Излизам от „врътката“ (предпремиерното представление) на „Танцът Делхи“.

На премиерата няма да успея да присъствам, защото няма места.Трябва да кажа на всички късметлии, които ще го гледат утре, че до този момент са нямали такова изживяване.

Нека не звучи пренебрежително към всички други невероятни пиеси, които съм имал щастието да гледам (всяка си е с нещо първата и преди всички останали), но това, от което излизам сега е най-дълбокото и многопластово произведение, което съм видял на сцена.

Не дори „видял“, а чул, но не със слуха си, а с цялото си същество. Както трябва да се „слуша“ и „Танцът Делхи“, според една от героините.



Усещането от самото начало е, че влизаш в холозала: и от този момент се прехвърляш между паралелни светове; в които се развива една и съща история, но по противоречиви начини, което всъщност…е логично.


Така както се случва в живота: в най-болезнените мигове, но и в най-голямото вдъхновение; когато си на прага и съпреживяваш цял свят.

Нищо няма да кажа, ако кажа това, което не мога да не кажа, а всъщност, че пиесата засяга сложни етични проблеми, че ги разбива на парчета; миксира в емоционалните бури на няколко сблъскващи се и приливащи един в друг живота.

Болката, трагедията и смехът, който предизвиква на моменти трогателната наивност на героите нахлуват в гърдите, в съзнанието, карат зрителя да преосмисли всички свои преживявания.

Познавам много добре актьорите, някои от тях съм гледал в над десет роли, но няма и един, в който да съм гледал само в една.

Сигурно е нормално…
Да, нормално е, да кажеш за един актьор, че е различен в различна роля. Но някои, а между тях и приятели ми се сториха, че са преминали през ПЪЛНА ТРАНСФОРМАЦИЯ. Не просто игра, а някакво прераждане в някоя от паралелните вселени, в които се развиваха някои от разклоненията на тази разтърсваща история.




 

АПЛОДИСМЕНТИ ЗА

Надя Дердерян, Йоана Кирчева, Камелия Хатиб, Екатерина Стоянова, Нина Горановски, Михаил Лудин и за режисьора Любослав Неделчев.

Е, след такъв ДЕБЮТ ще ми се да живея повече, дори и само заради идеята да видя какво бъдеще има!


На снимката съм с Екатерина Стоянова, която успях да си направя вчера. Кате, нали знаеш колко те обичам! Прекрасна беше! Всички бяхте прекрасни!


Хайде да публикувам това и да си тръгвам към къщи…

 Изслушайте интервюто и го изгледайте. 

 Този симпатичен човек е живял достатъчно, личи си и пълноценно. Можеше да си стои в креслото и да гледа телевизия, да се среща с приятели и да коментират събитията; дори да пише в блога си или социални мрежи. 
  Би се справил по-добре от повечето, които го практикуват. Най-вече: заслужил го е. 
  Но прави нещо повече. Застава срещу системата. 
  Сам. 
  И изглежда величествен в това единоборство. 
 
 Погледнете библиотеката му. Обзалагам се, че не е единствената му.

 Езикът му е богат; речта му се различава драстично и от събеседници, и от водещи във всичките ни национални медии; да не говорим за разни фашизирани черноработници в европропагандата.

 Въпреки дръзкия си, бунтовен акт, той е благ. Благородство се излива и от усмивката му, и шеговития тон, когато говори за сериозни неща. 

 Той е достатъчно силен, че да се усмихва дори над себе си.

 Той не е подпиран от хиляди на митинг, с които да крещи колко красив и интелинентен е, а гордо застава сам.

 С пренебрежение говори и за съда, и е с ясни не само политически, но и философски убеждения. 

 Такива хора ми връщат надеждата!

 Изтребителят ни не излетя.


Но какво пък толкова?! По-важно от излитането е кацането, а този кацна точно в задния двор на националното ни достойнство.

  На либералите ни може даже да се е харесало. И се е харесало. "Woke" е да ти кацне нещо в задния двор, не е като резЪн, па и араплия, но кой пък ти дава толкова як toy - билиън и овър. Такъв toy даже и Лена Бориславова не може да си купи. То тя беше сред първите изпаднали в оргазъм при посрещането на скъпата сексуална играчка. За нея я обяснимо, ама Каракачанов не беше ли мъж? И той до нея пъшка, пъшка преди няколко дни при публично предавания групов сеанс по посрещането на повредения вибратор. 

  Та, те задоволени: и отпред и отзад (като от Бай Стамат), но идват сериозните въпроси:

  Утре не е ли Денят на Хероса?

  Защо повече прилича на прайд. Нямам предвид "гордост", а гейски прайд. И веселяшка гордост нямам предвид. Но употребя ли истинската дума пак ще получа някоя санкция. Пък аз не съм толкова устойчив на санкции, колкото Русия, та ще избегна да употребя истинските думи, ама вие се сетихте какви бих употребил вместо евфемизма "гейски прайд".

  Та що празника на Хероса прилича повече на гейски прайд?

  И идва следващия въпрос: Не е ли по-добре да си прилича на такъв!

  Ами: Е, по-добре.

  Според мен, точно такъв Празник на Хероса си заслужава колонията останала на мястото на Република България.

  И дано някой да няма безсрамието да ми говори за Българска армия като едно време. За реставрацията й.

  Някой ден може до толкова да ми писне, че да убия подобен романтик.

  Кого да пазят децата ни! Тези които плащат милиард и отгоре за сексуалните играчки на Лена Бориславова и Каракачанов? Защото от този самолет не става друго. Че даже и това не става, че не работи, а някои части на гореспоменатите ще са много сърдити, ако играчките им не работят.

  Преди дни чух по БНР нещо, което по-добре да не бях чул. С цялото ми преклонение към Бах, Кант, Ницше, Ремарк и т.н. и т.н. някакъв ШВАБА заговори за разделение на труда в Юръп-ата.

  Та, като ни ограбиха мините. Като ни затвориха електроцентралите. Като избиха добитъка. Като превърнаха в добитък хората на изкуството. Какво ни остава с това "разделение" на труда?

  Сещате се, нали! Да бъдем пушечно месо срещу Русия. Тогава набързо 5Rа3ите ще намерят самолети, които да изплащат внуците ни, затова, че сме избити на тях.

  И танкове ще намерят. И пушки.

  Че и достатъчно нацисти, които да "мобилизират" децата прибирайки ги насилствено в бусове и пращайки ги на първа линия, където децата на паразитиращите политици, никога няма да стигнат.

  ПРОКЛЕТ ДА БЪДЕ ТОЗИ ПРАЗНИК НА ХЕРОСА. ПРОКЛЕТА ДА БЪДЕ АРМИЯТА НИ, КОЯТО САМО ЩЕ ОБСЛУЖВА ЧУЖДИ ИНТЕРЕСИ.

 Знаех много добре, че ще ми е студено.
 Знаех много добре, че ще ми е много студено, но не знаех какво означава това.
 И знаех много добре, че не знам какво означава това.

 Точно за това и реших да се пробвам.
 Все пак щях да съм на колело, ще се налага да въртя педали; да въртя педали доста бързо, защото разстоянието никак няма да е малко, а няколко часа по-късно ще търся този студ, но няма кой да ми го даде; ще е ужасна жега, което ще е най-опасното в приключението ми. 

 С четири стента съм. Един. Два. Три. Четири. 
 Имам и две аневризми. 

 Физическото натоварване мога да го контролирам. Но жегата - няма как. 
 Това ме прави почти неспособен да дълги пътувания с колело. По поръчка ми е прохладен ден, но трябва да е в по-топлата част от годината; трябва да е и почивен и изобщо...абе, много капризи. 



 Имам си всички оправдания за да кажа: "Не става!"
 Само, че съм отложил твърде много неща за следващи животи и уловката е, че не вярвам в прераждането. 

 Та, затова тръгвам много рано утринта. За да имам достатъчно време и по-голямата част от пътуването ми да мине преди да е напекло. 

 Този път обаче опитах и друго. 
 Да съм без раничката. Много е удобна, предназначена специално за колоездене. Не тежи, прилепва по тялото, все едно си без нея. 
 Само, че реших наистина да е без нея. Само с двете шишенца: едното с аминокиселини, а другото с микроелементи на държачите за вода. 
 Общи четири енергийни гела: два бързодействащи и два бавнодействащи и два енергийни шота + втория телефон в чантичката на рамката. 
 
 Аз облечен в най-късите велошорти и най-обикновен камуфлажен потник: имам си пет джърсита, че две са маркови и събера ли им цената е повече от колелото ми, но експеримента ми ги изключваше. 



 Трябваше да бъда с възможно най-малко багаж и възможно най-леко облечен. Потникът трябваше да е толкова голям, че да може да се събере в чантичката на рамката, когато я опразня от енергийните източници и вече е достатъчно топло, че да остана и без потник. 

 Тръгнах в 4:10 часа на 01.05
 
 Най-ранобудните вероятно са започнали да спорят: празник ли е Първи май или не е. "Комунистически" ли е или щом е бил просто митинг на профсъюзи в САЩ значи не е точно "комунистически".

 Всяка година публичното пространство е едно и също. 

 Аз път попаднах като в свой разказ със зловещо начало. 
 Поне да бях сложил велоръкавиците. Не беше минал и един час и вече не можех да привключвам от скованост скоростите. 
 Мрак, пустош (тракат механизмите на остаряващото ми муле), по някое време силно бучене и мине покрай мен като чудовище някой камион. 
 По малко от телефона, по малко от часовника се ориентирам за времето. 
 Но в Староселци вече очаквах да се срина. 
 Подскача "Drag"-а по неравностите. Като че ли и "госпожицата" от Джи Пи Ес-а се е побъркала от студ и ми дава противоречиви посоки. 
 Очаквам всеки миг да се окаже, че Староселци е някое от мистичните села, в което можеш да влезеш, но не и да излезеш.
 Но трябва...
 Трябва да го направя. 
 Поне се движа добре, че това е повече от една трета от пътя ми на отиване. 
 Само да се съмне, само да се съмне...
 Е, съмна се. 
 Видях и как по наклоните набирам 48 км. в час. 
 Както не можех да си свия ръката дори да ударя спирачка, а на места неравностите бяха толкова големи, че правих подскоци (с това колело, което меко казано не е планинско), направо си бях направляван от една по-силна, невидима ръка. 
 Слънцето обаче си беше изгряло, когато вече ни мускули, ни нерви ме слушаха. Тресях се. През главата ми мина колко мъдро било, че не си взех екшън камерата. 
 Преди ден пристигна. Знаех вече как работи. Можех да си я сложа на каската, но не вървеше точно на пътуването с най-оскъдно оборудване - екшън камера. 
 Ако все пак я бях взел щеше да заснеме само как се треса. 
 
 В Кнежа вече се окопитих; дори ми стана приятно. Наркотично приятно. 
 Слънчевите лъчи бяха като забранена любов с желана жена. 
 Рано беше още за геловете, но спрях на една отбивка към полето, че да изпразня малко чантичката. Скоро трябваше да има в нея място за потника. 

 Реагирах с едно-две сърчица на вицовете, които пускаха колегите по английски по вайбъра. И вече с подобрено настроение продължих по последната отсечка на отиване. 

 ОРЯХОВО
 
 Бил съм 13 годишен когато се наложи да остана един срок в селото на баща ми. То е Лесковец, т.е. най-близкото до Оряхово село. 


 
 Хубави спомени имам и от тези месеци, както и от всяка лятна ваканция. Надявах се да видя и остров Есперанто. На този остров беше плажът; на самият бряг срещу острова почивна станция Есперанто. Имаше такава навремето. 

 Предпочитах да летувам там, пред море. 
 Не отстъпваше с нищо на морето, само дето беше по-приключенско, а си бях и "у дома".

 Оряхово ми изглеждаше малко тъжен, защото детска му работа, сравнявал съм си го с родния Асеновград, а пред него...наистина си беше тъжен. В по-западен стил, на самата граница-Дунав, значително по-малък и само с едно кино (тогава за едно подрастващо дете, това беше основен критерии).
  
 По-късно като студент, когато за последен път видях баща си Оряхово беше много западнал. Сега...не изглеждаше зле. 

 Преминах доста бързо през него. 
 Видях една беседка, на която се и снимах. 

 Някакво много мургаво и любезно момче; доста интелигентно ме заговори; попита ме освен спорт, какво е за мен колоезденето. Намерих думите: приключение, хоби. 
 
 Момъкът изглежда беше краевед беше готов да ми говори за забележителностите на Оряхово, като разбрах, че имам корен от там беше и приятно изненадан и разочарован, че вече съм запознат със забелжителностите. 

 При всички случаи нямах време за лекцията му, макар би била безценна. Чакаше ме още дълъг път. 

 Но все пак се спрях още веднъж. 
 Видях отворена църква. Като изключим по празници, рядко виждам отворен храм (по време на велоразходките ми), а ми се иска да се помоля, ако не да ги разгледам добре. 

 Вътре нямаше никой. Пуснах левчето при останалите стотинки. Взех си две свещи от 40 стотинки и се помолих. Църквата е "Успение Богородично".



 Продължих по маршрута на Дунав-Ултра. 
 Очаквах следващите няколко километра да ми припомнят. Пътувал съм Лесковец-Оряхово стотици пъти. Но пътят се оказа напълно непознат. Буше изникнал цял...замък. Да - Замък на Шато Бургозоне. Семейна винарна обозначена с табели: "начало на населено място" и "край на населено място".  

 Не съм сигурен дали усещането за приказност или за кич ми беше в повече. Изпитах и двете. Трябва малко повечко време за да свикнеш с изненадата, че да я възприемеш; както си вървиш по уж познат път, в край който си живял като роден; изведнъж - непознато село (град), че и със замък. 

 После топографията започва да работи за колоездача: спущания, равен терен. Само дето пътят е осеян с дупки.

 Не знам как карат колегите от "Дунав Ултра" шосейки. При това състезавайки се. 
 При тези дупки с тези тънки гуми - тези скъпи колела. 
 
 Съветът ми към някой, който добре кара, но не се е пробвал по такива терени. 
 Малко смирение. 

 Не тръгвай с ШОСЕЙКА за 5 000 и нагоре лева, освен, ако не знаеш какво правиш. 
 Ако не си достатъчно опитен, най-много да се пребиеш. По-малък проблем е, че ще си разбиеш скъпото возило. 

 Като изключим състезателите, за другите колоездачи (които не се състезават и не бързат) е по-подходящо за случая ГРАВЕЛ или катър като моето. Дето уж е градско, ама си има и някои черти на гравел нисък клас. 



 В Остров трябваше да сляза и да бутам. 
 По много причини. Не бързах. Беше стръмно. Вече много горещо, аз отдавна свалил потника и свил го в чантичката на мястото на употребените енергани. Пешком подбирах сенчестите места. 
 
 Видях и първият мак за годината. 
 Обичам маковете. Те са обещанието за лято. 



 Нататък ту препусках, ту слизах и бутах по сенките колелото. В Крушовене бях останал без течности, ожаднял до смърт и обещаващ си повече да не тръгвам без раничката. Но това беше последният участък, този който вече съм минавал десетки пъти. 

 В Ореховица спрях край едно магазинче. Изпих много бързо един Хел. Вторият едва успях, защото гърлото вече ме режеше от болка. Успях да се запозная с насядали пред магазинчето на безалкохолни. И понеже от там минавам сравнително често, сигурен съм, че вече имам нови приятели. 

 В началото просто ме попитаха: "Откъде с това колело?" и разговорът започна. 
 И пак за екшън камерата, която не взех. Ако ме бяха видели с екшън камерата, едва ли щяха да бъдат толкова словоохотливи. В случая беше късмет, но за в бъдеще ще внимавам кога съм с екшън камерата и какви са целите на пътуването ми.

 15 минути по-късно малко съжалих, че съм без нея. Загърмя, едва не заваля. Ако кажа: "заоблачи се", нищо няма да значи. Представете си чаша вода. И представете си, че пускате някакво хапче, примерно аспирин. Е, нещо подобно беше заоблачаването. Все едно небето се замъти, едновременно това заискри и всичко беше толкова динамично, че приличаше на специални ефекти. На една страна слънчево, на друга облачно; и с някаква луда скорост мястото на облачното и мястото на слънчевото се менят. Сякаш танцуват. Почти нямах вече батерия и във втория телефон и не можах да снимам тези чудеса. 

 Но човек не може да има всичко. Ако можех да върна времето назад, пак не бих взел екшън камерата.  

 Вече съвсем не бързах. И се прибрах доста след като слънцето вече беше залязло с изтощен напълно и резервен телефон. 

Един незабравим първи май.