Лягам си, струва ми се, че съм уморен.
Боли ме даже като мисля.
Не от ляво. Не.
Не са и само гърдите. Всичко ме боли. Гръб. Врат. Челюст.
Понеделник трябваше да сме на турне. С "Цимбелин" в Театър София.
Понеже ми се струва, че е мускулна треска си повтарям, че трябва да се оправя, че трябва да се оправя на всяка цена.
Декорите на "Цимбелин" бяха тежки и обемисти.
Естакадата на Театър София е тясна и висока, минава се през тесни коридори със завои, докато се излезе на сцената.
Тогава бях сценичен работник.
Не съм работил нещо по-вълнуващо.
Като актьор си - играеш. Част от действието си, но си "призрак". Актьорът трябва да бъде видян, сценичният работник - не. Затова си и облечен в черно.
Като онези от филма с Томи Лий Джоунс и Уил Смит. Това изглежда е ключ към метафората. Светът, който виждаме си има "сценични работници", дълбоко законспирараните агенти, които подреждат сцената така, че да е подходяща за световната публика.
Най ми допадаше това, че сценичния работник е и хамалин, и човек на изкуството. Не по-зле от актьора трябва да познава пиесата; репетира, разучава ролята си наизуст, а в същото време си е работар, който непрестанно "строи" сцени.
Винаги съм обичал изуството, винаги съм обичал и физическата работа.
Сценичната работа макар и тежка ми се струваше измислена за мен, за да изпитвам тази евдемония, която ме изпълваше когато бях на сцената.
Болките обаче ставаха все по-страшни, необясними.
Не заспивах, не бях и буден.
Плувах в пот и съм повтарял (не помня): "ако сега не умра, няма кога".
Дочакахме някак утринта.
Тогава въпреки протестите ми, Илиана викна такси (нямахме още кола), почти ме натовари в него и докато пътувахме към джипито й (още не беше и мое) си мислих, че съм слаб и се превземам, че трябва да се опомня.
Искаше ми се да запаля цигара.
Просто мускулна треска. Просто силна настинка.
Ще се оправя. Трябва да се оправя!
Не ми трябва лекар!
При слизането от колата, само като стъпих, пак ме разсече болката. На две. Като мълния. Някак пресякохме шосето. Голямо е, но тогава ми се стори огромно. Оживено е, но тогава все едно пресичах аутобан с двадесет ленти. Толкова беззащитен се чувствах.
Продължавах да настоявам, че ще се оправя. Кое съм казал, кое не съм успял. Мислих си го.
Свежа Ц. допря слушалка до гърдите ми.
Помоли ме да отида в другата стая.
Нещо ставаше.
Малко след това влезе сестрата и ми направи кардиограма.
Нещо ставаше.
Малко след това влезе Илиана, едва сдържаше сълзите си.
Мина ми през главата, че са съмнения за рак. Ще й кажа, че са глупости.
Било инфаркт.
Не го асимилирах веднага. Помислих, че ми говори за прединфарктно състояние. Доколкото можех весело и обясних, че това не е сериозно и ще ми мине, ей сега...Ще изпушим навън една цигара.
Не ми даде, каза ми да седна. Идвала "Бърза помощ".
Не, не ми се вярваше.
Примериха ми кръвнато 60/40.
Попитаха ме как съм със стомаха.
Обясних, че от години повръщам, но изследванията показват, че стомаха ми е добре.
Попитаха ме ще задържа ли аспирина.
Отвърнах, че няма как да стане. Само при мисълта "аспирин" повръщах. И така от години.
Разбрах, че този път трябва да го задържа и това може да бъде и решаващо.
После ме натовариха в линейката. Макар по протокол не бива, разрешиха на Илиана да е с мен.
Още не вярвах, че е инфаркт. С равен тон, пародирайки глас от телевизията и радиото цитирах: "България е на първо място по инфаркти и сърдечно съдови заболявания."
Правил съм си смешно, за да не се уплаша.
После: коронарографията. С хирурга се надпреварваме на остроумия. Още не вярвах.
Хирургът ми рече: "Ти разбра ли, че си получил инфаркт?"
Аз: "Дочух нещо такова."
Хирургът: "Даже е втори."
Аз: "Ай, стига, бе!"
Не се чувствах в опасност. Не обръщах внимание и на това, че процедурата не беше особено приятна. Стентовете се поставят през ръката...Малко над китката правят пробива и през него достигат до сърцето.
Сложиха ми два. Само заради втория инфаркт. После всичко ми се размаза. Изглежда заради настъпилото облекчение, след безсънната нощ. Много бързо се унесох, като се размесиха реалност и сън.
Пред очите ми примигващи дисплеи, мониторчета, всевъзможни светлинки. Непознати уреди отчитат нещо непознато, а аз още не мога да приема, че животът ми повече няма да бъде същият.
По някое време ми се струва, че съм на извънземен космически кораб, който много ми напомня на "Ентърпрайз - 1701D", но сюжетът е по-скоро на "Досиетата X", отколкото на "Стар Трек: Следващо поколение"
Струваше ми се, че са минали дни, докато Илиана дойде на свиждане. Носеше ми за подарък таблет - 7 инчов с интернет карта. Първата книга, която си свалих беше "Хелиополис" на Хайм Оливер и научно-фантастичния сюжет на романа се смеси с научно-фантастичния сюжет на живота ми.
При изписването си купих вейпър. Известно време смуках никотинова течност, колкото да нямам никотинова абстиненция. Първо броят часове, в които не съм пушил. После дни. После загубих бройката. Не се оказа никак трудно отказването на цигарите.
Липсваше ми сцената.
Само това.
И се бях примирил с мисълта, че съм неспособен на каквито и да е било физически усилия, че съм уязвим.
След месец ми сложиха и трети стент. Заради предходния инфаркт.
Не пропусках преглед. Внимавах за състоянието си.
Бях спрял да повръщам. Надавах килограми и достигнах грандиозните за мен 69 килограма (преди това бях паднал до 50), когато вървейки си с Илиана през Кайлъка видях една успоредка, реших да се изфукам и въпреки протестите й и видимата й уплаха, направих опит да направя кофичка.
Не успях.
Тогава почувствах, че пак не вървя на добре.
Имах система за тренировки, останала от младините.
Започнах да тренирам по нея.
Много внимателно в началото. С малки тежести. При първите тренировки все стигах до момент, в който ми се струваше, че това е краят.
Ужасно се задъхвах.
Давих се в пот.
Но пък след всяка тренировка ме обгръщаше блаженство. Физическо и психическо, свързано с усещането, че съм победител.
В момента съм 80 кг. И ако мина пак покрай онази успоредка и опитам, ще направя около 30 кофички. Нормативът в казармата за отличен беше 12. Но всичко стана много бавно, с тежък труд, упоритост, риск.
Имаше един ужасен момент. По време на карантината. Когато затвориха фитнесите. Тогава бях притеснен за живота си. Добре съм само защото тренирам. По система. Много отмерено и дисциплинирано. При затваряне на фитнес залите нямаше да имам достъп до необходимите упражнения. Смяната на тренировъчната система можеше да ме убие. Тоест - започвах всичко отначало.
Оцелях.
Поддържаше ме нуждата да напиша "Маските".
Преди 7 години изглеждаше, че съм в последния етап на живота ми. Сега, че едва започвам.
По-различно.
По-пълноценно.
Едно е ясно: нямам време за глупости, нямам време за неща, които не ми допадат. Един е животът, всеки момент може да свърши.
Докато си обичан и обичаш си заслужава да го пазиш.
Това за тях са дреболии, в този величествен, трагичен и героичен момент, в който самоотвержено воюват с Путин: седнали пред компютрите, почестващи разранени тестикули, виснали от разпарцалените им шорти.
Вода и за пиене не им липсва. Те и без друго пият бира, "нали от водата се хваща ръжда", както пееше Георги Минчев. Е, той пееше освен за бира и за секс, и рокенрол, но това са твърде сложни неща за борците срещу Путин. Когато той падне, бъде пратен в Хага, а след това и в космоса със совалка произведена от "Локхийт Мартин", тогава може да се замислят и за секс, и рокенрол...както и за вода за къпане.
Но на по-обикновените хора водата липсва.
Не сме на Дюн, нито в Атакама; държавата ни е разположена между умерен и субтропичен климатичен пояс. Имаме си изворна вода, почти цялата ни северна граница е плавателна река, вдъхновила Йохан Щраус и Жул Верн.
Имаме си четири сезона, а един от тях е свързан с много наводнения, разрушения, че понякога и жертви.
Не живеем в XVIII, XIX век.
Разправят, че руснаците живеели толкова изостанало, ние не.
Не живеем в "мракобесния комунизъм" по време на който се вдигаха диги, а цели 35 години след като е паднал.
Лично не си спомням режим на водата в 70-те или 80-те години на миналия век.
Може и да е имало, почти сигурно е, че е имало, но в никакъв случай не и толкова продължителен и засягащ територията на цялата държава.
Семейството ми няма проблем да отдели 30 лева ежедневно за трапезна вода, минерална вода, енергийни напитки, сокчета и мокри кърпички.
Никой от нас тримата не ползва градски транспорт, но дори когато вървиш на открито се вижда, помирисва или усеща, че не всички могат да си позволят този разход за лична хигиена.
Тази нощ ми се присъниха Кантарджийски и Мутафчиев (сбърках ли нещо?), не, не съм. В съня ми се казваха Кантарджийски и Мутафчиев, но всеки ще се сети, за кои става въпрос.
Говореха нещо за Путин и за глобалното затопляне и че те са основни причини за полерата (сбърках ли нещо?) не, не съм. В съня ми се казваше "полера", но лично на мен ми звучи като "холера".
Та, какво ще стане, ако пламне холера?
Борецът срещу Путин ще се зачеше по-развълнувано по висналите торбички от разпарцалените му шорти, ще повърне шест-седем пъти и ще ритне монитора.
Ще бъде канонизиран за светец от колегите си, които ще тръгнат да пишат из мрежата: "мислиш се за безсмъртен", "слагай маската или глоба от 15 бона", "задължително ваксиниране или разстрел"
Модерна пак ще направят трилион и четиристотин милиарда, а увредените от ваксините...
Те са друг филм.
Но къде са сега Мутуфчийски и Кантарджиев?
Защо не говорят по телевизиите за риска от зараза?
ти нямаш раса,
ти нямаш Бог,
ти нямаш класа...
Трудът ти е нищо
гладът ти,
гневът ти,
ти нямаш чест,
родина,
любими,
щом ние ти кажем -
животът те смила
превръща те в каша,
в която със пръсти
глупак като теб
те прави на друго,
каквото ни трябва
дори да не трябва
да има,
но може
да бъде угодно,
защо не до утре,
а после отново:
на каша
до пръсти
и чучело ново
от старите дрипи,
да има,
ту за протести
или пък за фронта
или да целува
нозете по робски.
Ти нямаш ни знаме,
ни вкус,
ни ум,
ни си възпитан,
да мислиш,
да бъдеш,
да знаеш какво си,
но днеска сполучи,
че радиоточка
имаш
а ние:
в Европа,
най-мъдро ще кажем,
какво ще ти е нужно,
какво да обичаш,
кое ти е тъжно,
какво е лъжата,
дори да те лъжем
най-мъдро ще кажем,
с какво да се храниш,
какво да сънуваш,
какво да помисляш,
в какво да се молиш!
Когато убиваш: защо да се радваш!
Когато те грабят,
те бият,
размазват,
защо си виновен
и трябва да славиш
от Бога, по-силно
тази Европа,
защото си нищо,
мислещо нищо!
Ти нямаш съвест,
щом ние ти кажем,
какво те боли
от какво се тревожиш,
какво не желаеш,
желаеш,
обичаш
и мразиш:
Това е!
Трябва вместо сърце да имаш някакъв експериментален силиконов продукт, ако си способен да се изсмееш, ако си способен да оправдаеш злодеите, ако си способен да обвиниш тази жена.
Тя губи имущество: малкото, което има, но тя губи...домашен любимец. И сигурно някои, които се гавриха тогава, вече са разбрали, какво означава това, защото какво ли не се случва, дори и тези, които се чувстват неуязвими, някой ден понасят това, което все им се струва, че понасят само глупавите и слабите.
Тази жена е нямала породисто куче или породиста котка, сигурно около къщурката и из двора й се въртят няколко полубездомни, полунейни, на които е дала имена и все пак, домашния й любимец е тази козичка.
Прегърнала е своето приятелче, прегърнало го е пред екзекуцията му.
Тя е изгубила и още нещо: вярата си в човек, защото човекът, по-силният от нея се е оказал едно уродливо създание, което с хладна мисъл извършва убийство. Отнема й приятеля, оставя й самотата.
Нямаше умрели от заразата животни.
Ана Петрова, другата героиня, не позволи циганите да влязат в стопанството й и хладнокръвно да екзекутират животните й.
Ако имаше една толкова опасна зараза, нищо нямаше да остане, а спопанството й растеше.
Тези две жени са две начала за потиснатия българин.
Единият се примирява, няма физически, психически сили да се бори.
Друг - изправя се, така както сме ги гледали само в американски екшъни и уестърни срещу по-силното зло...
И дори победен побеждава.
Наближават парламентарните избори, но изборите са всеки Божи ден.
От тях зависи, когато застанем пред огледалото кой свой управляващ ще видим!
ОПАСНА КОМЕДИЯ
Сценичен вариант - Димитър Кабаков
Сценография и визуална среда - Петко Танчев
Костюмограф - Ясмин Манделли
Музика - Иван Лечев
Мултимедия - Димитрис Георгиев и Виктория Караколева
Хореограф – Люба Валентинова
Участват – Аня Пенчева и Георги Ангелов
Там, някъде, след последната война…
Всичко е наред, животът продължава, всеки събира късчета от душата си и се опитва да живее.
Две оцелели души се срещат в пространството, всяка от тях остра, чувствителна, отчаяна и решена все пак да продължи напред.
Има болка и тъга, има и смях, има и абсурд, защото живота продължава.
И е интересно, и е забавно-абсурдно да го живееш с двамата ни герои.
Те ви чакат, на брега на морето.
Време е да нахраните заедно чайките!
Виктор Калев, Орлин Дяков, Нети, Наско от БТР и още, и още, а като за финал специалното участие на Блатина Кискова и Глупавия прилеп Пешо в "Приключенията на кученцето Карла.
Уж се овладях, но после ми е като сън, помня само, че храма беше величествен и не успях да кажа докрай молитвата си.
Вътрешно съм продължил да плача. Дадох си дума пак да посетя, при първа възможност този храм. Оттогава минаха малко повече от две години. Бях се зарекъл, че ще направя и велоразходка до Свищов.
Вчера успях да съчетая тези две намерения.
160 те километра (отиване и връщане) са моето поклонение.
Не съм обмислял тази снимка, няма нищо нагласено. Когато стигнах до храма, слънцето ме чакаше в това положение, готово за снимка.
Плочата, която преди повече от две години ме доведе до сълзи. Тя е пред входа на храма.
Николай Павлович (иконописецът, който е изографисал църквата построена от Кольо Фичето с добавена камбанария от уста Генчо) топли душата, кара я да се почувства като дете.
Иконите напомнят илюстрации на приказка, чувстваш се като дете поканено в дом: атавистично познат отнякъде, сред свети баба и дядо, които ти разказват библейска история.
Дори строгия пустинник Йоан Кръстител излъчва блага усмивка с цялото си присъствие.
Богородица прилича на близка, много близка роднина, при която си отишъл контретно за нещо. Слуша с внимание молбата ти (не написах молитва) и с всичко показва, че ще направи това, което искаш от нея, но не говори много защото младенеца е тъй утихнал в майчината й прегръдка.
И двата случая са достатъчно абсурдни, ако стане ясно, че припознаващият се като античен философ дърводелец е страдащ от логорея графоман (говоря хипотетично, може да няма такъв, пък може и да има), а "супергероя" е 132 кг. предимно мазнина или поне прилича на е 132 кг. защото затлъстелите хора изглеждат по-тежки. Няма да споменавам гонещите се в късогледите очила, подскачащи насам-натам неврастенно зеници. Сприхавият характер на комплексиран футболен агиткар. Но всичко това, меко казано не би била гордост за нито една армия.
Дори в украинската би изглеждал нелепо.
В армията има физически нормативи.
Едва ли всяко от момчетата прибрано от улицата в някой джип и пратено на фронта може 12 набирания на висилка, 12 кофички, 6 коремни и да пробяга 1 км. за 3.40 м. (каквито бяха изискванията за "отличен" по физическа подготовка ФП за срочно служещите в армията), но все пак: от чистото благоприличие един ентусиазиран милитарист трябва да може да напомня, ако не супергероя, който си е сложил като аватар, то поне на някакво селско подобие на Рамбо, не и на Швейк.
Вярно: има и интелектуалци в армията, които не излизат от щаба, но прекалено много кандидатите за "интелектуалци" във войната. Абе, щом е война: все на някой се налага да умира.
И всеки разумен човек ще се сети, че повечето са тези, които трябва да бягат с пушката, от тези, които ще се навират в щаба и ще карат другите да умират.
Та, на ентусиазираните милитаристи ще препоръчам първо: да отидат в дебелариум, после да започнат да тренират и когато заприличат малко на мъже, а не на опаковани карантии - тогава да започнат да мислят за война.
Разбира се, не се казваше Марк Аврелий, но обичаше да се взема за негова инкарнация. Напиеше ли се - вярваше си и някога, когато още пиеше в компания, не пропускаше случай да го изтъкне. Стъпваше с единия си крак я на стол, я на саксия, обърнато кошче, кофа или ученическите чанти на нещастните деца на свой приятел. Протягаше ръка нагоре, понякога артистично разгърден за да изтъкне щедрата си окосменост; изобщо заемаше позата, която му се струваше е била задължителна за всеки сенатор заливащ с изобличителните си речи и започваше...
Редеше ги едни, каквито винаги си ги редеше, но когато пийнеше и му паднеха задръжките, изобщо не се срамуваше от това. Веднъж обаче една компания злоупотреби с беззащитното му положение. Сексуално злоупотреби. Какво точно са му правили - не помнеше, но имаше гаден вкус, болеше го тук-там; опипа се, а после и в огледалото видя, че са го обръснали отзад. Бяха бараби, пратени с милиция да работят в цеха му; за други нарушения си ги прибраха пак обратно: на по-суров тъмничен режим. И това го спаси, иначе нямаше да изтърпи смигванията им и усмивките им през следващите дни.
Оттогава не общуваше с по-низшестоящи работници и не пиеше в компания. Дори се наложи писмено да помоли ДС да изключат от трудовите обекти за затворници неговата гордост - цеха. Много неудобно му беше, но написа прошението. Иначе беше готов да стори всичко друго за службите. Написа и това. Знаеха си го. Беше съвестен член на БКП и един от най-продуктивните информатори. Това му помагаше да си издига, иначе щеше да си стои зад онзи тезгях с пилата и да пили, пили...докато свят има. С препоръки оттук, препоръки оттам; понеже повече работеше и по-малко учеше - стигна до Свищов, а там който е влязъл - завършил е. С препоръки оттук, препоръки оттам: направиха го началник дърводелски цех и можеше по-бързо да се издигне, ако пращаха да работят при него затворници, но вече не смееше.
Това по-лесно понесе от самотния алкохолизъм.
Не знаеше колко ще му липсва компания. Да стъпва на нещо, да протяга ръка, да говори.
За сметка на това, компаниите, които по-често пиеше, отколкото със затворническата (с която го направи за пръв и последен път) отдъхнаха. Не, че не се забавляваха с него, но им омръзна. Смешен беше, но им надуваше твърде много главите. Бяха го нарекли: "Сюргюна", заради "словесните му диарии", а заради трагикомичната му слабост към древноримския стоик го наричаха Марк Аврелий Сюргюна.
Словесната му стилистика (всъщност изобщо стилистиката му) беше толкова далеч от тази на Марк Аврелий, на който и да е било античен философ или дори съвременен приличен автор, колкото е далеч Земята от екзопланета от неназована още далечна, далечна галактика.
Нямаше как да го разбере и никога не би го повярвал, защото тогава щеше да млъкне; да млъкне за дълго, дори завинаги, а тишината да му отвори тунела; тунелът към далечните спомени; към онази алея; шумът на реката, лунната нощ...
Понякога стигаше дотам, разтъркваше глава и започваше да приказва. Нямаше на кого, но приказваше. Слагаше крак на нещо, вдигаше ръка нагоре и започваше своята реч пред Римския сенат. Тогава се чувстваше несъкрушим, чувстваше се велик; не началник, а после собственик на дърводелски цех, а този, които заповядваше на хиляди дърводелци да изковат десетки хиляди кръстове за да покрият двадесет километра път до Ром, на който да разпънат бунтовни гладиатори. Чувстваше се човекобог; машина, която реже от себе си животинското за да обработи плътта си в нещо по-възвишено.
Очистваше се от лошите си спомени, от чувството си за омърсено.
Всички други бяха мръсни, не и той. Подигравките им само доказваха колко са мръсни.
Знаеше тайните на всички. На Любимката на гълъбите и Гошо Вампира, на президента на Акрострой и на мутрата Петко, и на мутресата му Дора, на Вълчо от седмия етаж и щерка му, която си беше истинска вълчица. На наркоманите, каквито бяха четири пети от живущите на квартала.
Говореше и чуваше изобличителната си реч. Опияняваше се от мелодията й, която му се струваше, че кънти из римския сенат и е била типична тогава.
А опяването му много, много напомняше онова, което би било, след като жена е оплаквала два часа мъртвия си съпруг, а той е отворил очи отрезнял.
Точно заради нея го бяха отлъчили и от пейките, на които сядаше и клюкарстваше с бабите. Разбира се, след като му е свършило работното време.
Опита се да поднови онова, което е било преди началото на демократичните промени. Да бъде полицейски информатор. Но веднъж го пресрещнаха едни, казаха му само няколко думи и очакваше пак да му се случи същото като в онази нощ, след която престана да пие в компания.
Оттогава се отказа от идеята си. Въздъхна един два пъти по комунизма, но го направи без да иска; вече презираше комунизма. Би се срамувал, ако си спомняше по-ясно, че през цялото време е бил информатор и това му помогна бързо да израсте в службата си, после да попадне на подходящите хора, с които да разработят схемите, бързо да натрупа достатъчно пари, че да може през 2 000 година да премине изцяло на частен бизнес.
Тези му спомени оставаха неясни. Обвити в мъгла като образа, който виждаше в огледалото. Знаеше, че е тлъст и че изглежда тлъст (все пак беше почти евнух, липсваше му хормон и трупаше тлъстини), но не се виждаше точно тлъст. Приличаше на намек, стилизирана фигура, която по-скоро символизира, отколкото открива. Обвити в мъгла бяха и останалите му спомени.
Започнеше ли да се изяснява: пред очите или паметта му, тогава започваше да приказва.
Без да има за какво. Просто да приказва. Вадеше страх, вадеше демони, вадеше омраза, изкривени представи, дочуто, прочетено крадешком; приказваше за мазилката и връзката и с лунните затъмнения, те пък с блатото и жабите, с падението на престъпния комунистически режим и мерзавците под апартамента му, над апартамента му, срещу апартамента му; отляво и отдясно на апартамента му. На старият апартамент също. За осмицата и четворката, на които никога не беше се качвал. За продъненото гърне на автомобила си, което беше сменил преди 18 години, а автомобила продал преди 8. За ангелите и демоните. За нищо и нещо. Без да си поеме дъх, без да мисли, иначе думите стигаха до гърлото му, запушваха трахеите му, пълзяха по ужасения му ум и го разкъсваха на части.
Трябваше да приказва, защото пак се връщаше към алеята, край реката, в онази вечер, когато дълго звъня вкъщи. Звъня защото не можеше да отключи. Имаше ключ отвътре. Звъня, но никой не му отваряше, а той беше...май на 11 или 12...Въображението му можеше да изрисува и ужасни картини. Какво беше станало с баща му? А ако е паднал в банята и е изкъртил мивката и ако една остра част се беше забила в гърдите му...
Тръгна към милицията, но му се стори, че ще извърши нещо нередно.
А ако беше жив?
И ако това беше единствения начин да го спаси?
Тръгна, пак се спря и върна към къщи.
Тогава видя онази...кльощавата, ситно къдрената, дето приличаше почти на циганка. Виждал ги беше отдалече и друг път. 2 плюс 2. Всичко беше ясно, но качеше ли се - щеше да е уверен, ако просто се разходеше, никога нямаше да го разбере.
Иначе...
Иначе трябваше да каже на майка си, а не знаеше дали е редно.
Тръгна по алеята, изгуби представа за време. Тогава онзи стар сладострастник му заговори. Обеща му часовника. Каза, че е старинен, много скъпоценен, но ще му го даде, само ако му позволи...
Беше перверзен педофил, не и измамник.
Все пак даде му часовника, но малкия не посмя да го носи. Зарови го там някъде. Беше до една топола.
Когато се върна вкъщи яде бой. От баща си, заради когото...
Защо просто не отиде до милицията!
Защо!
От този момент никога не се поколеба да отиде.
И всеки път, когато започваше да се връща към реката започваше да приказва.
Веднъж излъга една учителка. Писа му шестица.
Повярва й. А всъщност момичето не беше мигнало цяла нощ, имаше красиви преживявания и слушаше мелодията на думите, не и какво й говори; не, че мелодията беше приятна, но на нея й трябваше мелодия. За да не мисли.
Оттогава се взе за гений.
Потокът на мисълта му - за Божествено откровение.
За думите, които самия Марк Аврелий лее през неговото гърло.
На седемнадесет имаше втори интимен контакт с мъж. Момчето беше две години по-голямо от него. Беше взаимно, но Марк побърза да го издаде. За да си няма неприятности.
Единият беше пълнолетен, другия - не, пък си и призна, и покая. Размина му се, а другия загази.
После започна да линее. Сексът изобщо не го интересуваше.
Не беше хомосексуалист, но нямаше достатъчно желание за хетеросексуална връзка. Започна да трупа и тлъстините, а те му създаваха чувство за сигурност.
Само понякога, само понякога...
Тръгваше по онази алея, а не искаше, не искаше да си спомня.
Тогава приказваше. Стъпваше на стола и говореше.
Придобиваше най-величавия си вид и получаваше словесното си причастие.
После имаше семейство, но все едно. Трябваше да го забравя. Трябваше да го обвива с мъгла, да го залива с думи. Защото иначе си спомняше и лошото.
Почти импотентен направи деца...вярваше, че са негови, но...И без друго не бяха значими.
Той беше проводник, запазил речта на истинския Марк Аврелий.
Тя трябваше да звучи, да звучи, да звучи.
Но напоследък, дали беше заради ковида, които преболедува или защото видя един от онези затворници, опита се да избегне срещата и не се получи, онзи весело му заговори, а той загуби дар слово...Напоследък бързо се изтощаваше.
Думите му идеха, а не можеше да ги излее. И да избяга.
Пак се върна в парка, но този път спомена му беше по-ясен и изострен от друг път. Спомни си часовника, изглеждаше златен.
Дали наистина?
Дали си заслужаваше!
Какво пък толкова, ако е спасил антика...
Прогони мисълта, но не можа да я затрупа с думи като друг път.
Каква ли е стойността на порока? На извращението!
Цена има всичко, дори погубения живот! Но защо пък погубен! Какво му липсваше! Мразеха го, но го мразеха лентяите и комунистите! Престъпниците, без оня...дето се появи отново в живота и му се хилеше.
Тополите са толкова крехки дървета! Той ли не знаеше! Отдавна онази, до която беше заровил часовника вече я нямаше, но щеше да се ориентира. Мястото беше важно.
Тръгна, но се отказа. Пак му дойде желанието за приказка, то размъти спомена и за кратко го спаси.
Още веднъж се случи така, а накрая...Идеха думите, но той не ги изричаше. За да си спомни.
Сега трябваше да си спомни.
Идеха, но ги задържаше и сега осъзнаваше колко глупости беше говорил, колко подлости извършил с думи, колко хора беше оскърбил, обидил, погребал, предал, охулил, оплюл; с колко клевети беше удавил противници или приятели, които вече не му бяха нужни.
Осъзна колко досаден е бил през останалото време.
А в паметта му мястото с часовника се откриваше все по-ясно и по-ясно.
Пак беше лунна нощ. Стори му се, че вижда перверзник. Беше обикновен клошар, но силно го ритна. Онзи падна. Може и да е умрял.
Започна да рови с ръце. Дълго рови, отказа се, но тогава все пак откри часовника.
Ламарина. Почти изгнила, но пръстите му започнаха да навиват пружината, а механизмите да тиктакат.
Тик-так. Тик-так. Тик-так.
Бутна часовника в джоба и тръгна. Настигна го полицейска кола.
Прибраха го. Не се съпротивява.
Разпитваха го. Мълча.
Думите напираха, напираха, напираха.
Беше сам в килията, започнаха да избиват над стиснатите му устни. Да избиват през ноздрите му, през очите му, през ушите му.
Беше болезнено, като че ли някой го удряше.
Думите изтичаха: миризливи, тинести, между тях крякаше жаба; приличаше на гласа на известна репортерка.
Думите пълниха килията, стигнаха до шията му.
Заляха го.
Известно време диша и в тях.
Но най-накрая се удави в сюргюна си.
Крясъците: "мисирки", "соросоидни марионетки", "застъргаха дъното" и т.н. и т.н. НИЩО НЯМА ДА ПРОМЕНЯТ.
Ако успокояват някого, бих му казал: "дерзай", някои пият ракия, други сънотворни, други - екстремални спортове и какво ли още не.
Но това е развлечение, то не върши работа.
Единственият начин да се избавим от тази ОТРОВА Е да спрем да я вземаме.
Мисля...Мога и да греша, но мисля, че по-добре за политиците, които виждам, че истински се борят със статуквото е да откажат всякакви заявки, всякакво гостуване, интервюта, дискусии, изборни студии.
Едно гостуване при Мартин Карбовски, Александър Сивилов и още десетки истински журналисти със свои канали, с пъти по-интелигентни от обслужващите телевизиите марионетки, ще има по-голям ефект и думите ще бъдат насочени по-точно към евентуалния гласоподавател.
Новинарските канали на мащабните, злоумишлено набедени за национални телевизии са по-вредни от дима в кръчмите, алкохола в големи дози, от наркотиците.
Всеки зрител умишлено или не си причинява увреждане. И е съучастник на това, че утре на същата зловредна обработка ще бъдат подложени и наследниците му.
Спрете този резил от дома си. Сега поне има избор.
