Бъг във времето (шесто съществуване - 2)







До сега в "Бъг във времето".
Скитника е компютърен терорист, който при опит да срине тоталитарната система в края на XXII век е прострелян, но се ражда отново в началото на XXII век; отново прави опит за глобален терористичен акт, отново е убит и се ражда още по-напред във времето в края на XXI век във Франция, където умира съвсем малък от лечимо смъртоносно заболяване, за лечението на което не набира средства.

Следващото му раждане е в 1969 година в България, първите му спомени са от детски дом. За петото съществуване все още нищо не се знае, но шестото е в Германия, по време на зараждането на Третия райх.


***

Всичко се потвърждаваше.

Историята не лъжеше, но Скитника до вечерта отказваше да вярва. Защо не направих нищо...

Аз можех. Сега е късно, но можех.
Нима не съм същият, който разби системите в двадесет и втори век.
Нима щеше да бъде за мен нещо по-различно от разбиването на една система. Т
а аз обичам Германия. Родина ми е.
Да, имал съм и други.
И всяка за мен си остава Една.
Защо не я спасих от този позор?

Пред университета в Берлин вече беше гмеж.
Преди да са пламнали кладите, лицата на хората бяха осветени от заревото им.
Свят му се замая. Едва остана на крака. Завладяваше го всеобщата емоция. Гонеше паметта му от тялото.

Волята му все още я стискаше, като в нокти на отслабваща ръка. И кървеше умът му, а мислите се стичаха на топли и лъкатушещи струи по кожата му.
В бездната.

Вибрираха костите му от мощните скандирания, а резонансът им разтърстваше всичките му съществувания.
Защо не я спасих от този позор...

Кладите всеки момент щяха да пламнат.
В тях - да полетят книги на Ерих Мария Ремарк, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Кестнер... Защо нищо не направих...
Тресеше се под краката му, но не земята. Т
ресеше се времето.
И Скитника виждаше в далечината огненото цунами, което предизвиква този трус. Ужасен като в кошмар, не можеше да избяга.

Беше скован. Крясъците на тълпата го разкъсваха.

Защо не я спасих от този позор...

Кладите всеки момент щяха да пламнат, но докато не се случеше, Скитника, макар да знаеше, че ще се случи, не можеше да спре да се надява...

Като умиращия аз, само на девет години в системата.
И тогава можех, а не разбих ледаше неизбежността в очите, а те бяха големи, черни и горяха в тях пламъци. Гледаше я в очите и отказваше да вярва, че неизбежност съществува.

Защо не направих нищо... ...а лицата на народа... деформирани от екзалтация... Майната ви, говеда.
Кой съм аз, че да отнемам правото ви на свободен избор?
Стори му се, че чезне, че душата му се отделя, като бяла вещица – само нощница и сребристи коси, за да изгори на кладата.
И тогава пламнаха огньовете.

Видя ги отгоре, видя се отгоре. Над зрението му - само ята мухи. Летяха в ескадрила, беше смешно. Летяха към паяжина, подобна на виртуалната - трагично. А над тях високо - птица, като лебед. За миг я видя, после изчезна. Помисли си, че е мъртъв и очакваше да се пробуди в поредното тяло, но вместо това се опомни претопен в настоящето. Стихията го беше погълнала. Като горски пожар - сух трънак. Крещеше с останалите. Скандираше с тях. А пламъците вееха руси кичури и поглъщаха книгите. Пръскаше се нова вселена от стар първичен взрив...

Хвърляха книги и те се превръщаха в падащи звезди. Разрухата беше тъй величествено възторжена, както Съзиданието.
Повече дори, защото Вавилонската кула се издига с десетилетия. Рухва за миг. Радост за сетивата. Опиум за разума. Пламваха листите. Набедени в безсмъртие божества, които сега умираха.

Дори Рей Бредбъри би се вдъхновил.
Кривяха се лицата зад пламъците.
Все едно сега горяха. Не бяха човешки лица, лица на личности, а едно лице - на всеобщата емоция, поглъщаща всичко, горяща душите им. И толкова, толкова приличаха на лицата на троловете в мрежата, които нападаха всеки, който е имал безсрамието да пише или още по-лошо – да харесва написаното от друг.

Недействителни, по-скоро въображаеми лица на изяваваща се чудовищност.
Притаили повечето своята истинност в дълбока анонимност.
Накривени, сменящи няколко маски на няколко безумни емоции.
Невинни поради несъзнаването какво вършат.
Вповечето случаи предизвикващи жал и насмешка.
Палячовци, които се забавляват.
Толерантният трябва да се отнася с разбиране към глупостта им, тъй трагични изглеждат в нея, че грях е да ги осъдиш за това, а понякога е толкова сладка. Който е мъдър, ще я понесе, а ако не я понесе, значи е по-глупав от тях и си получава това, което заслужава. Ако е мъдър, ще се маскира като тях, ако трябва, ще се претопи.

Ще се направи, че се забавлява, докато наистина започне да се забавлява.
Толкова е мъдра глупостта.
С толкова невинно лице злобата омагьосваше и умиляваше дори тези, които бяха способни да застанат на страната на жертвите й.
Докато накрая и те осъдят жертвите за непростимата им вина, че ги има. Тържествуваше силата. Пламъкът беше сплотил многолюдието въпреки противоречията.
През размазания си поглед Скитника виждаше тролове с по осем очи, с по два носа и зелени зъби. Тролове с брадавици на гушата и тролове - почти като хора. Тролове - нито рак, нито риба. Ни трол, ни човек. Почти като човек, деклариращ с лицето си, че е способен да понесе отговорност за всяко свое деяние или дума, но сам отдал тялото си на нещо анонимно и всеобщо, непознато най-малко на самия него. Огнен театър, след който някой някога ще се събуди и може би дори ще се опита да напише книга за това, как е изгарял книгите. И може би дори ще си повярва, че тя е по-велика и от най-великите, които е изгорил. Понеже нея никой няма да я хвърли в пламъци. Тролове с костюми на вещери.
Тролове - претенциозни професори и самоуверени в знанията си студенти.
Тролове, току-що излезли от кръчмата и тролове като току-що излезли от виртуалната мрежа след столетия и нещо си.
Тролове, непрочели нищо от това, което унищожаваха и тролове, прочели много, боящи се до смърт, че ще бъдат разрушени, ако приемат малкото от това, което руши техните ограничения.
Тролове като в тъмното спално, в което разтваряше душата си.
Сега осъзнаваше, че в онзи живот се боеше.
Много се боеше от троловете, но много повече се боеше от мълчанието си.
То щеше да го пръсне, а не сънят, страхът раждаше чудовища, по-страшни и от онези подобия на тролове от картината на Гоя.
Виждаше сега лицата на страховете си и сам беше изгубил своето сред тях. Тролове с очила и тролове без очила.
Тролове с бастуни и без бастуни.
Тролове с литературни претенции, приели на сериозно, че имат право да хвърлят книги в пламъците.

За секунди изгуби съзнание. Дойде на себе си прав.
Тълпата го беше задържала да не падне, но го бе напуснал духът й. Оставил след себе си угризения и чувство, подобно на махмурлук.
Троловете мятаха книгите.
По лицата им беше изписано тържеството на победители.
Триумфираха.
Знаете ли, тези книги ще затрогват стотици милиони във вашето бъдеще, а вие завинаги ще си останете тук. Проправи си път, задушаваше се. Повръщаше му се. Сълзяха очите му, а един печален човешки израз продължаваше да се изписва с пламък върху мрака на изпразненото му съзнание.
Онзи окаяник от кръчмата, който някога в началото на двадесет и първи век срещна часове преди своята и неговата смърт – Странстващия медиум.
Трябваше да му кажа, че не е живял напразно.
Много пъти в последвалите съществувания си го повтаряше, вече се беше примирил с мисълта и рядко си спомняше онази вечер.
Не му беше необходима и сега, когато изживяваше нещо далеч по-тежко. Лицето на онзи странник му напомняше необяснимо на нечие друго лице.
Отдавна му напомняше, но досега беше само усещане. На някой от троловете ще да е...- реши, но не беше отговорът и неочаквано го осъзна – Николай.
Стоящият от другата страна на полицейското бюро престъпник.
Месеци бяха минали от разпита.

Скитника беше изпълнил до сега само част от обещанието си, макар че недоумяваше защо изобщо го прави. Пуснал беше на свобода маниак и убиец. Следеше го от далече, а последната седмица беше забравил за него. Николай продължаваше да върти бизнеса си с фалшифициране на документи, но иначе изглеждаше кротък.

Спря се на място.

Усети, че краката му го водеха към дома на Николай.
Какво си мисля, че правя? От аутодафето е. Не съм на себе си. Ще остана до края. Обърна се и тръгна отново към пламъците. И тогава го видя и го позна, а много му идеше вълнението за тази вечер и не успя да овладее гласа си. Шести живот живееше, виждал беше какво ли не, но Ниагара и земята от орбита не можеха да се сравнят по величие с картината, кяото се разкри пред очите му. На първи ред в дивашкото сборище кротко стоеше Ерих Кестнер. Като че ли едва видимо се усмихваше простодушно. Приличаше на някой от малките си читатели. И гледаше как и неговите книги биват хвърлени в огъня. – Но там е Ерих Кестнер – неволно възкликна Скитника. И тогава почувства силен удар. Безболезнен, но разцепващ на две съзнанието и спомените му. Беше същото чувство, като в първото му съществуване, когато го простреляха в дясното слепоочие и беше едновременно и жив, и мъртъв.

Двойнствена реалност в една наносекунда, в която се случваше и не се случваше нещо, а както разбираше в този момент, и случващото се и неслучващото се повличаха след себе си хиляди събития. Не би викнал, не.

Отчасти, за да не рискува живота на великия автор и още по-велик човек. И за да не наруши драстично правилата, към които вече шесто съществуване се придържаше и не изявяваше възможностите, които има.
За да не наруши логиката на световното съществуване, за да не разбие някоя причинно – следствена връзка, с което да разбие системата и да се налага после да я поправя.

Освен това Скитника от своето начало беше и си остана хакер. Гледаше да спазва правилата на играта, нарушеше ли ги, стараше се да е с финес. Така че да не я развали. Защото развали ли се една игра заради нарушение на правилата, трябваше да мисли правилата на нова.

Нещо, което беше далеч по-отегчително от това да играеш по правила, създадени от друг. Нарушаваш лекичко, лекичко, колкото да му откриваш слабостите, за да го накараш да ги коригира така, че да ти са угодни. Това беше и причината толкова дълго да отглага пращането на мейла към онова свое съществуване като момче, че накрая да пропилее последния си шанс.

Това беше и причината да се стреми да живее невидимо и да не се бърка в големите проблеми на човечеството, които имат право да създават и да поправят само малките хора. Въпреки това вече се познаваше достатъчно добре - след шест раждания и съзрявания, трябваше да си признае, че рано или късно ще наруши тези правила. И че има едно-единствено реално опасение в безсмъртния си живот - кога. Кога ще се случи. Не очакваше да е точно тази вечер.

До нея изобщо не беше сигурен, че може да се наруши някоя причинно-следствена връзка така, че да се промени настоящето. Понякога го сърбеше да провери, друг път - както някога с мейла към хлапака, беше истинско изкушение. Развълнуван беше от зрелището. Малкото, изглеждащо отнесено, човече Ерих Кестнер, само като мравка пред крака на безсмъртно чудовище, беше духовният победител тази вечер. Спокойствието му разбиваше всички системи, както и хакер не би ги разбил. Не даде никаква възможност на Скитника да помисли какво ще се случи.

И то се случи. – Но там е Ерих Кестнер.
Неколцина го чуха, но една жена от тях извика по-силно и стъписа мнозина в тълпата. – Но това е Ерих Кестнер! И тогава последва ударът в съзнанието на Скитника.

Нищо подобно не беше чел в бъдещите книги да се е случвало.
Едновременно с това беше прочел в стотици източници...

На аутодафето в Берлин една жена е разпознала Ерих Кестнер.
И е извикала Ерих Кестнер.

Сега Скитника си спомни дори петното на стената на таванската, в която живееше в последната година на двадесети век със своята приятелка и мириса на хартиеното издание на “Трима мъже в града”, в чийто предговор прочете за първи път в едното от съществуванията си за случката на аутодафето.

И толкова беше впечатлен, че до този момент нещо го беше дърпало към тази клада, като едновременно с това нямаше никаква представа, че ще разпознае Ерих Кестнер и че Ерих Кестнер изобщо е бил там.

Нещо го е дърпало, за да се намеси.
След тази вечер беше сигурен и не би се поколебал да изпрати мейла.

Постъпките му имаха последиците си в бъдещето и неговите спомени, а някои от тях можеха да му се харесат.
Искаше му се да има спомени от порастването на онова странно хлапе, което умря невръстно. Вече обаче нямаше как да се свърже с него.
Но тази вечер можеше да направи друго.
И щеше да го направи.
Времето го искаше. Вече беше по-уверен от всякога.

Неизбежно беше да го направи. Опомни се пред вратата на Николай. Как беше стигнал дотук, губеше му се.
Имаше само болезненото чувство, че е следен, а като офицер от Гестапо беше изострил подобни усещания и рядко бъркаше.

Каквото и да ми се случи, тази вечер си саздадох един спомен в бъдещето, който ми харесва.