25 февруари. 19 ч.
ДКТ "Иван Радоев" - Плевен
Сигурно има поне още 101 причини да посетя Виена. 
Казвали са ми, че е най-красивия град в света. 
Едва ли е "най", всичко е субективно, но и в най-нетрезвата субективна оценка има поне грам обективност. 
Аз обаче винаги съм мечтал да посетя Виена, заради филхармонията. Да гледам на живо това, което гледам всеки Първи януари по телевизията, а в някои години това е единственото ми заседяване пред национална българска телевизия. 

Представял съм си дори, че посрещам Нова година на Червения площад в Москва, а на сутринта я Путин, я Епщайн ме карат с вертолет да си завърша забавлението. 

С Илияна ли съм, с Непознатата ли: е, това няма да кажа, пък и не знам.  Не познаваме добре най-разюзданите си мечти и понякога им изпускаме сюжетната линия и детайлите им са размазани. 

Това, което ми се случи, надскочи всякакви очаквания. 
Планината дойде при Мойсей. 
Виенската филхармония в Плевенския театър.

Не пропуснах случая след края да целуна ръката на организаторката, която не разбрах, от коя бивша съветска република беше, но говореше български значително по-добре, отколкото аз английски. 
Познавам екзалтираното състояние, след успешно представяне на сцена. 

Публиката го споделя с артистите и екипа.
Не знам кой беше по-опиянен в онези двадесетина-тридесет минути, когато събитието е приключило, но сцената все още е изпълнила съзнанието. И аз, и организаторката бяхме няколко реалности над обективната.   
Получи се разкошно. 
Няма да изброявам изпълненията, направил съм скрийншот на програмата.  


Допреди антракта си мислех, че изживяването ще е върха, просто защото осъществявам мечта. Докосвам се до легенда, до архетип.   

Оказа се далеч повече. И това се долавяше дори от ухото на лаик като мен. 
Чух Ваня Делийска, а тя е безспорен талант и диригент да казва в антракта:

"Те не свирят, те пеят с инструменти.", останалото не мога да го предам, защото беше изречено с онзи изпълнен със специфика речник, с който могат да си говорят само познавачи в областта, а тя говореше със свой колега.  


Това изречение ме впечатли, защото си го помислих и като я чух, разбрах, че не си въобрязавам.  

Събитието удари и друга сантиментална струна.  

Година преди ковид-психозата много детски представления пропадаха, заради сезонен грип.  
Спомням си една вечер много добре майката и децата. 
Бяха си взели билети, но не бяхме сигурни представлението ще се задържи ли или не. В последният момент разбрахме, че ще има, и когато го чух по телефона и го предадох видях най-искрената, най-чистата, най-изпълнената с радост и неподправеност усмивка на Ценител.  

Усмивката на това 5-6 годишно дете, което разбра, че ще има театър.  
За втори път видях същата усмивка. Импулсивна, детска, невинна и искрена по лицето на един навършващ 90 години човек.  

Той ми е като баща. Даже повече от родния ми баща. 
Тъстът ми.  

Илиана като подарък за юбилея му купи билети за него и майка й. 
Той не знаеше, аз пък не знаех, че не знае и една вечер, както си приказвахме с него, той с учудване разбра, че да, самата Виенска филхармония, да, същата, която и той като мен не пропуска на Първи януари ще гостува в Плевен.   

Да, не цялата, разбира се.
Никоя трупа не пътува навсякъде заедно.   

Ама как така?  

И тук се изпуснах, че за рождения си ден, за 90-тият има подарък от нас.   
И пак видях онази усмивка.   
Да накараш човек на 90 да се усмихне като дете и да изживее една от мечтите си е като да си нотите на това прекрасно представление.