Някога беше млад. Навярно и идеалист, вече не помнеше. Но при всички случаи беше много, много  амбициозен. Заслужи си – с болните си амбиции – цял живот да прекара в лудници, но не съжаляваше.

Попадна в ЦРУ и благодарение на качествата, които показа, скоро се изкачи до отдел с най-високо ниво на секретност. По-малко способни служители внедриха в чужди разузнавания като двойни агенти, в правителства или в индустрията. Най-добрите като него използваха по специален проект – бяха пратени из лудниците на страните от бившия социалистически лагер. Целта: да наблюдават за гений сред болните и ако попаднат на такъв, да го измъкнат, преди до него да са се добрали комунистите. Пълно е миналото с примери, в които велики открития са вземани за лудост, а авторите им са пращани в зандани, убивани с камъни, изгаряни на клади, лекувани и подигравани, а всеки един от тях е можел да преобърне историята.

Във времената на желязната завеса подобна небрежност би била фатална за живота на планетата. Току-виж пратили за лечение някой Архимед или Нютон, не дай си, Боже, Айнщайн или Нилс Бор и му изпържили мозъка с електрошокове, вместо да го използват за създаване на ново оръжие. Затова бе и създаден проектът: ако човечеството по презумпция гледа на всяка гениалност като на лудост до доказване на противното, то отделът трябваше по презумпция да гледа на всяка лудост като на гениалност до доказване на противното.

„Хм, това е интересно! Продължавай, слушам те!” – пали лулата си професорът-психиатър, и слуша ли, слуша. Накрая казва: „Значи задачата ни е да те скрием от контраразузнаването! Сега ще ти напиша диагноза, ще те вкарам в Остро отделение, ще ти назнача медикаментозно лечение и други процедури... Това – не защото те смятам за болен, а за да те смятат за болен. Никой няма да ти вярва, ще се отнася с теб като с душевно болен човек, аз – също, нали такава ми е работата, но ти си знай, че само се преструвам. Хайде, Бонд, Джеймс Бонд, време е за следващия пациент.”

„Аз съм от ЦРУ, в лудницата съм пратен, за да издирвам гении!” – казва на санитаря, който го води под ръка към манипулационната.

„Аз пък съм пратен от твоя отдел, не ти ли казаха! Сега ще включим едни джаджи към главата ти, за да извлечем информацията” – отвръща му санитарят. Агент Страцимир въздъхва, пак ще има електрошокове, но такава е съдбата на войника. Пък и електрошоковете са полезни, иначе, какъвто бе здрав, ще полудее наистина. Нямаше от какво да е недоволен, толкова дълбоко се бе законспирирал, че вече и да искаше, не можеше да се разконспирира.

През 1974 г. прати в страната на свободата един Пиер Кюри. Шефовете му върнаха шифрована ругатня, смъмриха го и му препоръчаха да бъде по-сериозен.

През 1975-а попадна на свой колега – вражески агент от ГРУ, внедрен със същата задача в лудницата.

1976-а. Влюби се, и макар да знаеше, че момичето си е просто болно, изпрати го по канален ред зад океана. Тук гаснеше, само подигравки и унижения а беше само една отнесена мечтателка. Учудващо, но – по-късно разбра – в ЦРУ проявили интерес и ѝ оборудвали лаборатория. Дали е открила нещо така и не разбра, но беше щастлив, че ѝ е помогнал да заживее в мечтите си. Щом имаше кой да ѝ вярва, дори да живееше с погрешни представи за действителността, не, не беше луда.

През 1977-а по същия начин изпрати и нейния  любовник – пълен нещастник, но много си я обичаше и имаше по-развинтено въображение и от нейното. Трийсет години по-късно съжали, когато разпозна негови идеи в разработка на шпионски хардуер. Лудият наистина се бе оказал гений. Агент Страцимир беше изпълнявал задачата си, но не се чувстваше никак удовлетворен. Малкият му харесваше повече като болен. Но такава е съдбата на войника. А и полезно е от време на време да върши и работа на работното си място.

През 1981 г. лудницата си беше истинска лудница. Нямаше и един болен в цяло отделение. Всички бяха агенти като него. От различни световни тайни служби: МИ6, Мосад, ЩАЗИ, КНБ, ВР, ВКР, Шесто, от къде ли още не... Имаше толкова добри, че сами си вярваха, че се луди – за по-добра конспирация. Други, не толкова добри, в последствие си повярваха.

На такова лечение бяха подложени, че не им помогна подготовката в службите. Сега, ако са останали живи от тях, сигурно обикалят в дрипи, рошави и омърлушени, из улиците. И ако помнят частица истина за себе си, тя само ги измъчва. Това е краят на иначе достойни разузнавачи.

Оттогава нямаше почти никакви събития. Само веднъж попадна пак на свой колега, но той беше от тайните служби на някаква далечна галактика. Толкова го бяха натъпкали с хапчета, че не можеше да направи настройките на модула, с който да отлети обратно към дома си. Агент Страцимир му помогна и сега някъде там, сред звездите, си имаше приятел, с когото едва ли щяха да се срещнат.

На няколко пъти му пращаха съобщения да се прибира. Отделът и без друго бе отдавна закрит. Компютъризацията обезсмисли и неговата работа. Кой ще ти праща лудите в психиатрии. Оставят си ги да си вилнеят в интернет, а ако някой бъде нападнат от повечко тролове, то това означава, че би могло да е гений. И мързеливият агент, без да си е мърдал задника от стола в кабинета си, прави необходимите постъпки. Мъчно му бе, но трябваше да приеме истината. Това е прогресът, в служба на който посвети живота си. Време му беше наистина да се връща, но все нещо дребно се случваше. Я ще се запознае с поредния автор на научна фантастика, когото грижовни роднини са пратили да се лекува.

Ще се е сприятелил с него, ще го е вдъхновил. Ден след ден ще чете следващата и следващата глава на романа, написан на хвърчащи листове и ще е толкова заинтригуван, че ще отложи заминаването си до след като прочете края на книгата, а това ще се проточи доста във времето.

Я ще хване шарка.

Или ще се влюби в душата на някоя издъхваща старица. Ще ѝ държи всеки ден ръката, ще ѝ говори, докато му повярва, че наистина е била принцеса, че са я свалили от трона ѝ зли демони, които са завладели царството ѝ, отровили са въздуха с пушека си и са пуснали по улиците да ръмжат железни дракони, но той е агент от страната, в която тя отива, скоро ще дойде при нея и двамата ще организират войска, с която ще се върнат да я възкачат отново на престола.

Я ще стане като тогава, когато спаси онова дете от онази кучка Стръвницата.

Работата му изискваше да сменя лудниците. Сам работеше на територията на цяла България. Затова се налагаше да показва подобрение, за да го изписват. Да обикаля като бездомник улиците, да прави някоя беля, за да го приберат отново. Другаде. 

 

Така, в роля на бездомник, се озова в онази тъмна улица точно когато Стръвницата замахваше за смъртоносен удар. Още не знаеше коя е, но си бе истински късмет – ако на негово място беше мъж без неговата подготовка, онази за секунди щеше да го разкъса. Малко го затрудни, но успя да ѝ покаже на какво е способно едно старо куче. В последствие, когато я докараха в същия психодиспансер, разбра, че била сериен убиец.

Е, тука ги имаше много. Въпреки това му се искаше да остане още, но нямаше за кога да отлага, освен това беше направил най-големия удар в кариерата си и щеше да се върне у дома с триумф.

В женски сектор бяха създали множествен организъм с колективен разум. Най-вероятно с интелект и възможности, надвишаващи многократно човешките. Други щяха да изследват откритието, тепърва. Негова задача беше да бди над живота на онази малка хубавица Хапла и да я предаде на агентите, които щяха да я отведат до новосъздадената за нея лаборатория.

Въздъхна и тихо промълви „сбогом” на гледката зад решетката. Опипа предмишницата си, намери онова издадено място под лакътя, натисна го, кожата се поду, леко се пукна и изпод нея излезе лъскава пластина – шперц, изработен в лабораториите на разузнаването от сложна сплав, която организмът не отхвърля като чуждо тяло.

С добре заучено движение отключи вратата на стаята, по същия начин и металната врата на Остро отделение. Тихо като сянка се приближи до лекарската стая. Отключи я и влезе. Отвори гардероба, долу имаше тайник, в който криеше свои дрехи. Облече ги набързо. Забеляза през прозореца тръгващата линейка.