Тя чака да стане майка, макар сама да прилича все още на дете; всъщност – по-скоро си е дете, отколкото жена: с детски представи за реалността, усмихва се като дете, обича да си играе като дете и с децата на сестра ѝ, както и сега.  

Единствено напредналата ѝ бременност - в осми месец е - я прави малко жена и в очите ѝ има детски израз.  

Мъжът ѝ и по-голямата ѝ сестра са в Осака; в болницата е съпругът на кака ѝ.

Едва е останал жив, а той, един такъв, не ставаше за войник, не щеше да ходи на фронта, само семейството му знаеха, че не е никак страхлив - когато някога пламна къщата на комшиите, влезе и извади децата им, а родителите им не успяха да опазят кураж. Но на фронта не искаше да отива. Прострелян е бил десет пъти, ще остане без крак, няма да може да гледа стопанството.  

Дали императорът ще му даде медал?  

Тези мисли се въртяха в главата ѝ, когато и тя, и децата пламнаха като хартия.   Пламнаха и децата на комшиите, същите, които преди две години от пламъците извади баща им; пламнаха и старците, родителите; бабата и дядото на комшиите и прабабата на бременното момиче.  

Пламна и момчето, което само си извади окото, за да не го пратят на фронта, за да гледа майка си; пламна и майка му.  

Пламнаха онези кикотещи се свраки от фабриката за текстил, които всяка сутрин като минаваха към работа се присмиваха на момичето, че изглеждаше твърде малко.   Пламна и момчето с рикшата и кутийката му със „съкровища“, останали от дядото му – самурай.

Преди да се разтопят, телефонните жици в Хирошима издадоха едно зловещо "ЗЪННННН" и от тях нагоре отлетяха само няколко птички; ятата бяха напуснали градчето още преди часове, но не бяха толкова далече, а и не всички бяха прелетни; не можаха да се спасят.  

Рошавото куче на един стар ронин (не беше никакъв ронин, а голям фантазьор), остана вързано на двора на вилата му, няколко дни лая и повръща кръв, нямаше кой да го развърже; там изсъхна.  

В къщата до общината млада поетеса току-що завърши първата си значима творба; тя беше наполовина корейка и изглежда на баща си дължеше липсата си на дисциплина, но текнеше ли ѝ музата, грабваше четката и рисуваше йероглифи, дори когато беше на работа.

В последната седмица нищо друго не прави, само писа новата си поема.  

Хилядна от секундата преди да пламнат очите ѝ, пламна поемата и тя с ужас го разбра; колкото и кратко да траеше този ужас ѝ се стори, че е продължил хиляди години.   Момче и момиче на 14, избягали от къщи.

Стояха и се държаха за ръце. Обичаха се. На него му се стори, че пламна първо тя; на нея ѝ се стори, че пламна първо той.  

Толкова силно беше чувството, че двамата не би трябвало да умрат, а да се преродят и да се срещнат. Поне така си казаха с поглед, преди да се простят.   Когато мъжът на момичето, с което започна разказа, полудя и го затвориха, често сънуваше как идват журналисти от цял свят и му говорят, че така е трябвало да стане, че това е спасило света от много жертви, че това е в името на демокрацията.  

От тавана се спускаше красива жена, която се наричаше Ангел, говореше му тези неща и пред очите му погрозняваше, докато ангелът се превръщаше в дявол и му се зъбеше, а зъбите му окапваха.  

- Защо изглеждаш такъв! Кого обвиняваш! Тези, които спасиха страната ти от военщината, тях ли! Които пращаха децата си да мрат за твоите интереси, мерзавец такъв! Трябва да си солидарен със своите спасители, защото войната свърши, но не и войните. Отново трябва да защитаваме демокрацията…Сега от комунистите, най-вече от руснаците.  

Не намери меч, за да си направи харакири.  

Мечовете вече бяха забранени в Япония. Обеси се.  

Докато издъхваше, онази с ангелското име му окачи бележка: „Предател!“    

Демокрацията беше спасена.