Гласът е равен; почти онзи, който сме чували в началното училище в часовете по "писане под диктовка", ясен, почти лишен от емоция...Но в това "почти" е дяволът.
  Трудно е да се долови и осъзнае, но този същият глас, който свързваме с най-ранни съзнателни спомени, лека-полека преминава в патетичност.
  Когато се говори за войни, когато се говореше за пандемии, когато се говори за спорове на най-високо ниво (като правителствените преговори в момента), които по-скоро би трябвало да са срам, за всеки участващ в тях.
  Някак героично зазвучава всичко.
  Иначе: за загиналите, за умиращите от глад деца, заради хуманитарна криза, за контраофанзиви и мобилизации, гласът звучи така, като че ли иде реч за нещо делнично, битово, за нещо ПОВЕЧЕ ОТ НОРМАЛНО...