Затвори очи и се опитай да си представиш…

Чудовищната сграда и искрите. Извиващи се огнени пипала, плъзгащи се от прозорците навън, по стените – нагоре.

Ако наостриш слух можеш да чуеш и ревовете, воплите…

Вътре са истински хора. Хора, които изпитват болката по същия начин по какъвто я изпитваш и ти. Парил си се, нали?

Все ти се е случвало. Допрял си се случайно до печка, вятърът е духнал горящата пепел от цигарата към лицето ти, наклонил си ръката със запалката много, защото газта й е свършвала и огънче почти е нямало, за да успееш да запалиш цигара, но си обгорял нокътя на палеца си.

Тези хора ще им люти в очите, като рендета жегата и пушека ще продира дробовете им, ще храчат и ще кашлят, няма да могат да си вземат дъх…

Ще им се струва, че умират, но не…Няма толкова бързо да умрат. Пламъците ще ги подхванат, ще се плъзнат от вътрешната страна на панталоните им и ще задълбаят под кожата, ще се режат с огнения език към тестикулите или утробите им.

Ще влизат през ноздри, през устни.

Ще ги разкъсват къс по къс, ще изгарят бъбреците и червата им, но преди нерва да изгори, ще чувстват болката.

Обезумял някой ще побегне към прозореца – готов да скочи и да се убие, но ще бъде прострелян от насъбралите се долу екзекутори, ако падне навън – просто болката ще свърши, но ако падне навътре ще продължи; имало е и от по двата случая.

Ти си отвън и чуваш виковете.

Вътре има ридания, всички приличат на ридания на стари обезумели жени; значителен брой от тези хора вътре са наистина възрастни, всички са напълно беззащитни, но сред тях има и няколко по-млади, но и техните ридания са като ридания на стара обезумяла от болка жена…

И твоите ще са такива, ако беше вътре.

Плач и ридание, по-скоро животинско отчаяние отколкото човешко, а огнените пипала се извиват, плъзгат се от прозорците навън, по стените – нагоре.

Ти си поглед, без тяло, който се носи сред тълпата.

Виждаш красиво момиче с интелигентен израз, допряло се е в приятеля си и плъзга ръка по панталона му, а той е видимо възбуден. От ръката или от това, което чуват ушите му: риданията на беззащитните жертви.

Виждаш дунда с брадавица на носа, зле фризирана, мъчила се да се боядиса червено. В чантата й има лакомства, повечето от които за внучетата й, а те ще прегърнат „най-милата баба“, неузнаваема тя е вдигнала юмрук като сградата и кълне „мръсните комунисти“, които гинат вътре и молят за помощ.

Виждаш и късо остригани яки момчета с пистолети насочени към прозорците и мятащите коктейл Молотов във вече неспасяемата сграда.

Крясъците, хиленето, псувнята, че някой в бързината е объркал и вместо водката до устните си е допрял бутилката „Молотов“…

Вътре ще изгорят 50 човека.

Петдесет души.

Хилядите събрали се отвън ще се върнат задоволени по домовете си, извършили най-зловещото масово изнасилване, насладили се от болката за беззащитните.

И някой „хуманист“, който защитава този безумен акт, ще ми говори за „насилие“ и това, че го осъждал.


На 2.05.2014 в Профсъюзния дом в Одеса бяха изгорени 50 живи човека, повечето от които напълно беззащитни възрастни хора и една бременна жена.