще го нарека така, че не знам позицията му) на аткракциона. Обясняваше им за възстановките, че са всяка първа събота от септември. Заговорих се с него. Симпатичен човек, много емоционално разказа за празниците. Каза, че посетителите също могат да облекат доспехи като римски и тракийски войни и да участват във възстановката на битката.
Е, това е за мен. Пък се и пада преди рождения ми ден. Седмица по-късно ще стана на 57, колкото един от отрицателните ми, но много любими герои от „Ромфея“ – Ярей. Поне съм як колкото него, друг е въпросът, че той е по-смел и по-зъл.
Излязох отново по пътя към Върбовка. Чудих се какво ще търся в това непознато село. И едва когато застанах под табелата и направих снимката осъзнах: това е красива поличба.
Точно на Връбница, в този разцъфнал ден и без да знам защо стигнах до Върбовка.
После: отново към Павликени.
Подминаха ме колеги с шосейки. Поздравихме се. Разминах се с други. Изобщо – пътят е изглежда любим маршрут за шосейно колоездене.
Достатъчно емоции бях събрал и реших да се връщам.
Във влака пътувах с един одухотворен симпатяга на име Александър. Като разбра, че съм бил до Бяла черква, така се разприказва и толкова неща ми разказа, че разбрах, че почти нищо не съм видял от това прелестно място.
Твърдо реших отново да го включа във велоразходките си.
Александър има планове някой ден да разработи това „туристическо богатство“ Бяла черква. Да кани училища, групи от различни градове.
Да направи, ако трябва заведения.
Не, не бяха блянове на приказлив човек; виждаше се, че е мъж, който знае какво говори и знае как да го постигне.
Има надежди, докато все още има такива хора.
