Помолих се пред параклиса.

Търпението не се нарежда сред добродетелите ми, ако изобщо имам такива.

  Толкова много хора имаше, че ми се стори изпитание: след тренировки, да изчакам ред, да запаля свещ и да си кажа молитвата вътре.

  Влязох не да си купя свещ, а да пусна монетите за свещи в кутията за дарения.

  Причината я изтъкнах.

  Всъщност - радостно е.

  Много радостно и чисто; светло и топло като деня. Преизпълнено с надежда.

  Празниците доказват, че българският народ е православен. Дали усърдно практикуващ или не - православен е.

  В последните години имаше няколко акции срещу православието, срещу християнството изобщо; християнството пречи на политическата конюнктура и това е видно.

  Християнството не внася нови форми на думата "човеколюбие", а е човеколюбие, не се вписва в политическите норми на уок-а, а православието определено дразни глобалистите. В грандоманията им се струва конкурент, нещо което са твърде малки за да конкурират.

  Народът е християнски, православен и колкото мамен да е от медиите, че в друго спасение вярва - не в Господното, Божието, българското; колкото и окарикатурен да е образа на духовенството и оцапано всичко с геостратегически аргументи, по празниците може да види истината.

  Радвам се, че не можах да се помоля в храма, но...все пак, по би ми се искало и в останалите дни, не само по големите празници да е така.

  И сега, нещо като изповед.

  Понеже съм все пак фантаст, умея да си отпускам въображението и да си представям. Пред храма си помислих, че ако бях там и тогава в Йерусалим, нямаше да съм от хората, които Го посрещат с върбови клонки. Но определено нямаше да съм сред тези, които викат "Разпни го!"