Доста нормално е в подлез на мегалополис да свири одърпан уличен музикант. Дори температурата да е минус двадесет, че дори и минус петдесет, че и минус повече. Ако този окаяник е дете, това е печално, но също е нещо с което сме свикнали и не привлича вниманието ни. То е призрак, част от декора, не повече от графитите, рекламните плакати и стълбища. Не чуваме музиката, понякога хвърляме пари в шапката или кутията и минути по-късно сме забравили, че това се е случило. В повечето случаи дори не поглеждаме лицето. Но и да вдигнем очи зрението ни се плъзга по него. Забелязва общи белези, не и индивидуални черти. Да го опишем е невъзможно. Ако се наложи да го разпознаем в редица от заподозрени, няма да успеем. В повечето случаи дори не поглеждаме лицето.


Това обаче привлече вниманието ми.

  Хората преминаваха покрай него. Хвърляха често в калъфката на цигулката пари, а то чевръсто прокарваше лъка по струните. Танцуваше с рамене, тактуваше с крака, движеше вежди живо. Завърташе се на място и клякаше, подскачаше и замахваше с лъка като с диригентска палка и пак започваше да го движи живо по струните. Свиреше с цяло тяло и цяла душа. Музика обаче не се чуваше. Струните му бяха фалшиви, може би дори целият инструмент.

Приличаше на цигулка, а беше бутафорна играчка. Това не правеше впечатление на останалите, като хипнотизирани от играта му, изглежда чуваха музика.

Виждал съм и друг път улични музиканти – деца. Никое не можеше да се похвали с успех подобен на неговия. Не забелязах и един човек да го подмине, а в калъфката се виждаха доста едри банкноти. Върхът беше когато една жена бутаща количка с боклуци, дълго, дълго рови из торби и джобове за да намери няколко дребни монети и да ги хвърли.
Приближих се до него.

Обърна се към мен и започна да прави движения като че ли импровизира и ми свири на ухо. -Стига! - рекох му властно - Ти не свириш. Добре играеш, но не свириш. Заслужаваше си да хвърля пари за театъра му. Изглежда и останалите правеха точно това. С нещо обаче ме раздразни, а и предизвика любопитството ми. -О, не си чувал тази мелодия, затова ти се струва, че не свиря -засмя се. Видимата му възраст беше на около тринадесет. Навярно това което ми рече беше научено наизуст. Невероятно е да има такава стилистика. -Добре, приемам го. Изсвири ми нещо познато. -То е познато, но аз го импровизирам. Ще го чуеш по-късно. Музиката ще те намери. -Изсвири нещо така, че да го чуя. -Аз правя точно това. -Имам предвид да го чуя сега. -В моментът не си настроен да чуеш каквато и да била музика. Чуваш шумове които приличат на музики. Връщат ти разни настроения в които няма нищо музикално. -Слушай, малкият, голям философ се извъди. Доста добре говориш за дете на улицата, но не свириш. Изобщо не свириш. -Свиря, но ти не допускаш моята музика.
Раздразни ме. Имаше морално надмощие и се държеше като възрастен. Много по-лесно беше да му дам пари и да си замина, но не знам що за дявол ме задържа да споря с него. При всички случаи малкият артист си заслужаваше почерпката. А в подобен кучи студ и най-гладните улични музиканти не са излезли.

По-достоен беше от разните псевдо звезди които свирят на плейбек. И живеят в разкош. При този поне илюзията беше истинска, че я създаваше сам със своята артистичност и очарование, без никаква техника.

Помислих си, че е разумно така, но в същото време се чувствах манипулиран и измамен. Две ноти да ми беше изсвирил всичко щеше да свърши. Бях готов да му се замоля. Чувствах се, аз просяка. -Как така всички чуват музика, а аз не мога? - попитах объркано. -Чуват я само някои. Повечето не я чуват, но не искат и да я чуят. Или се боят от нея или не са подготвени да я разберат или не желаят да я разберат или им е безразлична. Това ги различава от теб. Те няма и да я чуят. -Слушай, добре се позабавлява. Изсвири ми нещо и да си тръгвам. Готов съм прещедро да си платя. -Не искаш да разбереш, че днес, ти не можеш да чуеш моя музика. -Тогава си тръгвам.

Усмивката на детето ме смрази. Това беше усмивка на старец. Мъдра и саркастична.
Махнах с ръка.
Няма да си платя за измама. Излязох от подлеза и с доста усилия забравих за хлапето.
Приятелката ми в тази вечер беше много смутена. Питаше ме защо съм толкова отнесен, а аз й отговарях уклончиво. Не можех да й разкажа историята. Щеше да я разтълкува погрешно. Да се чуди защо не съм дал пари на едно дете излязло да припечели в този студ.
Месеци по-късно й направих предложение. И не чух отговора. Точно тогава музиката зазвуча в съзнанието ми. Момчето свиреше не на една, а на четири цигулки. Нещо дръзко, нещо величествено и непознато. Проникваше до костите ми, кристализираше в тях и се разтапяше. Избухваше и се превръщаше в тръпки които ме обземаха целият и разкъсваха. Престанах да бъда цялост и тяло, а сбор от пулсации.

Изглежда отговорът й беше: „да”, защото се оженихме. Виждах усмивки, много непознати лица които ми говореха, но не чувах нищо, защото чувах музиката. Нямам представа как се справях и какво движеше тялото ми, но аз общувах, взимах сложни решения, създавах връзки и приятелства, плетях интриги и доказвах способности, грижех се за семейство и растях в кариерата си, а не чувах нищо освен мелодията която ставаше все по-сложна и по-обсебваща.

Момчето от квартет се беше превърнало в симфоничен оркестър. Неземно виртуозен. Космически внушителен.

Божествено респектиращ. Умопомрачителен.

Чувствах се мравка, нищожество, виждах се от високо. Дребен, пъплещ и жалък. Исках да спре проклетата мелодия и се ужасявах от мисълта, че ще спре. Неусетно тя се беше превърнала в по-важна част от мен, отколкото е самият живот.

В това време ме направиха министър на просветата. За да мина за реформатор, а и защото решенията вземаха други вместо мен, но най-вече защото чувах мелодията, орязах няколко наши класици от учебниците. Вдигна се голям вой, но аз не ги чух. Не чух и кудкудякането по мой адрес във връзка с любовницата ми.

Не чувах съветите на приятели и предупрежденията на врагове. Тревожните намеци от тази която все още ми беше съпруга. Не чух и детето си как срича. Искаше ми се, много ми се искаше и мразех мелодията. Но знаех, че тя няма да спре докато съм жив.

Не чух и изстрела в другата стая. Когато викнах бърза помощ, знаех, че ще е само за да констатират смъртта на жена ми.

После не чувах хулите и нападките.

Изпаднах в лошо положение, брадясах и заприличах на отшелник.

Започнах да пиша стихове, но ги мачках защото изглеждаха дребнави спрямо това, което звучеше в мен.

Всичко изглеждаше нищожно. Дори глада, дори хляба когато го имах.

Алкохолното опиянение което ме пазеше от премръзване и милите думи на чувствителни хора които трябваше да ме опазят от отчаяние.

И в един момент се почувствах неземно щастлив. Неземно щастлив, че тази мелодия звучи в мен. И тогава тя ме изпълни, достигна кулминацията на затрогване. И престана…

Стори ми се шега. Почуках главата си, така както се почуква електроприбор който не иска да работи.

Но мелодията не прозвуча отново.

Слушах крясъците и грубостите на улиците. Останалото беше печал и мълчание.

©Стефан Кръстев 2005