Не е колаж. Всеки може да надникне в Imdb и да види.
Характерното за тази световна кинокласация е, че с времето рейтингът се понижава. Всеки глас по-нисък от 10 го смъква надолу.

Минисериалът е толкова нов, че още първи сезон не е излъчен докрай.

Разтърсващо е, но действието му е във вселената "Star Wars", но ето какво казаха феновете. И не само "отровните", защото е твърде голямо числото на отрицателния вот, за краткото време, през което е на екран.

Причината?

Владислав Апостолов я обяснява, интелигентно и точно. 

Казва това, което от много време тормози любителите на научната фантастика. Само, че уокът има по-голямо влияние в Холивуд от феновете. 

Политиката от изкуството!

Този рейтинг за един "Star Wars" е позор. 
И тук не е намесена "дългата ръка на Путин"

 Не знам как е било за вас, ето как е било за мен:

 Учих доста добре. Когато си поисках. Имал съм бележници с пълен отличен. Четвърти. Шести. Седми клас. 

 Но осми бях с 3.90.

 Девети с 5.50

 Десети с 5.90

 Единадесети 3.10. Причината - не ме интересуваха конкретните технически предмети. На матурата обаче си изкарах 6. 

 Все ме заплашваха, че ще ми намалят поведението, понеже много приказвах, но така и не ми се случи. 

 Не успях да си пусна кой знае колко дълга коса, но това не беше, че ходили ченгета с ножици, а защото както винаги има на по-ниските етажи "по-съвестни" хора, отколкото на по-високите. Не ни допускаха в училище с коса над разрешената, а това беше различно в различните училища, някъде вееха гриви. По-късно осъзнах, че не е било чак толкова лошо, защото става дума за Училищен правилник. 

 Слушал съм си хеви метъл. Любимата ми група оттогава досега си е "Iron Maiden", да напиша отново, че баща ми беше вярващ комунист, учител по професия; философ и фитнес маниак, като същност и призвание. Нямал съм проблем да си я слушам и вкъщи, дори когато в другата стая е имало негови гости. 

 Който приказва за "забранена музика" (след времето на Култа към личността), най-вероятно иска да мине за бунтар, без да има общо с това.

 От българските любимата ми група БЕШЕ (подчертавам: беше тогава) "Щурците", любимият ми албум от техните "Конникът", още го знам наизуст. 

 Който иска може да го потърси. И да обърне внимание на песента "Стълбата", такава социална сатира, поне в рока ни - няма. 

 Нека се говори за цензура тогава, за свобода на словото сега. 

 Извинявам се на всички онези музиканти, които не стигат до публичност, иначе защитават основното в рока - бунтът. 

 Споменах за дългата коса. Веднага след завършване си пуснах и доста порасна до влизането ми в казармата. Не споменах за обицата. Имах си дупка на лявото ухо, когато на това се гледаше зле. Доста имаха дупки и носеха по една обица, но "общественото съзнание" не ченгетата с ножиците, гледаха с лошо око на това. Който имаше кураж да бъде от неблагоприличните - беше. И във всяко общество щеше да е така. Тук изобщо няма общо с комунизма, а с консерватизма. И не на високополитическо ниво, а на обществен нрав. Не се е променил много. Либералите само се преструват на либерални, повечето от тях са си чисти лицемери. Приемат само онова, което е модерно да бъде приемано. Конформизмът им е същия като на най-консервативните. 




Подготвях се да уча Богословие от началото на 87, знаех, че няма да стане сега и ще вляза в казармата. Не бях сигурен дали по-късно ще имам същия интерес, но в момента ми беше много интересно.

Часослов, "Нашата вяра" бяха най-важните учебници. Часослов-а лесно го намерих. В първата църква, която попитах. Очето веднага ми даде един. С "Нашата вяра" беше малко по-сложно. 

Една вечер, оня дървен философ - баща ми, се прибира леко подпийнал и изглежда разстроен. Заради него още не мога да плача, когато ми е криво, боли ме, отчаян съм (все неща, от които се плаче), но пък ми текват лесно сълзите, когато съм затрогнат или видя нещо красиво. Учеше ме от малък, че мъжете стискат устни, в краен случай псуват (учител, комунист), но не плачат. В тази вечер, лекичко се разплака, и ми заговори, че съм имал способности и очаквал от мен да стана "голям философ", а вместо това съм избрал "попщините", но после добави, че да се учат религии е разкошно. Само да не го обърна в "попщина". Не беше прав, но трогателен. Тогава ми даде учебника "Нашата вяра".

Трябваше иначе да се готвя по Библията, което щеше да ми е много, много по-трудно, иначе Библията се намираше безпроблемно. Много ме улесни. 

 Това по повод преследването на православието.

 Великден не съм ходил на църква и тогава, не ходя и сега, макар почти всеки ден (с много малко пропуски) съм в храма и десетина минути се моля. Сега не се чувствам комфортно сред множеството, тогава...Голям интерес за "бъдещ богослов", но предпочитах да гледам филмите, които пускаха за Великден. Имаше винаги екшън-киновечер. С касови филми по малкия екран, "спираха" много хора да ходят на църква. 

 Това е истината. 

 Ако беше "ченгетата", които вардели входовете, нямаше да се налага да пускат филми. 

 Първата ми заплата беше септември 89. Първата. Не знам какви са онези 120 лв. дето цял комунизъм сме получавали. Че и всички. Вярно, учителите не вземаха много, но пак е било около 200. Затова и родителите ми в крайна сметка избраха да са работници, вместо учители. Първата ми заплата беше над 400 лева. В Комбината за цветни метали (тогава се казваше "Димитър Благоев") Пловдив. 

 Работих като ОТК. 
 Прекъснах тази работа, защото все пак реших да уча онова, за което бях тръгнал да се подготвям две години по-рано. 

Дотам се стигна, че някои "красиви интелектуалци" (според мен напълно деградирали в нискокачествен социален продукт, престанали да чувстват, зомбита), коментираха раняването на няколко десетки деца и убийството на две, едва ли не като военна победа и изконно право на украинци.

  Когато Каин е убил Авел се е уплашил. Уплашил се е, че някой ще стори с него същото, което той е сторил с брат си. Тогава Бог му е поставил на челото печат, с който забранявал посегателства над Каина.

  Много може да се мисли от този кратък библейски текст, но в случая е важно. Каин убива, но не се чувства недосегаем.

  Ако щете разгледайте го единствено като притча, то си е точно това. Сега да отнесем тази притча към озлобени или видимо изпитващи сексуална наслада от трагедията, стигащи до еякулация, докато пишат за смъртта на деца.

  Част от тях не приличат на зверове. Напротив, някои от тях минават дори от тъй наречените "успешни хора" (тази фраза е един от най-големите дебилизми на нашето време, но нейсе), повечето от тях работят в ай ти сектора, но си има и бетонджии, специални кореспонденти на БНР в Брюксел и т.н.

  Понеже е сезонът, някои от тях, дето все пак си имат семейство ще отидат на море с децата си.

  За разлика от Каин те не изпитват боязън и дай Боже нищо да не се случи на децата им, но разумът им е по-мрачен и от този на първия библейски убиец.

  Защото дори той се е поставял на мястото на жертвата. А те не.

  Не върши работа и първосигналната реплика: "ами украинските деца", защото в случая иде реч изобщо за децата. За децата и в Украйна, и за Израел, и за тези в Донбас, за тези в Сърбия, за тези в Афганистан, за тези в Ирак, и за убитите на плажа в Севастопол, които трябва да си много дебилен, че да разглеждаш като военен успех или справедливо възмездие.

  Като "справедливо възмездие" може да ги възприема само съвършен военнопрестъпник.

  Такъв му липсва само пушката и заповедта, и ще разстреля без никакъв трепет на съвестта поредните ястребинчета. И ще даде контролен изстрел в главата на плачещо пет годишно дете, от което не е останало дори една снимчица, докато то го моли ридаейки: "Не ме убивай, аз съм малък."

 Не е хубава подигравката с нечия външност, особено пък с външността на една жена, но понеже въпросната персона на няколко пъти си позволи да се подиграва с чужда външност, чрез прокси-профила си, оправдание за публикуването на тази снимка има.

 В случая не е и подигравка. В подигравката има по-непринудена усмивка, моята е замръзнала. В потрес съм. И в случая това, което виждам не е реален човек (макар да е фотографиран точно такъв), това за мен е алегория. 

 Това е Лицето на войната. 

 Иначе реалната персона е брюкселската служителка в Пропагандата, Ангелина Пискова. 

 

 

 Доста нормално е в подлез на мегалополис да свири одърпан уличен музикант. Дори температурата да е минус двадесет, че дори и минус петдесет, че и минус повече. Ако този окаяник е дете, това е печално, но също е нещо с което сме свикнали и не привлича вниманието ни. То е призрак, част от декора, не повече от графитите, рекламните плакати и стълбища. Не чуваме музиката, понякога хвърляме пари в шапката или кутията и минути по-късно сме забравили, че това се е случило. В повечето случаи дори не поглеждаме лицето. Но и да вдигнем очи зрението ни се плъзга по него. Забелязва общи белези, не и индивидуални черти. Да го опишем е невъзможно. Ако се наложи да го разпознаем в редица от заподозрени, няма да успеем. В повечето случаи дори не поглеждаме лицето.


Това обаче привлече вниманието ми.

  Хората преминаваха покрай него. Хвърляха често в калъфката на цигулката пари, а то чевръсто прокарваше лъка по струните. Танцуваше с рамене, тактуваше с крака, движеше вежди живо. Завърташе се на място и клякаше, подскачаше и замахваше с лъка като с диригентска палка и пак започваше да го движи живо по струните. Свиреше с цяло тяло и цяла душа. Музика обаче не се чуваше. Струните му бяха фалшиви, може би дори целият инструмент.

Приличаше на цигулка, а беше бутафорна играчка. Това не правеше впечатление на останалите, като хипнотизирани от играта му, изглежда чуваха музика.

Виждал съм и друг път улични музиканти – деца. Никое не можеше да се похвали с успех подобен на неговия. Не забелязах и един човек да го подмине, а в калъфката се виждаха доста едри банкноти. Върхът беше когато една жена бутаща количка с боклуци, дълго, дълго рови из торби и джобове за да намери няколко дребни монети и да ги хвърли.
Приближих се до него.

Обърна се към мен и започна да прави движения като че ли импровизира и ми свири на ухо. -Стига! - рекох му властно - Ти не свириш. Добре играеш, но не свириш. Заслужаваше си да хвърля пари за театъра му. Изглежда и останалите правеха точно това. С нещо обаче ме раздразни, а и предизвика любопитството ми. -О, не си чувал тази мелодия, затова ти се струва, че не свиря -засмя се. Видимата му възраст беше на около тринадесет. Навярно това което ми рече беше научено наизуст. Невероятно е да има такава стилистика. -Добре, приемам го. Изсвири ми нещо познато. -То е познато, но аз го импровизирам. Ще го чуеш по-късно. Музиката ще те намери. -Изсвири нещо така, че да го чуя. -Аз правя точно това. -Имам предвид да го чуя сега. -В моментът не си настроен да чуеш каквато и да била музика. Чуваш шумове които приличат на музики. Връщат ти разни настроения в които няма нищо музикално. -Слушай, малкият, голям философ се извъди. Доста добре говориш за дете на улицата, но не свириш. Изобщо не свириш. -Свиря, но ти не допускаш моята музика.
Раздразни ме. Имаше морално надмощие и се държеше като възрастен. Много по-лесно беше да му дам пари и да си замина, но не знам що за дявол ме задържа да споря с него. При всички случаи малкият артист си заслужаваше почерпката. А в подобен кучи студ и най-гладните улични музиканти не са излезли.

По-достоен беше от разните псевдо звезди които свирят на плейбек. И живеят в разкош. При този поне илюзията беше истинска, че я създаваше сам със своята артистичност и очарование, без никаква техника.

Помислих си, че е разумно така, но в същото време се чувствах манипулиран и измамен. Две ноти да ми беше изсвирил всичко щеше да свърши. Бях готов да му се замоля. Чувствах се, аз просяка. -Как така всички чуват музика, а аз не мога? - попитах объркано. -Чуват я само някои. Повечето не я чуват, но не искат и да я чуят. Или се боят от нея или не са подготвени да я разберат или не желаят да я разберат или им е безразлична. Това ги различава от теб. Те няма и да я чуят. -Слушай, добре се позабавлява. Изсвири ми нещо и да си тръгвам. Готов съм прещедро да си платя. -Не искаш да разбереш, че днес, ти не можеш да чуеш моя музика. -Тогава си тръгвам.

Усмивката на детето ме смрази. Това беше усмивка на старец. Мъдра и саркастична.
Махнах с ръка.
Няма да си платя за измама. Излязох от подлеза и с доста усилия забравих за хлапето.
Приятелката ми в тази вечер беше много смутена. Питаше ме защо съм толкова отнесен, а аз й отговарях уклончиво. Не можех да й разкажа историята. Щеше да я разтълкува погрешно. Да се чуди защо не съм дал пари на едно дете излязло да припечели в този студ.
Месеци по-късно й направих предложение. И не чух отговора. Точно тогава музиката зазвуча в съзнанието ми. Момчето свиреше не на една, а на четири цигулки. Нещо дръзко, нещо величествено и непознато. Проникваше до костите ми, кристализираше в тях и се разтапяше. Избухваше и се превръщаше в тръпки които ме обземаха целият и разкъсваха. Престанах да бъда цялост и тяло, а сбор от пулсации.

Изглежда отговорът й беше: „да”, защото се оженихме. Виждах усмивки, много непознати лица които ми говореха, но не чувах нищо, защото чувах музиката. Нямам представа как се справях и какво движеше тялото ми, но аз общувах, взимах сложни решения, създавах връзки и приятелства, плетях интриги и доказвах способности, грижех се за семейство и растях в кариерата си, а не чувах нищо освен мелодията която ставаше все по-сложна и по-обсебваща.

Момчето от квартет се беше превърнало в симфоничен оркестър. Неземно виртуозен. Космически внушителен.

Божествено респектиращ. Умопомрачителен.

Чувствах се мравка, нищожество, виждах се от високо. Дребен, пъплещ и жалък. Исках да спре проклетата мелодия и се ужасявах от мисълта, че ще спре. Неусетно тя се беше превърнала в по-важна част от мен, отколкото е самият живот.

В това време ме направиха министър на просветата. За да мина за реформатор, а и защото решенията вземаха други вместо мен, но най-вече защото чувах мелодията, орязах няколко наши класици от учебниците. Вдигна се голям вой, но аз не ги чух. Не чух и кудкудякането по мой адрес във връзка с любовницата ми.

Не чувах съветите на приятели и предупрежденията на врагове. Тревожните намеци от тази която все още ми беше съпруга. Не чух и детето си как срича. Искаше ми се, много ми се искаше и мразех мелодията. Но знаех, че тя няма да спре докато съм жив.

Не чух и изстрела в другата стая. Когато викнах бърза помощ, знаех, че ще е само за да констатират смъртта на жена ми.

После не чувах хулите и нападките.

Изпаднах в лошо положение, брадясах и заприличах на отшелник.

Започнах да пиша стихове, но ги мачках защото изглеждаха дребнави спрямо това, което звучеше в мен.

Всичко изглеждаше нищожно. Дори глада, дори хляба когато го имах.

Алкохолното опиянение което ме пазеше от премръзване и милите думи на чувствителни хора които трябваше да ме опазят от отчаяние.

И в един момент се почувствах неземно щастлив. Неземно щастлив, че тази мелодия звучи в мен. И тогава тя ме изпълни, достигна кулминацията на затрогване. И престана…

Стори ми се шега. Почуках главата си, така както се почуква електроприбор който не иска да работи.

Но мелодията не прозвуча отново.

Слушах крясъците и грубостите на улиците. Останалото беше печал и мълчание.

©Стефан Кръстев 2005

 

 
"Пиян човек не може да осъзнае колко е пиян. И с тъпия така. Не може да осъзнае колко е тъп."

 

 "Колко помним какво е да гледаш кино на село в първата половина на осемдесетте години? Аз помня, киното беше в партерния салон на училището. Имаше само един прожекционен апарат и ако киномеханика се заплеснеше и не дадеше почивка на машинката, когато загрееше, тя прегаряше лентата. При всички случаи обаче имаше едни малки паузи. Не толкова досадни колкото са сега рекламните паузи по телевизията, но излизахме от салона навън и доигравахме сценките с героите. В това кино гледах "Парижките потайности" с Жан Маре, "Тигърът на седемте морета" и разбира се хитовия "Винету". Като факт помня, че бяха черно-бели, но ми се струват много, много цветни."

Постингът е отпреди 7 години и се отнася до събития отпреди около 40. Сега го допълвам:

  Киното, за което пиша се намираше в училището в село Лесковец. Много хубави бяха паузите, че излизахме навън и вживени във филма играехме на героите.

  Предполагам сега има аналог, предполагам и какъв е, предполагам, че възрастта на зрителя е без особено значение. Гледа си душичката свален филм от някой торент тракер, стане му скучно, че "излезе за малко", ама без да мръдне поглед от монитора.

  Въодушевен от американски милитари филми, повечето от които напълно малоумни се хвърля "героично да пази демокрацията", демонстрирайки богат речник, състоящ се най-вече от думички като "копейки, путинисти, комунисти", после отвори пак плейъра и си догледа инфантилния филм.

 

Днес се навършват 61 години от полета на Валентина Терешкова (Чайка) - първата жена преминала 100 км. граница, престояла в орбита 2 дни, 22 часа и 50 минути с "Восток 6".


19 години тя остава единствената жена достигнала космоса, превърнала се във вдъхновение на стотици милиони жени в цял свят.


Не знам дали всички кресли и кресльовци от всички джендър-движения са достигнали и една милионна от това, което е направила тя за равенството между половете и достойнството на жените, при това без никакви извратености, болни претенции и самоцелно политизиране.


Няма смисъл да се прави това, което налага уок-ът на съвременното кино: крехки красавици живущи в далечно бъдеще да се държат като огромни варвари от дълбоко минало, да пердашат всички мъже (и то в почти всеки филм), да се подскача с лозунги и да се скандира срещу природата.


А да се покаже, ето така, че точно тази природа ни е направила равни в почти всичко.