Хубава разходчица. 
Кратка.
Емоционално съдържателна.
С болки в лявата китка, но със слънчеви лъчи като обещание за един приятен и изпълнен с приключения сезон.
Маршрута познат.
Плевен. Ясен. Долни Дъбник. Искър.
Ако не бях тренирал днес крака, щях да продължа поне до Кнежа, но прецених възможностите си, че после ме чака и връщане.
От друга страна: целта на пътуването ми беше много, много по-близко. 
До самият Плевен, преди още да се навлезе сериозно в Ясен и иде реч за паметника на Александър II, който се пада над историческия мост над река Вит. 
Целта ми беше поклонение. 
Един вид: втора част на Трети март. 
Реално паметника е на около 4 километра от дома ми. 
Защо беше необходимо цялото това въртене на педали?
Отговорът е прост: "Няма защо.", направих го просто така. Защото денят е приятен, пътят широк; разбит по български, аз с шосейката, а ръката ми недостатъчно оздравяла, че да понесе вибрациите от всичките възможни и невъзможни неравности. 

Около Плевен има десетки паметници на благодарния български народ към руския освободител. Целта ми е да посветя на всеки от тях по един велопоход. 
Няколко са твърде близко и както сторих днес, съзнателно ще увеличавам пътя, че да е запомнящ похода. 

Заслужава си да си припомним тези знаци на благодарност. 

До този паметник съм бил веднъж с Муленцето (Drag: Grande Canyon), по-предишното ми колело. Това поклонение ми е второто.

Дали заради красивия изглед над Вит;
панорамата, която ми идва като разказ за времето и изпълнения със спокойствие дух, който го съзерцава се почувствах преизпълнен с надежда.

И вяра, че доброто няма да бъде забравено.
Почувствах се благодарен, че живея в този град, че съм част от него; следователно и част от бурната му и будна история, но когато се върнах и седнах пред компютъра, от групата "Забелязано в Плевен", разбрах, че на 3 март са се разхождали и са глобявали продавачите на руски знамена. 
Позор.