Имаше кой да им даде тази трибуна.
Доказаха на цяла България, на всеки българин, че има хора над закона и че правосъдието го раздава улицата, когато някой има достатъчно силни механизми да я организира.
И какви бяха механизмите ли?
БНТ, БТВ, НОВА, Капитал; фен-групите във фейсбук. Всички онези, които след името на обекта на своето преклонение са изписали Bulgaria. Примерно: Star Wars Bulgaria, Heavy Metal Bulgaria и т.н. и т.н. абсолютно всички, които имат подобни имена, скъпо платен трафик, за който получават средства от неправителствени организации; групите "Забелязано в...еди-си-кой-град" (почти всички такива групи), про-партийните на ПП ДБ и други близки до тях...
Целият ресурс беше използван за да се извадят варненци по улици и да се излагат. Да досаждат на цяла България, да извиват ръцете на закона и да доказват, че във "фермата на животните всички животни са равни, но има и по-равни".
Е, показаха се. Освободиха този г*з, този престъпник, този мисир, този духач на украинската мафия. И сега го дава "изненадан" и всички тези чукундури, които го освободиха, сега го дават изненадани. Неразрешеният град потъпква от всякъде закона, като се има предвид, че е край морето е и опасен. Сто процента ще е и депо на украинската мафия, а кой ги знае дали няма да започнат да отвличат и българи и да ги пращат на фронта. Но има по-лошо и от всичко това. По-лошото е, че нашия народ се изложи, ама тотално се изложи и показа що за кокошарник е. С освобождението на този дермояд.
Не бях обърнал изобщо внимание, че пиша във фен група. Иначе не бих го направил. Фен групите са най-неподходящото място, където човек може да изрази свободно мнението си.
Феновете са ревниви, болезнено влюбени в идола си или пантеона от идоли и ако не си добре запознат с ритуалното им поведение то те приемат твоето като кощунствено оскърбление.
В случая отговорих на простичко запитване на мой виртуален приятел, 100% политически опонент и колега-писател от бургаския клуб на фантастите.
Човекът беше задал въпрос, който много ме вълнуваше, защото току-що бях излязъл от прожекцията на "Мандалореца и Грогу" - толкова зареден с емоции, че ми се искаше да напиша нещо, а не можех.
Не помня така да съм се чувствал в киносалон от дете. От времето, когато гледах първия създаден филм от франчайза "Star Wars" "Нова надежда". Сега отново се почувствах дете. А от мини-сериалите на "Мандалореца" бях леко разочарован.
Резервите ми идваха от уока, който в случая се изразяваше само в жените-мъжкарани. Повеляващи, биещи се като мъже и пердашещи на ред мъжете. Ако това не беше част от политическа линия, политическа мода (woke) не би ме раздразнило, не бих му обърнал внимание, а в някои случаи - сигурно би ми харесало. Но ми идат потискащи директивите в изкуството. Някак задушаващо е и резултатите през последните години са видими.
Квотите с герои: задължителни ЛГТБ-та, цветнокожи актьори (които иначе са далеч по-готини, а като физика несравнимо превъзхождащи ни), но не и винаги е мотивирано, а понякога абсурдно участието им.
В този ред и жените-мъжкарани: не ги наричам: жени-бойци, защото в китайските кунг фу филми са разкошни и появата им е мотивирана със сюжет, а не политическо послание.
Woke е течение и извън киното и не казвам, че изкуството трябва да бъде изолирано от политиката. Не може да бъде изолирано, а и не бива, но когато всичко, което се създаде следва еднотипни линии, задължителни елементи, онова което по презумпция трябва да е уникално - изкуството, по-скоро напомня стадо: овчо стадо.
Всяка пропаганда ми иде мъчителна. Независимо каква е. Та, уок-а ми беше развалил вкуса от минисериалите "Мандалореца".
В "Мандалореца и Грогу" няма уок и това е много свежа глътка въздух. Действието е и по-пречистено, по-стремително, отколкото минисериалите, като е запазил, че и увеличил очарованията им.
Препратките към филмите от оригиналната идея на "Star Wars" (гладиаторската битка с подобна в "Клонираните атакуват", канонерките сред ледените полета с тези от "Империята отвръща на удара", леговището на хатяните и звяра в подземието със "Завръщането на джедаите" и още много, действат като магически ключ, който събужда позабравени усещания; спомени от най-приятни кино-преживявания.
"Мандалорецът и Грогу" са авантюристи, не бунтовници. Тяхното приключение е по-индивидуално, ситуационно; не е част от голяма стратегия и не са представители на обединяваща идея и с това са по-близки до "Индиана Джоунс" (примерно), отколкото до основния "Star Wars", но въпреки това, филмът върна нявгашната сила на "Star Wars".
Това е първото ми впечатление. Написах в общи линии същото в отговор на въпроса. Бях блокиран, изглежда заради споменаването на уока и това, че беше единственото, което не ми хареса в сериалите "Мандалореца".
Заклевам се, повече в български фен групи да не пиша, а в англоезичните да се държа като овца, което не е особено трудно, а калява духа. И не иде реч само за фен групи на "Star Wars", а изобщо - за всякакви фен групи.
И пак горещо да препоръчам "Мандалореца и Грогу".
Текстът е на Волен Николаев,
музиката и аранжимента са на Петър Гюзелев,
а песента е "Стълбата"
Безкрайна стълба от съдби и хора
по нея всеки тича без умора,
(тича, тича)
затичваш се и ти по стъпалата,
за да се включиш бързо във играта.
(тичай, тичай)
Височина започваш да набираш ти,
отваряш до сега заключени врати.
Догонваш спъваш с този с крак,
отместваш онзи с лакти и със такт.
Мениш приятелите като дрехи
с етажи мериш своите успехи
(Браво)
Все още тичаш като луд нагоре
забравил време и умора.
Височина започваш да набираш ти,
отвари до сега заключени врати.
Догонваш спъваш с този с крак,
отместваш онзи с лакти и със такт.
Дълъг път…
Раменете ти тежат…
Дълъг път…
Спомените ти тежат…
Нека спомените спят,
аз вървя по този път напред, напред, напред…
И още тичаш като луд нагоре,
забравил време и умора,
да бъдеш пръв, че пак си втори ти…
(ха-ха-ууууу)
Дълъг път!
Раменете ти тежат!
Дълъг път!
Спомените ти тежат!
Нека спомените спят,
аз вървя по този път напред, напред, напред…
Зловеща. Жестока. Едно изпълнено със страст откровение. Макар да беше вече излязла на бял свят (това е последната песен от А страна на албума "Конникът"), когато "Щурците" я изпълниха като предложение в "Мелодия на годината", това предизвика фурор.
"Стълбата" си е откровен хеви метъл и дори вместо на клавир Владимир Тотев е с втора китара. Бунтарското сценично поведение, "буйството на сцената"; презрението, насмешката, назидателния тон, огорчението бяха тъй добре изпълнени, че изразиха натрупаното гневно чувство по най-добрия начин: хеви метъла.
Дето тогава бил забранен :-)
Само, че не бил. Дори остави шедьоври като този.
Жалко, че посланието, макар и разбрано, не постигна повече от това да нарисува един социален профил.
Профилът на кариериста.
Нещастникът, за който целия живот е едно тичане по стъпалата нагоре.
Състезание, което се е превърнало в обсесия и в което са пропилени всички други ценности: "в етажи мериш своите успехи".
Сега, когато "УСПЕХЪТ" се измерва единствено в етажи, поне в публичното пространство и полека-лека и в публичната мисъл, като че ли е този текст е по-ценен от всякога.
Редовният им клиент е животното ни, а животното ни се храни със съзнанието ни.
В наситено състояние сме своя плебей.
Дай му зрелище, дори когато хлябът е под въпрос.
Масовата психоза няма общо с патриотизма. Ако масовата психоза е храна на телевизиите и всички останали свои средства, то патриотизмът е храна за масовата психоза.
Патриотични са лозунгите, които опияняват тълпата за да се хвърли да брани диктатора си, да пои с кръвта си бойните полета, но ако патриотизмът е самотен и няма мощта на масовостта, няма да поведе никого.
Сдъвкания и смлян патриотизъм е the power на масовата психоза. Може да ви се стори отвратително твърдението ми, но сложете си ръка на сърцето и си помислете над отвратителното ми твърдение: не патриотизмът, а масовата психоза печели битките.
Патриотизмът винаги е губещ, дори да е спечелил войните, защото е употребен.
Затова след спечелените войни идва нихилизма.
Масовата психоза няма общо с религиите. Кладите на инквизицията са това, в което е сготвена вярата, за да нахрани масовата психоза. Защото както патриотизма, така и християнството (и не само християнството) е храна на лакомото чудовище, което изяжда всяко свято чувство за да поведе хората към поредното крушение.
Масовата психоза няма общо със спорта. На пръв поглед тя му е спонсора, не събере ли достатъчно опиянени хора на стадиона, кой ще плати на спортистите (?), да ама спортът й е част от добитъка, който масовата психоза отглежда, за да гарнира с него своето основно блюдо - ЧОВЕКА.
Масовата психоза няма общо с музиката. Въпреки големите концерти, припадъци, пълнене на гащи от екстаз...и празнене на съзнания.
Каквото спорта, това и музиката.
Когато изкуството се превърне в пропаганда има общо с масовата психоза, но иначе е занимание самотно. Пряка връзка между човек и душата му; неговото откровение и изповед пред себеподобните, негово послание, което не е задължително горящи клади в Негово име и Разпъването Му точно от тези, които векове по-късно ще хвърлят уж в Негово име, подобни на Него в кладите.
Преди 101 години в България ("когато нямало фашизъм"), един от най-големите поети в историята ни е призован "за справка".
Повече никой не го вижда и тленните му останки са открити по-късно в общ гроб сред кости на кучета и просяци.
Убит е заради левичарски идеи.
Най-вероятно е натежала и най-внушителната българска поема: "Септември".
Докато го чета, а съм го чел стотици пъти, още настръхвам; нещо в мен се изправя на нокти, чувствам се леко замаян, все едно съм употребил малко количество алкохол, но на екс; бунтовни стихии се надигат в мен; едно дете ридае...и знам, че още е Септември.
23 септември 1923 година, когато за поета септември е било май.
В култовия спектакъл на Драматичен театър "Гео Милев", екзекуторът на Гео Милев е топ-ченге, хладен ум, който от самото начало държи проникновения и в същото време наивен идеалист в ръцете си. И иска да го "спаси" т.е. да го пречупи. Един вид да го убие душевно, че да го опази физически, а такъв душевен мъртвец е самия той. Този полицай не прилича на злодей, напротив: прилича си на полицай, той има своя морал и завидни качества. Сблъсъкът между тези две ценностни измерения е впечатляващ, но този полицай е алегория: на една преизпълнена с лицемерие система, която посвоему изглежда правдива, но в действителност е убиец. Алегория на времето, когато "нямало фашизъм в България".
Гео Милев е убит като бясно куче, скрит; без съд и присъда, а поет като него повече България не ражда.
Мисля си често за това какви са били реално палачите на Гео Милев?
Сигурно някой от тях се е прибрал в дома си, при жена си и дъщеря си, най-вероятно си има човешките трагедии. Може би жена му кръшка с добър негов приятел, а дъщеря му е склонна към надебеляване истеричка с разширени вени и непоносим характер.
Възможно пък е и семейството му да е добро, но че е изверг е изверг.
Какъвто и да е: той не е оставил и прашинка в сравнение с този гигант, чийто живот е отнел.
Подозирам обаче, че дебеланата му е народила много внуци, а всички те са били много плодовити...поколения наред.
До сега в "Бъг във времето".
Скитника е компютърен терорист, който при опит да срине тоталитарната система в края на XXII век е прострелян, но се ражда отново в началото на XXII век; отново прави опит за глобален терористичен акт, отново е убит и се ражда още по-напред във времето в края на XXI век във Франция, където умира съвсем малък от лечимо смъртоносно заболяване, за лечението на което не набира средства.
Следващото му раждане е в 1969 година в България, първите му спомени са от детски дом. За петото съществуване все още нищо не се знае, но шестото е в Германия, по време на зараждането на Третия райх.
***
Всичко се потвърждаваше.
Историята не лъжеше, но Скитника до вечерта отказваше да вярва. Защо не направих нищо...
Аз можех. Сега е късно, но можех.
Нима не съм същият, който разби системите в двадесет и втори век.
Нима щеше да бъде за мен нещо по-различно от разбиването на една система. Т
а аз обичам Германия. Родина ми е.
Да, имал съм и други.
И всяка за мен си остава Една.
Защо не я спасих от този позор?
Пред университета в Берлин вече беше гмеж.
Преди да са пламнали кладите, лицата на хората бяха осветени от заревото им.
Свят му се замая. Едва остана на крака. Завладяваше го всеобщата емоция. Гонеше паметта му от тялото.
Волята му все още я стискаше, като в нокти на отслабваща ръка. И кървеше умът му, а мислите се стичаха на топли и лъкатушещи струи по кожата му.
В бездната.
Вибрираха костите му от мощните скандирания, а резонансът им разтърстваше всичките му съществувания.
Защо не я спасих от този позор...
Кладите всеки момент щяха да пламнат.
В тях - да полетят книги на Ерих Мария Ремарк, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Кестнер... Защо нищо не направих...
Тресеше се под краката му, но не земята. Т
ресеше се времето.
И Скитника виждаше в далечината огненото цунами, което предизвиква този трус. Ужасен като в кошмар, не можеше да избяга.
Беше скован. Крясъците на тълпата го разкъсваха.
Защо не я спасих от този позор...
Кладите всеки момент щяха да пламнат, но докато не се случеше, Скитника, макар да знаеше, че ще се случи, не можеше да спре да се надява...
Като умиращия аз, само на девет години в системата.
И тогава можех, а не разбих ледаше неизбежността в очите, а те бяха големи, черни и горяха в тях пламъци. Гледаше я в очите и отказваше да вярва, че неизбежност съществува.
Защо не направих нищо... ...а лицата на народа... деформирани от екзалтация... Майната ви, говеда.
Кой съм аз, че да отнемам правото ви на свободен избор?
Стори му се, че чезне, че душата му се отделя, като бяла вещица – само нощница и сребристи коси, за да изгори на кладата.
И тогава пламнаха огньовете.
Видя ги отгоре, видя се отгоре. Над зрението му - само ята мухи. Летяха в ескадрила, беше смешно. Летяха към паяжина, подобна на виртуалната - трагично. А над тях високо - птица, като лебед. За миг я видя, после изчезна. Помисли си, че е мъртъв и очакваше да се пробуди в поредното тяло, но вместо това се опомни претопен в настоящето. Стихията го беше погълнала. Като горски пожар - сух трънак. Крещеше с останалите. Скандираше с тях. А пламъците вееха руси кичури и поглъщаха книгите. Пръскаше се нова вселена от стар първичен взрив...
Хвърляха книги и те се превръщаха в падащи звезди. Разрухата беше тъй величествено възторжена, както Съзиданието.
Повече дори, защото Вавилонската кула се издига с десетилетия. Рухва за миг. Радост за сетивата. Опиум за разума. Пламваха листите. Набедени в безсмъртие божества, които сега умираха.
Дори Рей Бредбъри би се вдъхновил.
Кривяха се лицата зад пламъците.
Все едно сега горяха. Не бяха човешки лица, лица на личности, а едно лице - на всеобщата емоция, поглъщаща всичко, горяща душите им. И толкова, толкова приличаха на лицата на троловете в мрежата, които нападаха всеки, който е имал безсрамието да пише или още по-лошо – да харесва написаното от друг.
Недействителни, по-скоро въображаеми лица на изяваваща се чудовищност.
Притаили повечето своята истинност в дълбока анонимност.
Накривени, сменящи няколко маски на няколко безумни емоции.
Невинни поради несъзнаването какво вършат.
Вповечето случаи предизвикващи жал и насмешка.
Палячовци, които се забавляват.
Толерантният трябва да се отнася с разбиране към глупостта им, тъй трагични изглеждат в нея, че грях е да ги осъдиш за това, а понякога е толкова сладка. Който е мъдър, ще я понесе, а ако не я понесе, значи е по-глупав от тях и си получава това, което заслужава. Ако е мъдър, ще се маскира като тях, ако трябва, ще се претопи.
Ще се направи, че се забавлява, докато наистина започне да се забавлява.
Толкова е мъдра глупостта.
С толкова невинно лице злобата омагьосваше и умиляваше дори тези, които бяха способни да застанат на страната на жертвите й.
Докато накрая и те осъдят жертвите за непростимата им вина, че ги има. Тържествуваше силата. Пламъкът беше сплотил многолюдието въпреки противоречията.
През размазания си поглед Скитника виждаше тролове с по осем очи, с по два носа и зелени зъби. Тролове с брадавици на гушата и тролове - почти като хора. Тролове - нито рак, нито риба. Ни трол, ни човек. Почти като човек, деклариращ с лицето си, че е способен да понесе отговорност за всяко свое деяние или дума, но сам отдал тялото си на нещо анонимно и всеобщо, непознато най-малко на самия него. Огнен театър, след който някой някога ще се събуди и може би дори ще се опита да напише книга за това, как е изгарял книгите. И може би дори ще си повярва, че тя е по-велика и от най-великите, които е изгорил. Понеже нея никой няма да я хвърли в пламъци. Тролове с костюми на вещери.
Тролове - претенциозни професори и самоуверени в знанията си студенти.
Тролове, току-що излезли от кръчмата и тролове като току-що излезли от виртуалната мрежа след столетия и нещо си.
Тролове, непрочели нищо от това, което унищожаваха и тролове, прочели много, боящи се до смърт, че ще бъдат разрушени, ако приемат малкото от това, което руши техните ограничения.
Тролове като в тъмното спално, в което разтваряше душата си.
Сега осъзнаваше, че в онзи живот се боеше.
Много се боеше от троловете, но много повече се боеше от мълчанието си.
То щеше да го пръсне, а не сънят, страхът раждаше чудовища, по-страшни и от онези подобия на тролове от картината на Гоя.
Виждаше сега лицата на страховете си и сам беше изгубил своето сред тях. Тролове с очила и тролове без очила.
Тролове с бастуни и без бастуни.
Тролове с литературни претенции, приели на сериозно, че имат право да хвърлят книги в пламъците.
За секунди изгуби съзнание. Дойде на себе си прав.
Тълпата го беше задържала да не падне, но го бе напуснал духът й. Оставил след себе си угризения и чувство, подобно на махмурлук.
Троловете мятаха книгите.
По лицата им беше изписано тържеството на победители.
Триумфираха.
Знаете ли, тези книги ще затрогват стотици милиони във вашето бъдеще, а вие завинаги ще си останете тук. Проправи си път, задушаваше се. Повръщаше му се. Сълзяха очите му, а един печален човешки израз продължаваше да се изписва с пламък върху мрака на изпразненото му съзнание.
Онзи окаяник от кръчмата, който някога в началото на двадесет и първи век срещна часове преди своята и неговата смърт – Странстващия медиум.
Трябваше да му кажа, че не е живял напразно.
Много пъти в последвалите съществувания си го повтаряше, вече се беше примирил с мисълта и рядко си спомняше онази вечер.
Не му беше необходима и сега, когато изживяваше нещо далеч по-тежко. Лицето на онзи странник му напомняше необяснимо на нечие друго лице.
Отдавна му напомняше, но досега беше само усещане. На някой от троловете ще да е...- реши, но не беше отговорът и неочаквано го осъзна – Николай.
Стоящият от другата страна на полицейското бюро престъпник.
Месеци бяха минали от разпита.
Скитника беше изпълнил до сега само част от обещанието си, макар че недоумяваше защо изобщо го прави. Пуснал беше на свобода маниак и убиец. Следеше го от далече, а последната седмица беше забравил за него. Николай продължаваше да върти бизнеса си с фалшифициране на документи, но иначе изглеждаше кротък.
Спря се на място.
Усети, че краката му го водеха към дома на Николай.
Какво си мисля, че правя? От аутодафето е. Не съм на себе си. Ще остана до края. Обърна се и тръгна отново към пламъците. И тогава го видя и го позна, а много му идеше вълнението за тази вечер и не успя да овладее гласа си. Шести живот живееше, виждал беше какво ли не, но Ниагара и земята от орбита не можеха да се сравнят по величие с картината, кяото се разкри пред очите му. На първи ред в дивашкото сборище кротко стоеше Ерих Кестнер. Като че ли едва видимо се усмихваше простодушно. Приличаше на някой от малките си читатели. И гледаше как и неговите книги биват хвърлени в огъня. – Но там е Ерих Кестнер – неволно възкликна Скитника. И тогава почувства силен удар. Безболезнен, но разцепващ на две съзнанието и спомените му. Беше същото чувство, като в първото му съществуване, когато го простреляха в дясното слепоочие и беше едновременно и жив, и мъртъв.
Двойнствена реалност в една наносекунда, в която се случваше и не се случваше нещо, а както разбираше в този момент, и случващото се и неслучващото се повличаха след себе си хиляди събития. Не би викнал, не.
Отчасти, за да не рискува живота на великия автор и още по-велик човек. И за да не наруши драстично правилата, към които вече шесто съществуване се придържаше и не изявяваше възможностите, които има.
За да не наруши логиката на световното съществуване, за да не разбие някоя причинно – следствена връзка, с което да разбие системата и да се налага после да я поправя.
Освен това Скитника от своето начало беше и си остана хакер. Гледаше да спазва правилата на играта, нарушеше ли ги, стараше се да е с финес. Така че да не я развали. Защото развали ли се една игра заради нарушение на правилата, трябваше да мисли правилата на нова.
Нещо, което беше далеч по-отегчително от това да играеш по правила, създадени от друг. Нарушаваш лекичко, лекичко, колкото да му откриваш слабостите, за да го накараш да ги коригира така, че да ти са угодни. Това беше и причината толкова дълго да отглага пращането на мейла към онова свое съществуване като момче, че накрая да пропилее последния си шанс.
Това беше и причината да се стреми да живее невидимо и да не се бърка в големите проблеми на човечеството, които имат право да създават и да поправят само малките хора. Въпреки това вече се познаваше достатъчно добре - след шест раждания и съзрявания, трябваше да си признае, че рано или късно ще наруши тези правила. И че има едно-единствено реално опасение в безсмъртния си живот - кога. Кога ще се случи. Не очакваше да е точно тази вечер.
До нея изобщо не беше сигурен, че може да се наруши някоя причинно-следствена връзка така, че да се промени настоящето. Понякога го сърбеше да провери, друг път - както някога с мейла към хлапака, беше истинско изкушение. Развълнуван беше от зрелището. Малкото, изглеждащо отнесено, човече Ерих Кестнер, само като мравка пред крака на безсмъртно чудовище, беше духовният победител тази вечер. Спокойствието му разбиваше всички системи, както и хакер не би ги разбил. Не даде никаква възможност на Скитника да помисли какво ще се случи.
И то се случи. – Но там е Ерих Кестнер.
Неколцина го чуха, но една жена от тях извика по-силно и стъписа мнозина в тълпата. – Но това е Ерих Кестнер! И тогава последва ударът в съзнанието на Скитника.
Нищо подобно не беше чел в бъдещите книги да се е случвало.
Едновременно с това беше прочел в стотици източници...
На аутодафето в Берлин една жена е разпознала Ерих Кестнер.
И е извикала Ерих Кестнер.
Сега Скитника си спомни дори петното на стената на таванската, в която живееше в последната година на двадесети век със своята приятелка и мириса на хартиеното издание на “Трима мъже в града”, в чийто предговор прочете за първи път в едното от съществуванията си за случката на аутодафето.
И толкова беше впечатлен, че до този момент нещо го беше дърпало към тази клада, като едновременно с това нямаше никаква представа, че ще разпознае Ерих Кестнер и че Ерих Кестнер изобщо е бил там.
Нещо го е дърпало, за да се намеси.
След тази вечер беше сигурен и не би се поколебал да изпрати мейла.
Постъпките му имаха последиците си в бъдещето и неговите спомени, а някои от тях можеха да му се харесат.
Искаше му се да има спомени от порастването на онова странно хлапе, което умря невръстно. Вече обаче нямаше как да се свърже с него.
Но тази вечер можеше да направи друго.
И щеше да го направи.
Времето го искаше. Вече беше по-уверен от всякога.
Неизбежно беше да го направи. Опомни се пред вратата на Николай. Как беше стигнал дотук, губеше му се.
Имаше само болезненото чувство, че е следен, а като офицер от Гестапо беше изострил подобни усещания и рядко бъркаше.
Каквото и да ми се случи, тази вечер си саздадох един спомен в бъдещето, който ми харесва.
Когато останаха пред своят къшей, забелязаха, че са твърде много да ги засити.
Подобно на меркантилна фамилия, още преди да са пуснали докрай в трапа трупа на богатия сродник, веднага взеха да се гледат на кръв, да се храчат в гръб, да се офлянкват, загубили обичайната си самоувереност.
В трудните моменти е истината, не в леките.
Докато имаха в преизлишък се мазнеха един на друг, сега нещата се промениха.
Показаха приоритетите си, които не са България.
Голяма заинтересованост от една чужда война и що ли? Ами защото във войната едни умират, а други се напечелват.
Архитипът за зомбитата, живите мъртъвци, немъртвите и т.н. иде директно от сънищата на фамилии напечелили се от войната. Мъртъвците, разбира се, не спират да ги преследват и ще ги преследват стотици поколения.
Но ако преследват някого живите мъртъвци това са вампири и канибали. Същите, които пръскаха със слюнка, че им текна като видяха апетитната мръвка; още смърт, още трансфери на оръжия, на пари.
Сега малко им пресъхна...
Можеха да погледнат философски. Все пак имат доста мазнини по паласките и дирниците.
Малко лечебен глад нямаше да им навреди и ако се държаха достойно, можеха да върнат малко народно доверие.
Само, че лакомията прави животните още по-големи животни.
Днес маскирани въоръжени с колове са нападнали мирно придвижваща се група отбелязваща Денят на победата. Нанесли са няколко удара, измежду които и тежки, защото има пострадал с комоцио, после са побегнали.
Националните ни медии пряко волята си, трябваше да отразят броженията в Габрово. В момента правят всичко възможно да ги захаросат, а нападнатите на празника млади хора, изобщо не са обект на внимание.
Ако насилието продължи да ескалира, скоро ще се повтори ужасяващата история с Профсъюзния дом в Одеса.
Но все пак днешният ден е един от най-големите празници на Човечеството.
Честито!
На другото легло гасне баща й, късно е да му се помогне. Споменал е в унес, че отново иска да опита череши.
В непочистения прозорец, тя вижда нещо; някаква игра на светлината е, но като в остарял кадър вижда как тича с подскоци, а този мъж е млад и е до нея.
Тя се спира пред сергията и той и купува череши. Както са: във фунията от вестник. "Рисковано за здравето", но истински череши.
Тя не може да му купи. Ако беше миналата година - щеше.
Тя не е безработна. Има по-малко печелещи и от нея. Тя е образована. Работи в библиотека. И не може да купи череши на онзи мъж, който вижда в спомените си да й купува.
Просто са много скъпи.
Знаеш ли коя е тази жена? Жената, на която преди няколко месеца й прати тази емотиконка! Ухилената, когато тя само изрази тревога, че след приемането на еврото всичко ще поскъпне!
"Как пък не!" - помисли си, - "Ква е проста тази копейка!"
Слънцето залязва. Прозореца се обагря в оранжево, прилича на пламъци и на ухилената ти емотиконка.
Сълзите й са изчезнали. Изразът й е хладен.
Тя те мрази и има защо!
Те гледат стената. Обърнати са с гръб един към друг. Не са спали. Не, не са правили цяла нощ любов. Правиха, но после всеки от тях се опита да заспи. Никой от тях не успя.
Този път няма да успеят да си платят наема.
Последният месец по-малко ядоха.
Не си купуваха дрехи дори от втора употреба.
Миналата година се чувстваха почти състоятелни.
Все пак и двамата работят. Не е нещо кой знае какво, но той кара трамвай, тя е в сладкарски цех, но и учи.
Той е на 24, тя на 20.
Обичат се, но скоро ще се разделят.
Майка й я вика в Италия.
Той на село има къща.
Знаеш ли кои са?
Тези, които нарече "тъпи и мързеливи" и им прати ухилената емотиконка, защото тя беше пътувала и знаеше какво се случва когато се приеме еврото.
Те не те мразят. Достатъчно мерзавци са срещнали и ще срещнат в живота, че да носят дълго омразата си към тях.
И двамата са щастливи, че все пак са се срещнали, нищо че ще се наложи да изживеят това нещастие - да се разделят.
До сутринта ще се любят още веднъж.
С онази страст, която никога няма да изпиташ!
Тя не плаче, тя се готви да убие, но няма да го направи; защото не е убиец, даже не е престъпник.
Води детето си...към баща му, който наистина ще спечели делото за попечителство.
Тя все пак е сервитьорка, той е обслужващ персонал в МС.
Детето не иска при баща си. Не, не е било малтретирано.
Просто не знае, че го има, докато е при този човек, който също често забравя, че има дете до себе си.
Иска при майка си, но много скоро ще забрави лицето й.
В тази нощ, тя без сълзи и без болки ще си отиде.
Не знае за онова нещо, което дълго е свивало сърцето й, но сега ще бъде по-силно от преди.
Знаеш ли коя е тази жена? На която й прати ухилената емотиконка, когато честно си каза, че се е подписала в петицията.
You"ll take my life, but I"ll take yours too
You"ll fire your musket, but I"ll run you through
So when you"re waiting for the next attack
You"d better stand, there"s no turning back
The bugle sounds, the charge begins
But on this battlefield, no one wins
The smell of acrid smoke and horses" breath
As I plunge on into certain death, oh, oh
The horse, he sweats with fear, we break to run
The mighty roar of the Russian guns
And as we race towards the human wall
The screams of pain as my comrades fall
We hurdle bodies that lay on the ground
And the Russians fire another round
We get so near, yet so far away
We were meant to fight another day, oh, oh
We get so close, near enough to fight
When a Russian gets me in his sights
He pulls the trigger and I feel the blow
A burst of rounds take my horse below
And as I lay there gazing at the sky
My body"s numb and my throat is dry
And as I lay forgotten and alone
Without a tear, I draw my parting groan, oh, oh
Действието на баталния разказ се развива в Крим по-специално Балаклава, по време Кримската война (1853-1856), тогава Короната е била съюзник с Високата порта, доста англичани са умрели за турците. В крайна сметка Руската империя губи войната, но много скоро е следващата, която знаем как завършва.
От бойния екстаз на една от любимите ми песни се създава погрешно впечатление, че англичаните са помлели руснаците. Всъщност, това е един от най-големите фалове във военната история. Командирът на трюперите уж е дал команда, която не била разбрана добре. Конкретната бригада е била сбирщина от авантюристи и както се доказва често: аутсайдерите се оказват най-смелите мъже.
Последвало е нещо, което накарало един френски генерал, гледащ атаката от хълма да възкликне:
"Това е великолепно, но не е война, това е лудост!"
Руснаците били доста озадачени, даже отначало помислили, че англичаните са пияни. Били са зад редути с оръдия, а английските кавалеристи е трябвало да преминат през открито за обстрел поле.
Официално битката е реми, но руснаците постигат объркване у противника.
Жертвите при англичаните са ужасни. Това е и най-пословичния случай, в който се размиват границите между глупост и героизъм.
Командирът на бригадата без малко да бъде линчуван от собствените си подчинени. Като опитвал да се обяснява, че не е имал предвид това, което последвало чул от войниците си думите:
"Опитайте да го направите отново, господарю!"
Дали е глупост или героизъм, тази касапница вдъхновява едно от най-славните парчета на любимата ми група.
Както знаем, тази година ще гостуват в България и без The Trooper няма да мине.
Чудя се, дали заради тази песен не е редно кака Лора да ги пита: "Чий е Крим?" - толкова пъти споменават Русия и руснаците и нито веднъж Украйна и украинците.
Моят проблем не е, че в Русия забранили западните компютри, а че в България забраняват руско гориво.
При нас на това му казват санкции.
И било полезно, че ги налагаме.
Дори и ако се наложи да питаме къде е тоалетната на гладните ("Къде серат гладните"),
трябва да сме твърде убедени, че санкциите са хубаво нещо.
Има обаче един проблем, че както налагаме санкции, така и могат да ни наложат.
"Честито"-то го казах за друго.
Правителството на Румъния падна след вот на недоверие в парламента, подкрепен от 281 депутати при необходимите 233 гласа.
Имам усещане за дежа ву.
Румъния както и България доскоро се управляваше от тяхните "красиви и интелигентни".
