Имаше едно идиоматично хоби. Ходеше на риба. Все на едно и също място, край един и същ вир. Наоколо камъни и гущери. И марсианци не биха оцелели, но той стоеше там с часове. Сигурно за това нещо не беше на ред с ума му. Не мога да си го обясня иначе. Приличаше на нормален. Като всички останали момчета беше. Но как така не забелязваше, а от години се опитвам да му покажа, че го харесвам. Растяхме заедно. Бяхме съседски деца. Вземаше ме за кака и на мен ми харесваше, но после стана по-висок от мен. И взе да ми говори за други жени. Да го убия малко му беше. Мислех си, че аз съм единствената в живота му. И трябваше да остана, защото той нямаше да получи от друга която му бях дала и продължавах да му давам. Знаех всичките му думи и всичките му сънища...


Целият разказ

Колкото и да не искаш съмненията винаги идват
....
Може би няма друг начин?

Наистина. Поздрави и свеж ден:-)

Оценяваме любовта, приятелството, когато го загубим завинаги.
Хубав разказ, който разкрива житейска истина.Дано по- често, се оглеждаме в човека до нас!

Особени чувства. Трудно се коментира такъв текст.