Бях забравил за този профил, но ще пиша вече от него, че си прецаках основния.
Изгубих някой-друг разказ, дето останаха само в архивите на cefulesteven.blog.bg, но сигурно има промисъл; дошло им времето за погребение и за писане на нови.
От тези неща не се умира.

Мре се на бойното поле, ако си толкова беззащитен, че позволиш на катилите да те мобилизират и да те пратят против волята ти да мреш за кауза, която ни разбираш, в която и те не вярват, но имат интерес, някой да я плаща с кръвта си, в която някой заблуден може и да вярва, но най-често той е този, който оцелява, за да види опошляването й и да се удави в собственото си огорчение. 

Мре се и в леглото, но ако е след достойно изживян живот, то е по-скоро заспиване. 

Мре се понякога и от болест; истинската битка между човек и неговата природа, но и в този случай, както и във всеки случай на смърт с достойнство (каквото няма, когато те мобилизират и пратят да защитаваш паразитиращи задници), "смъртта" е само освобождаване от телесно ограничение. 

Но стига съм дрънкал, в прекрасно настроение съм, преди малко излязох от една постановка, която доста ми хареса: "Тирамису", по дух е като разказите ми, които пишех преди петнадесетина години, иначе е от полска авторка. Много симпатични изповеди на седем хубавици от големия хайлайф на модната индустрия. Под тях съдбите и болките са си общочовешки; силата и житейските постижения не лишават жената от нейната ранимост. 

Дано не оставим своите вдовици...от много европейски ум, разбира се. Това не е от пиесата, а е мисъл, която не може да не мине през главата на трезв, обичан и обичащ мъж.