Два часа без осем минути след полунощ е.
Петровден. Честит имен ден...
Качвам се на влака Плевен - Горна Оряховица. Кондукторът ме пита: "С колелото, докъде си?", казвам му Горна Оряховица, поздравява ме с бърза усмивка.
Лош физиономист съм, но го познах. Пътувахме преди по-малко от месец от Варна към Плевен, пак ме попита: "С колелото, докъде си?", но тогава за него беше по-сложно. Бяха се събрали три колела.
По правилник си купуваме билети и БДЖ ни осигурява място. Не съм имал проблем със служителите, напротив - винаги са отзивчиви, но те си имат проблеми с вагоните, в чийто замисъл не е било включено превозването на колела.
Освен мен в последното купе настани млада двойка. Момичето беше нашенка, момчето - китаец. От приказките им се разбра, че скоро са били в Китай, а момичето гореше от желание да разказва; имаше приятни впечатления.
Някои неща бях чувал, други разбрах едва сега. В Южна Корея не можеш да пушиш дори у дома си. Замирише ли му на съсед, може да се оплаче и те чака солена глоба, възможно е дори - присъда. Но в Китай се пуши навсякъде. Без болници, разбира се. И детски градини. Цитирам момичето. Както с цигарите - така и с всичко останало. Правилата са толкова много, повечето от които абсурдни, повечето от които засягат нашия живот и нашето здраве, а поне животът и здравето би трябвало да бъдат лична собственост на свободния човек, но в демократичния ни свят, някой има повече права над животът и здравето ни, отколкото ние самите имаме.
За кварталите от затворен тип бях чувал, но те не са само в Китай, изненадах се обаче когато момичето каза, че кожата им е не по-малко бяла от нашата, просто е по-топло. И едва в този момент ми направи впечатление, колко по-тъмен съм от кавалера й.
С тези велопоходи хубаво съм си боядисал кожата...и си ми харесва. В 3:00 влакът си беше по разписание в Горна Оряховица, пожелах приятна почивка на симпатягите, слязох и подкарах колелото.
Горна Оряховица е с най-висока надморска височина от населените места, които ме очакваха в следващите часове. Велико Търново е най-ниско, а Трявна - по-височко, но очаквах повече да ми е спущането, отколкото изкачването.
Лекото разочарование не закъсня. Мислех си, че ще се изкачвам кратко, но после ми се стори, че няма край. Следващ и следващ баир. Блестят светлоотразителите на мантинелите отдалече виждам, че пътят продължава да се вие: все по-високо и по-високо...
Хубаво си продухах стентовете! - това си е моя закачка със себе си: "Продухвам си стентовете!"
Като съм много задъхан си вдигам духа с тази симпатична идиотщина. Помага. Този път обаче си бях в много добро настроение. Тръгнах през нощта за да избегна жегите. И макар да бях спал само два часа, решението се оказа много удачно. Прохладно беше и много приятно. През деня не знам дали щях да се справя с тези наклони.
В крайна сметка: стигнах до най-високата точка на шосето и като го видях спущащо се надолу, единственото, което успях и да си помисля, но и да изрека на глас беше възклицанието:
"Е, ся си е ебало майката!"
Пътят все едно скачаше в бездна и мрака го поглъщаше. Далеч под мен мъждукаха светлини от Велико Търново. Поне изглеждаха "далеч от мен" в действителност бях почти пред самото (по-скоро "над самото") Велико Търново, но гъстата растителност от двете страни криеше и без друго недостатъчните по-близки светлини и виждах само онези в бездната.
Пуснах колелото. Не ме питайте за скоростта. Нямаше как да гледам в единствения километраж, с който разполагах - на телефона. Пропадане в мрака! Пътят не беше прав, трябваше да взимам и завоите. По едно време направих всичко за да намаля доколкото е възможно скоростта, но не беше толкова лесно, защото поднасях.
От лявата ми страна, по-скоро усещах, отколкото виждах височините. При всички случаи бяха далеч от мен, при всички случаи нямаше да полетя в тях, както не политат в тях колите на всички шофиращи по този път, но пък височините създаваха чувството за полет в бездна.
Всичко едва ли е траело повече от две-три минути, не знам; чувството е, че летях с часове.
След малко се откри Царевец. Нощният Царевец е величествен. Като златен е. Не се спрях за снимка, нямаше смисъл; тук професионален фотограф, при това много талантлив би успял да направи нещо, но не и да предаде дори процент от красотата.
Отказвам се и да го опиша, както Алеко Константинов е направил пред Ниагара. Препоръчвам на всеки да отиде нощем край Царевец.
На няколко пъти спрях около Царевец, направих няколко небрежни снимки: на калдаръмите, на църква, туристически център; по-скоро за забавление и да си докажа, ако някога си помисля, че съм сънувал, че това спущане е било истинско преживяване.
После пак спущане - през по-новата част от града; макар и часът да беше около четири, улиците бяха оживени, изглежда хората излизаха от някакъв затварящ нощен клуб.
Очаквах джипиеса да ме подведе в плетеницата от улици, но този път мина доста лесно. Исках да съм на открито преди изгрев. Исках да го снимам.
Очаквах да видя такава зора; такива ми бяха усещанията за нея; още преди голямото изкачване над Горна Оряховица и шеметното спущане във Велико Търново.
С ИИ пресъздадох усещанията си.
Ето какво успях да снимам. Нямаше никакъв изгрев напомнящ момиче с огнени коси; напомнящ Непознатата. Напомнящ нея, която е най-красивото и най-голямото предизвикателство, а най-малкото, което е тя е да бъде предизвикателство.
„„„Но пътуването винаги показва повече отколкото виждаш; няма как да ти открие нещо, което не носиш; няма как да ти спести всичко онова, което си подготвен да имаш.
Коя зора е по-реална? Тази, която снимах или която почувствах?
Вече съм в Дряново. Много симпатично планинско градче. С извитите улици и усещането за загадъчно - че си другаде и в свят, който все още не разбираш; със застаналите като огромни кучета-пазачи върхове и заобиколните до всичко пътища; със свежия въздух, леко щипещия от чистото, чак нагарчащ.
Над него са само петнадесетина километра до Трявна. И тук вече започва да се избистря усещането ми, че като съм с колело - цяла България заприличва на един парк, в който има всичко за да ти е забавно и красиво, за да ти е вдъхновено и да те изпълва нега; да си отпочиваш от тревоги или психическо натоварване.
Изглежда другото име на рая е България - стига да имаш настройката и да отпуснеш душа, колкото и разбита да е, колкото и ограбена да е; колкото и насилвана да е и принуждавана да проституира - тази природа е толкова силна, че избива над всичко и пак се превръща в гальовен сън за децата й - стига да го съзнаят, стига да й се доверят, стига да й позволят да ги хване за ръка и поведе из дебрите си.
И с всеки километър усещането се засилва и превръща почти в нереално когато стигнеш до Царева ливада.
Преминах през влаковата линия точно като се спускаше бариерата и без да поглеждам джипиеса се движа по правилния път. То, не че има много - само един е варианта, но все пак има завой, а аз го взимам с такава увереност все едно съм минавал стотици пъти оттук.
Само веднъж съм бил в Трявна и то с влак. Не съм минавал по този магичен маршрут, по който продължих.
Дори с кола е магичен и все пак с кола се надявай на около 10% от усещането. За повече остават вариантите - мотор, колело или пеш. Само девет километра е.
Навлезеш ли сред горите шосето се превръща в алея; така ти се струва, на такава прилича - от дясно подобно нимфа тутакси се засмива водопадче: толкова малко, че се е свило между растителността и макар да е буквално на няколко метра - почти не се вижда; отляво вече по-далече и прикрита от по-мощна растителност (от гората) ромоли далеч по-жизнена, но също напомняща на смееща се нимфа река.
Нататък е само нагоре. Направих доста снимки и скрийншотове, че да се види възможно най-ясно къде е сниманото място, за да си създаде човек впечатление, колко дълъг е този магически път.
Не знам колко трудно щеше да ми бъде през цялото време да бях карал колелото. Не исках. Нарочно слязох, защото ми се вървеше. Наслаждавах се на гората; на шосето, което повече приличаше на алея, отколкото алеите.
Нагоре вече се откриваха панорами и пропасти: ту отляво, ту отдясно; за миг се разголваха и пак загръщаха с гора. Накрая, когато ми остана почти само пускане, се метнах на муленцето и препуснахме. Бързо набрахме над 50 км. и едва не се блъснах в един изкачващ се мотоциклетист. Шосето изглежда като алея от рая, но още в началото му има предупреждение за висока концентрация на ПТП. Не е шега!
Първото, което се вижда при навлизане от тази част на града са многобройните камиони: "Зил", "Газ", "Камаз", Виетнамки, Джугани...Возила на 60-70 и нагоре години. Изглеждащи ужасно, изглеждащи архаично, но в движение.
Като се пусне такава снимка из интернет, веднага започват дежурните подигравки над руската (и съветска техника), все едни и същи, каквито изглеждаха оригинални преди три десетилетия и отгоре. Освен шегите, "експертизите", откъде били крадени, ама какво не ставало от тях и т.н. и т.н.
Факт е: из тези чукари още си работят и имат широко приложение, докато всеки си е имал поне една кола (от доста по-нова епоха), която отдавна е изчезнала и от автомобилното гробище.
После - гарата. Табели водят към центъра, а центъра както изглежда да е на обикновен малък град, изведнъж се превръща в атракция.
Донякъде прилича на типичното курортно-туристическо градче, но само донякъде. Почти всяка сграда разказва история, а чукарите от всички страни със светло изражения потвърждават, че това, което ти разказва е вярно.
За курортно-туристическите градове обикновено важи клишето: "Град на контрастите" и колкото по-голям е един град, толкова по-големи са контрастите, но дори в малките контрастите са почти винаги първото, което се забелязва.
В Трявна е обратното, по-скоро е град на нюансите. Старите камиони са запазили облика на своята епоха, а наоколо са пръснати още и още епохи. И не важи само за Възраждането, което е очевидно водеща черта в характера на Трявна.
Изкуството и занаятите слели традицията със съвременния туристически кич, с най-сладките му и витални страни, без които и най-красивия курорт (не само в България, а и в света) биха изглеждали бездушни.
Църкви, занаяти, наука и технологии (които са били свръхмодерни на времето си, сега са история) и съвременно изкуство - преплели тесни улички, стиснали ги като ръце, за да се превърнат в цялост и една единна сцена...
Да! Сцена. Историята е сцена, на която съвременните хора са актьори, дотолкова въодушевени от играта си, че забравили, че това е игра.
Реших да хвана влака в 12:40, все пак на другия ден съм на работа, че и имаме и фестивал.
А в Трявна ще се върна пак.
Нито една от големите ни медии ли няма такива?
Или над 2000 километра са малко разстояние; нищо работа; за да премине по него автоколона, за да изрази своят протест (в този случай срещу незачитането на народния глас и приемането на еврото, без да има допитване до народа), но какъвто и да беше този протест, това шествие, то трябваше да бъде отразено.
УВИ! „Националните“ репортери в Брюксел, всъщност изпълняват ролята на пиари на ЕП, но заплатите им не плаща ЕП, а българския народ с данъците си „за да бъде информиран“.
Информиран ли е?
Съберат се 20 или 21 на гей парад или 4-5 протестиращи анти- (не знам си какво, но поведени от някоя неправителствена организация) и настава голяма психоза; тръгнат да правят подписка разни „интелектуалци“, повечето от чиито имена не стоят зад нищо друго, освен върху подобни подписки; съберат се 70 или 82 имена и пак голямо отразяване в медиите.
Сега се е събрала една доста сериозна автоколона, стигнала е до Брюксел и от фейсбук-потоците си научаваме за подобно събитие, виждаме и снимки и клипове, но за националните ни медии, подобно събитие НЯМА.
Има някаква черна котка, която май никой не е видял и няма да види. Затварят се заради нея гори. Медийните работници вървят с микрофоните и питат хората: „готови ли са за евакуация“ (заради котка, която уж обикаляла гората, досущ като каракунджул, маждрамуняк, таласъм), но никой няма да информира народа, който по дяволите му плаща, за да бъде информиран, че има съвсем реална автоколона придвижила се от България до Брюксел, за да протестира.
Е, БНР, БНТ, Нова и т.н. и т.н. са решили, че това не е заслужаваща вниманието новина, но няма защо да се сърди, че ние пък решаваме, че това не са заслужаващи вниманието медии.
Русе-Червен-Иваново
Напоследък се улавям, че все по-често и по-сериозно го възприемам като живо същество. А моето муленце не е живо същество. То е един базов градски модел велосипед на Drag, доста преживял, доста препатил…“Преживял“!? „Препатил“?! Сериозно ли го написах? Май да.
Продължавам да му гледам като на живо същество. И все пак, май има нещо живо. Не колелото, не. Не и само за себе си.
Живото същество е между мен и него. То е създадено за приключения.
Колелото е тялото, аз съм духът му.
Спойката между мен и Drag-ът ми е душата на муленцето. Единствена и уникална. Скоро няма да карам това колело. Това е последният сезон, който споделям с него. Дори това му е много, дори това ми е много. Не, не вземам душата му. Душата му е колкото негова, толкова и моя. Нашето приключение още не е завършило.
Какво ще стане като престана да го карам? Ще умре ли душата му? Не, няма. Докато си спомням преживяванията ни, тя ще продължи да живее в мен, дори и да съм подарил или продал Drag-а за части или да събира прах в избата ми.
Когато това стане със сигурност ще карам ново колело. Ще се „всели“ ли в него душата на муленцето? Не. С новото ще изградим нова спойка, нова душа. Тази не може да се прехвърли.
Такива мисли ми играят, докато ме клати влака между Горна Оряховица и Русе.
Този път композицията има само един вагон. От онези – салоните, с един широк ред пейки. Аз съм най-отзад. В преддверието където съм и вързал колелото. По-широко е отколкото във вагони с друг дизайн, имам и седалка. Пътувам повече от комфортно.
22 юни е. Може би денят на началото на Третата световна война. Разбрах току-що от фейсбук потока на президента Тръмп, че е бомбардирал Иран. Не съм допускал, че ще се намеси във войната. Буквално докато прочета вестта съм изповядвал, че е миролюбец.
Прогоних тревожните мисли. Нищо не можех да направя. Ако ще се мре в поредната безумна война, няма да е сега. Изглежда всички в мрежата си го мислеха, защото за нищо друго не ставаше въпрос, освен за някаква „избягала пума“ – очевидно съзнателно предизвикана с помощта на медиите масова психоза.
Припламват рядко, вяло, разпокъсано маковете зад прозореца; краят на сезона им е; тази година пак много издържаха; миналата – по същото време почти не се виждаха и много ми липсваха.
Ще ми липсват и сега. За толкова кратко обливат земята и чезнат!
Дали пък маковете не са цивилизации. С цялата им пищност и прелест…като нашата. Тръмп е бомбардирал Иран…
Стига вече! Ще се сбогувам с маковете и тази година, и толкова! Ще има следваща!
Влакът стига по разписание до Русе.
Набирам в джипиеса: Средновековен град Червен.
35 километра. Отиване и връщане – 70. Имам цели 6 часа до обратния влак. Разкош. Но още щом се качих на колелото, реших да не бързам.
Чудя се дали да не пообикалям из Русе с надежда да срещна най-големия мерзавец и да го попитам какво мисли за бомбардировките. Даже ще го почерпя. Просто да си поговорим. Онова в blog.bg не е разговор.
Искам да видя очите на човек, когато обяснява, че за смъртта на политически некоректните деца са виновни политически некоректните им родители, които са предизвикали демократичния и справедлив свят да бомбардира домовете им.
Много искам да видя тези очи! И някой ден ще се случи!
Сега обаче ми предстои сбогуване с маковете. Може би ще е последното ми пътуване с колело сред тях тази година.
Малко преди Бесарбово едва не се пребих. Използвайки инерцията вдигнах близо 50 километра и поднесох. Не носих каска. Не правете като мен!
Целта ми беше да ми е по-леко и освен течностите в държачите и документите с парите в чантичката на велосипеда бях само по потник и велошорти. Дори вместо шпицове бях със сандали.
Направих го, за да компенсирам жегата. Не винаги е удачно, патил съм си от този експеримент. Сега можеше да ми струва по-скъпо, но се задържах. Като изключим, че муленцето съвсем се разхлопа все пак мина благополучно.
Често слизах, снимах маковете; слънцето е било много жарко, но се наслаждавах.
Реших да не се връщам до Русе, а да хвана влака от Иваново и ми минаха поне сто идеи за разкази, като че ли повечето ми ги прошушнаха маковете; все пак, нали всеки от тях беше цивилизация, имаше си спомените, скоро щеше да ги погълне нищото.
Най-шеметно беше спускането към Червен. Като спускане в Маелстрьойм. Не шосе, ами винт, по който се плъзгаш от горната към долната земя. Напомням, че бях без каска и с колело, което отдавна е за пенсия.
В подножието на средновековния Червен имаше и едно съвременно село, някаква загадка, в която все още живееха хора. Имаше схлупени къщички и изоставени, но и поддържани. Крепостта се издигаше на скалите отсреща, а самите скали: като че ли рисувани с много въображение от художник прекалил с амброзия (или опиум; с мисли по Непознатите (му вдъхновителки) и впечатления събирани с по хиляда живота във всяка една от цивилизациите, които сега съхнеха в образа на макове); безброй форми – приличаха на лица и на длани, на хлътнали кореми и бюстове, на лакти и морски вълни, на стъпки в пустинята и чудовища от „Пришълеца – едно-две-три-осем, хиляда осемдесет и осем“, имаше и тигри, и избягали котки, които никой не беше виждал, но сега се очертаваха в скалите.
В подножието на крепостта – капанчета (разбира се), но в тази жега изпаднали в летаргия. Освен моето колело, което заключих за една люлка имаше само един мотор.
Бях карал колело 35 километра; температурата над 30 градуса; денивелацията не особено сериозна, но не и разочароваща. С четири стента съм. Сега ме очакваха стълбища.
Стотици стъпала нагоре. По-забавно не можеше да бъде.
Миналата велоекскурзия беше от Варна до Побитите камъни; стигнах целта си, но не влязох да разгледам. Липсваше ми компания. Липсваше ми Илиана или Непознатата. Преживея ли нещо вълнуващо сам ме боли. Не съм сигурен случило ли се е или не.
Знам защо Ева е поискала плода от Адам. Можела е да си го откъсне сама, да го отгризе; да се нахрани с него, както правят милиони в съвремието ни, защото историята ни е тренирала да понасяме и най-дълбоките болки; включително и причинената от красотата, когато няма с кого да бъде споделена; включително и причинената от сладостта на греха, когато няма с кого да бъде споделена, но Ева не е била загрубяла толкова, колкото сме днес. Поне така си мисля.
Да разгледаш туристическа забележителност не е като да откраднеш забранен плод…по принцип. Само по принцип. Но толкова много пъти съм прескочил трапа, че на всяко свое изживяване гледам вече като на забранен плод. Логически не би трябвало да стигна дотук.
Този път обаче си рекох: С Илиана или без Илиана, с Непознатата или без Непознатата ще си подаря това изживяване.
За крепостта факти няма да пиша. Снимал съм това, което научих; написано е по таблата; няма да го преразказвам; отдавна не съм седми клас, когато се оценяваше преразказ; искрено се надявам голяма част от журналистите ни и „автори на пътеписи“ в мрежата, също да го осъзнаят.
Просто ще публикувам снимките. Не, че и това не е излишно, защото си има достатъчно източници в мрежата, но не е толкова излишно, колкото да го пиша отново и да се правя на автор на подобен текст.
Снимах и една пейка и хвърленото кенче до нея. Не искам да казвам с тази снимка, че мястото е занемарено, защото не е. Освен това кенче не видях друг боклук на цялата територия на историческия парк. Не говоря и за лошата култура на посетителите, просто знам, че скалите и древните стени ще бъдат снимани още хиляди, десетки хиляди пъти, а точно това кенче ще съм снимал само аз.
Обичам мимолетното. А не е ли мимолетен и живота на цивилизациите, които живеят почти толкова дълго, колкото маковете, ако се погледна в истинските космически мащаби.
Видях и макове – там на крепостта.
„Няма как да се сбогувам с вас! Ефимерни сте, но по-дълги от всичко! Ето и стените на тази величествена крепост. Изглеждали са дълговечни до вас, а както сте цъфтели тогава, цъфтите и днес."
Реших да се поразходя из стените на крепоста. Малко неудобно ми беше да си правя селфи край пропастта, достатъчно рискувах днес със скоростното спускане по онова шосе като винт със счупеното си муле.
Оставих си и документите на по-вътрешна стена, че ако падна, да ги намери някой и да предаде някой на близките ми вестта.
Ако ще постъпвате глупаво, поне го правете със стил. Оставяйте си портфейла с документите по този начин.
В средновековната църква си направих ужасно селфи.
Издул фибри, заел наперена поза, гледах страшно. Не бях го целял, пробвах нещо друго, но като се видях и ми стана смешно, и не можах да се засмея, че светкавично мина през главата ми и като текст, и като преживяване сценката:
Османлиите превземат крепостта Червен, стоя на входа на църквата в позата, която съм заел на селфито.
-Ще трябва да минете през мен! – изричам.
-Пехливанин! Машала! – казва ми възхитено турчина и ме посича.
Няма никакво намерение да се бори с мен. Има си ятаган.
Оттогава няколко века обикалям из руините и разсъждавам над въпроса: аз ли бях наивен или турчина коварен?
Май едното е немислимо без другото.
Кое е истината? Че съм призрак, който живее тук и съм си измислил всичко, което си спомням, че е било вън от крепостта или е истина всичко, което е вън от крепостта и ей-сега, благодарение на възглупавото селфи си измислих историята с превземането на църквата?
Ще трябва да се върна обратно, че да проверя. И без друго ми остава около час до влака. То вярно, че Иваново е само на 15 км., но поне половината ми път ще е доста яка денивелация, а муленцето може и да се разпадне.
Преди да изляза от храма бях затрогнат.
И реших никога да не тръгвам без иконка от себе си.
Туристи бяха оставяли иконките си и така пробудили отново храма. Ако носих в себе си, щях да оставя и своята. Но така ще имам повод отново да се върна някой ден в този храм.
Ето това е българинът! Разрушена от времето средновековна църква, неосветена; в процес на реставрация, която кой знае до кога ще продължи! Без свещенослужители, но обслужвана от обикновените миряни. Носили са иконки из джобовете си, из портфейлите си, из женски и мъжки чантички, из туристически раници.
Вадили са ги, нареждали в светилището. Създали импровизиран нов иконостас.
На връщане закъснявах, а един мак ми даваше сили.
Махаше ми някъде пред мен; усмихваше ми се през слънчеви зайчета. От следващата и следващата макова полянка, която бях снимал на идване.
Муленцето ми скърцаше, пукаше, всеки момент очаквах да се пръсне на части, но издържа. Маковете ме изпратиха с усмивка.
Десет минути преди влака вече бях в Иваново. Имах време даже да си купя една енергийна напитка; литър и половина вода и две вафли. Едва когато влакът тръгна приех, че приключението е свършило успешно и се прибирам у дома.
То живота наистина преминавал на кинолента когато умреш. Нещо съм бил болен, при това сериозно, но кой да му обърне внимание.
Ангажименти, ангажименти и пак ангажименти. Говорих за последно с дъщеря си по телефона. Усети, че съм зле. Защо изобщо ми го каза. Нямаше да обърна внимание. Беше разтревожена. Засмях се, а смеха ми грачене на гарвани. Не успях нея да излъжа, но и себе си престанах да лъжа.
Зле бях. Тресеше ме и едва виждах. От месеци едва виждах. И не точно ме тресеше, а бях като увит с корда цялата в здрави възли, които ме убиваха, разрязваха, пулсираха, изстискваха ме. И слепоочията ми биеха като барабани, петна пред очите. Зле мислех даже. Тъмно едно, никакво. Краката само ми се движеха, устните шегуваха, ръцете вършеха дейностите си.
Пътните знаци навярно съм спазвал, не знам. Тялото ми знае улиците наизуст, по-добре се справя от мисленето. По-добре шофира поне. Реших да се прегледам. После умрях. Легнах. Не беше болка като болка. Имаше си лице. Изтръгнат бях от себе си. Не знаех, че имам коренчета, при това дълбоки. Като да ти вадят зъб е, но по-болезнено. В случая беше и без упойка.
Остра болка, много остра, след това облекчение. И започна прожекцията. Сам в киносалона. Столовете като от едно време. Скърцащи, почти удобни. Този, на който седях нещо с развалена седалка. Килната напред. Плъзгах се като, че ли ще падна. Няма надписи филма. Започва от никъде. Лентата е изподраскана, чернобяла. Направо сива. Тук там, познавам някого. Това като, че ли няма сюжет. Остри скалисти наклони. Пътеки които не помня. Някакъв схлупен град. Оловен дим от заводски комини които не си спомням.
Старомодни дрехи облечени от хора, които изглежда познавам, Нямат лица, толкова е бяла лентата. Някакво такси, будка за ядки и слънчоглед. Дебелата приличаща на диплодок продава и бръщолеви нещо. Детето се дърпа, но баща му здраво държи ръката му. После истината се разхожда на камила. Това е откровено глупаво. Ученическа стая и мисли по върховните наслади.
Нарисуван е на черната дъска огромен фалос. Учителката влиза и се разплаква. Казва, че децата са ужасни. Тази учителка май беше майка ми. Дойде много разстроена. Защо бъркам? Не е така. Учителката си беше моя учителка и половият орган нарисувах аз. Бъркам ли, не помня, забравил съм. Военен камион.
Много кал. Кал и нищо, отпечатъци от гуми. По калта и по съзнанието. Гуми с големи грайфери. И обувките са с големи грайфери. Ама, че глупав филм. Така ли съм се шлял? И защо е черно – бял и с толкова лошо качество. Вратата на залата изскърца. Чух стъпки. Не се обърнах да погледна. Няма значение, някой е сбъркал залата. Това е моя прожекция. Сяда зад мен. Сумти, чувам отваряне на цип, после изсекване. Кратка кашлица. Познавам го. Сигурен съм. Тъмно е в залата, а и не е хубаво умрял човек да говори на жив, може да го уплаши. Умрял на умрял също не е хубаво да говори. Току – виж някой жив дочул разговора и се уплашил. Но присъствието ми е познато. Хубав човек е, знам. Не, че се сещам кой е, но присъствието свързвам с приятен спомен. Опитвам се да се сетя, филма и без друго е много объркан. Прилича на съновидение. Чак ме дразни и ми иде да напусна залата, но знам, че не е във възможностите. Някой ще ме спре. На вратата или по-рано, а и тръгна ли си, не знам какво следва. Може да е по-голяма скука, а човека зад мен си мърмори. Не изглежда с всичкият си или малко е пийнал.
Ангажира вниманието ми, но преди всичко е добре, че не гледам скучният филм сам. След малко ще стана и ще ида при него. Ще си поговорим за филма, ще мине време. Вероятно ще стане дори по-интересно. Изпълва ме топлина. Щом някой друг е влязъл да гледа моят живот, май не е голяма скука. Този не изглежда много читав. Сигурно е нямал какво да прави или нещо е объркал, нямал е къде да се дене или просто така, но все пак. Но все пак. Вратата отново изскърцва.
Сърцето ми се преобръща. Но какво сърце? Та нали съм умрял. Е, почувствах го. Усещам аромата й. Забравил го бях. Този парфюм сигурно не се произвежда от десетки години. Не съм познавач, но го разбирам. Токчетата й сякаш се забиват под кожата ми, дълбоко във фибрите ми. Въображението ми я рисува. Знам, че е висока, че е в бял дълъг шлифер и къса черна рокля, че косата й е на кок, а обиците й напомнят малки раковини. Не я познавам, виждал съм я. Сяда до него.
Заговарят. Филмът изглежда не ги интересува. Тук е мястото на срещата им. Някъде в моят живот. Крият се в него. Чувствам се неудобно, като че ли съм свидетел на чужда тайна. Натрапник, който не е на мястото си. Но защо! Те са натрапниците. После се примирявам, а малко по-късно ми стават приятни. Иначе на екрана гледам стълбища, разбити стълбища и хора по пижами или пижами с нещо като хора в себе си.
Мършави, прегърбени с налудничави изражения. Повечето не могат да се нарекат даже и зли. Преизпълнени с противоречиви емоции, не означават нищо. Чупени стъкла се сипят, превръщат в мазни капки по варел. Горят гуми. По улицата не се разхождат кучета, а се усеща, че трябва.
Няколко хлапака влизат в залата. Смеят се, пречат. Филмът и без това е тежък, а сега изобщо не мога да се задълбоча. Хем ме дразнят, хем по-добре. Струва ми се, че сега образите на екрана са по-плътни. Едно от децата свети с фенерче. Обръщам се да му кажа да се държи прилично и тогава виждам, че залата не е празна.
В тъмницата не съм ги видял, благословено да бъде хлапето, че освети. Има десетки зрители. С такъв интерес гледат филма, че присъствието им не се усеща. Потънали са в него, усмихват се или търкат очи. Фенерчето угасва. Изскърцва вратата, влизат закъснели. Сядат от двете ми страни. Тъмно е, но виждам цветове. Виждам енергиите им и чувам сърцата им. Пулсът им има цветове. Дори и сивата лента вече е цветна. Влизат още и още, залата се пълни. Изпълва ме приятно усещане. Филмът вече е различен, като че ли е друг филм, но не, същият е. Кой са те, защо са в тази зала? Не знам, но ме карат да се чувствам щастлив или поне по-различно. Може би са тези след мен или….Не, не съм сигурен….Възможно е и да са тези около мен които не съм съзнавал. Зависимите от мен които не са ме съзнавали, били сме части от живота си без да разберем….Или са тези преди мен…. Не, не знам, много са. Погледнах през очите на всички тях и филма придоби някакъв смисъл, но миг преди да се разясни, прожекцията свърши.
Общото между самурай, абстрактен пияница и колоездач
Този път беше пластинката на скоростите, за няма и десет минути се справих. Е, малко дърварската, днес ще трябва да поработя над колелото, но в сравнение с миналата повреда, с която пак започна пътуването ми (Сомовит), с тази се преборих доста бързичко. Скърпих го поне за път. Минутите, в които ми бяха необходими да го свърша обаче бяха твърде тежки като мисли.
Да, има обяснение: влакът от Плевен до Варна ме е лашкал пет часа. Релсовите ни пътища са химнът на 35 години демокрация; същият като шосетата ни, но изпълнен с други инструменти. Тежък, буквално – разтърсващ и звънящ дълго в ушите и след като пътуването е свършило.
Е, има си и приятни неща това пътуване, но да не изпреварвам събитията. Приятното (смущаващо приятното) се случи на връщане и естествено за него ще разкажа на края. Сега, когато току-що бях слязъл от влака и „муленцето“ ми не искаше да върви си имах обяснение. Завързал го бях на задната врата, както е и по правилник. При подскоците пластинката на скоростите се е удряла, удряла, удряла и изкривила.
Не исках да допускам, че някой го е ритнал волно. Нищо, че и това не беше изключено.
Обяснение имаше, но все пак е време да си призная, че любимото ми муленце е за смяна. Рекох му го мислено и добавих, че поне днес ще се забавляваме добре и изпълних обещанието си.
Джипиеса също се забавляваше с нас. Зададох му първата си цел: Белослав пешеходно. Даде ми 19 км. Целях да кръстосвам многолентовите варненски шосета възможно най-малко, че съм дал обещание на жената, която обичам да сведа риска до минимум.
Това, че изпълнявах обещанието си има силен символичен смисъл. Така носих част от нея със себе си и пътуването беше по-приятно. Оказа се, че усилията ми нямат никакъв практически смисъл. Пешеходният и автомобилния маршрут се препокриваха. Пътят беше един и същ.
Движих си се по платната, защото тротоарите бяха обрасли, твърде тесни за колело или чезнеха. Мина ми през ума направо да си превключа на автомобилна навигация. Така щях да си имам поне километраж, че е потискащо да не знаеш с каква скорост се движиш по непознат път.
През ума ми мина онази сценка от „Междузвездни войни: Нова надежда“, в която Люк Скайукър вика на Хан Соло: „Задмини ги!“, а Хан Соло му отвръща: „Момче, изчакай да излезем в хиперпространството!“ Само, че сега прозвуча така: „Превключи на автомобилна навигация!“, „Момче, чакай да излезем от Варна!“
И когато това се случи и превключих на автомобил стана забавно. 13 км. изведнъж станаха 27. Би било нормално, ако се движих по пешеходен маршрут. Да, ама и досега си се движих по същите шосета. Явно „натам“ има нещо, което различава маршрутите и по-добре да се придържам по-късия.
От ляво започна да синее Варненското езеро. Далече ми беше за снимка, нещо щеше да го препречи, но когато стигнах на разклона към Казашко, езерото беше под носа ми. Засмях се, че то цялото ни Черноморие може да се казва в момента така. Пълно е с „казаци“, но въпреки тъмния ми хумор настроението ми беше на върха, а синевата на езерото, както и православния кръст с надписа: „С нами Бог!“, пред който снимах колелото подсилваха негата.
Няколко снимки, за толкова имах време. Казашко не беше предвидено в маршрута ми. Подкарах бързо и не се спрях в Езерово където имах намерение да спра.
Зарекъл съм се в записките си за велопоходите да споменавам ВЪЗМОЖНО НАЙ-МАЛКО ОФИЦИАЛНИ ФАКТИ – такива, за които може да се прочете в Гугъл, пише ги по книги и списания, разказват ги екскурзоводи, краеведи. Описвам само мои преки, лични впечатления. Тук обаче ще спомена официален факт, защото е дълбоко свързан с личните ми впечатления и ми се щеше да свържа с него и пътуването си (нещо, което не се получи). Две години преди да бъда роден, в 1967 година, учителят и любител палеонтолог Димитър Ковачев открива в Езерово третия в света цялостен скелет на дейнотериум. Най-подробния. Първият е в САЩ, вторият в Румъния. Дейнотериум е прадядото на съвременния слон. Около два пъти по-голям е. Бивниците са на долната му челюст и една от научните хипотези е, че понеже е бил много тежък е живеел както на сушата така и във водата и бивниците му са служили да излиза навън. Както моржовете днес. Но това е само хипотеза. За всеки случай с тази форма и на това място, не са удобни за самоотбрана, както при по-късните мамути и съвременните слонове.
Откритият скелет е сглобяван с години и оригинала му е в Природно-научния музей в София, а една отливка: 100% точно копие, избаротката, на която отнема почти същото време се намира в Палеонтологичния музей в Асеновград основан и разработен от същия този Димитър Ковачев.
Защо бях толкова подробен и казах, че в този официален факт имам и много лично.
Бил съм ученик на Димитър Ковачев. Участвал съм в две негови експедиции в село Хаджи Димово. Там се ходеше по желание и можеше да избираш експедиция пред бригада на консервен завод или на село. В експедициите условията бяха по-мъжкарски и приключенски, освен това не се плащаше. Но понеже ги свързвах с романите на Джек Лондон, а и с приключенската фантастика – предпочитах ги.
По-късно работих и в музея. Препаратор. Сглобявах намерените кости. Почти две години, но от БАН ми изгубиха повече от година трудов стаж. Както и да е. Не ми нагарча вече. Приемам го като доброволен труд за българската наука, а и отливката на дейнотериума още е в главата ми и ме вдъхновява.
Някой ден ще отида на мястото, на което този необикновен човек е намерил костите. Сега обаче нямаше как. Най-важната ми цел бяха Побитите камъни. И понеже изгубих малко време в Казашко, не слязох дори за една снимка.
Освен това джипиесът окончателно беше решил да се прави на побъркан. Пак вървях между колите и шосето, по което ме водеше беше всичко друго, не и пешеходно, но включих ли на автомобилна навигация, пак разстоянието ставаше с петнадесетина километра повече.
Хубавата изненада беше, че в Белослав стигнах доста по-бързо отколкото показваше. Когато видях табелата по джипиес имах още 4 км. Тук видях едно природно образувание, което ми приличаше на Побит камък. Снимах го и съм разместил нещо джипиеса. Заведе ме до ферибота (на Белославското езеро) и ми препоръча да го ползвам. Това разбираше под „пешеходен маршрут“.
Окончателно реших да се движа по автомобилния. Написах отново „Побитите камъни“ и подкарах. Скоро стигнах Девня и оттук-насетне стана много трудно.
Денивелацията ставаше все по-голяма, а слънцето вече прежаряше. С времето бях добре и можех да сляза и да тикам колелото по наклона, но се заинатих. Най-накрая като почти го бях изкачил реших да се поразтъпча.
Бях победил наклона, можех да си го позволя. Зад дясното ми рамо се виждаше комбинатът в Девня, весело пускаше дим, стори ми се част от пейзажа и не създаваше чувство за замърсяване, а същия оптимизъм като красивата природа.
Все ми е така като видя нещо работещо в България.
Минути след това видях нещо друго работещо. Минах покрай него. Вече бях на колелото. В първият момент се стъписах, защото не очаквах да изникне тук. Работещо момиче. При това доста хубаво, не развлечено като повечето, които се виждат по подобни обекти. Изглеждаше по-скоро като порноактриса, отколкото магистралка.
Това ми се струва най-тежката работа. Сексът е приятен, но в жега, в мраз; като войник на пост да чакаш клиент, като самия таргет не обещава особено приятен персонаж. Това е по-скоро мъчение, но човек не е склонен да разбере другия; и неговите занимания.
Видели ли сте подобно момиче в лошо настроение? Аз не.
Преминах покрай втора и трета. После имах едно шеметно спускане и при следващото изкачване вече бях на Побитите камъни.
Слязох от колелото, дори свалих каската, тръгнах към входа, но се отказах да вляза до Каменната гора.
Знаех, че ще е много красиво. И не пожелах да го разгледам сам.
Трябваше с някого да го споделя. Иначе щеше да ме боли.
Ако бях с Илиана и Боби.
Ако бях с Непознатата.
Но за мен беше важно да стигна дотук. Спомняте ли си определението „абстрактен пияница“, казва го герой на Ерик Мария Ремарк от „Тримата другари“: та абстрактния пияница е човек, който пие заради самото пиене, а не заради насладата от живота, която може да получи пиейки.
Има и виц.
Сийка: Защо се подкара от понеделник, сутрин?
Кирчо: Самураят няма цел, а път.
Та, общото между самураите, абстрактните пияници и колоездачите е, че правят нещо само за да го направят. И така е сладко.
А Каменната гора ще я разгледам друг път.
До Варна 18 км. Пускам се по скоростното шосе. Колкото и да не е наред муленцето вдигам 40 км.
Бързо стигам до гарата. Остават ми над три часа.
Спомням си, че на муленцето му е последен сезон. Дължах му го и се разходихме заедно по брега. Говорим си. Снимаме се.
Казвам му, че уморените велосипеди не ги убиват и като се пенсионира, а аз си взема новобранец ще има да му говорим махайки назидателно с пръст, че нищо не знае, нищо не е видял.
После сме обратно на влака.
В купето ми влиза една много симпатична двойка на около 25-30, явни фенове на Iron Maiden. Момчето е с фланелка Killers, момичето с Seventh Son of a seventh Son. Радват ми очите, радват ми душата, но сърце не ми дава да ги заговоря, затова си водя въображаеми разговори с тях.
Казвам им, че ме кефят, че Мейдън са и моя любима хеви метъл група. Казвам им, че фланелката на момчето е от последният албум на Пол Диано в 1981 година, а на момичето от последният на Брус Дикинсън 1988 преди да напусне за известно време групата. Заговарям за „Седмият син на седмият син“, казвам, че поне 3 песни са вдъхновени от поредицата на Орсън Скот Кард „Ендър“, ако не се лъжа „Говорителят на мъртвите“ и съм прочел книгата на един дъх, но епилога, с авторовите думи в епилога Орсън Скот Кард завинаги ме отблъсква. Там се определя като мормон и оправдава бомбардировката над Хирошима. Казвам им, че любимото ми парче на Мейдън е от 2015 „The Man of Sorrow“ и макар има и такива християнски общности, които изкарват групата едва ли не сатанисти, това за мен е една от най-разтърсващите християнски песни. Казвам им, че любимият ми албум е последния Senjutcu.
Няма и едно слабо парче. Говоря им наум, но ги гледам как си гукат и ми е усмихнато и щастливо.
Обещах да разкажа за нещо смущаващо-приятно, което може да предизвика зверското клатушкане на влака. По някое време, момичето изпъва ръце нагоре. Просто е схванато от дългото време неподвижност. Игнорирал бях факта колко е надарено откъм бюст. Мислех за изображението на фланелката, а не за това под нея. Но когато навлязохме в недобре поддържан железопътен участък и влакът задруса и заподскача и онези природни красоти се разлюляха пред лицето ми вече се чудех къде да дяна погледа си.
На това му викам смущаващо-приятно.
Преди Провадия пред очите ми се откри зловеща символика. Спирка „Добрина“, както я виждате на снимката. Занемарено, прилича на изоставено и пише: „Добрина“. Така ли изглежда Тя? Тази, която наричаме: Добрина!
Опитах се да снимам залеза.
Не се получи. Твърде красив беше деня за да го затварям със слаба снимка.
Обичам красивите предизвикателства. Но най-красивото ми предстои.
Това написах сутринта в петицията в защита на Диляна Гайтанджиева.
Смятам, че всички трябва да застанем на нейна страна. Независимо от политическите ни пристрастия. Тук вече иде реч за нещо далеч по-сериозно.
Всеки се превръща в евентуален шпионин.
Няма да има "малки" в тази игра. И пионката е "малка" на шахматната дъска, но достатъчно важна за партията (имам предвид шахматна партия). Та ако в някой хубав ден, на някого му притрябва да отвлече нечие внимание или пък, ако се явяваш пречка на някое безцеремонно копеле да "прелъсти" (щях да употребя друга дума вместо "прелъсти", която не е най-точната, но спазвам благоприличие) хубавата ти съпруга, ако някой е харесал бизнеса ти или пък се явяваш на някого конкурент, ако дори мислиш неудобно и пречиш (без значение в политиката, на нечия изява в изкуството или живота) винаги може да се намери канал, по който информацията за теб, че си "вещица". И да ти разкатае фамилията.
Щом веднъж е плюто върху свещенната ПРЕЗУМПЦИЯ ЗА НЕВИННОСТ, ПРЕДИ ВИНАТА ДА БЪДЕ ДОКАЗАНА, всеки, всеки, всеки може да бъде виновен.
Да не говорим, че журналисти, атакуваха свободата на словото.
Тук Езоп имаше една хубава притча за дръжката на брадвата, която сече гората, но това вече е втори план.
Подпишете петицията. Не защитавате Диляна Гайтанджиева, свободата на словото и правото да бъдете информирани. Защитавате нещо повече: СЕБЕ СИ от Лов на вещици.
https://www.peticiq.com/489637?fbclid=IwY2xjawK2p5hleHRuA2FlbQIxMQBicmlkETBXTExIM1VqVnRQQlJnMExGAR6ZxM31
arDe8fmjBH0ePa5zrZ2kDJrhZTMmnZUSYBp6gT607oqgdWHvcHv8Ow_aem_nxmSFhWCCS
4GuOSS3JGjww
Прочетен: 1929 Коментари: 0 Гласове: 17
Последна промяна: 12.06.2025 14:13
08.06.2025. Събудих се 3:40, десет минути преди алармата, както обикновено: независимо от това дали се събуждам в типичен или нетипичен за мен час, имам си някаква скрита джаджа, но е важно да настроя алармата на часовника, за да се събудя преди нея.
Важно е да тръгна рано, за да мога да използвам нощната прохлада. Температурата през деня се очаква да стигне и да надвиши тридесет градуса, а според епикризата ми – при висока температура физическото натоварване ще е смъртоносно (не е написано буквално, но достатъчно ясно).
Не писах: „рисковано“ – аз обичам риска. Употребих друга, по-точна за случая дума.
Първата ми изненада беше незаредения фар. Изобщо не светна. Нямах никакво време за губене; всяка изгубена в моткане минута е минута повече въртене на педали в жега. За сметка на това този път се бях погрижил да имам външна батерия; омръзна ми да ми се изтощават телефоните и да оставам без връзка докато пътувам. Включих батерията към фара, получи се, светна.
Втората изненада беше на около 6-7 километра от Плевен, малко след моста на Гривица. И друг път „муленцето ми“ (моят Drag – Grand Canyon) ми е правил този номер. Задното колело се размества и опира. Все едно биеш спирачка и не можеш да я отпуснеш.
Нося ключ. Не е приятно да се ремонтира колело в тъмницата, повярвайте ми. Каквото и да направих, а правих каквото трябваше – не се получаваше. На няколко пъти тръгвах, въртях педалите с огромно усилие и спирах. Веднъж даже откачих веригата, та трябваше и нея да оправям.
Всяка изгубена минута е минута повече въртене на педали в жегата!
Време му е, време му е да сменя „муленцето“, знам…Но е време и за много други неща.
Почти се отказах. Накрая ритнах задното колело три-четири пъти. Колкото сила имам. Не от яд. Не бих го ударил, ако чувстваше болка, а пак почувствах аз – едно пронизване. Все едно удрях истинско, живо муленце. Нанесох ударите съвсем целенасочено; по-лошо от това нямаше да стане, имаше малка вероятност да наместя разместеното. Не се получи. Реших все пак да въртя напред, докато стане 6:00 и тогава да се връщам. С големи усилия стигах до 6-7 км.ч/; скорост, с която доникъде нямаше да стигна. Но по някое време започнах да се движа добре: 10-15-20-15-12-22-9-14-16-16-16-30-38-39 км/ч.
Все по-малко излишно натоварване чувствах, но се боях да приема, че неприятността е отминала. Беше отминала.
По план трябваше да мина през Коиловци (любимото на френските командоси), Мечка, Никопол, Черквица за да стигна Сомовит. Но толкова време бях загубил, че не се поколебах да последвам посоката зададена ми от JPS-а, въпреки, че се отклонявах.
Никога не съм се движил точно по този път. Села. Мирис на както в детството. Преминах през едно, през второ. Поддържам добра скорост, около 30 км. Не исках да спирам, че после не се знае ще тръгне или няма да тръгне моето своенравно муле.
И тогава...първо ми се стори, че ми се привижда, приличаше на обширно тресавище, но забелязах и лодка, и като че ли някой ловеше риба...
Не, не ми се привиждаше. Никакво тресавища не беше, а доста красиво езеро (сбърках, че е езеро, защото ми приличаше на езеро, по-късно като се върнах и проверих в Гугъл, разбрах, че е язовир Бръшляница.
Не издържах, спрях се, направих се едно селфи; яхнах се на муленцето, изругах го и то подкара. Задъхвах се, но поне възстанових изгубеното време. Правих си сметка до 7:30 да съм Сомовит. Не знам що за вграден JPS имам, но независимо от това, по какъв незнаен път тръгна, какво ми се случи и т.н. засега винаги стигам до целта си, почти по предвиденото време. Този път пред табелата Сомовит бях в 7:39.
Спуснах се към пристанището за да вдъхна миризма на море.
Точно така: на море. Толкова дунавски селища съм посещавал, но въздухът на никое не напомня толкова на морски. Не е само миризмата на риба, в случая не може и да се говори за сол във въздуха, но ако не знаех къде се намирам и ако трябва да съдя по миризмата къде съм, бих се заклел, че е край морето.
Тръгнах по стръмните улици нагоре. Исках да стигна до ветрогенераторите.
Логично беше панорамата оттам да е най-добра. И не се излъгах, но още преди да стигна видях нещо не по-малко впечатляващо.
Домове. Всъщност – не точно домове. В този момент ми заприличаха на любопитни извънземни, кацнали до Дунав; заели поза за медитация, отдадени на съзерцание.
Едно сякаш държи в шестте си ръце кошници; пълни с цветя, които земните жители са му дали; на друго огромните му сензори-прозорци блестят; разтворили са толкова широко своята сетивност, че не улавят, а плават в зримото; друго диша с кожата си-стени; на друго тревата е настръхнала като кожа. Толкова дворове-лица; толкова ръце са работили за да са такива, каквито са; толкова мечти са им вдъхнали живот. Толкова различни: млади и по-възрастни; местни или от градовете наоколо; някои може би и от чужбина (знам ли); нещо по-скоро като пристан, за хора, които не само са щастливи, а могат да градят своето щастие. И го правят.
Това не бяха сгради, а живи същества.
Десетки милиони, без да се замислим сме цитирали крилатата фраза, с която Толстой започва „Анна Каренина“: "Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему“.
Гледайки тези домове, тези усещания за обич и щастие, разбрах, че никога няма да се съглася с тази констатация на Толстой.
Щастието е точно толкова многолико, колкото и нещастието. И можеш да видиш отраженията му в плодовете му.
На една от снимките приличам на Дон Кихот. Има ирония, тъй като съм от малцинството, което не намира Дон Кихот за положителен герой.
Положителен е само докато е по-слабият, губещият, трагичният, иначе светът е пролял много сълзи заради успяващи донкихотовци.
Какво би станало, ако Дон Кихот наистина бе победил мелниците, така както се побеждават великани?
Да си представим, че хиляди въодушевени от храбростта му селяни, бяха започнали да виждат като него. В мелниците – великани. Ако бяха разрушили всички мелници!
Както сега се случва с доста по-едри великани. С ТЕЦ-овете примерно или още по-едри: АЕЦ-овете.
За да красят склоновете си с перките си, тези по-скоро метафори на световната донкихотщина, отколкото реални производствени мощности. Не, не съм враг на ветрогенераторите. Напротив. Те са още един ключ към бъдещето, а и наистина са красиви, а наближат ли се – величествени.
Още веднъж ще го кажа: това, което не харесвам е донкихоткцината, но…трябва да си призная. Приликата на снимките ме поласка.
А под ветрогенераторите: най-красивата дунавска панорама, която до този момент съм виждал. Заради западното изложение и ръкавите край острова се създава зрителната илюзия, че Дунав е несравнимо по-широк, по-скоро прилича на море, отколкото на река; всъщност гледката е по дължина на реката, не по ширина, но ефектът е разкошен.
Спуснах се към Черквица. По пътя видях българско знаме и този път реших да го снимам. Много има из родината ни.
Не са се полагали средства за да бъдат вдигнати.
Не се е грижила за тях неправителствена организация.
Не са по никакви проекти.
Било е само любов.
На това му личеше повече от останалите. Заради грубият материал на пилона. Просто дърво. Необработено, но грижливо поставено, грижливо удължено.
Без естетика, по-очарователно от всяко друго.
Разкъсано от времето, като воювало...
Но то е...
С ветровете на промяната; мятащи го ту в една, ту в друга посока.
Между ветрогенераторите и Дунав; любовта на някой "особняк", всъщност съвсем обикновен българин.
И други беше очаровало. В основата му монети. Повечето, от които не бяха български. В онзи маниер, в който се оставят около природна забележителност. В чантичката на рамката имах останали; излях колкото бяха и се снимах.
До Черквица ми оставаха 4 километра. Беше само пускане.
Насладих се на скоростта; стигнах за минути. И щях да подмина табелата, а този път наистина щях да пропусна нещо.
На табелата пишеше: ЧЕРКОВИЦА, не Черквица, а Черковица.
Но аз бях напълно сигурен, че е Черквица. Редовно обявяват влаковете към Черквица от гара Плевен. Смятах да се върна с влак, че 50 км. в жегата ще ми дойдат много. Проверих разписанието като написах "Черквица" и все пак, виждате, че табелата е Черковица.
Като навлязох в селото проверих. И двете имена са верни. Дублет. Друго дублет, име на населено място в България - не знам. Но до вчера не знаех, че изобщо има дублети.
Стигнах до гарата; там един общителен и симпатичен служител взе да се тюхка колко време ми оставало. Съжали, че е почивен ден, че нямало нищо отворено. Попитах го за тоалетна. Имаше в чакалнята. Имаше и течаща вода. Заключих, че си имат всичко. Порових малко в телефона и макар, че нямаше да скучая. Около четири часа щях да разпущам в това крайдунавско спокойствие, но реших, че имам достатъчно време да "скоча" до Никопол.
Да, вече беше ЯКА жега, но пък Никопол е близо. Само на 6 километра. Метнах се на колелото и докато се усетя съм вече в Никопол. Харесва ми този град. Много е симпатичен.
Без да иронизирам никого бих казал, че Никопол е Музей с плаж и ферибот. Няколко епохи са оставили ценни артефакти. Този път имах време да се кача до Шишмановата крепост.
Да, беше жега. Вече 30 градуса. Наклона голям. Можех да заключа колелото и да продължа без него, но нали се сещате, че самия не бях наясно кое ме привлича повече към върха.
Дали преклонението към историческата ни реликва или екстремалното спускане, което ми осигуряваше тесният прав път с голям наклон.
Крепостта обещаваше да е обширна и възстановена, поне това показваха стените, поне онази част, която беше обградена от съвременна метална плет. До една служебна врата (поне приличаше на служебна) оградата беше разкъсана и можеше да се мине, но не ми хареса идеята да се провирам с колелото като нарушител. Очаквах обектът все пак да е отворен.
Намирах се в музеен и много добре поддържан Никопол.
Стигнах до портата. Вероятно останалата от Шишман. Виждаше се, че едното й крило е открехнато.
И тук се почувствах така, както някога в Мелник когато влязох в едно изоставено училище.
Тук изоставена беше Шишмановата крепост!
Зад открехнатата порта: картонени чашки от кафета, бутилки от безалкохолни напитки, разнородни кенчета; беше използвана за тоалетна и миришеше на тоалетна; назад дива растителност. И ако зад телената ограда надолу можеше да се премине, живата плет беше толкова гъста, че нямаше как.
Цар Иван Шишман II не ми харесва. Подарил е владенията си на турците, съешил се е с тях; едва ли е било страх, все пак той е Асеновец; едва ли дотолкова му е липсвал характер; по-скоро е гледал глобалистично, решил е да се присъедини към набиращата мощ империя, че му е изглеждало така България да е по-могъща.
Имал е горе-долу същата логика, каквато днешните ни управляващи, които с гордост могат да се нарекат негови наследници.
Това, което не са разрушили тогава турците, че им се е подчинил, днешната империя е успяла да довърши.
Какъвто и да е бил Шишман, все пак не ми харесва крепостта му да бъде превърната в тоалетна и терен за клошарски оргии.
Поне наклона нямаше кой да ми открадне. Пуснах колелото по инерция. Сладка тръпка. Не можех да видя скоростта при блясъка върху телефона ми, но на моменти не е била под 70. И това с колелото, което преди няколко часа бях ритал, че беше повредено.
Знаете ли от коя книга научих английската поговорка: "Рискът е солта на живота.", там беше написано: "А рискът, млади приятелю, рискът е солта на живота."?
От "Изгубеният свят" на Артър Конан Дойл.
Знаете ли кога ще сметна, че този афоризъм не е верен: сигурно като си счупя главата. Няма да имам време да наредя несъгласието си с него в стройни мисли, както успях да направя с една от най-красивите фрази на Лев Николаевич Толстой в този ден.
Ето ме в панорамната крайбрежна градина на Никопол. Изпих едно кенче с "Монстер" хапнах един полуразтопен протеинов бар.
А ако ми беше във властта да се срещна с Толстой да му покажа онези домове в Сомовит, за да види, че щастието е толкова многолико.
Представих си как започва "Анна Каренина" без "Всички щастливи семейства си приличат..." Ужас!
Без красивите заблуди, изглежда няма литература. Разбира се, че не бих го разубедил.
А ако някой от бъдещето може да бръкне в моя ум и да ме разубеди?
Ако днес ме е разубедил нещо! Размислил съм и не съм написал нещо погрешно (поне според него), а хубаво.
Нищо чудно.
Да речем е станало сутринта по тъмното, докато съм се борил с повредата. Не съм обърнал внимание на проблясъка зад гърба си, как пък да стане, като и без друго ми е бляскало от яд.
А ако бъдещето има цял отдел, който контролира литературата в миналото?
Цензурира вдъхновението!
Това вече е добро!
Ще трябва да поработя над него, но днес добре поработих над себе си!
Време е да тръгвам!
Метнах се на колелото и отново съм в Черквица/Черковица. На гарата. Остава ми около час и половина. Недостатъчно за да помързелувам качествено и да се насладя на многото впечатления.
Влакът към Плевен е мотрисен.
Не са много удобни за колела, защото единствената по-голяма площадка е между двете врати, а и двете врати се отварят и все препречваш (малко или много) пътят на качващите се и слизащите.
За сметка на това минути след потеглянето се откри една от най-красивите (ако не най-красивата) Ж.П. атракции. Буквално за стотинки виждаш нещо, което струва...всъщност е безценно. Зад панорамните прозорци на мотрисата е Дунав. Летиш по крайбрежието, мотрисата мърка и прилича на фонов шум за медитация, а Дунав е тих и...не точно бял, но по-спокоен и от бялото. Виждаш лодки, подминаваш ги, все едно си във филм.
Когато погледнах спокойното си, подпряно "муленце" реших, че евдемонията, за която говори Аристотел е това.
Не ми е за пръв път, изпитвам я понякога; поне три-четири пъти в година, но никога не е била толкова дълбока.
Днес се навършват 37 години от полета на втория (засега и последен) български летец-космонавт.
Някой не харесва някого или някой има прекалено много влияние, което не харесва на някого; някой има апетитен имот, който може да бъде прибран или заема пост, който е не по-малко апетитен от имот...Има и още много мотиви, но при всички случаи е достатъчен един донос, без да е подкрепен, с кой знае какви доказателства. Понякога дори доносникът е принуден да пусне донос, без дори да знае за какво иде реч. Така Сула се е разчистил от политически опоненти, врагове или нравствено неудобни.
От тогава са изтекли 21 века, отдавна практиката е осъдена от историята като терор.
Ето, че в ЕС и конкретно в България се връща. Това, което Христо Грозев прави са проскрипции.
Позор!
Питаха...хуя ми!
Питаха ли народа, когато спряха проекта АЕЦ "Белене"?
Питаха...хуя ми!
Питаха ли народа, когато спряха "Южен поток"?!
Питаха...хуя ми!
Питаха ли народа, когато закупиха на зелено F-16 от "Локхийт Мартин", когато можеха да закупят съвсем реални Грипен от "Сааб"?
Питаха...хуя ми!
Питаха ли народа, когато изнесоха национални богатства за да изгорят в една война, която е братоубийствена и в която нямаме място?
Питаха...хуя ми!
Какво? Място имаме в тази война?
Попитахте ли народа, какво смята той! Имаме ли място в тази война!
Попитаха ли го?
Попитаха...хуя ми! (И "Клюп Z", не че разликата в интелектуалното равнище е особено голяма)
Питаха ли народа за санкциите?
Питаха...хуя ми! И станахме за ташак!
Питаха ли народа за еврото?
О, не, то народът е прост, той не е за питане; той трябва да работи, да целува гъзове, да ви слуша пръдните по националните медии. И ако трябва да умира за хюмнета и шарлатани!
И това е демокрация! Т.е. "демо" (народ) "крация" (управление)
Демокрация...хуя ми!
Какво имам предвид под "порнография", не разбира се изкуството: порнография, което има и разкошни образци, но и будещите отвращение, че и съжаление некадърни напъни са все пак опити за изкуство.
Употребявам думата в приложен смисъл, а този смисъл се отнася до кич и безсрамие, простащина и нагло излагане.
За какъв протест в "подкрепа на евро...не-знам-си-какво" иде реч (?), защо пък "протест" като за България вече е решено да влезе в еврозоната.
Срещу кого протест, някой ще ми обясни ли! Срещу народното недоволство ли! Срещу "референдума", който и без друго няма да се състои! Срещу това ли! Срещу петте минути несъгласие с решение, което е взето вече. Та, протест в подкрепа на ВЗЕТОТО РЕШЕНИЕ.
Типична кирил-петковщина, жълтопаветщина и и-Д-и-Отщина в най-безпардонния й вид.
Това е безсрамие, което има по-лош възпитателен ефект и от най-извратената истинска порнография.
Дори само заради тази АГРЕСИЯ, защото освен простащина е агресия, дори само заради тази агресия трябва да кажем "НЕ" на всякакъв план, на всякаква подкрепа към тази безумна авантюра, която ни се налага по най-бруталния начин.
На 4 октомври 1957 от Байконур е изстрелян първият земен изкуствен спътник в космоса.
На 12 април 1961 за пръв път в космоса лети човек на борда на космическия кораб "Восток 1", 100 километровата граница, до която се приема, че е земна територия е достигната от Юрий Гагарин.
Между 12 и 15 август 1962 г. се провежда първият колективен космически полет. "Восток 3" управляван от Адриян Николаев и "Восток 4" от Павел Попович са за пръв път едновременно в орбита и извършват координирани полети.
На 16 юни 1963 г. от Байконур излита Валентина Терешкова: първата жена-космонавт на планетата.
На 18 март 1965 г. човек за първи път излиза в открития космос. Един от най-големите колорити в космическите изследвания: художник, приятел и герой в романите на Артър Кларк, консултант на филма "Времето на първите" - Алексей Леонов.
На 10 април 1979, Георги Иванов става първия български космонавт. Корабът е "Съюз 33", командир е Никалай Рукавишников.
В 2023 година е първият пълнометражен игрален филм (а засега и единственият, сниман с актьори в космоса), това е "Вызов".
Честит рожден ден на едно от най-грандиозните начинания на планетата.
