Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: cefules Категория: Изкуство
Прочетен: 380271 Постинги: 191 Коментари: 596
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
 imageТой не умираше. Просто времето го поглъщаше.

Поглъщаше го като блато все по-дълбоко в човешкото минало, което за него бе едно безкрайно настояще.

Убиваха го. Губеше личност не и памет.

Неговите спомени бяха бъдещето на останалите. Не можеше с никого да ги сподели, защото да му повярват – означаваше да изгубят мечтите си.

Без надежди пътуваше назад към първобитното, крепен единствено от любопитството да види онова, което знаеше какво е, но все пак с очите си да се увери, че е същото.

Цивилизацията пред него рухваше, подмладяваше се, ставаше по-дръзка, по-порочна, по-сурова и искрена, а той искаше да забравя, да може да се помири със спомените от своето минало, което за другите тепърва ще настъпи.

Премиера 14.09.2014 тук 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1709 Коментари: 0 Гласове: 40
 imageТази приказка е написана с кръв, много преди да ги има ръцете ми, които отново да я напишат с букви. Помнят я хилядолетните канари и гори, бойните полета и хумуса от пепел на опожарени при набези села. И в нея ще се случи това, което откак има човек се е случвало и ще се случва докато има човечество. Доведени до безизходица кротки хора ще се превърнат в бойци, мнозина ще умрат за да защитят достойнството и свободата. Момиче от народа ще зазида тяло за да отдаде душа на държава. Ще обикне разбира се, макар да няма право да обича, а чувството й за дълг ще я принуди да служи и на онези, които са погубили любовта й, а после пак то, ще я превърне в масов убиец. Магиите в тази приказка са реални, живеем с тях и чрез тях - това са страсти, това са ирационалните ни помисли. Това е по-голямото съзнание от Его - то ни с което вечно сме в двубой. Това е любовта ни и стремежа за превъзмогване на всяка слабост; магията на сатира - музиката и магията на боеца Дурмудук у всекиго - волята ни. Тази приказка е вечна. Тази приказка е особено актуална сега в България. Защото всеки държи брадвата си - готов да влезе в решителна битка със своята ЗМЕЙОВА ОРИС!


Премиера на 14.09. 2014 тук
Категория: Изкуство
Прочетен: 2527 Коментари: 0 Гласове: 37
  "Истински близкият човек е този, който знае твоето минало, вярва в твоето бъдеще и днес те приема такъв, какъвто си." - Фридрих Ницше

Мъдър човек, ама не достатъчно мъдър. Поне за родните ни писачи на учебници. Поне за тези, които са закърпили онзи скандално нашумял напоследък учебник за трети клас, чийто текстове се опитват да внушат, че без държава, като малцинство в Османската империя сме си живели много, ама много добре, едва ли не в приказна страна на справедливост, човечност и мир. И оправдават действията си, с това, че учили децата на толерантност. С лъжа ли? Самото оправдание е далеч по-обидно за българчето, а и неговия родител. За всички ни. Изтълкувано значи само едно:

"Зла ви е природата за да учите истината! По-добре глупави и излъгани, отколкото мразещи! Истината ще ви даде само повод за омраза! И сте достатъчно тъпи и ограничени да се хванете на една подобна опашата!"

Че подобна измама няма да е дълга, че все ще се намери някое дете, което ще прочете нещо странично, ще дочуе нещо странично, ще се попита нещо по-така и ще потърси отговора му. Че ще открие различен отговор, че ще търси после истината между двата, че ще бъде разочаровано, че точно това ще предизвика омразата са мисли твърде дълбоки за "политически коректните" кокошки, които са си изпълнили партийното поръчение, получили са си паричките, гарантирали са си с тези писания столчето под дебелия си задник.

Че това ще предизвика недоверие у подрастващия в училище, че и без друго доверието към училището у подрастващите е ниско, а и училището е скъпо и не винаги достъпно в някои точки на България, са все неща над които самодоволните комформисти не биха се замислили, но би следвало да се замислят поне за това, че като не познаваме миналото на някого - трудно бихме намерили близост с него - с комшиите над които треперим, примерно. 

Няма как толерантност да се постигне с пропагадни лъжи. 
Май тя е цел само на думи, а истинския стремеж е да се произведат повече полуфабрикати като министъра (не го знам кой е, но си имаме такъв), който се подписвал на шльоковица. 

Скъсах се да правя забележки, дори открито в мрежата на детето, че понякога си позволява да пише на шльоковица в интернет, а то какво става...министрите ни чак се подписват на такава. 

Как се пише турцизма: "Ай, сиктир!" на шльоковица!
Категория: Изкуство
Прочетен: 1589 Коментари: 0 Гласове: 44
Последна промяна: 10.09.2014 19:57
 Не мога да определя моя читател по марката обувки, които носи. Или по номера им. По данъчната оценка на жилището му, ни по доходите му. Това определено са неща, които не ме интересуват. Не ме интересува социалният му ценз, любовта му към четенето е първична, тя е над житейските обстоятелства и не е продиктувана от желанието му да бъде в крак със средата си или от някакъв модерен каприз. Би могъл да убива време в затвора или в лудницата (познавам и такива читатели), би могъл да е разтворил книжка опънат върху шезлонг, под чадър на луксозен плаж. Професията му също не е от голямо значение. Забелязал съм, че най-много читатели имам сред лекарското съсловие, но също тъй и хора на бизнес, университетски преподаватели, сътрудници на наши евродепутати, инженери, военен пилот, а и млади хора търсещи все още своята насока в живота, дори такива, които до скоро не са прочели от край до край и една художествена книга. Сред читателите ми има и хора от ъндърграунда, сменящи често професии, някои неособено образовани и квалифицирани; други неспособни да завоюват житейската позиция необходима за упражняването на професията за която дълги години са учили. Общото между всички е, че са хора съзерцателни, будни души, най-често неспокойни, поетични натури отдадени или не на поезия, интересуващи се от вътрешните си конфликти, търсещи обяснения за тях, за мястото си в действителността, размишляващи за миналото и бъдещето, забавляващи се мислейки, хора с живо въображение и вроден дар слово, хора обичащи да се вживяват в това, което четат. Независимо, че някои от тях са умели в контактите си, а някои обратно – самотници, всеки в една или друга степен, в един или друг момент на своя живот, малко или много чувствал се чудак. Предаден, отхвърлен, неразбран, но независимо от това, запазили духа си и дарбата си да обичат и да вярват в обичта. Всеки един от читателите ми е авантюрист на духа: хоби му е да тълкува реалността, да търси скришни послания в нея, да се вдъхновява. Всеки от тях търси по-различен живот от масовата посредственост. Всеки по един или друг начин го открива, чрез своите действия или в своите стремежи.

На кой магазин е клиент – това не ме интересува.

На коя политическа сила симпатизира също не е от решаващо значение.

На възраст е от тринадесет до деветдесет и седем. Плюс минус три.

Основен белег: мечтател.

 

Колкото са мечтателите – толкова е голяма таргет групата ми. 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1372 Коментари: 0 Гласове: 40
image -Така е справедливо! – дърварят редеше молитвата си наум, а устните му несъзнателно потрепваха. – Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен...
Вятърът смени посоката си. Скреж покри лицето му. Накара го да замижи, а в края на очите му заблестяха сълзи. 
Близо минута стоя неподвижен. Без да мисли. Не чуваше виелицата и не чувстваше студа. Остави се да го обземе онова спокойствие, в което той се сливаше с вечността. Поемаше нейната сила, а тя грабваше ръцете му заедно с брадвата, плъзваше като пламъци из жилите му. Изпълваше с топлите си дихания вените му, стискаше пръстите му и ги превръщаше в каменни, приковаваше стъпалата му към земята. 
Тогава замахваше с брадвата, а ударите ехтяха като гръмотевици. 
Клоните на дърветата се пробуждаха, започваха се движат, да се вият, разтваряха зъбати пасти и от тях плъзваха навън раздвоени езици. С размерите на нокът и на длан, на паница и на чайник, на делва за мед и на чакал. Малки, големи и още по-големи змийски глави. 
Дървесна корона от змии, изтръгнати от дълбоката им летаргия, за да умрат или опазят колонията си. Стеблото потрепваше, земята се напукваше от полуделите корени. Също като короната, и коренището беше спящи змии, пробудили се от сечта. 
Величествена си, дъще на Змея! – продължаваше дългата си молитва, докато сечеше дървото. – Толкова мъдро е устройството ти! В една душа си събрала цяло село! За да устои не снегове и ледове! За да понесе глад и да се спаси от зверове! Телата на стотици си сплела, в едно стебло да събереш крепкостта им! Главите на половината растат в земята, за да смучат живителните й сили и те крепят в гладните години, в които спиш и сънуваш...
В тази част от молитвата клоните бяха вече ниско над главата му. Все още се движеха бавно, в унес, но някои се стрелкаха и впиваха зъби. Още твърде объркани, атакуваха онова, което се движеше най-близко до очите им. То се оказваше змия като тях. Съскаха и се зъбеха зад тила му, виеха се като жив зловещ ореол над главата му. Знаеше и чувстваше близостта им, но не ги виждаше. Удряше и се молеше, да сгреши удар или дума в дългата молитва означаваше да изгуби съсредоточаването си, а това от своя страна – сигурна смърт. 
Пробудщ се, дъще на Змея, пробудщ се и се бори! Поеми цялата сила на земята, всичките й пламенни страсти и жажда за живот! Ако ме изядеш и нахраниш селото си, те благославям, но благослови и ти моето, ако те победя! Така е справедливо!
От пукнатините на вледенената почва навън вече излизаха змийски глави. Хапеха се една друга, някои докопваха ботушите му. Понякога успяваха да разкъсат дебелата им кожа и да докоснат с върховете си неговата. Макар едва-едва да го драскаха, местата се издуваха, болезнените оттоци с месеци на спадаха, а после оставаха сини белези. Имаше десетки такива. Всяко по-дълбоко ухапване би го убило.
Близо за месец ще стигне месото на тази красавица. От кожата й ще има за облекло на малките, а и да си поскърпим големите дрехите. От мен, както винаги, месото, от Черна Тодора - илачите и магиите. От Мечия внук – меда. От Плодовитата – ракията. Старата майка ще готви на всички. Кривогледата, Еделвайса и Венценоската ще й помагат. Сухия ще... - Това вече не беше молитвата, тя свърши, а с нея трябваше да е отсечено и дървото, но то се оказа много по-здраво от очакваното. Изброяваше наум имена, лица, роли в общността, за да не се поддаде съзнанието му на ужаса от случващото се. Едно трепване щеше достатъчно. Една мисъл - да захвърли брадвата и да побегне. Нямаше вече право да се откаже и никаква възможност за отстъпление. Или щеше да победи, или да умре. 
За цял месец ще съм свършил работата си. Ще наглеждам Рибчо, ще помагам на Кривогледата у дома. Ще й се радвам и ще я любя по три пъти. Толкова ракия, чай и мед ще имаме, че само ще празнуваме. Е, ще ходя да сека и да цепя дърва за огрев, но аз обичам, а ми и върви. Така поддържам форма. Не въртя ли брадвата, животът и без друго не ми харесва. А хората ме мислят за много работлив и всеотдаен, за това ме наричат Сърцатия. Вдигам рамене, съгласявам се. Като толкова искат да си имат сърцат, нека съм сърцат...
Една змия взираше очи, напомнящи огнени топлийки, в лицето му. Езикът й го близна по ухото, преди със съскане да се изстреля, за да впие зъби в него. Миг преди да го е направила, друга - припознавайки я за враг, отхапа главата й. 
Около краката му растеше храсталак от змии, ставаше все по-висок и по-гъст. Изглежда, скоро щеше да го загърне цял. 
Ако ме убие... - вече виждаше ясно, че това е по-вероятно да се случи, отколкото да отсече дървото, още дори не беше го разполовил, а усещаше облака от озлобена плът, спущащ се над главата му, докосваха го змийските езици. Макар виелицата да се усили и гласът й да напомняше предсмъртно ридание на цяла планина, по-остро от него беше съскането на стотиците змии. Няколко малки змии с размери на дъждовен червей паднаха на яката му и запълзяха под дрехата му. – Ако ме убие... Как ще оцелее селото без друг дървар. Винаги е имало дървар. Имало е и по трима дървари. Черна Тодора разказва за време, когато са били десет. Старата майка казва много да не й вярваме на Черна Тодора, лъжела. Черна Тодора от своя страна, че Старата майка е изкуфяла и не помни... Но мен няма кой да ме смени... Никой не е достатъчно силен... Песоглавеца само, Песоглавеца е и смел, но той е луд, а и кой ще пази границата с Храсталаците на забравата...
Точно под чатала му се разтвори процеп и през него се опитваше да се провре навън глава голяма колкото юмрук. 
Така е справедливо! – започна молитвата си отначало. - Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен...
Дървото нададе крясък и рухна. Змийските глави заподскачаха като риби на сухо и съвсем скоро утихнаха. 
Сърцатия си пое дълбоко дъх, краката му едва го държаха, забърса потното си чело с ледения ръкав. Огледа се объркано. Стори му се, че повторно се е родил и вижда живота за първи път. 
За малко!
Не знаеше какво е крясък, какво е смях, но му идеше да крещи и да се смее. Направи крачка, но краката му се подкосиха. 
За къде бързам? 
Поседна на дънера, който вече беше започнал да хваща кора. 
Да няколко часа ще е станал каменен.
Изглежда, животът на Змейовото дърво не свършва с отсичането му. Змиите умират, но останалият дънер се вкаменява и продължава да расте. Всички каменни стълбове наоколо, някои от които достигат внушителни размери - десет и повече човешки боя, са всъщност дънери от Змейови дървета. 
Сърцатия затвори за кратко очи и се усмихна. Представи си, че дънерът, на който е седнал, е станал висок до облаците стълб, а едно дете - внук на внуците на внуците му, е вдигнало глава нагоре, ококорило очи в почуда и възхита.
Отвори очи, подсмихна се на фантазиите си, наведе се и взе брадвата. Тръгна надолу, трябваше да събере мъжете, да се върнат и да насекат змиите, за да ги пренесат в селото. Отсечената част от дънера не се вкаменява, а на студа месото няма да се развали, но рисовете и други крадливи котки могат да подушат. Или вълци, проклетите вълци... Белия вълк на Глинената маска вече виеше. 
Дано да го е вързала добре! Ако звярът направи нещо на детето ми, ще я... Не посмя да си го помисли, но каквото и да беше, щеше да го направи. 
Пътеката се спущаше покрай най-високите каменни стълбове, които бяха виждали очите му. Разказваше се, че всички Змейови дървета, от които са израснали, са на един и същи легендарен човек, когото наричаха Бащата на дърварите. Твърдеше се също, че от него идва молитвата, с която дърварите секат змейовите дървета. 
Това място в гората винаги изпълваше Сърцатия с възхита. 
Стълбовете бяха на разстояние метър, метър и половина един от друг. Петдесет на брой. Въздигаха се и стърчаха поне три пъти по-високо от най-високите мури. 
Навярно са отсечени преди хиляда години, казваше си, но не това беше най-възхитителното, а това, че някои от дънерите имаха диаметър поне два метра. Дънерите растяха само на ръст, не и на широчина, което означаваше, че и Змейовите дървета са били толкова дебели. 
Пред силата на Бащата на дърварите Сърцатия можеше само да въздиша, дори и това, което отсече сега и беше най-голямата победа в живота му, остави дънер с диаметър не по-голям от метър. 
Стълбовете стигаха почти до дома му и точно те го бяха вдъхновили да поеме този път. В началото с жарта на младия - да надмине Бащата на дърварите, отдавна се чувстваше щастлив от всяка победа, независимо от размера на оставения дънер и изпълнен с още по-голямо преклонение пред Бащата на дърварите.

Романът в книжарница Хеликон


Романът в книжарница Библио


За романа в 
goodreads



Страница на сагата "Ням свят"
Категория: Изкуство
Прочетен: 1990 Коментари: 0 Гласове: 40
 За «Далебор — синът на кладенеца» с която неочаквано дори за себе си, ще започна сагата: «Ням свят» Представете си свят, в който по-голямата част от човечеството е изгубила гласовите си способности, а другата част се опитва да се възползва от преимуществото си (ако изобщо в подобни условия гласа може да се нарече преимущество!?).
В едно такова човечество закона и моралните норми ще са различни, но понеже все пак това са хора, по нещо и техните закони и морални норми ще приличат на нашите. И най-вероятно ще приличат на пародия на нашите, защото само в най-дълбоката им неизменна същност ще напомнят (и ще се познаваме — през усмивка и сълзи), а всичко останало ще е къде будеща смях, къде ужас гротеска. Но нима у тях не бихме предизвикали същите чувства, които те у нас. Представете си далечни потомци на една постапокалиптична реалност. Технологията е изгубена, останали са разхвърляни артефакти, които някои магьосници знаят как да използват, но магьосниците са подложени на гонения. Представете си свят, в който си нямат дори букви, но си имат стотици хиляди магически знаци. В който за магически знак минават от графитите на стените изписани от гамени и престъпници маркиращи територия до древните инкрустации по наследствени накити и оръжия; символите явили се насън и някои природни образувания, но сред всички тях има знаци, които носят истината и «говорят» на тълкувателите си, а те също са преследвани от закона. Имат причини да се крият, но крият знанията си и по свое желание — за да ги използват користно. Представете си свят в който дори музиката е забранена.
Защо ли?
Има логика, ако са струпани всички изброени по-горе условия. И в приключенията на героите ще се разбере каква е тя…
...Има логика и в това този свят да е пълен със свръхестествени явления, необясними и обясними, магически дарби и причудливи форми на живот.

Мембраните - цветя, които пренасят по листата си човешки гласове и на тях хората с гласови възможности крепят властта си. 

Нещо, като съвременните медии (не, не критикарствам - също работя в медия, гордея се с това и не съм мембрана).

Скални вълци - подобия и на хора и на кучета. 

Хищни пеперуди - тях сега няма да описвам поради обясними причини. Няма да обяснявам и що за същество е дурмудука, ни какво го отличава от дракона, колко са опасни Храсталаците на забравата, защо копринената паяжина е най-скъпата материя, но въпреки това фермерите на копринени паяци, макар печелещи добре са сред презрените и обикновено живеят като самотници.
Няма да изброявам още стотици странности на този свят, защото дори от краткото им описание би се получил един малък роман, а и така биха прозвучали като самоцелни игри на фантазията, докато в сюжета имат своя смисъл, защото са неизбежни при тази реалност. 

Това са основните фрагменти от структурата на "Ням свят". 
В началото със замисъл да е роман. Завършен, но с оставена възможност за продължения.
За мен продълженията бяха неизбежни.
Носил съм впечатленията и усещането за сюжет на следващите книги. Философията на героите и идеята на следващия и по-следващия свят, който ще населяват. По-шумен или по-ням от преди. 
С нови още по-абсурдни закони, отменящи старите. 
С нови сблъсъци, конфликти и въпроси.
Дуели с оръжия. 
Дуели с идеи. 
С повече магия или повече технология. 
Трябвала ми е тази основа за да започна да градя по-същинската част от идеята и оттук - насетне да развихря по-добре въображението си. 
Така "Ням свят" постепенно се превърна в сага- 
Всяка от книгите й - завършена за себе си. Може да бъде прочетена и без предходните, но в цялостта на останалите вече има един различен смисъл.  Чакам Ви, сред приятелите на "Ням свят". Тук.
Категория: Изкуство
Прочетен: 942 Коментари: 0 Гласове: 16
image 
Искаше ми се да започна още с автографа, той е като ключ, за най-дълбокия коридор в лабиринта от творчески техники и приумици, удивителни приключения в най-сумрачните кътчета на човешкото съзнание, космоса и приказното, би било голямо улеснение да разгледам творбите в контекста на тези кратки, чувствени думички с които ми посвети екземпляра на книгата, но ще избегна да сторя така, понеже все пак са лични и не съм говорил с автора, мога ли да ги открия и пред останалите му читатели, а и май е по-добре всеки да открие своята пътека в този наистина богат, макар и често тъжен, много тъжен свят. Болката е реална, болката е разголена, тя не е художествена измислица, макар да е в обкръжението на художествени измислици, макар да общува с елфи, дракони, същества от далечния космос, дори мислещи вируси. Човешкото състояние, кърви и ридае от думите и този, който е писал тези разкази си е позволил, имал е куража да почувства всичко онова, за което съвременния човек е измислил много обезболяващи, само и само да го забрави. Имаме си мъдростта на вековете, в която можем да открием съвет, как да се почувстваме добре и в най-тежкото емоционално състояние, имаме си филмите, музиките, шумните улици, изкуствените усмивки, пресиленото хилене, все неща в които можем да избягаме, само да забравим как се чувстваме, в моментите, в които сме сами с Безсмъртния звяр на самотата си или с Велия инквизитор, който е в нас самите. Сибин Майналовски е избирал друго, използвал е болката за да пришпори душата си и тя да полети в измеренията на своето вдъхновение. Като истински Оскар Уайлдов славей. И това прави разказите истински и живи, колкото и фантастични да са сюжетите им. И редно е точно тук да кажа, че в най-страховитите моменти, няма толкова да треперяте или да чувствате отчаянието, а ще се усмихвате, на места дори ще се засмивате. В разказите, в които историите са непоносими като самия живот Сибин Майналовски проявява най-силно чувството си за хумор. Черно, звучащо хладно, но и човешко, много човешко. И по този начин преобръща отчайващите истории в едно мъдро послание.

Като цяло сборника може да се определи като фантастичен хорър – трилър. Без фантастични елементи са разказите „Обичай ближния си“, „Искам в къщи“, но това са и разказите в които хорър – трилъра е най-натегнат. Но всеки разказ сам по себе си, открива какво разнообразие от нюанси и поджанрове може да се открие във фантастиката. Защото това си е сборник на истински майстор. Според мен, заслужаващ напълно световно признание. Почти всеки си е с различен характер, с различни стилистични похвати, а и темите са различни. След  първият, едноименния разказ „Сянката“, които има буквален и алегоричен прочит, а зад острия, забавен фантастичен сюжет има още един пласт, който отворя много философски въпроси и материал за размишления, следва заредения с удивителен черен хумор хорър „Обичай ближния си“ . После отново хорър „Искам вкъщи“, но тук вече го има мистичното, фантастичното, близкото присъствие на свръхестественото зло, а хумора отсъства за сметка на по-мелодраматични чувства. Веднага след това релакс и една извънземна почивка сред герои чиято компания е и очарователна, забавна и най-вече са толкова умело създадени, че общуването с тях може да ви се стори по-реално и от човек, с когото сте пили вчера бирата си или кафето. „Симбиоза“ може да ви запраща след векове в дълбокия космос, но неизменното и човешкото си е останало и точно това прави разказа истинско изживяно приключение, а не просто четене. Веднага след това „Спокойствие „Инкорпорейтинг“ – разказ – антиутопия. И така до самия край: от едно очарователно лице на жанра, в друго. При това във всяко автора е еднакво умел. И тази умелост достига дотам, че е истински принос не само за фантастиката, а и изобщо за световната литература, а и литературознанието. В три последователни разказа Сибин Майналовски отдава своята почит към световни величини, като ги използва като герои или пробужда за следващ живот техни герои. „Трите закона на Толкин“, въпреки, хумора, който е проявил е направил удивителен анализ, много полезен за всички учещи се от Толкин и почитатели на Толкин. „Телефонът на Краля“ е вече върха. Разказът е написан все едно от самия Стивън Кинг. Не от човек, който много добре познава похватите му, а от самия Крал и в няколкото страници има толкова асоциативни отпратки, литературни метавръзки с творчеството на Стивън Кинг, че чак изглежда невъзможно, ако разказа не се прочете и не се види, че наистина е факт. От „Клетката“ през „Таен прозорец – тайна градина“, „Незживени спомени“ и всички онези книги в които Краля сам прави творчески ретроспекции. Усеща се духа му, а това е вече повече и от виртуозно изучена стилистична техника от страна на Сибин Майналовски. Като, че ли самия Стивън Кинг е писал през ръцете му за да се превърне в герой на неговия разказ. И от Стивън Кинг на Азимов. Трите закона на роботиката, възкресената и по-модерно държаща се Сюзън Кевлин и пак хумора, който си проявява и Азимов, но този път още по-близък, защото това вече е и хумора на български автор. В „Цветето на Антарес“ отново чрез Сибин Майналовски ще възкръсне за кратко Азимов, вече с империята Трантор, имперската библиотека, но малко по-забавен Азимов, с по-живи и по-близки ни като характер ни герои.

Не мога да пропусна и черната гротеска „Клуб 13“ – е няма да се учудя, ако някой ден се стигне и до там. И не толкова насилието и бруталните убийци ще са виновните, а все по-изкривения вкус на масовата култура.

Не мога да пропусна и „Symphomanie morturorum“. По-скоро диаболична поезия в проза. При това много красива и прочуввствена поезия. Въпреки мрака в себе си. Мисля си, че ако Едгар По беше наш съвременник и сънародник би написал нещо, което би прозвучало в близки тонове, които да се разтворят в подобни картини.

Има още много и завиждам на все още нечелия сборника читател, че ще може да му се наслади. Като цяло лайтмотива е двете лица на чувствеността. Желанието за милувка и звяра в който може да се превърне. В няколко от разказите това е основната жизнена сила и енергия на героите, а в още няколко е и котката. Символ отново на тези две лица. Гальовност и хищност – самата природа – Човешкото и зверското, което независимо от цивилизацията или света в който живеем, остава неизменна. Но в тази страстна двойственост са вселени, а с този сборник пътуваме в много от тях.  
Категория: Изкуство
Прочетен: 766 Коментари: 0 Гласове: 5
image 
Отдавна се канех да напиша нещо за "Човекът, който обичаше Стивън Кинг", още преди месеци, когато по щастлива случайност се сдобих с нея. Бях от първите петстотин фена на страницата на книгата. Авторът направи томбола и моето име беше наградено. Обичам късмета си, рядко се проявява, но прояви ли се, наистина има защо. Книгата ме впечатли още от първия си разказ. Малко е да се каже даже впечатли. Ако не беше работата ми, която е пряко свързана с журналистиката, изобщо не бих гледал телевизия. Дори е имало такъв период. Бързо ме отегчава, затваря мислите ми в безкрайни повторения, по-скучна е значително от работното ми место и дори от СКУКАТА ми, когато съм сам със себе си, твърде уморен да свърша нещо, а и твърде свършил, за да има някакъв практичен смисъл да правя повече. Въпреки това, дори в телевизията откривам макар и малко предавания, които ми харесват, че и увличат, това са например трите филмови поредици: "От местопрестъплението" - Маями, Ню Йорк, Лас Вегас, също тъй и "Умисъл за престъпление", падам си по крими - трилъра. Споделям мисълта, която някога (по време на тоталитарния социализъм) я изписваха на задната корица на единствената поредица посветена единствено на западни майстори на криминалния роман у нас, на издателство "Хр. Г. Данов", под общата редакция на Богомил Райнов:
"Криминалният роман в литературата е нещо като паталогията в медицината. Изучава човешкият организъм чрез болестните състояния и процеси в този организъм. Най-добрите произведения на криминалния жанр на Запада са отражение на едно общество и неговите язви" Като прескочим неизбежния за онова време пропаганден нюанс, думите са много правдиви и много точни. Бил съм дете когато в тях съм открил свои мисли, а те с годините са формирали интереса ми. Смело мога да нарека любимият си автор Томас Харис. Със същата увереност да кажа, че е несправедливо да не бъде включена книгата му "Ханибал" като едно от най-значимите произведения на ХХ век и държа, че наистина е такова. Не заради напрегнатата фабула, не заради удивителната харизма на главния герой - злодея на книгата, а заради трудната за възприемане, заради тежката истина в нея философия на световния психолог Томас Харис. Като фен съм и ужасно критичен към филма към книгата: въпреки, явното майсторство на сценаристите, въпреки удивителния Антъни Хопкинс, който не успя да изкупи слабостите на филма. Не мога да отрека, че това беше разкошен филм за жанра си, но сравнен с книгата, най-вече заради финала, който трябваше да е "като за показване пред широката общественост" развали цялото философско послание, обръщащ идеята в един типичен холивудски хепи енд.  Рядко в любимият си жанр откривам нещо различно, нещо в което е във всички закони на жанра (а те са железни) и в същото време е разбил всички клишета, просто ги няма. Изключвам шедьоври в световната литература, като например "За мишките и хората" - трилър, както и да го погледнеш или да речем "Престъпление и наказание" - отново трилър, но там са пренебрегнати много от тази важни закони. И това е направило тези книги малко по-различни. Но по-голямо предизвикателство е да се спазят всички тези правила, които правят жанра толкова атрактивен и впечатляващ и все пак произведението да е РАЗЛИЧНО. Това, вече наистина е попадение. Наскоро прочетох един такъв уникален роман: "Колекционерът на пеперуди" на Колийн Маккълоу. Невероятен, наистина. И освен за този роман, не мога да кажа същото за нито едно друго произведение, четено през последните години, освен за първия разказ на сборника "Човекът, който обичаше Стивън Кинг": "Арлекин", който не ми вярва да го прочете, съвсем кратък е, много бързи действия и да се замисли, чел ли е или гледал ли е някъде за сериен убиец, който дори малко напомня за героя, а това се отразява и на сюжета и довежда до нестандартния край. Уверен съм, че подобен персонаж няма да се намери. А подобна оригиналност е рядка, много рядка дори за световната литература и не е типична дори за Маестрото - Краля, този който е споменат в заглавието на сборника. 
Вторият разказ: "Бягството" тук отново ме изненада, отново с нещо, което виждам за първи път, но този път като художествен похват. Разказът приличаше повече на екшън - трилър, но на няколко места, с по едно или три-четири изречения, на места се разбираше, че е антиутопия. Може би за стотни от секундата ми премина въпроса: "че защо е този елемент?" на пръв поглед нямаше пряка връзка със сюжета, но отново да кажа, за да подчертая, процеса на зачудване траеше части от секундата, защото веднага мислено извадих тези редове и си представих разказа без тях: е, получи се съвсем друго, изгуби и така си зададох въпросите към които ме провокираше автора и многото послания, които ми е отправил от тях. Представяте ли си: само с четири - пет реда, в един особено динамичен екшън. 
В "Котешкият господар" вече сме в друго време, назад с векове в историята, в Африка. Отново приключения, тук: сблъсъци на цивилизациите. И разбира се, магически реализъм. Не е нужно да се пише повече, изживейте приключенията. Ще се пробуди юношата, за когото авантюрата не е само тяло, а и дух. 
И ето ни отново в съвременна България с "До къде водят мечтите". Благодаря ти, Бранимире, за този разказ, ако имаш на представа, колко пъти съм се чувствал като героя ти. Колко пъти съм бил на границата да постъпя като него. Хорър - трилър, всъщност предупреждение, не мечтите ще отведат до там, а пренебрежението: към себе си, към околните - които се нуждаят от нас и се нуждаем от тях. Които не познаваме, а са ни по-близки душевно и от братя. Защото делим една и съща печална участ. Това е литературният живот в България. 
И стигаме до моя личен фаворит. Разбира се с "Арлекин" и едноименната новела "Човекът, който обичаше Стивън Кинг. Това е и най-майсторски разказаната история. Поне според мен. С познати хватки, но така използвани, че наистина да се получи много ефектен, че и много идеен разказ. И при толкова истории в историята, от страшни, по-страшни, от мистични, по-мистични, обединяващата история да ги накарат да избледнеят, си е рядко постижение. Забавен разказ, без тежките философски внушения на по-голямата част, но изпълнението го прави незабравим. 
"Видеокасати" - трудно е да се проникне в света на самотника, безобидно маниакалния, отчуждения от реалността, създал своята реалност. Имал си е своите драми, които донякъде са формирали и трагедията. Неособено тежки, не и такива, които не са изживели много от нас и значително по-леки от тези, които се изживяват от много други. Но си има нещо в него, нещо което го е затворило за света, започнал е да твори своя реалност. Процесът на поглъщане в нея е сложен и особено подробно описан, с голяма умелост от автора. Какъв е края на цялата история? Авторът описва един, като в същото време намеква, че е имало още един възможен, ако героя му беше избрал друго и тук читателя може да си представи какво би било другото. Според мен не особено различно от това, което му се е случило. 
И следва: "Жените на живота ми" и това си е отделна реалност. И това си е свят в света, един различен, принадлежащ само на създателя си, но колко е по-различен...Става въпрос за фентъзи - импресия (но това звучи грубо, всеки литературен термин и опит да бъде вкарано в категория би звучало грубо) това е свободна фантазия и трепети. Красота, извън ограничаващите форми на естетиката. Опиянение и излизане от кожата. Поезия - еротика на духове. Тези неща не се пишат от автора си, тези неща се пишат от пръстите му, а дълбоките му тайни, онези които са се трупали в него, понеже не могат да излязат в света са изливали енергията навън. 
"Хижата" в най-добрите традиции на хоръра. Затворен кръг, много пластично и детайлно изрисувани герои от плът и кръв, които няма как да не последваш и да бъдеш част от тяхната компания, докато внезапно не започне...УЖАСА. Класически хорър в традицията, така както би го написал и Едгар Алън По и Стивън Кинг, но на българска територия, което го прави по-близък до нас и разбира се, поради тази причина: по-въздействащ от този на големите. 
"Кралят" мистиката и диаболичното, срещата на сатаната, всъщност си е част от социалната реалност. И твърде типичната за България и за сегашната ни действителност история, съдба на героите ще ви накара да го почувствате.
"Любов мой, ангел мой" - живеем в доста брутален свят, свят който прави от хората зверове, отново много добре обрисувани от автора престъпни персонажи, с изключително нисък праг на задръжки, изгубили всичко човешко. Докъде води пътя им? Побеждава ли злото? Ако на първият въпрос автора е дал някакъв отговор, на втория читателя трябва да си го даде сам. Като поуспокои малко адреналина си, разтуптялото се сърце и разтреперените си крайници след прочитане на историята. 
И вече това е шедьовър: "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". Не знам какво ще си помислите за мен, но лично: главния герой ми стане симпатичен. Аутсайдер и маниакален, Стефан Кралев погледнат с обществените очи води напълно празно съществуване, но ето колко вдъхновяващо може да е то: за един разказ на който би завидял дори Маестрото: Стивън Кинг. Чешитът в новелата ще ви размива, затрогва, просълзява. Ще ви иде да му хвърлете пердах, да го пратите в лудницата, да му станете приятел и какво ли още не. Една объркана душевност изгубена в съвременното съществуване. Побъркан от своите безобидни мании, разпилян, воден от нищо си. Трагикомичен и сигурен съм - много по-типичен отколкото ни се струва, защото такива хора живеят като невидими - колкото и да се набиват в очите. Авторът му е влязъл под кожата и така подробно е описал съществуването му, че ни пренася в него. Но колкото и печален да е Стефан Кралев, все пак си има звездните мигове. Не всеки има възможност да пише и да бъде прочетен от Стивън Кинг, да стресне докато разхожда овчарката си атлетичния Адриан Лазаровски и накрая да има решаваща среща с Бранимир Събев. Остават много въпроси, дори за самия Стивън Кинг. Много дълбоки и екзестенциални, които биха вдъхновили и него, а и нас. За да погледнем и абсурдна България, и литературата, която е едно от малкото богатства за душата на всекиго днес, и абсурдните персонажи от съвремието ни и какво ли още не. И внимавай Бранимире като шофираш, че и аз имам инициалите на героя ти: С. К. и също обичам Стивън Кинг, е, не до маниакалност, но почти. 
"Необичайно предложение" - всеки силен дух има среща със сили отвъд доброто и злото, тези които са високо над тях. Критериите в такива моменти са съвсем различни, а избора. Той не може да се предвиди. В една особено мистична атмосфера, изрисувана с изключително въображение, с много провокации, ще проследим един такъв. 
"Благословеният, вещицата и дявола", ако пиша: "дарк - фентъзи" няма да излъжа, но ще огранича хубавата новела. Написана е особено натурално, но с изящен език, създадена е и атмосферата пропита с мистика, която подсилва приказното и бруталността, сексуалната разюзданост, които са доста по-близки до ежедневието ни, отколкото допускаме, вече имат съвсем различно въздействие. Прилича на страховит сън, но стегнат в сюжета е литературно произведение, засягащо дълбоки морални проблеми. Мислех да пиша, че не е за "особено чувствителните натури, за нежните души", но това щеше да бъде подвеждащо клише: за всички е, защото колкото по-силно шокира един толкова смело написан разказ, толкова повече и илюзии и внушения ще пропаднат. Е, Бранимир ще си има заради тази творба неприятности със съвременния масов лицемер. Но така и трябва. 
Категория: Изкуство
Прочетен: 1669 Коментари: 1 Гласове: 34
image 

Маниер ми е когато пиша за сборници разкази да се спирам с по няколко думи на всеки разказ, особено, когато съм впечатлен. От всеки. И всеки казва достатъчно за да е отделна, завършена творба, в пълния смисъл на думите: отделна и завършена, а не само като форма, както се случва за жалост често на практика: разкази, които извън контекста на сборника, който съставляват не казват достатъчно за да бъдат творби, нуждаят се от останалите си "братчета" за да се съберат силите им в една, и само по този начин да постигнат понякога и не лош резултат. Самият аз имам много подобни: цели серии и поради тази причина не мога да бъда критичен към подобни, макар, че тона ми е малко критичен. Но много по-високо стоят разказите, които са си разкази и сами за себе си, без останалите: имат силен дух, душевното приключение е неповторимо - цял живот събран в няколко страници и в от няколко стотин, до няколко хиляди думи, а философското послание е толкова силно и трогателно, че дори излиза от рамките на философията и навлиза в необятните граници на поезията. Точно такива са и разказите в сборника "Странноприемницата" и наистина си заслужава да се спре на всеки един от тях, но в същото време, макар да си заслужава, ще е истинска грехота. Защото са толкова кратки, емоцията в тях е толкова силно концентрирана в думите, че да кажеш няколко думи: все едно да повториш и отрежеш значителна част от разказа, да разкъсаш предварително тъй лаконично и в наедно с това тъй магически отпратено послание. Тъй, че ще спомена само няколко. Със страх да не ги нараня: да не ги извадя тайната им на показ, когато те могат да го направят сами и по вълшебен начин. Макар както казах: те са цялостни и завършени: сами за себе си, всеки с конкретно послание, цяло битие и едно трепетно съществуване на екстремални и като чувственост и характери герои, заедно придобиват една много по-голяма сила. Свързани са, създават една невидима паяжина от усещания, извън ограниченията на нашата сетивност и без да ни изваждат от нашата реалност ни дават сетива през които я улавяме съвсем различна.

И след вече непристойно многото думи от моя страна (като се има в предвид колко скромен на употреба на думи е автора, а колко много неща е казал с тях) автора, сигурно вече някой четящ ме е готов да се разкрещи: "Какви са тези разкази?", ами фантастика са. Дотук - вярно, но твърде малко. По-труден е поджанра: някои са хорър-трилър, други магически-реализъм, мистика, дори кавър-версия на класическа приказка, няколко космически разкази и две особено силни антиутопии. Свързващото в тях е едно - тяхната трогателност. Преди две седмици ми се случи да прочета книга за един час, като сигурно петнадесет минути от четенето са ми минали да трия сълзи от смях. Този път ми се случи почти същото, но с обратен знак. Не погледнах часовника, но вероятно съм прочел книгата за три часа, като половин час съм спирал за да пуша цигари, за да утеша малко усещането и да не позволя сълзите ми да потекат, понеже съм бил затрогнат, много затрогнат. Не съм от ревльовците. Преди месеци, почина баща ми, тъжно ми беше, но една сълза не ми е потекла. Все пак той ме е и възпитал така. Че един мъж не бива да плаче. Да, но когато съм много затрогнат, понякога се изпущам. Но трябва наистина да съм много, много затрогнат. И до това усещане рядко ме довеждат дори световни литературни образци. В никакъв случай сладникави драми, които разплакват лелите на безкрайните сериали, а нещо силно, наистина много силно. И красиво. И като изживяване на героя, и като философска провокация. Не помня друг случаи, в което една книга да ме е довела до това състояние повече от веднъж, а днес ми се случи поне пет пъти: антиутопията" Спомен от детството", "Ловецът на бисери", космическата опера: "Снежинки в мрака", "Мълнията" и "През други очи". Съвсем различно обаче беше чувството във "Войните на изкуството", там плясках по колене, на няколко пъти викнах: "Браво, Яворе" и дори сега, когато пиша тези редове и се кефя още на разказа, несъзнателно усмивката ми се разтяга по лицето. Антиутопията е гротескова, малко в маниер на Робърт Шекли, но повярвайте ми, още по- . И не само абсурдната мода, обърнатата проекция, абсурдните закони, тъй типични за големия американец и световен фантаст. Не само също тъй типичната оригиналност, ироничната усмивка. Има и нещо друго: антиутопията си е антиутопия, но сюжета на "Войните на изкуството" се развива и днес, достатъчно е да се видят някои тенденции, в някои блог - платформи и литературни сайтове, за да се види сходна гладиаторска битка, чийто смисъл е единствено зрелището на тълпата, а гладиатора - той просто няма друг изход, защото живота му е нещо по-малко от това на което го е посветил. 
Препоръчвам този разказ и на тези, които обичат да четат, и не обичат много да четат, но пък обичат много да пишат, но най-вече на тези, които нито обичат да четат, ни да пишат, ала често се привлечени от зрелището, когато двама поети се хванат за гушите. 
Разказите на Явор Цанев всъщност са съвременни приказки. Всяка си има поуката. Всяка си открива своите потайни пътеки да затрогне. Истории, които не само разказват за магия, а магията струи. И още с въведителния разказ, едноименния "Странноприемницата", по юношески чист начин, той открива философската основа върху която пласт по пласт са подредени и останалите. 
Очарован от книгата, не чувствам, че имам право да пиша повече, освен: "Успех на "Странноприемницата" Яворе! Заслужава го! Свеж дъх за българската литература е! И истински дух със силата на световната! Ако книги като тази получат заслуженото внимание утре, в други ден повече български читатели, ще предпочитат български автори." 
Категория: Изкуство
Прочетен: 2293 Коментари: 2 Гласове: 33
Снощи бях на премиерата на "Стрина", а това ще е книга, която някой ден ще се изучава в българските училища, ако изобщо има дотогава български училища. Оптимист съм в това отношение и причината за оптимизма ми е, че има автори като Северина Самоковлийска и книги като нейните: "Скрити белези" и представената снощи в Плевен: "Стрина". 

image

 "Стрина" е смях до сълзи и през сълзи, смях от сърце. Книга за хейтъри и критикари, книга за българската култура и всички агресивни смешковци с високи претенции. Котаракът на корицата се казва Лев, вие да не си помислихте нещо друго:-) 

image

Авторката на "Стрина" Северина Самоковлийска и Гери Йо, която я представи, големи свежарки са.

image

Бива си я във въпросите Гери, но като попита Северина: "какво има против вампирската литература", понеже и самата Гери пише за вампири, настръхна като непознато същество от хорър - фентъзи. Въпросът беше във връзка с едно от споменаванията на вампирска литература в "Стрина", оказа се, че Северина харесва шедьоврите в жанра и няма нищо против него, напротив.

image

Не само талант, но и очарование. Заслужава си да е весела, след като разсмя със "Стрина" до сълзи читателите си.

image

С най-малкия си читател за вчера.

image

Възползвах се от момента, че да си взема автограф и на "Скрити белези". image

В разговор с читателите си.

image

красавиците и вампира, когато едната стане известен в цял свят автор на фентъзи, а другата влезе в учебниците, дори напълно да съм се провалил, останал само блогъра яден от "стрини" и други троли, тази снимка ще ме кара да се чувствам горд.
   
Категория: Изкуство
Прочетен: 4041 Коментари: 6 Гласове: 45
Последна промяна: 17.05.2013 18:16
 image

Закъсняваше. Реши да я чака още петнадесет минути, след туй още петнадесет, след туй докато дъжда спре. Сви се под козирката на спирката. Дъждът се усилваше, пръскаше го, капеше през прогнилият таван. Притъмня, блестяха светкавици, после стихията утихна. Сивота го обгърна, унесе го. Накрая дъждът напълно спря, а той реши да я чака до автобуса който ще го заведе близо до дома му. Вече знаеше, че няма да дойде, минали бяха часове от времето в което си бяха определили срещата. В един момент му се присъни, че оставя букета в локвата, а локвата става алена, като обагрена с кръв. Стресна се. Тресеше го. Беше мокър, но не от студа трепереше. 


Целият разказ
Категория: Изкуство
Прочетен: 2576 Коментари: 5 Гласове: 50
 -Събличай се! – заповяда й единият, онзи който я домъкна.
Хлипаше и се давеше. На врата й личеше отхапване, по лицето й алено петно от плесник, косата й разрошена, очите обезумели от ужас. Сигурно беше на шестнадесет. Искаше да викне, но се боеше. Можеха да я чуят, но тя вика и преди малко из улицата, докато я дърпаше, вика и по стълбището, а той я удари няколко пъти преди да я блъсне в...


Целият разказ
Категория: Изкуство
Прочетен: 1182 Коментари: 4 Гласове: 18
Последна промяна: 16.05.2013 11:25
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: cefules
Категория: Изкуство
Прочетен: 380271
Постинги: 191
Коментари: 596
Гласове: 6860
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930