Седмицата започна с печалния завършек на един достоен живот. Животът на Пламен Горанов. Човекът, който се самозапали в знак на протест срещу градската управа във Варна. Разбира се, намериха се хора, които го нарекоха "луд" или употребиха разни термини от психиатрията, чийто точен смисъл едва ли знаят. Само че душата на този човек дълго е горяла, с години, преди да запали и тялото си, а техните души отдавна вече са изтлели. Разтворили са се във всеобщата тиня. Жалко мъждукащи като блуждаещи огънчета сред блато...

Целият материал в BG Север

Нали не го мислиш сериозно - самозапалването?
Hе е това начинът.

Само заради Илиана и Боби, категорично няма да го направя.
Иначе думите са ми съвсем сериозни. Зачитам живота като върховен дар, като това, което е над всичко останало, но в същото време виждам масовия духовен геноцид в България. Колкото и да се боря в изкуството, каквито и успехи да имам не са ми достатъчни за да се почувствам удовлетворен, след като разрешавам всичко това да се случва и съм слаб да направя каквото и да е било. Но да си повторя: мотиви имам, но няма да го направя.

е изстрадано и личи. Не знам какво да ти кажа специално за България - аз имам усещането, че тук непрекъснато си бия главата в стената. И стените са повече, отколкото въздуха.
Но ме спаси това, че съм твърда глава и не губя надежда. А ти пишеш чудесно.
Рано или късно, щастието идва. Може би не точно под формата, в която го очакваме, но идва. И съм сигурна, че и теб няма да подмине.
Поздрави Илиана и Боби!

и безумие.
И то не е дадено всекиму.
Не знам как трябва да се обърне душата на човек, за да стигне дотам, знам само, че не е за всеки.

Но нали работиш, какви са тези мисли. От Бюрото по труда никога не са ми предлагали нищо свястно. Напротив, когато сам съм си намирал работа, са ме карали да подписвам документи, че те са ми я осигурявали, смешно!

Аз съм даже неприлично щастлив:-) Винаги съм бил. Дали е дарба или го научих по принуда и отчаяние, но умея да си гледам от страни, като на литературен герой. Да се дистанцирам от себе си и усещанията си, а тогава и тежкото заприличва на художествено внушение и в най-голямата неприятност може да се открие нещо красиво. Ти ме знаеш, някога с мен е било по-зле, а сега си имам и обиквеното, но най-върховното щастие - чисто човешкото. Заради него и за да не нараня хората, които ме обичат и обичам, поне сега не бих извършил този акт.
Но късмета ми е от Господ - от необясними сили - те спасяват такива като мен. Иначе социалната схема ги погубва или поне се опитва да ги погуби.

Имал съм много близки контакти с хора спасени по чудо след опит за самоубийство. Един останал без работа и излъган с доста заплати миньор беше счупил прозорец, хванал с ръце голямо парче с което се беше пронизал в областта на сърцето. По принцип светъл и ведър човек, много силен мъжки характер. Стана дума и каза, че не помни нищо. Не ме лъжеше, а друг път не му се е случвало да губи паметта си.
Винаги съм свързвал този човек с това, което се е случило с Албер Камю. В "Митът за Сизиф" той поставя като основен философски въпрос, въпроса за самоубийството. Разглежда го от всички страни, че да напише най-смислените и хубави думи срещу самоубийството. И точно този човек, който е спасил вероятно стотици хиляди от самоубийство чрез влиянието, което оказва "Митът за Сизиф" на цялата световна култура, най-вероятно се е самоубил. Катастрофата при която е изгубил живота си е немислимо да е злополука. Мисля, че в такива моменти действа нещо Свръх личността. Най-често обществото е осъдило самоубийците си на смърт. Съседи, колеги, държава, интернет. Има обаче и друго: понякога идеите искат жертви. Това ми е трудно да осмисля, но ако съм жив и здрав...Може би, ще успея.

То Бюрото по труда е само един от хилядите симптоми. А болестта е една: социума мачка личността, докато личността изгуби всичките си човешки ценности .То започва от най-ранна детска възраст. С делегираните бюджети, със скъпите учебници. Какви ли не форми за изтазание на духа и убиване на потенциала се измислиха. Дори човек да не дължи нищо на никого за своето развитие, за стремежа за своето развитие, пак безумието на социалния поток се опитва да го убие духовно, а понякога и физически. Какво са тролите и критикарите, и всички останали лигльовци, дори и тук в блога? Цялата тази злоба към писането ми, например. Виждат жива душа, със стремежа й към развитие. Това разбира се е неприлично от моя страна, особено дразнещо, че не се примирявам с натиска, които цели да доведе до оскотяване.

Няма да се самозапалваме, ще се борим със старите мутри и властта, така че не ние да се самозапалваме, а те сами да се самозапалят от яд.

Майка ми винаги ме е наричала бунтар още от дете, когато все още не схващах за какво го казва и какво точно означава. Отговарях й простичко с думите "аз искам" или "аз не искам" да правя това или онова. Следваха обяснения, наказания, принуда, докато самата тя не се предаде накрая, а тя не е от хората, които се предават лесно. Сега виждам същото в сина си, побеждава ме понякога и след обстоен анализ разбирам защо... най-често защото е прав. И така май всеки се ражда бунтар, докато не го пречупят и въвлекат в рамката, която не винаги е справедлива или основателна... Когато днес гледам протестите се питам "дали наистина не са успели да ни пречупят?"... Никога не съм мислила за самоубийство, но още от дете ми остана ужасния навик да настоявам, докато не получа това, което смятам, че е справедливо. колкото до преквалификацията, тя няма нужда от чиновници, тя е вътре в нас и около нас. Често пъти се питам, какво правят другите, че изкарват някакви пари? Оглеждам се, а когато разбера започвам да се уча... Поздрави!

Пламен изгоря и заради всички нас.
Мълчанието дълги години доведе до това...