Знаех много добре, че ще ми е студено.
 Знаех много добре, че ще ми е много студено, но не знаех какво означава това.
 И знаех много добре, че не знам какво означава това.

 Точно за това и реших да се пробвам.
 Все пак щях да съм на колело, ще се налага да въртя педали; да въртя педали доста бързо, защото разстоянието никак няма да е малко, а няколко часа по-късно ще търся този студ, но няма кой да ми го даде; ще е ужасна жега, което ще е най-опасното в приключението ми. 

 С четири стента съм. Един. Два. Три. Четири. 
 Имам и две аневризми. 

 Физическото натоварване мога да го контролирам. Но жегата - няма как. 
 Това ме прави почти неспособен да дълги пътувания с колело. По поръчка ми е прохладен ден, но трябва да е в по-топлата част от годината; трябва да е и почивен и изобщо...абе, много капризи. 



 Имам си всички оправдания за да кажа: "Не става!"
 Само, че съм отложил твърде много неща за следващи животи и уловката е, че не вярвам в прераждането. 

 Та, затова тръгвам много рано утринта. За да имам достатъчно време и по-голямата част от пътуването ми да мине преди да е напекло. 

 Този път обаче опитах и друго. 
 Да съм без раничката. Много е удобна, предназначена специално за колоездене. Не тежи, прилепва по тялото, все едно си без нея. 
 Само, че реших наистина да е без нея. Само с двете шишенца: едното с аминокиселини, а другото с микроелементи на държачите за вода. 
 Общи четири енергийни гела: два бързодействащи и два бавнодействащи и два енергийни шота + втория телефон в чантичката на рамката. 
 
 Аз облечен в най-късите велошорти и най-обикновен камуфлажен потник: имам си пет джърсита, че две са маркови и събера ли им цената е повече от колелото ми, но експеримента ми ги изключваше. 



 Трябваше да бъда с възможно най-малко багаж и възможно най-леко облечен. Потникът трябваше да е толкова голям, че да може да се събере в чантичката на рамката, когато я опразня от енергийните източници и вече е достатъчно топло, че да остана и без потник. 

 Тръгнах в 4:10 часа на 01.05
 
 Най-ранобудните вероятно са започнали да спорят: празник ли е Първи май или не е. "Комунистически" ли е или щом е бил просто митинг на профсъюзи в САЩ значи не е точно "комунистически".

 Всяка година публичното пространство е едно и също. 

 Аз път попаднах като в свой разказ със зловещо начало. 
 Поне да бях сложил велоръкавиците. Не беше минал и един час и вече не можех да привключвам от скованост скоростите. 
 Мрак, пустош (тракат механизмите на остаряващото ми муле), по някое време силно бучене и мине покрай мен като чудовище някой камион. 
 По малко от телефона, по малко от часовника се ориентирам за времето. 
 Но в Староселци вече очаквах да се срина. 
 Подскача "Drag"-а по неравностите. Като че ли и "госпожицата" от Джи Пи Ес-а се е побъркала от студ и ми дава противоречиви посоки. 
 Очаквам всеки миг да се окаже, че Староселци е някое от мистичните села, в което можеш да влезеш, но не и да излезеш.
 Но трябва...
 Трябва да го направя. 
 Поне се движа добре, че това е повече от една трета от пътя ми на отиване. 
 Само да се съмне, само да се съмне...
 Е, съмна се. 
 Видях и как по наклоните набирам 48 км. в час. 
 Както не можех да си свия ръката дори да ударя спирачка, а на места неравностите бяха толкова големи, че правих подскоци (с това колело, което меко казано не е планинско), направо си бях направляван от една по-силна, невидима ръка. 
 Слънцето обаче си беше изгряло, когато вече ни мускули, ни нерви ме слушаха. Тресях се. През главата ми мина колко мъдро било, че не си взех екшън камерата. 
 Преди ден пристигна. Знаех вече как работи. Можех да си я сложа на каската, но не вървеше точно на пътуването с най-оскъдно оборудване - екшън камера. 
 Ако все пак я бях взел щеше да заснеме само как се треса. 
 
 В Кнежа вече се окопитих; дори ми стана приятно. Наркотично приятно. 
 Слънчевите лъчи бяха като забранена любов с желана жена. 
 Рано беше още за геловете, но спрях на една отбивка към полето, че да изпразня малко чантичката. Скоро трябваше да има в нея място за потника. 

 Реагирах с едно-две сърчица на вицовете, които пускаха колегите по английски по вайбъра. И вече с подобрено настроение продължих по последната отсечка на отиване. 

 ОРЯХОВО
 
 Бил съм 13 годишен когато се наложи да остана един срок в селото на баща ми. То е Лесковец, т.е. най-близкото до Оряхово село. 


 
 Хубави спомени имам и от тези месеци, както и от всяка лятна ваканция. Надявах се да видя и остров Есперанто. На този остров беше плажът; на самият бряг срещу острова почивна станция Есперанто. Имаше такава навремето. 

 Предпочитах да летувам там, пред море. 
 Не отстъпваше с нищо на морето, само дето беше по-приключенско, а си бях и "у дома".

 Оряхово ми изглеждаше малко тъжен, защото детска му работа, сравнявал съм си го с родния Асеновград, а пред него...наистина си беше тъжен. В по-западен стил, на самата граница-Дунав, значително по-малък и само с едно кино (тогава за едно подрастващо дете, това беше основен критерии).
  
 По-късно като студент, когато за последен път видях баща си Оряхово беше много западнал. Сега...не изглеждаше зле. 

 Преминах доста бързо през него. 
 Видях една беседка, на която се и снимах. 

 Някакво много мургаво и любезно момче; доста интелигентно ме заговори; попита ме освен спорт, какво е за мен колоезденето. Намерих думите: приключение, хоби. 
 
 Момъкът изглежда беше краевед беше готов да ми говори за забележителностите на Оряхово, като разбрах, че имам корен от там беше и приятно изненадан и разочарован, че вече съм запознат със забелжителностите. 

 При всички случаи нямах време за лекцията му, макар би била безценна. Чакаше ме още дълъг път. 

 Но все пак се спрях още веднъж. 
 Видях отворена църква. Като изключим по празници, рядко виждам отворен храм (по време на велоразходките ми), а ми се иска да се помоля, ако не да ги разгледам добре. 

 Вътре нямаше никой. Пуснах левчето при останалите стотинки. Взех си две свещи от 40 стотинки и се помолих. Църквата е "Успение Богородично".



 Продължих по маршрута на Дунав-Ултра. 
 Очаквах следващите няколко километра да ми припомнят. Пътувал съм Лесковец-Оряхово стотици пъти. Но пътят се оказа напълно непознат. Буше изникнал цял...замък. Да - Замък на Шато Бургозоне. Семейна винарна обозначена с табели: "начало на населено място" и "край на населено място".  

 Не съм сигурен дали усещането за приказност или за кич ми беше в повече. Изпитах и двете. Трябва малко повечко време за да свикнеш с изненадата, че да я възприемеш; както си вървиш по уж познат път, в край който си живял като роден; изведнъж - непознато село (град), че и със замък. 

 После топографията започва да работи за колоездача: спущания, равен терен. Само дето пътят е осеян с дупки.

 Не знам как карат колегите от "Дунав Ултра" шосейки. При това състезавайки се. 
 При тези дупки с тези тънки гуми - тези скъпи колела. 
 
 Съветът ми към някой, който добре кара, но не се е пробвал по такива терени. 
 Малко смирение. 

 Не тръгвай с ШОСЕЙКА за 5 000 и нагоре лева, освен, ако не знаеш какво правиш. 
 Ако не си достатъчно опитен, най-много да се пребиеш. По-малък проблем е, че ще си разбиеш скъпото возило. 

 Като изключим състезателите, за другите колоездачи (които не се състезават и не бързат) е по-подходящо за случая ГРАВЕЛ или катър като моето. Дето уж е градско, ама си има и някои черти на гравел нисък клас. 



 В Остров трябваше да сляза и да бутам. 
 По много причини. Не бързах. Беше стръмно. Вече много горещо, аз отдавна свалил потника и свил го в чантичката на мястото на употребените енергани. Пешком подбирах сенчестите места. 
 
 Видях и първият мак за годината. 
 Обичам маковете. Те са обещанието за лято. 



 Нататък ту препусках, ту слизах и бутах по сенките колелото. В Крушовене бях останал без течности, ожаднял до смърт и обещаващ си повече да не тръгвам без раничката. Но това беше последният участък, този който вече съм минавал десетки пъти. 

 В Ореховица спрях край едно магазинче. Изпих много бързо един Хел. Вторият едва успях, защото гърлото вече ме режеше от болка. Успях да се запозная с насядали пред магазинчето на безалкохолни. И понеже от там минавам сравнително често, сигурен съм, че вече имам нови приятели. 

 В началото просто ме попитаха: "Откъде с това колело?" и разговорът започна. 
 И пак за екшън камерата, която не взех. Ако ме бяха видели с екшън камерата, едва ли щяха да бъдат толкова словоохотливи. В случая беше късмет, но за в бъдеще ще внимавам кога съм с екшън камерата и какви са целите на пътуването ми.

 15 минути по-късно малко съжалих, че съм без нея. Загърмя, едва не заваля. Ако кажа: "заоблачи се", нищо няма да значи. Представете си чаша вода. И представете си, че пускате някакво хапче, примерно аспирин. Е, нещо подобно беше заоблачаването. Все едно небето се замъти, едновременно това заискри и всичко беше толкова динамично, че приличаше на специални ефекти. На една страна слънчево, на друга облачно; и с някаква луда скорост мястото на облачното и мястото на слънчевото се менят. Сякаш танцуват. Почти нямах вече батерия и във втория телефон и не можах да снимам тези чудеса. 

 Но човек не може да има всичко. Ако можех да върна времето назад, пак не бих взел екшън камерата.  

 Вече съвсем не бързах. И се прибрах доста след като слънцето вече беше залязло с изтощен напълно и резервен телефон. 

Един незабравим първи май.