До последно с извергите на Мехмед II се е сражавал Константин XI и е загинал в боя.
На утрешна дата, друг съименник на Св. Константин призовава народа да застане срещу новия нашественик.
Как ще завърши?
Не се знае.
За всеки случаи датата на смъртта на Константин XI и падането на Константинопол се помни, а ние нямаме такава дата.
Защото това не е датата на ИЗВЕРГА.
Тя е датата на героите на Константинопол.
И ако утре не кажем "Не" на новия нашественик - ще си отидем безславно.
Защото извергите са били изверги и по нашите земи, въпреки, че сме им ги дали без съпротива. Просто никой не помни какво са вършили, защото я няма славата на съпротивата.
От сега казвам, че утре никой няма да ме види на протестите.
Така се случи, че съм на път; късно е вече да отменя заплануваното, а и не смятам, че трябва.
Това, което ще направя е достатъчно дръзко и го посвещавам с цялото си сърце и душа на Протестите за защита на лева (аз протестирам всъщност в защита на референдума), посвещавам го на всички, които се борят за гласа си и достойнството си.
По едно и също време, толкова подобни една на друга групички (напомнят на "клетки": бунтовнически, терористични, екстремистки)
Мода?
Тази мода все пак е наложена от някого; хулиганщини и организирана престъпност си има от 1990 насам, но сега е нещо с характерен профил, което се откроява от другите форми на организирана престъпност. Не може да е възникнало от небитието, има си някакви свои подмолни идеолози. Моментът е също специфичен.
У нас се налага идеологията на украинския фашизъм от 2014 година, между тези чисто хулигански контингенти ще се намърдат политически лица, после ще ги организират в нещо по-голямо. Това ще са "момчетата", които ще прибират мъже от улиците за да ги пращат на фронта. Паравоенните формирования. Това са "локалните" милиции на Новия ред.
Не мога да издържа и се засмивам. Не, не е злорадо. Защото, ако е злорадо би трябвало да се радвам на злото над половин свят.
Няма какво да се лъжем - Макрон е влиятелен, Макрон е много влиятелен, Макрон е много, много влиятелен и точно в момента, когато е на кризисната страна влиянието му расте.
А точно сега се вихрят няколко необявени войни и във всички тях е набъркан. Възможно е и да ескалират, а стигне ли се до там - става страшно.
И точно този ВЛИЯТЕЛЕН човек е ударен в лицето от жена си. И то на публично място. Една твърде възрастна за да бъде наречена Milf, но опитваща се отчаяно да прилича на такава персона го удря.
И ако сега камерата е уловила този нелеп епизод, колко ли пъти е било далеч от камерите?
Нещо Истанбулската конвенция и джендър движенията не му помогнаха. Нали уж и те бяха против домашното насилие, пък този им беше сред патроните.
Не, че и аз не съм против домашното насилие.
Мъж, който удари жена не е мъж. Категоричен съм. Па дори да блъска 250 на лежанка или да е в състояние да нокаутира с един удар Кличко. Ако вместо Кличко удари жена си, това е...безполово недоразумение.
Мъж, който разрешава да бъде хронично малтретиран от жена си е също безполово недоразумение, но е пародия на безполовото недоразумение номер 1.
При всички случаи е много гадно.
Преди десетина години в книжното издание на BG Север бяхме публикували едно пространно изследване на домашното насилие и се оказа, че мъжете са почти толкова често жертви, колкото и жените.
Нещо обаче грант медии забравиха да публикуват тази статистика, макар те да разполагаха с нея преди нас. И макар, че после много надуваха гайдата срещу домашното насилие.
Друг е въпросът, че го правиха лицемерно и по политически причини.
Ето и този високостоящ 5Ra3.
Да позволяваш да те малтретира половинката, независимо по какви причини е да поощряваш домашното насилие.
Пък после кови 1000 закони, храни хиляди клиентелисти да крякат из блогове и медии.
И ако си човек, чийто подпис може да реши живота или смъртта на стотици хиляди, какъвто е този ...не, изобщо, изобщо не е смешно, но не мога да не се хиля.
Абе, Бриджит да не е агент на Путин.
Автор: Дейвид Мамет; Режисьор: Надя Панчева;
С участието на Делян Илиев и Теона Димова
Не, не влизаш в театрална зала; в аулата на университет си и секси професор като от американските филми се обръща към теб като към студент.
Илюзията е пълна от първата минута, макар добре да знаеш къде се намираш: на сцената на „Иван Радоев“ където неотдавна пак Делян Илиев и Теона Димова те посрещнаха на купон по случай рожден ден (иде реч за „Госпожица Юлия“), но тук ефектът, че си участник в събитието, че не си на театър, а на мястото на действието е много по-пълен.
Може би защото сцената прилича повече на аула, отколкото на дома на разглезена тийнейджърка, както е в „Госпожица Юлия“, а може би защото си е специалитет на Надя Панчева да „пренася театъра в други атмосферни нива“, предишната нейна пиеса „4+1“ (посветена на художника Янаки Манасиев) се игра първо в художествена зала, после и в „Пан Бурянин“, но при „4+1“ „Пан Бурянин“ не е камерната зала на „Иван Радоев“, а галерия с призраци и картини. Надя Панчева умее да превръща зрителя в сетива и витаещо съзнание, забравило себе си, не посетител на театър, а свидетелстващ дух на случващото се.
А този път е очарователно, абсурдно и болезнено актуално.
Започва със студентския химн, но във вариант, в който се чува лекото бръждене на дисторшън и създава очакване всеки миг да се обърне в метъл кавър. По-късно това се случва; при това в блек-метъл кавър; дори нещо повече: зловеща пародия на блек-метъл кавър; точно когато и действието е претърпяло обрат, който напълно отговаря на духа на музиката.
Мрачно, гротесково и много, много истинско.
Следват минути, в които професора провокира. Говори на своята аудитория като и казва неща, които се надява да бъдат оборени. Кара зрителите си/студентите да мислят…
И това е началото на срива и крушението.
Защото е опасно и да бъдеш провокиран и да мислиш. Защото очаквайки точно конкретна реакция, този иначе бунтовен характер, по-скоро манипулира, отколкото открива мисловни хоризонти. Поне така го почувствах аз, а и изглежда студентката.
Само заради тази провокация (за жалост не засякох колко минути е), но тази пиеса трябва да е задължителна за всички подрастващи от горните курсове. Би могла да им преобърне живота. Надявам се към добро. Тази провокация, според мен носи повече отколкото десетки часове университетски лекции.
Но както вече се разбра – всичко излиза извън контрол. Студентката се оказва опасна. Действието се обръща в трилър, но за разлика от 99% от трилърите, тук няма злодей. Всеки е верен на каузата си. Ако някой е престъпен маниак, то е социалната среда, която е обсебила и зомбирала.
А кой е бунтарят, кой конформиста; кой е по-опасния в този сблъсък, нека зрителя реши сам.
Няма да опошля прекрасната игра на двамата актьори; като че ли и външно изваяни за тези си роли, нито атмосферата създадена от талантливия режисьор Надя Панчева.
НА ДОБЪР ЧАС
Утре 22.5 от 19 часа е премиерата на това чудо.
Прочетен: 1050 Коментари: 0 Гласове: 14
Последна промяна: 22.05.2025 14:08
Изглеждат отвсякъде смазани от санкциите ни, къде-къде по-така е София.
Колкото за безпилотната мотриса...
Е, достатъчно е да пратим Терзиев и всичко ще е решено.
Той е по-ефикасен от санкциите.
От този по-елегантен е само Момчил Инджов.
Крехко момиче я застига, грабва чантата и се опитва да я носи, но чантата е почти толкова тежка, колкото момичето.
От приказките става ясно, че жената сега е взела пенсията и е накупила най-важните неща, понеже промоция във веригата, гледа да си набави най-нужното за месеца. Случвало се е и друг път, но сега е по-тежко, понеже:
-...няма градски транспорт.
В този момент минава нахакан мъж и случайно уловил фразата, гневно отсича:
-Абе, вие знаете ли, че 80% от руснаците са с външни тоалетни!
Рита чантата и продължава ядосано напред. До двете жени достигат думите:
-И тия простакеси ще ми решават дали да бъде прието еврото.
След малко вижда, че "голфа" ме е със скоба. Изругава още веднъж, но си знае, че Путин му прави мръсно.
Има по-съществена причина и от лев-евро, и тя е презрение-уважение.
Нали уж не сме общество, в което би трябвало да има парии?
Нали не сме общество, в което би трябвало да има роби?
Нали не сме общество, в което би трябвало да има крепостни?
Какво означава цялото това презрение, което се изля върху хората, само защото някой иска да им повери правото да употребят своя глас?
Утре по същият начин, пак защото някои са "по-умни, по-специалисти" ще решат, че трябва да ни пратят на бойното поле, в концентрационни лагери или пък в клиники за донори. Логиката не е много различна от тази, която се употребява и сега. Първа ръка хора, втора ръка хора и т.н. Едни имат право да решават, другите единствено задължението да изпълняват. Тази философия е напълно престъпна и няма общо с демократичните ценности, за които същите идиоти и изверги претендират.
Едно време имахме ученически лексикони, едва ли някой е имал съученичка: на единадесет, дванадесет, тринадесет години, която да не е имала мъка, която да дълбае сърцето й. В 90-те години, времената на физкултурниците и БМВ-тата, като връх на престижа, всяка силиконова пластика с писклив глас и компютърно модулирани песни, държанка на този или онзи подземен бос си имаше „мъка да дълбае сърцето й“, нейната е ясна. Почти да й повярва човек, тя поне си вярва, но когато съвременните носители на антично красноречие тръгват да се изповядват, че мъка дълбаела сърцето им съм на път да намразя художественото слово. Въздъхвам и ми минава. Спомням си, че графоманията е вечна и един нещастник, който е забравил годините и пола си и само за да се направи на поет се държи като недолюбена тийнейджърка е възможно да чувства някакво „дълбаене“ и това дълбаене, наистина да е мъка, мъка, мъка. Не е точно дълбаене в сърцето, защото един хронично блудстващ с думите перверзник е останал без сърце. Сърцето и в буквалния, и в преносния, а и в непознатия смисъл, който свързва преносното с буквалното в нещо неподозирано и истинско е мускул на силата (и мъжка, и женска), то се къса, но продължава да воюва, докато тупти, но не понася блудкавостта и насиленото слово. Дълбаене е в остатъците от нищожната му душица. Мъка, която е всъщност най-справедливото наказание за подобна комплексираност, съчетана с безумна мания за величие.
Че някой месил мозъка му като хлебар: е, да – това вече е почти искрено и за това е по-сполучлива метафора. Човек, който няма воля над мозъка си е човешки да се почувства изтезаван от едни по-мощни ръце, които си играят с мозъка му като с тесто. Това е хитро. По-интересно е какво правят: франзели или хляб, може би блат за пица; не знам на чия вечеря ще го поднесат. Лично мен би ми харесало мозъка ми да бъде облизан с език от някоя дама с плътни устни на вечеря на свещи, но това се случва и без някой да ми меси мозъка като хлебар. Сам го отдавам на емоционалния и сексуален глад; после си го събирам, но не се чувствам нещастна жертва на хлебар…сигурно с космати ръце, задължително яки предмишници и мЪзоли. Но в чувството за метафори е важна сексуалността на обекта. Като човекът предпочита хлебари – негова си работа.
Стигам до „малкото пиле“, което дълбало с човката. Тук няма смисъл повече да коментирам: „малкото пиле“ в „мъжка“ поезия показва достатъчно за самочувствието на автора. И може би не само самочувствието, а реалната физиология.
Нататък: не съм в състояние да продължа. Когато се описва душевно състояние е неизбежно използването на метафори, но когато се използват метафори трябва да се внимава, защото всяка метафора е многопластова, открива повече, отколкото автора подозира и макар „не е искал да каже това“ не е от голямо значение, защото казаното е казано.
Не препоръчвам на нещастниците да се лекуват с поезия. Не се получава. Само мърсят, приличат на хленчещи просяци, които имат достатъчно за да се нахранят и облекат, но се мъкнат по площадите само за да дерат хората и вързани с тази своя роля са изгубили представа какво изобщо са.
С едно клише, станало обидно от преексплотираност (дълбаещата сърцето мъка); с една почти добра метафора, но откриваща нищожността на субекта – лирически герой и обекта – автор на това произведение (хлебаря дето му месил мозъка); с една пародия на метафора, която е по-скоро за елементарен психоанализ (малкото пиле на автора), отколкото за поезия и то само в три реда, ако щеш след това „Божествена комедия“ напиши – нищо няма да се получи.
На премиерата няма да успея да присъствам, защото няма места.Трябва да кажа на всички късметлии, които ще го гледат утре, че до този момент са нямали такова изживяване.
Нека не звучи пренебрежително към всички други невероятни пиеси, които съм имал щастието да гледам (всяка си е с нещо първата и преди всички останали), но това, от което излизам сега е най-дълбокото и многопластово произведение, което съм видял на сцена.
Не дори „видял“, а чул, но не със слуха си, а с цялото си същество. Както трябва да се „слуша“ и „Танцът Делхи“, според една от героините.
Усещането от самото начало е, че влизаш в холозала: и от този момент се прехвърляш между паралелни светове; в които се развива една и съща история, но по противоречиви начини, което всъщност…е логично.
Така както се случва в живота: в най-болезнените мигове, но и в най-голямото вдъхновение; когато си на прага и съпреживяваш цял свят.
Нищо няма да кажа, ако кажа това, което не мога да не кажа, а всъщност, че пиесата засяга сложни етични проблеми, че ги разбива на парчета; миксира в емоционалните бури на няколко сблъскващи се и приливащи един в друг живота.
Болката, трагедията и смехът, който предизвиква на моменти трогателната наивност на героите нахлуват в гърдите, в съзнанието, карат зрителя да преосмисли всички свои преживявания.
Познавам много добре актьорите, някои от тях съм гледал в над десет роли, но няма и един, в който да съм гледал само в една.
Сигурно е нормално…
Да, нормално е, да кажеш за един актьор, че е различен в различна роля. Но някои, а между тях и приятели ми се сториха, че са преминали през ПЪЛНА ТРАНСФОРМАЦИЯ. Не просто игра, а някакво прераждане в някоя от паралелните вселени, в които се развиваха някои от разклоненията на тази разтърсваща история.
АПЛОДИСМЕНТИ ЗА
Надя Дердерян, Йоана Кирчева, Камелия Хатиб, Екатерина Стоянова, Нина Горановски, Михаил Лудин и за режисьора Любослав Неделчев.
Е, след такъв ДЕБЮТ ще ми се да живея повече, дори и само заради идеята да видя какво бъдеще има!
На снимката съм с Екатерина Стоянова, която успях да си направя вчера. Кате, нали знаеш колко те обичам! Прекрасна беше! Всички бяхте прекрасни!
Хайде да публикувам това и да си тръгвам към къщи…
