Не, че нещо, но тук иде реч за "популярно лице" и със самочувствие на популярно лице. Лице за чиято популярност СЕ И ПЛАЩА и познайте с чии пари се плаща.

Това не е най-важното (т.е. с чии пари се плаща тази популярност), тази популярност би трябвало да е факт след като една от основните национални медии от десетилетие е трибуна на това популярно лице. Или "популярно" по-скоро "популярно". Погледнете с що за народна обич и интерес се ползват говорителите на статуквото.   


Тук е редно да кажа, че същата тази страница съм я администрирал лично, с години. Малко преди да се разприятеля с персоната се самоизтрих като администратор на страницата й, както я наричаше тя: "професионалната ми страница", голяма част от тези последователи съм й ги поканил лично. Мои приятели са.

Сигурен съм, че огромно число от тях вече не я следи. Тоест - дори изписаното, което е жалко за подобна позиция не отговаря на истината. Последователите й са далеч по-малко. Хората нямат интерес.   


Знаем какво е "гушене" нали? "Гушенето" е едно мъничко човешко зверство. Гушат се гъските, т.е. тъпчат се с храна, която няма как да не погълнат, понякога е и обогатена с антибиотик, целта е да им се увеличи черния дроб, защото после от него се прави пастет.   


Та, българския слушател е гушен с информация. Вижда се, че няма интерес към нея. И за сравнение, ето страницата на Карбовски.  


   



В единият случай имаме държавен служител, на когото се плаща от нашите данъци, а в другия 100% частник, който не разполага с ресурса на първия. Иначе и двамата са журналисти. Не, че ги сравнявам.   


Ето и нещо по-скромно. Понеже в блог-профила, който същата тази персона ползва, макар споделено или "споделено" с едно същество, което се прави на мъж, но не пращи от мъжество се говори с голямо презрение за всичко провинциално, ето как изглежда "професионалната страница" на една "провинциална" медия. При това скромна провинциална медия.     




 


И тук виждаме значително повече последователи, т.е. проявен от публиката интерес.   


За фалшът и лицемерието не само на информацията, която се поднася, а изобщо - фалшът и лицемерието в политиката на страницата на радиоводещата ни може да се съди и по профилната снимка. Тя е от повече от 20 години и всички я знаем, но ето по-актуалното й изображение. 

Голяма разлика, нали? Но не говорих за погрозняването, което е очевидно, а за фалш и лицемерие. Защото тази жена някога призоваваше за излизане от анонимност, за прозрачност и открито лице.

Да го беше направила!  



 


Къде е това? И къде е това:  



   

В повечето случаи човек не е виновен за погрозняването си. Но на тази възраст по-голямата част от жените стават по-красиви, не отвратителни. Говоря за жени, а не за кифли. За най-обикновени жени, някои от които работят на по две, по три места.

На 20-30 почти всяка може да изглежда като принцеса. На 30-40 половината могат да изглеждат като кралици. На 40-50 някои могат да приличат и на богини. Други, както е видно: на вещици.   


И тук не е въпрос на операции за разкрасяване, на козметика, на фитнес (не, че тези неща са излишни, напротив), става въпрос за това, че душата се отпечатва върху визията.      И ако една незле изглеждаща жена заприлича на страшилище, с което (да ми прости Господ изразните средства, не мога да намеря по-подходящи), страшилище, с което могат да се разстроят още повече дори децата в Газа, то тогава е живяла с нещо много, много гадно в себе си.   


Но страницата на един журналист не е модно списание и дори да изглежда толкова ужасяващо, колкото в конкретния случай, би трябвало да поставя актуализирани изображения, да е гордо с това, което е; т.е. да бъде с "открито лице".   

 

Особено, ако е един такъв журналист, който с години е призовавал за подобно достойнство, за изображение в блоговете и т.н. и т.н. Помним всички призивите. 

 

 

  Защо обърнах внимание на този дребен детайл? Защото публиката не прощава лицемерието. Можеш да я заблудиш, но дълго продължаваш ли - стига се до този печален резултат.    Егати, "професионалната страница" на репортер в Българско национално радио.           

 

 

Абе сещам се за един образ, който над 30 години ме преследва, че ме отличили между седмината в един конкурс за приказка, а него го пренебрегнали. 
Не знам що за нещастник трябва да си, че толкова дълго да желаеш да мъстиш на човек само защото е имал малко повече шансове от теб. 

През тези над 30 години успя два пъти да ме раздразни, но не знам колко нощи не е успял да заспи. Собствената злоба най-жестоко яде. Бих го съжалил, ако можех с това да му помогна. 

Сещам се за една много нахакана мадама, с големи амбиции, (журналистка), със славно име и завидно самочувствие, която от ковида до сега търси начини как да ми върне голямата обида. 

А каква е "голямата обида", че просто съм натиснал един бутон във фейсбук, с който съм я блокирал.

Ами не искам да я чета.
Не съм аудиторията й, а си имам хиляди книги за четене и няма да ми стигне живота да прочета много, много голяма част от тях.

Имам си и хиляди шосета, които ме чакат да препусна с колелото, още преди слънце да е изгряло. И за тях няма да ми стигне краткия човешки живот.  

Да, губя си времето и по милиони други начини, но поне са ми по-забавни от това да слушам и чета едни и същи лозунги, от които ми е писнало и ми се повръща. 

Защо ли я мисля изобщо тази дребнавост?
Ами защото е човешка; от жалките човешки качества е, но все пак е човешка.
Трябва да се крие някаква травма. 
Никога няма да разбера точно каква е, но ми е интересно да размишлявам за възможностите й; това ражда сюжети, а разработването им е далеч по-забавно от това, с което ме заливат от грантаджийските канали.

Не знам какво трябва да се е случило в детството на такъв човек, в що за семейна среда да е раснал, с що за отрова да е обработван, че заради такава дреболия, като едно блокирване в мрежата ДА СЕ унижава толкова. 


Зле е да се "промени времето", в което партията-майка е отгледало семейството ти, пратило те е да учиш, разчитала си (разчитал си) на реализация, но предателката-партия е взела, че се е сринала. 

Как да не я намразиш!
На кого те е оставила!

И от нейно отроче се чувстваш длъжен (длъжна) да се превърнеш в нейн палач.
Тежка съдба, а?

Как да не мъстиш на всички малки и големи предателства?
Като суперголямото: да те блокират във фейсбук!
Това все едно да те хвърлят в лагер на смъртта!
Как могат така да обиждат свободното слово и величествената ти персона. 

Ама и теб си те бива!
Ще му дадеш да се разбере. 
Такива клюки ще измислиш.
Нали това ти е работата. 


В това време няма кой да попита:

Защо при условие, че има 4 НАТО-вски бази на територията на България; при условие, че дълго се мята лозунга ти: "България е НАТО", НАТО-вците не участват в гасенето на пожарите?

Защо българската армия не е на първа линия в гасенето на пожарите?

Защо нямаме техника?

Защо нямаме пари за техника, но пък имаме да подаряваме техника?

Въпроси, въпроси, въпроси, но какво са тези въпроси на фона на драбнаво-махаленските сплетни, а?

 Миналата година по това време течаха олимпийските игри в Париж, тъй наречените "Олимпийски игри".

 Светът беше скандализиран, но навсякъде се намираха "хора", които назидателно махаха с пръст и войнствено обясняваха, че грозното е красиво, че нечестното е честно, че извращенията са морал, че мъжът е жена, политиката - спортЪТ, а всичко останало са атавизми и тъмна балканска симптоматика, съчетана с "рашистки" възгледи (не ме карайте да обяснявам неологизма в последните кавички, иде ми дебилен).

Когато вместо с размишления се говори с лозунги, но публичното пространство е развълнувано от емоцията си и много-много не мисли, безумията си проправят път.

Настаняват се на креслото и фотьоила и когато просто си седнал да погледаш телевизия или прочетеш книга, започват да ти опяват с гласа на всички озверверени и заблудени овци. 

 Миналата година по това време ни убеждаваха, че няма нищо по-нормално от това мъж да си отреже члена, да тропне по масата (вече не с отрязания), да каже, че такова-онакова, възприемал се (идентифицирал се) като жена, както днес Заместник-командирите по политическа част се възприемат (идентифицират) като журналисти и журналистки; да се качи на ринга и да смачка готвило се цял живот за мъжкия спорт, много по-мъжко от него, но ИСТИНСКО, ИСТИНСКО, ИСТИНСКО МОМИЧЕ. 

 Няма по-нормално една такъв мъж, отскоро жена: не просто да пребие на ринга това момиче, а да разбие и мечтите му. 

 И това, според джендър-пропагандата, която уж защитава жените е справедливо. 

 Миналата година по това време един супергерой и един хомосексуалист се явяваха уверени, безцеремонни и сигурни във величието си, защото бяха подкрепени от политическото статукво. 

 Миналата година по това време - пресата, телевизиите, радиата им помагаха, че разпространяваха техните идеи: чрез избраните си събеседници, чрез детерамбите за "великата олимпиада", чрез всички познати ни езикови средства за манипулация.

 Миналата година по това време изглежда далечна, далечна, далечна.

 Дойде Тръмп, оказа се, че не е сам (както пак Супергероят и Хомосексуалиста вещаеха), започнаха да се отнемат медали, да се прекрояват правилата в световния спорт и лека-полека поне тази световна несправедливост ще е поправена. 

 Мисля, че крилатата фраза: "О, времена! О, нрави!", получи развитие. Стига човек да може да чете света и светското. 

"Нравите променят времената, но всеки нрав си има времето.

Аз няма за какво да се срамувам. Каквото изповядвах идва с новото време.

И с още много, много неща ще е така. 

Пожарите са всъщност прелюдията към бедствия.
Те няма да спрат утре или в други ден. 
Няма да спрат до есента, а после ще започнат наводненията. 
Докато ги угасят топографския профил на България ще е различен, а и без друго обезлесяването е сериозен проблем. 
Започне ли да вали няма какво да спира талазите от възвишенията и те ще отнасят всичко по пътя си...

Разбира се, техника пак няма да има.
Пак няма да има пари за такава.

Важното е, че скъсахме някого от санкции.
Важното е, че имахме пари да закупуваме техника и да я пращаме на воюваща страна, но не и да опазим своята.

Отдел Пропаганда пак ще започне да обяснява на пострадалите колко са щастливи от факта, че живеят в модерна европейска държава; в какви истински сериозни проблеми живеели в Русия и че достатъчен е факта, че "враговете ни живеят по-зле", че те-пострадалите да са щастливи. 

От дълги години разрушителни наводнения си имаме. Само, че сега няма да чакаме до пролетта. Ще започнат много по-рано.

Само защото държавата не е способна да се справи с пожарите си.
Няма техника.

Да. И в Гърция гори. И в Турция. 
Само, че съществува думичката "мащаби", както и думичките "защита" и "беззащитни".

Комшиите са защитават, ние сме беззащитните. 
Иначе колко му е да подариш 100 БТР...

Представям си как един шоумен кълчи снага и припява на украински (пък може и на руски) "100 БТР-а да имах, 100 години да ги карам..."

В отговор може и да чуе (и би трябвало да чуе), далеч по-сериозната и изпълнена с болка: "Архипелаг Зелаг"

Само, че ние си имаме по-сериозен наш си проблем, че изгоряхме. 

А след това ще бъдем наводнени, а накрая ОБЕЗ-ВОД-НЕ-НИ. 

Ама нали сме модерни европейци - това е най-важното. 
И че скъсахме някого от санкции. 

Редно ли е културата да внушава на най-младите, че няма приятелство без желание за секс?

или още няколко думи за едно от най-големите

ПРЕСТЪПЛЕНИЯ НА УОК-А

Всички сме имали и имаме приятели от своя пол, щом темерут като мен винаги е имал и има приятели, може да се допусне, че няма приятели само абсолютен мизантроп или някакъв друг вид нещастник, който поради тежки здравословни обстоятелства е сериозно дистанциран от реалността.

Приятелството не е просто нещо нормално, а е необходимо; жизнено необходимо като любовта, то е любов, но любов, в която сексуалност няма.

Има близки духове и сходство в характерите; има желание за идентификация, търсене на сходство, понякога и общи интереси, което е другарство, а другарството е една от десетината основни форми на приятелство.

Чрез приятелите растем, развиваме се, придобиваме социални умения и усещане за среда.

Приятелството е врата към социалната среда. Ако не си имал приятели, не може да се каже, че си социално същество.

Преди време написах постинг за гей пропагандата, която напълно обезобрази научната фантастика. Група от либерални полит.агитатори реагира: кой с насмешки, кой грубости, кой с обичайното дюдюкане и вулгарни изрази и думи, които човек с достойнство изрича очи в очи, а анонимно в мрежата използват комплексирани и лишени от достойнство индивиди.

Имаше и няколко аргумента, в които беше спомената и „Лявата ръка на мрака“ на Урсула Ле Гуин, в която е описана една цивилизация от двуполови същества; изглежда прибегналия до този аргумент е или неспособен да намери по-сериозно свързан с темата или не е способен да осъзнае, че говори за нещо съвсем друго.

За разлика от него мога да посоча още много научно-фантастични шедьоври, в които различни форми на живот имат различна сексуалност. Любима ми е „Самите богове“ на Айзък Азимов. Ще подчертая, че тук става въпрос за различни форми на живот, не за хора. Въпреки, че в „Лявата ръка на мрака“ са хуманоидни.

Мога да посоча и класически произведения в научната фантастика, в които има хомосексуалисти и иде реч за произведения преди уок-а да отрови жанра. Любима ми е „Гейтуей I“, но изглежда полит.агитаторите (или заядливците, или троловете, или да не употребя друга дума, че ще бъде оскърбителна) не правят разлика между хомосексуален герой, хомосексуализъм изобщо и КВОТИ, задължителни квоти на герои, каквито трябва да участват в съвременна научно-фантастична реализация.

Тези квоти много напомнят на „априлските линии“ (партийни линии в изкуството), които българските творци от 60-те години на миналия век до 1989 се стараеха да спазят. Тоест: за ръководната роля на Партията в нашето общество.

Само, че има и голяма разлика. Все пак там ясно се виждаше пожелателния характер, макар и в реалистичен сюжет героите бяха идеализирани и това беше ясно подчертано: такива, каквито трябва да бъдем.

В уок-а задължителния герой е хомосексуален, а да се идеализира човек заради сексуалните му предпочитания е абсурдно, когато в същото време внушението на уок-а е, че сексуалните предпочитания не бива да са от решаващо значение и човек не бива да се дискриминира заради тях.

При всички случаи тази либерална „сексуална-априлска“ линия е ограничение в изкуството, от каквото бягахме.

И резултатите са видими.

Някои порно-филми от средата на 80 са по-съдържателни и художествени от много научно фантастични сериали при това наследници на франчайзи променили света: „Star Trek“, „Star Wars“ и цялата друга боза, която лично – не мога да гледам.

Но да се върна на началото на постинга.

Говоря за някакво престъпление, без да съм конкретизирал още какво.

Говоря за приятелството, без което сме осакатени. Не. Изобщо не сме социални. Не сме тоест в пълния смисъл на думата: „човеци“.

Няма да коментирам брутално некадърния, високо бюджетен, ниско художествен, инфантилен и нагъл с цинизма си “Star Trek: Discovery“, в чийто последен сезон в гей-пропагандата бяха замесени и деца.

Ще говоря за „Star Wars“ и за най-сериозни сериал от франчайза: „Андор“, когато ни в клин, ни в ръкав, без никаква връзка със сюжета беше вметнато, че двете бунтовнички са интимни приятелки, вече ясно си представих с какво щях да съм възпитан като подрастващ…

Винаги съм обичал научната фантастика. Осемгодишен за пръв път прочетох истинска научно фантастична книга, беше от библиотека „Фантастика“ на издателство „Отечество“: „Сутрин след чая“.

Жул Верн ме е разхождал не само из света, възпитавал ме е в авантюризъм. Пиер Бул, Джон Уиндъм са ме подготвяли да бъда отговорен в екстремални ситуации мъж, да съм готов за нови и различни реалности; десетки още да бъда любопитен, позитивен с науката и технологията. И всички в лоялност, приятелство, честност.

Какво щеше да възпитат в мен, ако натрапчиво ми се внушаваше във всеки филм, че във всяко приятелство (със своя пол) има сексуален интерес.

Това е във всеки сериал!

Каквото вижда всяко дете като мен, какъвто съм бил на неговата възраст: в своите приятели, в най-добрите си приятели – кандидати за секс.

Е, това защитават в откровения си цинизъм умствено ограничени консуматори на култура; полит.агитатори, най-обикновени келеши, които никога не са познавали истинското приятелство.

 

Защо ли започвам този постинг с най-популярния цитат във фитнес средите?
Защото в седмицата, в която трябваше да се чувствам доста некомфортно от болката, че дори и да вия на моменти, повече се смея. 
Не знам с каква скорост паднах миналата събота с новото си шосейно колело, по пътя Беглеж-Горталово (не съм си инсталирал още велокомпютър, така че не мога да бъде сигурен), но съм карал достатъчно за да преценя, че е било около 50 км/ч.
Благодарение на Господ съм жив и се отървах сравнително леко. Само едно счупване - на малкия пръст на лявата ръка; още не ми е спаднал и змейския хематом, а това наистина боли. 
Но...
Няма обаче как да не очаквам и травми като се спускам с шосейка (бегач), по шосе край каньон; при това българско шосе: цялото в дупки.
Съжалявам ли?
Не може да се каже. Напротив. 
Можеше да мине и по-добре, но бих съжалявал, ако съм в някоя паралелна реалност, мине ми през главата да направя това, което направих; имам възможността да го направя, но вместо това разни "разумни мисли" ми попречат да го направя. 
Или си намеря други забавления, като например да вярвам на първожреци, които казват, че разни стада са болни, че някой завел някого някъде си и той бил шокиран от това, което видял или пък...

Спомням си разни епизоди отпреди приблизително година.
За олимпиадата във Франция, когато мъже преминали през трасскескуални операции биеха на ринга жени. 
И всички, които не харесахме това извращения бяхме "копейки", "неграмотни", "нецивилизовани", "азиатци" и т.н.

Тук в блога се изяваваха най-видните спортисти. Едно чучело, което не е вдигало повече от бира, но пък за сметка на това вдига доста бири, докато скандира "цесека" и "славаукраине" и още едно, съвсем болно създание, което разбира се: защити правото на кастратите да бият жените, защото всъщност така ги защитавали, понеже по презумпция джендър движението защитава жените (това е необорима истина) и онова на ринга е приятелска милувка и уважение към пола им. 

Такива ми ти работи! Защо ли да ги повтарям, всички си знаем тезите на либералите. Само, че наскоро се случи нещо много позитивно. 



Вижда се, че отличията на "една шампионка" по плуване (не точно "шампионка", защото пак иде реч за самокастрирал се мъж) ще бъдат отнети.

Ще бъде поправена една несправедливост...но отчасти.

Дори да ти е хоби спорта, част от него е БОЛКАТА. 
Без нея няма напредък, няма ПЕЧАЛБА.

Тези ни-мъже, ни-жени обезсмислиха труда на безброй жени, които са се надявали. Хвърляли са сили, понасяли са БОЛКА, истинска БОЛКА пред която счупеното ми пръстче, хематомите и натъртените бедра са ухапване на комар. 

Няма как на тези двамата "спортисти" да се обясни това.
Те не знаят и няма да разберат, защото стремежите на всички съсипани от нечестната игра жени са им съвсем чужди.

Спортът е един друг свят, какъвто е напълно непознат за многознайковците, които живеят само за да тиражират удобни на господаря си политически идеи. 

Всъщност, дори тези "ни-мъже, ни-жени" извършили това чудовищно престъпление - погазването на мечтите на себеподобни. Дори те са извършили жертва, при това много сериозна. 

Отказали са се от сексуалност и сексуални атрибути. За да бъдат победители. 
Но разликата между тяхната и жертвата на момичетата е не в хъса, не в спортния дух, а в почтеността. 

Без болка няма печалба, но и болката може да те доведе до загуба.
Всички онези жени, чиито имена никога няма да станат известни, които дори реабилитирани вече са се отказали от спорта и няма да се почувстват победителки са я почувствали. 

Благословена да бъде болката им, която няма да има друга награда, освен може би небесната и спомена ни за тях.

Те се бориха срещу уок и джендър системата; без да го желаят.
Тази система беше нечестния съдия, който ги отсрани, но тяхната победа е победа на ЧЕСТТА, ЧЕСТНОСТТА И ПРИРОДАТА!

Позор за всички, които потъпкаха мечтите им! 

 Така и не сме се запознали лично, но за мен е една от най-вдъхновяващите личности, с които съм бил съвременник. 




 Седем години минаха от националния позор, когато беше издадена заповед да се избият домашните животни на Баба Дора от Шарково под предлог, че били заразени от чума.

 Ана Петрова от Болярово емоционално застава на страната на възрастната жена, физически се опитва да я защти от изпълнителите, за което чиновниците решават да я накажат и издават заповед да бъдат избити и нейните стада. 

 Няколко дни всички медии леят апокалиптични новини за животинска чума в България, голяма част от зрителите и слушателите на националните медии не правят разлика между чумата по дребния добитък и онази в 17 век.

 За ветеринарната процедура са наети представители на ромските малцинства, които трябва да избият стадата и да ги заровят на неизместно място. 

 Ана Петрова застава на прага на СВОЯТА СОБСТВЕНОСТ и не допуска никой да й посегне.

 Уникален пример за смелост и устойчивост.
 Въпреки заплахите, въпреки воят и лаят в цялото публично пространство от платени, надъхани; твърде вярващи в статуквото или уплашени хорица.

 В крайна сметка тя защити насъщния си хляб.

 И не само това. Тя ДОКАЗА. 
 Доказа, че службите не винаги са прави, че експертите не винаги казват истината, че заповедите на официалните власти са понякога престъпни.

 Стадата, които уж бяха чумави и до днес се плодят и множат: напук на всички "ЕКСПЕРТНИ СТАНОВИЩА" 
 
 И днес, когато много нещастници се правят на супергерои има една българка, която се държа като герой от американски уестърн и благодарение на нейната воля доброто в този случай победи. 

 ЧЕСТИТА БЪДИ! ДЪЛГИ ГОДИНИ ЖИВОТ И ЩАСТИЕ!

Брестовец - Горталово - Беглеж - Бъркач - Беглеж - без малко другаде  

Първи инцидент със своенравното ми Пони  

От доста време бях решил да пенсионирам Муленцето, моят Drag: Grand Canyon.

Служи ми прекрасно и двамата имахме много приключения, но все по-често се поврежда; километрите започват да му идват много и пътуванията стават все по-рисковани.

Последното, в което бях решил да стигна до Козлодуй (от Плевен), после от Козлодуй да продължа до Лом и оттам да хвана влак за Плевен, се провали. Веригата изскочи, занити се между венеца на скоростите и рамката, и трябваше да се връщам.   

Пък и реших, че ми е вече време да мина на шосейно колело. Откри ми се възможност за един прекрасен Raleigh Runner. Идеален за ръста ми, като се има предвид, че щях да се кача за първи път на шосейно колело, с тегло 8.5 - английско бижу с 14 скорости, които превключват толкова леко, че дори не се усеща типичното изщракване на механизма.   




Още щом го взех от Еконта, реших да го тествам. 

С лекота качих баира към хотел "Орбита", после малко се понапрегнах, че трябваше да се спусна към хижа "Среброструй", а ускорението при такова спускане е доста голямо; шосето е добро, но все пак е българско (има си ги неравностите), аз за първи път с толкова тънки гуми и кормило тип овен; спирачките са ми ниско и за да ги държа трябва да съм в състезателна поза, с която още не съм свикнал.  

Е, трябваше да свиквам. 

Не си купих Понито за да се пазя, но в секундите, когато се спуснах по баира адреналина от всички предишни спущания беше като боза в сравнение с бренди. Добра емоционална подготовка, защото от Среброструй продължих към шосето Ловеч-Плевен (любим мой маршрут), който накрая завършва с по-сериозно спускане (макар и на идеален път), където винаги вдигам едни от най-високите си скорости.  

Бях много внимателен и мина без инциденти.   

Дали ще мога с това колело да осъществя намеренията за следващата си екскурзия?

Смятах да отида до Троян с влак. Ще стигна в 7:55 малко след 12 имам обратен влак. Достатъчно време за да ида до Априлци и да се върна.   

Не съм свикнал обаче с новото колело, а и от Троян до Априлци съм пътувал само веднъж, само с кола. От колело пътищата изглеждат различни. Сега вече съм готов да добавя: от шосейно колело - съвсем различни. Тогава всяка неравност е бой по ръцете, подскоци и риск. А в случая иде реч за планински маршрут.   


Размечтах се и въображението ми изрисува изгрева като Непознатата, макар изгрева щеше да ме посрещне още във влака и едва ли щеше да има много общо с този, който пресъздадох, по-късно, с помощта на ИИ.



Нарочих пътуването за 13.07 (неделя), събота щеше да ми е за упражнения. 
Напомпих гумите, реших да вдигна седалката с една идея, но след като си коригирам стойката. По-ниската седалка ще ми товари коленете и ще затруднява изкачванията ми, но пък се сгъвам по-малко за да държа спирачките.  

Първо исках да се спусна по велоалеята от Сторгозия до кръговото; после взех всекидневния ми маршрут към театъра. Все едно се раждах отново.

Освен всички други удобства, по-тясното кормило ми помагаше по-лесно да маневрирам между паркираните по целия път коли отдясно и движението отляво.   

Понито хвърчеше като...пони. Бързо, леко, приятно.  

Реших да се изкача до Брестовец.
Стана далеч по-лесно от очакванията ми.
Тръгнах към Горталово и преди Тодорово...направих за пръв път онова, което не трябваше да правя.
Макар, че видях големия наклон, а се бях спущал по него и имам представа що за наклон беше, не бях заел необходимата стойка.
Така държах кормилото, че ръцете ми бяха далеч от спирачките.   

Много рязко ускорих и нататък трябваше да играя хазартно. За секунди от 40-50 км. съм вдигнал навярно 100. 

Не съм инсталирал още велокомпютър, не знам, но достатъчно съм карал за да преценя разликата и от най-високата скорост, която до този момент бях вдигнал.  

Планирах като с мотор по отсрещното платно, но с тънките гуми на шосейката е с пъти по-опасно. 

Имах късмет- нищо не стана, задържах се, дойде обратния наклон, който уби скоростта ми и към Горталово (където спущанията са повече) бях далеч по-внимателен.   

Толкова бързо стигнах до атрактивното (пълно с легенди и природни забележителности) селце, че ми се стори, че съм се телепортирал. Дори с кола не ми се е струвало толкова бързо. И реших да продължа към Беглеж и Бежаново към които никога не бях ходил.  

Ставаше вече горещо. Наклонът голям. При здравословните проблеми, които имам не беше разумно много да се напъвам. Време имах достатъчно, реших да сляза от Понито и да го бутам. Едно е да буташ 8.5 кг. друго е 15, колкото тежи Муленцето ми.    Макар и да ми се разхождаше обаче дълго не задържах ходом.  Имах чувството, че Понито пръхти и подскача край мен, кара ме с поглед да го яхна.

Сърцето ми весело подскачаше. Буквално. Буквално "подскачаше" и буквално "весело", не бих използвал метафора за весело подскачащо сърце, че ми идеше банална. Друг е въпросът, че понякога си живея В банални метафори, но това може да бъде забавно. 

Метнах се на Понито; шосето като болно от едра шарка, цялото в белези; вибрациите проникват под мозъка ми. Буквално. Не бих използвал метафора за вибрации проникващи в мозък.   

Отново спускане.
Ръцете ми през цялото време бяха на спирачките.
Посреща ме табелата Беглеж - украсена с веещ се български трикольор и навлизох в Селото с хилядите български знамена.
По пилони, по беседки, пред общината, до общината, по огради, по заведения - български знамена.
По четири малки трикольора на всеки електрически стълб.





 

Видях трансперант "400 години - Беглеж", а това обяснява многото знамена. Но дали е само това? И дали е точно това обяснението.  

Слязох само за да си купя и изпия един Монстер и да си направя снимка пред Общината.   

Доста по-далеч от първоначалните намерения отидох, но Бежаново имах само още 9 километра, а с Понито се придвижвах бързо и не се уморявах.   

Да, ама бях свикнал твърде с удобствата. С телефона и включения джи-пи-ес на кормилото. Никога не бих се объркал толкова смешно, ако това улеснение не беше направило мозъка ми мързелив.   


По някое време усетих, че нещо не е в ред, спрях да погледна телефона, но той не работеше, понеже бил много загрял. Погледнах пътя напред, реших, че е нямало къде да сбъркам, но като се озовах пред табелата "БЪРКАЧ" ми се стори, че виждам злобно, пакостливо човече с магьосническа пръчка, което се хили и ме нарича "Бъркач", тъй, де: "мъж, който бърка пътищата е "бъркач".

Селото Бъркач изглеждаше голямо и приятно, видях в далечината купола на църква, но вече доста се бях отдалечил и на всичко отгоре заблудил.  



   

Тръгнах обратно. Пак ме чакаше опасно спускане и бях много внимателен.

Метнах му се отново на Понито, а в главата ми натрапчиво се въртяха картини от опасното спущане преди няколко часа в Тодорово. 

 "Не бива! Не бива повече да вдигам тази скорост! Дано не ми се случи пак да объркам!", не знам колко пъти да повторя същата глупост, но вече без да имам онзи късмет.

Виждах възвишението след спускането, което щеше да убие скоростта. За това и не преместих ръцете си на спирачките...  

И пак набрах за отрицателно време онази термална скорост.    

Възвишението се оказа по-скоро праг, след който пътят отново се спускаше стремглаво.

Излетях нагоре.   

С тънките колела. По посипаното с неравности шосе.  

По-късно писах във фейсбук, че съм видял мантинела. Но още няколко часа след това вече не бях сигурен. Мантинелата беше май само в главата ми. В този кратък отрязък от секундата съм очаквал да видя мантинела, която трябва да избягна.   

Май се приземих и останах изправен, почти съм сигурен, че останах изправен, но надолу шосето ставаше с още по-остър наклон.

Натиснах спирачки, не че имаше смисъл, но изглежда съм решил, ако ще падам да е по-скоро, защото надолу ще съм с още по-голяма скорост, а вече виждах и коли.   

Задържах се още малко и точно тези движения, изглежда са убили част от скоростта...и спасили живота.   

Докато падах ясно си помислих:

"Няма да се чуя с Непознатата.", паралелно с това: "Приготви се за сблъсък!" като в "Стар Трек".   
Паднах.
Посред шосе.

В бях като в клип с падащ колоездач. От онези клипове, в които иронизират футболистите, че при едно докосване се валят по терена, докато колоездачът става на секундата въпреки убийствената скорост, с която е паднал.

Реагирах като в клипа, все едно го гледах и трябваше да изпълня елемента. Веднага се изправих. За да не ме отнесе кола.   

Но болеше. Много болеше и кървях.   

Спряха се три коли. От едната слезе млада двойка (между 20-25 години). От другата по-възрастна (между 50-60 години). От третата само жена. Тя като че ли беше най-изплашена, но не знам как съм изглеждал аз, защото точно тя тръгна да ми дава вода. Само, че нямаше с коя ръка да я хвана.

Дясната беше ударена по палеца, който преди три години счупих във фитнес залата и ми зарасна накриво. Лявата ми ръка беше цялата в кръв, дланта изглеждаше много зле.   

Младият мъж рече, че би ме закарал (и щеше да го направи), но няма как да качат колелото. Колата на по-възрастната двойка имаше багажник. 
Попитаха ме накъде съм тръгнал.
Казах Плевен.
Как съм. 
Не бях сигурен.
Казах си го: "Не знам!"
Вече когато се качвах в колата, споменах, че за втори път се качвам на шосейно колело.
И тогава жената ми рече, че приятелят на дъщеря им, макар да карал шосейно колело също е падал, все едно помагали и на него.   
Добри хора.  

"Приятелят на дъщеря ни се е удрял така, все едно го правим за него."  

Много повече сториха от това да ме закарат вкъщи.
И те, и другите водачи първично реагираха с желанието да ми помогнат.
Водени бяха от най-искрено и чисто чувство.    

В колата ме попитаха къде да ме водят: в ортопедията или вкъщи.
Предпочетох вкъщи.


Изглежда нямам счупено. 
Оттокът на ръката малко спадна, все още зле си служа с нея; боли ме и палеца на другата ръка.

В това състояния отлагам приключението си Троян-Априлци-Троян, но ще се метна на Понито веднага щом почувствам добре ръцете си.  



   
 
  Не бива да отлагам за да позволя да се събира в мен страх от колоездене. 

 Само очите му обясняваха поведението ми. Донякъде го обясняваха. Само очите. Но тяхното обяснение не беше истината.

Сега знам какво е било. Сега, когато минавам за изкуфяла старица и останалите ми сетива (без онзи слух, с който долових мелодията) са отслабнали.

Ако разкажа всичко, което си мисля сега, бързо ще решат, че става въпрос за слухови халюцинации предизвикани от сетивния глад.

Почти не чуват ушите ми. Децата ми оставиха пияното, защото иначе рева и се тръшкам; крещя „изнасилват ме“ и мога да одера някого.

То ми е живота и дори да не можех вече да свиря, нямаше да ми го вземат.

А аз мога, мога да свиря, че и да „чувам“.

Преструвам се на глуха колкото са глухи ушите ми, само се преструвам.

Всеки човек е музикален инструмент. Има и изпълнител в себе си. Съзнанието и душата му свирят на четири ръце по него. Композират си и си импровизират.

Сменят стилове и мързелуват. Късат струни или бърборят толкова много, че развалят мелодията. Има и съсредоточени, плаващи в нея. Омагьосани от себе си. Не стъпват на земята, но се препъват. Прибират ги в лудници или ги поглъщат блатните участъци на съществуването. Тъжно изглеждат от страни, но са щастливи. Мислих си, че това са мои фантазии, но чувах мелодиите и тогава. Когато бях млада и красива.

Аз и не толкова млада бях красива и много момичета ми завиждаха на тялото.

Падаха си по мен много мъже, че и жени. Флиртувах в границите на забавното. Без да позволя усмивката да помръкне зад постъпка, след която някой трябва да бъде излъган.

Приличах на гъвкава голяма котка.

Желана бях, но веднъж самата пожелах тъй, че беше безсмислено да се боря със себе си и го разбрах веднага.

Дъхът ми спря.

Попитах се само веднъж:

„Какво правиш!”

И бях наясно, че каквото има да се случи ще се случи. И се предадох. Без съпротива. На себе си, на него се отдадох до начало, както никога преди и след това. Не опитвах да се разбера. Невъзможно беше.

Само очите му донякъде обясняваха поведението ми, разголени гори с разкрепостени нимфи, шарена пролет и абсурдно невинна похот. Всички нюанси на зеленото с изкусителни пътеки навътре към сладък, топъл, влажен сумрак. Иначе не беше мой тип. Толкова по-привлекателни от него имаше. Очите, само те. Но всъщност: не. Мелодията. Мелодията ме привлече. Мелодията която се изливаше от него. Това беше тази мелодия която исках да чуя, ако не я свиреше фалшиво. Много фалшиво, но я познах. За пръв път я чувах и я познах. Едновременно привлечена и раздразнена, поисках да настроя инструмента. Точно така! Да настроя инструмента. За да чуя мелодията такава каквато е. Чувствата са струни. Нервите са струни. Могат да се настроят с ласка. Това е тайната на фаталното привличане. Всеки е не само музикален инструмент и изпълнител, а и дълбокият слух който при мен е само малко по-развит.

Едно сетиво, за което не подозираме.

Самата аз си мислих, че е игра на въображението на неизявеният композитор у мен. Преподавах музика, учих малките да свирят. Имала съм някоя концертна проява, но идеите ми да изпълня нещо свое останаха в графа: „планове за следващ живот”.

Имам си такава.

Сега, когато „дълбокият слух” е единственото ми читаво сетиво, разбирам, че е истина онова, което си мислех за красива измишльотина. Ние свирим.

Ние свирим. Свирим. Почти непрестанно.

Всеки си има характерна мелодия както всеки си има характерна миризма.

Някои са си направо грачещи, дразнещи, приличат на дъскорезници, други са папагали на съвременни стилове. Има мелодии напомнящи машини, има момичета – арфи, има мъже – оркестри, жени – църковни хорове. Има особняци които звучат като птичи гори, като песен от блеещи овце, клавесини, флейти и дудуци, там – там, тарамбука и чинели, кастанети, най-много са акустичните китари/повечето разстроени/, цигулки, празни бирени шишета и плискане на вълни. Привлича ни у някого мелодията която искаме да чуем, а правим любов с него в желанието да я чуем малко по-различна и приемлива за дълбокият ни слух. Настройваме инструмента. Това е истината. Той беше роял, но много, много разстроен. Изпълняваше онази композиция която напъпваше в съзнанието ми от дете. Изпитах усещането, че се пръскам. В един непознат свят се пръскам и приемам нещата откъм по-дълбоката им реалност, но имаше нещо режещо, нещо хладно.

Страданието му нямаше общо с чувството за хармония, в която живееше.

Липсваше му нещо, милувката ми, която да го настрои за щастието в което живее, без да осъзнае. Шест дни и шест нощи се любехме.

Нищо нередно не чувствах, че се отдавам на нещо забранено. Нямах представа за плановете му. Не исках да си помисля за настояще или бъдеще. Ако ми беше казал, тръгвай с мен, бих тръгнала. Не, че го исках, не го исках, но бих тръгнала. Не се питах и не се боях. Не знаех нищо и не се мъчих да науча. Разтварях се в мелодията която той носеше в себе си, но за която аз го настроих да изпълни.

Мелодията, за която бях родена, която търсих между всичките останали мелодии. Която не можех да изсвиря или композирам, но която дълбоко в себе си чувствах и търсих.

Той беше скитник, аз омъжена.

Събудих се на седмата сутрин, а него го нямаше. Не страдах, още звънеше в мен мелодията му, а тя не искаше тъгата ми.

В част от моята мелодия се беше превърнала. И бях съвършеното съзвучие.

След години ми се стори, че го чувам.

Тъмни бяха улиците. Непознат града. Страх ме беше, а и пияни се разкарваха. Стигнах до най-мрачният ъгъл.

Май ми се беше сторило или той е улавял моята мелодия както аз неговата и е избягал от страх да не се разстроим. Фалшиво звучах тази вечер. По-фалшиво на следващата сутрин. Ако наистина е бил там и е избягал, грешно си е направил преценката. Разстрои ме. Ако не е бил, разстроила съм се сама.

Мислех си, че е временно, но престанах да звуча фалшиво едва когато спря да звучи в мен неговата мелодия и моята значително обедня, но поне не дразнеше. Забравих мелодията му напълно, за него си спомнях като за старо прегрешение. Докато започна да отслабват ушите ми и да се изостря дълбокият слух.

В началото имах усещането, че е около мен. Събуждах се, очаквах лицето му да е над моето. Обръщах се рязко, мислех, че е зад мен. Отварях рязко вратите на стаите. Най-малкото което чуеха ушите ми ме довеждаше до бяс, защото той чезнеше.

Пожелах да ме заведат в къщата на село, но настоях за пияното. Зле изтълкуваха желанието ми. Знаех, че и на село внуците и децата ще се редуват да са около мен. За да не ми досаждат сядах на пияното и удрях клавишите тъй, че да им покажа, че съм добре и едновременно с това да измъча слуха им, за да ме оставят на мира.

Изгубих надежда, че ще го видя. Възможно е отдавна да не е жив. Знам, че чувам желанието си да го чуя. Искам напълно да оглушеят ушите ми, но те не са съгласни. Ту птичи гласове, ту скърцане на под, чувам и мишки, а и внуците кудкудякат. Тази сутрин е тишина, пълна. Но с ушите ми изглежда оглуша и дълбокият слух. Не чувах нищо, дори своята мелодия. Никога не е било толкова тихо. Никога. В своята мелодия дочувах ехото от неговата. Ридаех, и това не чувах. Толкова тихо беше, че страшно. Болка ми причиняваше. Толкова тихо беше. И спомен за звуци нямах. Никакъв. Глухота до мрак. Като умряла бях, но мислех и се мъчих. И още, и още, и още помних, че тогава свиреха телата ни едно по друго. И исках да чуя какво, а не можех и ми липсваше. Отчаяна бях.

Седнах пред пианото. Глупаво беше.

Нямаше да чуя нищо, но когато пръстите ми заиграха по клавишите, дълбокият ми слух се отвори. Шокиращо беше. Чувството същото като онова тогава когато го видях. Чувах мелодията, припомнях си я, но сега я и свирех на пияното. Свирех я екзалтирано. И чрез звуците той се материализираше край мен. Материализираше се и ме любеше. Пианото беше той и свирех на него.

Свирех по него най-щастливите мигове в живота му, а той радваше душата ми с прекрасната мелодия. И я разсъблече.

Разсъблече душата ми от старото ми тяло.

А тя беше далеч по-нежна и сладострастна.

Сърцето ми скачаше.

Внуците ми биеха по вратата, но я бях заключила. Всички бяха музиканти. Знаех какво им е сега.

Чуват една от най-съвършените пиеси, но не могат да я разпознаят.

И съвсем естествено защото е свирена само на тела, не и на пиано и на този звуков диапазон звучи за първи път…

И последен.

Осъзнах го.

Сърцето ми нямаше да издържи на чувството, ако не спра.

Еротичната тръпка беше по-силна от всякога, а аз много, много възрастна. Тропаха по вратата. Крещяха ми да отворя. Вече и ушите ми чуваха. Направих грешка, но грешката беше тъй ефектна, че само усили желанието ми.

Почувствах как моята и неговата мелодия преливат в една.

Когато разбиха вратата все още бях в стаята.

Тялото ми бездиханно пред пианото, а аз по-жива от всякога. После се разтворих с ехото.

 

©Стефан Кръстев

2008

 Моята валута са галактическите кредити.

Не са влезли още в обръщение?

Не са.

Но аз си купувам с тях пътешествия: до този и до онзи свят; до 42 паралелни вселени и около 400 галактики; купувам си залези и изгреви – понякога на по седем-осем слънца едновременно, а понякога се случва докато едните изгряват, други да залязват. Понеже отразявам всички тези реалности си имам много оправдания, за всякакви прегрешения и дали защото не страдам от кой знае какво чувство за срам или пък – няма защо да се срамувам, направо с гордост ще си кажа, че по време на пътешествията (галактическите, а не онези с колелото) си купувам и любов, при това с какви ли не форми на живот (набързо преброих на ум: 780), купувам си и приключения, различни тела и до този момент над 8 000 земни години живот.

Хайде, да си го кажа по-направо, че не пиша научно-фантастичен разказ, космически пътепис и не съм изпаднал в шизофренична криза. Имам си едни други ценности, които с никакви хартийки не могат да се купят.

Съжалявам, ако звучи презрително към парите. Не се отнасям с презрение към тях. Какво ли не съм работил за да печеля и всяка работа ми е носила удовлетворение, че и гордост, но преди всичко още земни дни.

Не е презрение, просто разполагам с нещо, което няма равностойност в земна валута, носи ми си наслада, много по-голям свят е от този, в който съществува тялото ми.

Него няма кой да ми го вземе.

Някой ден могат да се излеят трима или повече фашисти от бусчето, да ме приберат в него, да ме закарат някъде, където да ме облекат в униформа и да ме пратят на фронта.

Както става в Украйна, много скоро може да стане и тук, че и натам е тръгнало.

По-силни от мен на този свят, разполагат с воля над земното ми тяло, каквато аз нямам.

Но никой, никой, никой не може да докосне светът, който нося. Може да ми го отнеме за някоя друга година, но това е прашинка, защото пак ще кажа – живял съм в този свят ХИЛЯДИ ГОДИНИ. Всеки ден тук може да бъде век там.

Там е богатството ми.

Тук – колкото и да спечеля, гледам да ги изживея. Не да ги „изхарча“, а да ги изживея. Пътувания, хранителни добавки, тренировки, учебници…

Не пестя пари, радвам се на живот.

Та с еврото…материално…няма да ми отнемете кой знае какво.

При опит някой да ми бръкне в джоба, може (и най-вероятно) ще усети, че джоба ми е скъсан като ме хване за извънземния.

Това, на което ми се посяга не е материално. Повече е. Свободата и достойнството.

Защото аз съм един от този народ, на който му беше отнето правото да изрази своето желание за СВОИТЕ БЪДНИНИ.

Та, някой друг взе МОЯТ ИЗБОР ЗА МОЕТО БЪДЕЩЕ.

И ако някой агресивно вземе да ми говори за МОЯТА СВОБОДА. С която той и хора като него са блудствали.

Дано да тренира (за негово добро)поне толкова, колкото тренирам аз...

  Да те ИЗНАСИЛЯТ и после да ти честитят!
 Подобно поведение не може да има нормален човек, опазил в себе си и кварка емпатия. Това е гавра и този, който не го чувства, а го прави е не просто морално, той е емоционално осакатен. В това си състояние, което най-добре да отмине по-бързо, той изобщо не е човек. 
 Това е някакво зомби, защото едва ли действа по своя воля, едва ли е воден от своя разум. И личи, защото поведението е идентично, поддето от почитатели на една и съща полит.пропагадна страна.

 На кого честитят?
 На "българите ли"? Ами да бяха дали на българите възможност да изразят своето предпочитание: искат или не искат. 
 Да бяха ни дали възможност сами да решим.
 Но не, честитят ни нещо, което не е НАШЕ РЕШЕНИЕ, поне не е на народа и понеже днес е ДЕН НА НАЙ-ИЗВРАТЕНАТА ФОРМА НА АРОГАНТНОСТ и нищо чудно да се напише и да се каже: "ами това е желанието на народа", да попитам тогава същото, което попитах малко по-горе:

 Ами, ако е такова желанието на народа, защо не му дадохте правото да го изрази!

 И след като народа е бил с вързана воля; вързан и оправен; да му се честите е меко казано цинично. 

 ИЗВРАТЕНО Е. 

 И подобно извращение може да се практикува само от хора, които цял живот са се отнасяли извратено и със себе си.  

 Знаете ли? 
 И на себе си не можете да честитите. 
 Каквото и да постигнахте то е едно нищо, ако нямате народа, а няма да го имате. Не и този път. 

 Знам, че не ви пука, че имате нужда от хора за пушечно месо, че това с насилственото приемане на чуждата валута е само прелюдия към следващото насилствено действие, а то ще е насилствената мобилизация.

 Знам, че Писков, Пискова и още няколко (ще ги нарека условно "хорица", не че са и това) са готови и на осиротялата майка да и честитят насила отнетото и пратено на смърт дете. И това си действие, тази гавра ще намират за особено героична и смела, докато са скрили нищожните си душици под протекциите на властта. 

1.

 Странен човек съм, признавам.
 Толкова странен, че дори съм труден за вярване.
 Най-искрените неща, които казвам, не звучат като истина.
 Примерно: с нетърпение чакам понеделник.
 Да.
 Един от малкото съм, за които началото на работната седмица е приятно. Имам си малка тайна, нея сега няма да споделя и най-вероятно ще запазя за себе си завинаги, но при все, че обичам и мога да се забавлявам; при все, че си създавам винаги приключения; при все, че уча (и обичам да го правя), че пиша (е, не толкова, колкото преди), но винаги; при все, че си имам семейство, втора работа, а упражнявам и две свободни професии; при все, че тренирам (четири пъти в седмицата - фитнес, три пъти - ММA, един ден отделям изцяло на колоездене) и си оставям малко време да направя някоя или друга глупост...Какво правя? Чакам с нетърпение понеделника. 
Театралният сезон днес свършва. 
До септември театъра ще е в релакс и ще е релакс.
Блажено време, в което и имаш работа, и не съзнаваш, че работиш, защото характера й е различен, а и така се е сляла с отпуските, че в някои отношения е по-приятна и от тях. 
Но както чакам понеделник, така ще си чакам и септември: новия сезон, с нови очаквания.

По време на сезона всеки месец имам едно особено приятно задължение, което по никакъв начин не се различава от удоволствията, които си създавам, а е задължение.

Всеки месец излиза програмата на представленията на плакати и на флайери. 
Имаме си обекти, в които се разнася. 
За това повече се грижат "децата", момчето и момичето, които работят при мен, но и аз не стоя само в офиса. Защото наистина е доста работа, която трябва да се свърши бързичко, иначе се обезсмисля. 

(Само да вметна, че "децата" са "деца" за сърцето ми, иначе момчето е на 27 години и е с 22 кг. по-тежък от мен, "момичето" е около 40 и е майка, грижовна майка на едно дете, което се нуждае от грижовна майка, но това беше само вметка)

Един от моите обекти е читатището в Долни Дъбник. 
Не си го давам. На около 18 км. е от работното ми място. 
За да занеса една програма, разбира се - няма да ползвам нито служебната, нито своята кола.
Ползвам си муленцето, моят Drag: Grand Canyon. Та 100% служебно си създавам едно забавление. 

Това обаче - есента. 

2.


Съботата е. Началото на съботата. 1:30 след полунощ. Пришпорвам муленцето си. Целта ми е Козлодуй, но ще се наложи след Козлодуй да карам още 42-45 километра до Лом. Защото това е най-близката гара, от която мога да си хвана обратен влак за Плевен. Иначе с колелото ще е 300 километра, за което при тази жега, с това колело...поне аз съм неподготвен.

 За да избегна жегата тръгвам през нощта. 
 Минавам покрай споменатия малко по-горе Долни Дъбник, карам още 12 километра. На 5 километра съм от Искър, когато веригата ми изкача от задната касета...
 В най-голямата тъмница. 
 Не ми се случва за първи път. 
 Веригата на моя Драг е една-такава-верига-която-изкача-в-най-тъмното време. 
 Само, че този път се оказва по-сериозно. 
 Да се случи такава глупост е едно на милион. Но се случи!
 Рекох го почти като астронома във "Война на световете", но на Джеф Уейн. 
 Веригата се беше занитила между касетата и рамката, ама толкова яко, че извих на осморка китайския гайчен ключ, с който се опитах да я издърпам. В тъмното не улучвах с него подходящото гнездо, че да хвана болта и да отхлабя рамката и да освободя веригата. 
 Това беше абсурдно. 
 Но не можах да издърпам веригата. 
 Проверих по телефона има ли влакове от Искър. Нямаше.
 Можех да хвана от Долни Дъбник, но това означаваше да бутам колелото 12 километра. Е, и без друго се бях подготвил да го карам още 120. 
 И макар пътуването пропадаше, приключение си имаше.

 Този път успях да снимам по-ален изгрев, който повече приличаше на момичето от виденията ми; на Непознатата.



 Тръгни посред нощ с колело; в мрака по родните ни улици; с безбройните дупки и коловози от Тир-ове; с чезнещ асфалт на места и не по-малко луди и от теб водачи на МПС-та, между които си най-уязвимия...тогава и на теб зората ще ти се стори най-чаровната, най-желаната; алегория на прошката и зараждащия се живот. 
 Дори само заради опиянението от постепенно вдигащия се адриналин. 

 С помощта на ИИ генерирах нейни изображения, но ми се искаше да снимам и едно, което малко повечко да напомня на тази, която чувствам. 

 И точно по времето на по-скоро пешеходен поход, при най-нелепото ми и най-безславно завършилото пътуване, в което бях карал реално по-малко колело и от служебните ми придвижвания, съумях да посрещна подобен изгрев.

 Снимката, разбира се, не се получи. 
 Изключително калпав фотограф съм. Камерата на телефона ми не е кой знае какво. Държах да имам як телефон с издръжлива батерия. На камерата - не толкова, защото с каквато и камера да разполагам пак ще снимам лошо. 










 Не снимах много добре тази красива зора, но поне я снимах. 
 И подобно тази зора е почти всичко в живота. 
 Поне в живота на щастливите хора.
 Не любим винаги добре, но поне любим.
 Не спим винаги добре, но поне сънуваме.
 Не винаги имаме време за всичко, но поне имаме толкова неща, за които времето не ни достига. 
 Не винаги разбираме онова, което ни се случва, но поне ни се е случило.
 Не винаги откриваме потърсеното, но поне търсим.
 
 Щастието е малкото, което взимаме от Безкрайното.
 Щастието е онова, което докосва мислите ни, а може да е връхчето на пръста на истинската дълбока наслада.

 И често е при неуспешните пътувания! И често е при неуспешните пътувания!
 И често е след непостигнатите цели! И често е след непостигнатите цели!
 И няма общо с намеренията ни! А е нещо, което повече сме искали, от онова към което сме се стремили. 
 Но все пак е трябвало да са стремим, че да се провалим и да го имаме.  

 12 километра в мрака, бутайки колело се оказаха най-приятния сън; напоен с безброй впечатления и размишления. 

 Наближавах Долни Дъбник, когато изпитах странното усещане, че съм друг човек. 

 3. 

 Представих си, не...Не, не си го представих, почувствах сюжета. 
 
 То е витаело между клоните; между храсти и дървета; вятъра го е отнасял, спускало се е бавно като падащ лист; имало е чувства, не и разум; имало е и един инстинкт - да впие корени. 

 Непознато паразитно растение (може би изпуснато от военна лаборатория), то ще стане известно под името Паразитно лице. 

 И сега, никой няма в началото няма да повярва, че съм Стефан Кръстев. То лесно за доказване, но какво ще е учудването...Ще се разбере за военната лаборатория. Разбира се, ще трябва да бъда отстранен. 
Не мога да рискувам живота на най-близките си. 
Ще трябва да се спася от преследвачите си. А дотогава...

 Но пък някак не възприемам за екшън-герой човек, който се връща обратно заради една верига. Такъв "герой" веднага ще бъде заловен от украинските офицери, работещи в НАТО-вските лаборатории. 

 По-просто ще е да престана да бъда аз. С изчезването на лицето си съм изчезнал. Няма вече Стефан Кръстев. 

 Своето лице ли сме?
 Ето, около това ще се върти сюжета. 

 И спрях да мисля върху него. 
 Вече бях разработил друг с лица.
 
 "Ферма за лица"

 Тиражът на хартиеното издание е отдавна изчерпан. Написал съм един сценична адаптация, не е поставяна, много е скандална. Имам идея за втора, по-кротка, по-камерна, но пък още по-интерактивна. 

 Но 13 години след написването на романа, продължавам да мисля върху него.


 4. 

 Все още не купуваме лицата си; все още всеки сам твори своето лице, но дали винаги го разбира...



Обичаш ли така, че да отпечатваш красота върху себе си, дори когато страдаш?


Страдаш ли така, все едно правиш изкуство?


Мразиш ли така, че да знаеш, че и характера на тази омраза, ще открие нещо от теб?

  Мечтаеш ли?

  Позволяваш ли си да чувстваш?

  Отчайваш ли се?

  Мислиш ли сам (?) САМ. Без онова, което те учат да мислиш, което ти набиват в главата, с което те обезличават...

  Какво друго си освен скитаща се фигура из социалните стълбища?

  Бягаш ли дори от себе си?

  И като застанеш пред огледалото дали виждаш онова, което повеляват или което си поискал да напишеш?

  Какъв друг крясък има в черепа ти, освен социалните психози?

  Вие ли вълк?
  Дете плаче ли?
  Смеят ли се нимфи?
  Шепти ли съвест!

  Говорят ли в един глас дявол и ангел!

  Няма друга козметика и друг фитнес, с който така да твориш себе си, като онова, което си позволяваш да живее в теб и да те води.

  Въпрос на воля и един стил - атавизъм останал от векове, който ти причинява болка, но който ти дава свобода.

  Свободата да бъдеш себе си! КРЯСКАЙ! БЯГАЙ! РУШИ! Само така ще въздигнеш себе си!

5.

Чак на гарата в Долни Дъбник се проверих за Паразитно лице. Направих си селфи. 
Всичко беше наред. 


 

А приключението до Козлодуй и Лом ми предстои.